Изхвърля ме моторното превозно средство.
Присвиват се очите ми от слънцето.
Закрити са зад щитовете на стъклата черни
на черните ми очила.
И няква песен се върти в кратуната,
която често бъркат със глава.
Нахлува шум в ушите -
автомобилен океан,
в който плуват рибките
на от онези звуци,
дето те пронизват кат бургия.
Краката закъсняват за поредна среща.
Не бързайте, сладури,
не вкарвайте излишен стрес
в и без това стресирания организъм на човека,
в докрай стресирания часовник с кукувица,
зовящ се вечен ден.
О, дни, така се точат като дъвка,
джвакат и предъвкват,
докато загубят секъв вкус.
И чува се от ниска и невръстна ученичка:
"Мали-и-и! Требе да проверим,
че ми закъснева с две седмици!"
Каква баналност!
И това е.
Точка.