Автобиография

Аз нямам име,
имената ме плащат,
имам фобия от тях,
заливат ме вълните на страха.

Днес всичко е така определено,
днес всичко има своя дефиниция,
всичко е точно заковано на стената
на познанието като пеперуда.

Душата ми родена е в Париж
в началото на 18-ти век,
о, светлините вечер,
Парижкият салон…
А художниците?
Веднъж видях дори Балзак –
той пиеше кафе
и пръстите му бяха целите в мастило.
И отново бе фалирал.

А тялото ми?
Тялото ми е родено в 1980-та.
В пластмасовия век,
в годините преди десанта
на компютрите и виртуалното –
проклет, продажен и пустинен век,
в който пъзели пълзят в празнотата
на космическия вакуум
на отсъстващия смисъл.

Хей, къде си, смисъл?
Накъде си тръгнал?
И с какво те отегчихме,
че да ни обърнеш гръб.

Ето, вижте ми лицето:
бръчки, кожа, вежди, вени.
Косата ме завива като одеяло,
мъркам в нея като котка.

Изглеждам ви заспал, знам, защо ли?
Дали насън будувам?
Или в будността си спя, сънувам?

Със сезоните съм скарана.
Ще речете, че е октомври,
но тамън от зимата излязох.
За мен сега е пролет,
скоро идва лято.

Очаквам също петия сезон –
да ме разлисти и напъпи,
да ме обърне
и всеки час миглите ми
в свойта центрофуга да обръща.

Какво ли търся тук?
Аз търся онова,
което единствено присъства
чрез отсъствието си.

Защо съм тук?
За да пребъда
като мравка,
есенно листо
и стрък трева.

За да поема светлата история
на най-баналното кат камък,
да я приютя в недрата си
и да изчакам миг свещен,
за да я изразя.

Това съм аз.
И толкоз!

Бродя из света,
къде ще стигна
и с какво ще се завърна вкъщи,
това ще каже само времето,
което си тиктака и обича да мълчи.

А аз ще пърхам!
Толкоз!