За насилието над българските жени

Според българските патриоти насилие срещу жени в България няма. При някои разговори с подобни индивиди съм чувал те да казват, че от друга страна няма нищо по-нормално от това да удариш някому два-три шамара. Вижте сега, ако това са ви традиционните български ценности, разбираемо е защо живеем в кочина.

Спомням си как пред 2013 живях на Парчевич и съседите ми правеха страшно шумни скандали. Понякога се опасявах за жената. Веднъж просто излязох по домашни пантофи и надъних няколко юмрука по металната врата. Отвори ми мъжът (който именно вдигаше цялата гюрултия). Ами... Беше към 1 и 60, изкрещя ми нещо там защо съм му бил тропал по вратата. Аз му изкрещях, че ще викна полиция, ако продължава в тоя дух. И после за известен период от време беше кротнал.

Та... Знам, че изисква някаква загуба на нерви. Но говорете на идиотите. Заплашвайте идиотите. Нарушавайте комфорта на идиотите. Защото идиотите днес ще набият някоя жена, а утре ще убият друга. Просто защото по този начин си изразяват емоциите и нямат елементарни сетива за допира с деликатната естетика на женската красота.

#metoobg

За свободата

По пътя към Централна гара видях един гологлав младеж с тениска с надпис: “Свобода или смърт”. Което ми навя мисли относно това колко е сбъркана представата за Възраждането. Не, гологлави приятелю. Не става дума за едно елементарно освобождаване от турците. Нито за това всички турци да минат под ножа, както много ви се иска. Става дума за постигането на една свобода, която те прави завършен и истински човек. За една духовна свобода, без която физическото освобождаване би изгубило смисъл. Както, впрочем, е станало до известна степен. И от което всички патим. Защото държавата ни е направена и продължава да е обитавана от хора, които се чувстват дълбоко несвободни.

Автобиография

Аз нямам име,
имената ме плащат,
имам фобия от тях,
заливат ме вълните на страха.

Днес всичко е така определено,
днес всичко има своя дефиниция,
всичко е точно заковано на стената
на познанието като пеперуда.

Душата ми родена е в Париж
в началото на 18-ти век,
о, светлините вечер,
Парижкият салон…
А художниците?
Веднъж видях дори Балзак –
той пиеше кафе
и пръстите му бяха целите в мастило.
И отново бе фалирал.

А тялото ми?
Тялото ми е родено в 1980-та.
В пластмасовия век,
в годините преди десанта
на компютрите и виртуалното –
проклет, продажен и пустинен век,
в който пъзели пълзят в празнотата
на космическия вакуум
на отсъстващия смисъл.

Хей, къде си, смисъл?
Накъде си тръгнал?
И с какво те отегчихме,
че да ни обърнеш гръб.

Ето, вижте ми лицето:
бръчки, кожа, вежди, вени.
Косата ме завива като одеяло,
мъркам в нея като котка.

Изглеждам ви заспал, знам, защо ли?
Дали насън будувам?
Или в будността си спя, сънувам?

Със сезоните съм скарана.
Ще речете, че е октомври,
но тамън от зимата излязох.
За мен сега е пролет,
скоро идва лято.

Очаквам също петия сезон –
да ме разлисти и напъпи,
да ме обърне
и всеки час миглите ми
в свойта центрофуга да обръща.

Какво ли търся тук?
Аз търся онова,
което единствено присъства
чрез отсъствието си.

Защо съм тук?
За да пребъда
като мравка,
есенно листо
и стрък трева.

За да поема светлата история
на най-баналното кат камък,
да я приютя в недрата си
и да изчакам миг свещен,
за да я изразя.

Това съм аз.
И толкоз!

Бродя из света,
къде ще стигна
и с какво ще се завърна вкъщи,
това ще каже само времето,
което си тиктака и обича да мълчи.

А аз ще пърхам!
Толкоз!

Относно Валери Симеонов

Мога ли и аз да кажа нещо за Валери Симеонов, защото се зачетох в изказванията му с голямо закъснение и ми кипна!

С две думи... Може ли след повече от 25 години преход някак да бъде прекъсната вълната от политици с видимо ментални отклонения. С едно нечовешко мислене, в което личното АЗ представлява най-голямата ценност в съмнителния Космос, наречен България.

Може ли да реформираме българските политици по някакъв начин? Молба ли да подадем някъде? Какво да направим? Как да научиш нолкова безочливи и арогантни типове (не бих ги нарекъл човешки същества), че когато си политик, ти си публична личност и твоето говорене не може да бъде на ниво "селски бек". То дори да беше на селски бек, щяхме да сме цъфнали и вързали - това е говорене на свиня, която претендира, че е човек, защото някой учен й е обяснил, че свинското сърце е много сходно с човешкото.

Как да стане тая реформа? Как да свикнат "политиците български" (които нито са политици, нито са български), че има нещо наречено политическа отговорност и когато се накендзаш в ефир, трябва да си подадеш оставката. А не да чакаш някой да ти я иска и да обясняваш, че не са те разбрали.
Валери, миличък. Разбрахме те. Проблемът е, че "политиците" си отглеждат население от тамагочита (с вградени мелодийки на чалга парчета), и критическата маса сме прекалено малко. Още повече, че се напатихме от протести през последните години. И се поотчаяхме, че с протести може да се задвижи нещо. Защото вие просто сте безочливи, самовлюбени, разпищолени, опростачени, неграмотни, неадекватни същества, в които (повтарям) няма нищо човешко.

Оттук-насетне какво ще стане? Нищо... В момента масата е малко, а дори да е голяма, видяхме, че могат да се вдигат и контрапротести. Просто "политиците" се правят, че не забелязват. И единствено партиите-майки могат да ги отзовават, не и гражданите.
А ако това правителство наистина се крепи на Валери, тогава, пфу... Няма да коментирам, защото ме е гнус!

Свръхнова (парче)

Изхвърля ме моторното превозно средство.
Присвиват се очите ми от слънцето.
Закрити са зад щитовете на стъклата черни
на черните ми очила.
И няква песен се върти в кратуната,
която често бъркат със глава.
Нахлува шум в ушите -
автомобилен океан,
в който плуват рибките
на от онези звуци,
дето те пронизват кат бургия.
Краката закъсняват за поредна среща.
Не бързайте, сладури,
не вкарвайте излишен стрес
в и без това стресирания организъм на човека,
в докрай стресирания часовник с кукувица,
зовящ се вечен ден.
О, дни, така се точат като дъвка,
джвакат и предъвкват,
докато загубят секъв вкус.
И чува се от ниска и невръстна ученичка:
"Мали-и-и! Требе да проверим,
че ми закъснева с две седмици!"
Каква баналност!
И това е.
Точка.

Хаймана

Момчето приема първия учебен ден стоически. Не мрънка, не извива гласчето си по най-високия начин, на който е способен, за да се опита да се измъкне. Приема дори цветята, връчени от майка му, които веднага се озовават в еуфоричната начална учителка. Въпросната дама не спира да изнася лекции за сакралността на първия учебен ден и за всички предимства на положението (а ако питате ученика – на дереджето), които носи фактът, че сега той ще бъде в трети клас.

След скучната церемония, на която не пускат едно свястно парче – всички песни са онези, които неизменно съпровождат подобни поводи – децата се качват в клас. Учителката тегли още една реч, след което моли учениците да си запишат необходимите учебници и помагала, за да си ги купят при първа възможност.

По навик момчето води записките си на телефона. То е свикнало да пише на дигиталния екран. Дори не се ограничава с редовните списъци за пазаруване, а трупа в паметта на машината и свои лични наблюдения. Ако някой ги видеше, би го нарекъл бъдещ писател, но ученикът ги крие с упорството на магаре.

Едно не може да разбере ученикът. Какви са тези хартиени учебници! Това не са ли отломки от едно различно време. Не може ли да учат на таблети като в нормалните държави. Но от личен опит, а и от постоянните приказки на родителите му, то е свикнало с мисълта, че държавата, в която живее, е толкова далеч от нормална, колкото е Луната от Земята.

Скоро обаче учителката забелязва момчето, извадило телефона си. И тъй като това е един от редовните проблеми и основна причина за разсейване сред младото поколение, тя на мига избухва.

- Я да си прибираш телефона! На какво прилича това? Тръгнал още от първия учебен ден да нарушава правилата. Ей! Сега като те хвана! Я си дай бележника!

Момчето с неудоволствие прибира смартфона в раницата и занася чисто новия бележник на учителката. Тя му пише забележка.
Вечерта ученикът е принуден да покаже бележника на родителите си, които здравата му издърпват ушите.

- Хаймана с хаймана! От теб няма ли да излезе човек! Да си цъка на телефончето! Продължаваш ли в тоя дух, ще видиш смартфон през крив макарон!
- Но, но…– опитва се да каже момчето, но родителите са прекалено шумни и неотстъпчиви.

Това е. Хаймана си беше и хаймана си остана!

* Снимката, с която е илюстриран разказа, е на Анри Картие-Бресон (бел. авт.).

Не сме лесни за съвместен живот,
о, ние, клетите пишещи човеци.
Тя лежи в леглото след възбудената нощ,
някакво одеало неуспешно се опитва
да скрие голотата й - сякаш Ван Гог
да се опита да скрие лудостта си,
сякаш някоя досадна бяла якичка
да прикрива кухата си пластмасова реалност.
От леглото стърчи едно краче,
нищо не може да се сравнява с теб
пее биполярната Шиниъд О’Конър,
пригласям й, унасям се в тъгата й.
Гласът ми крачи ниско, забил поглед
в земята на мъртвите поети.
О, колко братя по оръжие са си отишли,
си отиват, ще продължат да си отиват
от тоя башибозушки кенеф, що се зове
държава,
от тая омарна мараня, що се зове родина.
От завивките лъщи потното и дупе,
спи на топло и топло се облича,
аз гледам като пън и я обичам.
Извивите на плешките й са особено
антични. Като създадени от някой
древен грък са. Като изреченията на Сенека.
Като грегориански мистични песни,
отекващи в пълната земя на тамяна.
Така не искам да се облича.
Аз я обичам. Меката сутрешна светлина
я гали с нежността на сърна на сутрешна
полянка. Така искам да я галя и аз.
С меланхолната красота на Новите
и старите генерации, в които виолетови
генерали дефилират по ревюта в чест
на Тангра. Аз съм пълен кретен. Повече
от пълен. Световен шампион съм на
световното по висок кретенски скок.
В дербито на кретенията отбелязах
хеттрик. Можех и още, но треньорът
ме смени. Било обидно. Прекалено сме ги
скъсали от боя. Така ли? Те бяха родени
скъсани и добрички. Като купешки скъсани
панталони, от което драйфам на пристъпи.
Тя спи. Светлината я гали. Аз я обичам.
Но съм кретен и това е. Пиша това стихотворение и съзерцавам. Вместо да
вляза в леглото и да се отдам на най-голямата
поязия, която се нарича любене и родината
й е в утробата. Аз пиша. Съзерцавам.
И съм сигурен - тя ме съзерцава насън.
И ще ми го каже, като се събуди.

Как сладко те обгръща тишината

Как сладко те обгръща тишината,
когато си я дълго-дълго чакал.
Стоял си в кръчмата сред некъв дим,
говорил си със келнер бърз и мним.
Живеем днес във времето на бързащото време,
ботуш испански станало е неговото стреме –
уж да ти помага трябва да вървиш,
а пляска те със всичка сила със каиш.

Но думата ми беше уж за оня келнер,
пристигна и изчезна, де се е намерил,
или други са го търсили по пустите земи
на кухните с готвачки, пълнички жени.
Но думата дори не бе за оня келнер,
а за тишината плътна и за липсващото време.
И как след глъчка и един айрян,
излизаш ти на въздух не намръщен, а засмян. .

Тишината те прегръща и прониква
и мозъчните гънки млъкват, а не викат.
Блаженството разлива се по крайниците и корема
и за глупостите на бита престава да ти дреме.
Тогава някой казва: хайде да вървим.
И тръгвате към некъв бар любим,
говорите си кротко, чисто, маргинално,
а някой пие чак от сутринта банално.

Говорите, танцувате, трептите и пръхтите,
дърдорите по пътища нагоре и надолу вити.
Накрая се сбогувате, ех, скоро пак, но скоро как,
когато бачкането ни тежи кат неразтурен брак?
Е как кога? Млъкни, идиот! Тогава. Може в бащината къща,
липите са ми точна бройка, но пък имам тъща.
Прибираш се с такси, което изморено
докарва те до жилището ти във зимата вглъбено.

Събличаш се, оправяш се и лягаш във леглото
и със тишината се завиваш, щото
и глад не чувстваш, нито студ,
когато по безмълвието си луд.
Живеем днес във времето на бързащото време,
ботуш испански станало е неговото стреме –
уж да ти помага трябва да вървиш,
а пляска те със всичка сила със каиш.
Как сладко те обгръща тишината,
когато си я дълго-дълго чакал.

Кенефна песен

КЕНЕФНА ПЕСЕН

Когато в късна доба след работен ден
прибра се Ваню от графити уморен,
веднага се напъха във клозета свой,
извади си маркуча кат фалшив герой.
И без дори за миг да се замисли
във мивката се Ванката със кеф изпишка.
Не спеше вкъщи той, а във хотел разбит,
рисуваше картинката на чуден кит.

Парите идваха от някакъв проект,
опитваше се той да стенописва без дефект.
За зла беда на нашия герой обаче,
не беше сам във стаята на плача.
Делеше я със някакъв кретен и пълен сноб,
човек с “критерий” и с колело.
Те спореха чутовно дни и нощи,
основно за кенефа и за българските пощи.

А нашият герой бе в крачка хванат и изобличен,
дори преди да е разкарал своя член
обратно в дюкяна свой и да го изтръска,
нахлу съквартирантът спретнат и избръснат.
И този път той прасна Ваню по главата -
така безсрамно бе развял байряка!

- Говедо мръсно, скапана свиня!
Аз казах ли ти за кенефа, твоята жена
въобще не знам те как търпи.
Но сред жените, вярно, има и свини!

И Ваню без дори да се замисли
го шибна по главата и му каза:
- Дрисльо,
ти мен обиждай, но за моята мома
не казвай дума, че с една тръба
желязна като те подпукам ще заспиш,
ще те пречукам и един дикиш
ще видиш ти, но някой път
от тези, другите, ти чуваш ли, капут?

И оня млъкна и не в земя, а в под потъна,
да каже нещо неспособен се напъна,
направо си излезе здравичка посърнал
и по нощите късни май се е завърнал,
когато Ванката заспал бе като пън
и се въргаляше в халюциногенен сън.

Какъв да е сънят освен спокоен, безметежен,
със хъркане гръмовно и шум като строежа,
който във съседство цял сезон работят
иллитерати някакви и пълни идиоти.
Какъв да е сънят, когато мъжки
изпикал си се във мивката и чушки
видял е твоят най-сериозен враг.
Сънят тогаз особено е благ.

Песен от есента

Мисълта за напусналата те любов
е като есенния вятър,
прекрачващ тихо през прозореца ти.
Той навява спомени за лятото -
ах, голи момичета по нудистките плажове.
Той намеква за зъзнещия мраз
на зимната приказка,
в която всичко мръзне до омръзване,
дори ескимосите със своите
сто думи-самота за снежен ад.
Той обещава бялата лястовица
на люляковата пролет,
в която уханията на новата любов
ще накарат сетивата ти да лелеят
по всичко, що е било, бъде и ще пребъде.
И така отново започва любовта.
И така отново?
И така!

Неделя

Когато си гладен и тъжен,
сдъвкваш ли тъгата,
която заядливо те яде?
Кажи ми, мое дете,
навършило едва два века.
Спускащо се по пързалката,
коленете - вечно ожулени.

В парка е тихо безвремие,
мънлив минувач е изпуснал
стрелките на часовника
под колата на безделието.

Неделя.

Жилава жена слуша
музиката на листата
на слушалките, излизащи
от нейната връзка със света.
Я, какво ръкоделие...

Неделя.

Някой извика името ми,
но той всъщност е викал на кучето си:
тази рунтава останка
от отминали епохи.
Къде се е скрило веселието?

Неделя.

Ох, бе, дядо,
ти, дето си още в утробата,
едва си заченат и плуваш
в морето под планината -
корема на твоята майка.

Когато съм гладен и тъжен,
тъжям и това е.