Урок

Ти ме научи на нещо: 

най-красивите хора 

не забелязват собствената си красота. 

Нито външната, 

още по-малко вътрешната. 

Объркан съм. 

Вече не знам 

дали изобщо има външна красота?

О, да, аз забелязвам хубавите жени, 

защото съм естет 

и няма нищо по-красиво 

от хубавото женско тяло, 

защото то е чисто изкуство, 

то е черно-бяла фотография, 

то е платно от Ренесанса,

то е като хубавото вино:

понякога е достатъчен само

мирисът му,

за да те накара да полудееш.  

Но когато става за любов 

колкото и прекрасна и съвършена 

да е опаковката, 

много по-силно е това, 

което извира отвътре. 

Онова, което някои наричат душа, 

други дух, 

трети казват, че всичко е в мозъка 

и това, което е отвътре, 

е плод на нашата етика,

на нашата нравственост,

на ценностите, които защитаваме,  

на личната ни философия. 

Всичките са прави. 

Онова вътре, 

нашата скрита същност 

извира навън, 

колкото и да се опитваме 

да я пазим скрита, 

колкото и да я затваряме в себе си, 

в каквото и емоционално състояние 

да се намираме. 

Дори светът ни да е свършил, 

ние продължаваме да сме това, 

което е заложено в нас, 

това, което са заложили в нас, 

любимите ни хора.

Какво повече да кажа?

Само в теб откривам тази вътрешност,

която ме преобръща,

която докосва моята вътрешност.

Само в теб.

Всички други са толкова направени, 

така играещи на живот, 

така слагащи си маски.
Само с теб имам чувството, 

че каквато и маска да сложиш, 

това, което е заложено вътре в теб, 

продължава да извира и променя всичко. 

То се отразява в настроенията ти, 

в мимиките ти, 

в жестовете ти, 

в очите ти, 

в... 

Така и не разбра:

това, което обичам в теб

е отражението на душата ти,

което намирам разпръснато по тялото ти.

Стига. 

Искам да завърша 

с отговора на един въпрос, 

който се въртеше в главата ми 

преди няколко месеца. 

Да, сега знам. 

Истинските ангели, 

тези, които са сред нас, 

които са облечени в плът и кръв, 

които толкова страдат, че са хора понякога, 

дори да не го осъзнават. 

Те не виждат ореолите си

и именно това ги прави ангели.

Аз мога да бъда добър

„Само две неща мога да сторя за тези хора:
да опиша този техен полет
и да не добавям финално изречение.”

     В. Шимборска

Има и такива дни,

отново бързаш:

от среща на среща,

от разговор на разговор,

отново бързаш

за работа,

грешка,

отново закъсняваш за работа

и в бързането забравяш

за желанието да си добър.

Първо се разминаваш

с мургав алкохолик

смърдящ на водка,

чиято прясно разкъсана ръка

кърви, кърви, кърви,

а на него сякаш не му пука

за друго освен за:

„Братче, дай некви стинки!”

 И погледът автоматично

се отблъсква от раната,

която остава да кърви

в съзнанието ти завинаги.

И алкохоликът продължава по пътя си,

дано не го срещнат

отново кучета:

те никак не обичат алкохолици.

Още в тази картина,

ти продължаваш

и пътят ти е същият

и някак друг,

и съвестта ти скърца,

драска и пращи,

казвайки ти:

може би не си добър човек.

Но си човек,

поне това,

поне това,

поне...

А после някаква жена

възрастна, напукана,

паднала на тротоара

в този час на ужаса.

Отминаваш я докато

някакъв мъж се опитва

да я вдигне.

Отминал я си казваш:  

ебаси тъпия, загубен,

смотан, гаден, долен,

мизерен, прост, нещастник,

скапано лайно,

ебаси,

недобър човек съм

и това си е,

да се еба в глупака,

а трябваше да е иначе.

Връщаш се.

Помагаш му.

Жената е неадекватна.

Продължаваш.

После се връщаш за момент.

Питаш дали можеш

да помогнеш.

Но на нея сякаш не й пука

за друго, освен за:
„Два лева!”

Молба, която едвам успяваш да чуеш,

но ти нямаш пари,

потегляш,

оставяш я.

След два дни

минаваш през същото място,

жената пак стои.

И пак пелтечи за двата си лева.

И нищо чудно отново да падне,

наистина е немощна.

И ти не можеш да направиш нищо,

освен да се озърнеш,

да се опиташ да намериш

алкохолика с разкъсаната ръка

и да продължаваш да повтаряш: 

Да, аз мога да бъда добър. 

И ще бъда,

защото всичко зависи от мен. 

Съветът на Фори

Беше четири сутринта и разпъждах хората от бара. От половин час никой освен Фори не си беше поръчвал нищо, а всички вече бяха пияни на гъз. Фори също едвам се държеше на бара, но за него това беше обичайно състояние. Аз си оправях сметките, той се хилеше тъпо и допиваше традиционното си голямо уиски. Главата ме болеше от няколко часа. Исках просто да си ходя вкъщи.

- Фори, ти няма ли да си тръгваш, бе? – не издържах в един момент.

- Само да кажеш и веднага потеглям!

- Пак се напи като задник!

- Знам!

Това при него не беше рядкост. Напиваше се порядъчно поне два дни от седмицата. Направо се чудех как петдесетгодишния му организъм го понася. Както броях бирите, го погледнах по-внимателно. Да, организмът му хич не го понасяше. Изглеждаше отвратително и имах чувството, че всеки момент ще се разпилее на съставните си части. Жалко, че нямаше роднини или близки хора, които биха могли да му помогнат. Не, че той щеше да поиска тяхната помощ. Фори беше адски, ама адски голям инат.

- Много си зле, Фори! Не разбирам защо го правиш това?

- Надявам се да не ти се налага да разбереш – отвърна носово той.

- Защо?

- Ми щото не е особено приятно!

Фори отпи от уискито си. За един много кратък миг огледалният му поглед се изпразни съвсем, но след това се възвърна към обичайното си състояние на умерена унесеност и продължи:

- Знам, че отдавна се чудиш защо съм така. Затова нека ти дам един съвет и да свършваме с тая работа, и да престане да те гъделичка.

- Да ме гъделичка?

- Любопитството, бе!

- А-а-а. Ами казвай тогава. Слушам!  

Само се преструвах, че оправям сметките на компютъра, вече цялото ми внимание беше насочено към Фори. Не исках да му показвам, че го слушам така внимателно, защото… Не знам защо. Просто ей така. Хората се притесняват. Случвало ми се е хиляди пъти. Покажеш на човека, че го слушаш, а той вземе, че се дръпне. И работата отива наникъде.   

- В живота на всеки мъж – започна Фори, – рано  или късно се появява Жената! Слушай сега добре. Защото тук не става дума за някое момиче или за някоя женичка, ами за жената. За онази, която си чакал цял живот. Която те наелектризира до състояние на пълно откачане. И като я погледнеш в очите й виждаш душата. С която и най-безсмисления разговор се превръща в някакво шибано, неземно тайнство. Която е способна само с една дума, жест, поглед да те разтърси, да те извади от кожата ти, да те прободе. Която е най-красивата жена за теб 25 часа в денонощието. И ти искаш да правиш любов с нея по 26 часа в денонощието, навсякъде, във всеки един момент. И дори когато си на 2000 километра от нея, ебал ли съм го къде, в Нова Зеландия, ако щеш, само една мисъл за нейното тяло, може да те възбуди по същия нечовешки начин, както и когато седиш до нея, докато за пореден път не можеш да й обясниш логично как се чувстваш, защото в това няма никаква логика, а инстинкт, чувство и усещане за предопределеност.

- Когато си до нея дори като те боли, ама адски, зверски много те боли, можеш само да се усмихваш. С нея можеш да изживееш всеки момент от живота си, защото всеки момент се превръща в магия някаква, в нещо друго, не от тоя свят. И колкото и да ти е тъжно и гадно, и долно понякога, само една дума с нея по телефона може да ти оправи настроението, само тя да го разбираше това. Ебаси, знам, че звучи лигаво, но така е с тия неща. Я сипи още едно. Да, да. Продължавам, не се притеснявай. Изпивам го и тръгвам. Та, появява се тя и тогава ти като мъж трябва да зарежеш всичко, разбираш ли всичко. Да зарежеш каквото там правиш и каквото там си мислиш и да се хвърлиш. Защото това се случва веднъж в живота. Веднъж! Разбираш ли? И ти го чувстваш и знаеш, и ето това, да, е съвсем логично, макар и да не можеш да й го обясниш. Или ще е тя или никоя друга.

- Този момент е много важен. Можеш да го определиш като битка, въпрос на чест, или не знам като какво. Както и да е… Въпросът е, че трябва да дадеш всичко от себе си, за да я спечелиш. Колкото и това да не зависи от теб напълно, защото все пак сте двама, нали така? И все пак – хвърляш се и забравяш всички страхове, пък каквото стане. Защото изпуснеш ли я, става страшно! Отначало си казваш, че ще намериш друга като нея. Опитваш няколко връзки. Те донякъде се получават, донякъде – не. Но каквото и да правиш, мисълта за онази, за жената, която си загубил, не ти дава мира. Човърка те отвътре. И рано или късно всичко се разпада. Осъзнаваш, че това е. Нямаш повече шансове. Имал си една-единствена възможност да постигнеш любовта на живота си и си я пропилял като последния глупак. Няма връщане назад.

- И тогава идва най-гадното. Тогава трябва да се научиш да живееш без топки, защото рано или късно разбираш, че оная ти работа е някаква шибана дървена пръчка без жената на живота ти. И няма никакъв смисъл да я завираш където и да е, защото това нищо не ти носи и се чувстваш все по-мръсно и по-долно. Защото дори когато не сте заедно. Когато тя е кой знае къде и е с кой знае кой. Дори тогава всеки път като спиш с друга, ти чувстваш, че й изневеряваш и това те съсипва, убива и те кара да се чувстваш като най-големият мизерник в Слънчевата система. Знам, че звучи глупаво, но послушай съвета на по-възрастния. Направи всичко, което можеш, за да запазиш оная си работа, защото си мъж и без кур не можеш да живееш. Можеш само да се наливаш по барове и да изживяваш поредния скапан, нещастен ден. Но да живееш не можеш! Курът е това, което прави от мекотелото мъж. Аз от десет години съм мекотело, затова се наливам. Хайде сега върви да спиш и моля те, послушай ме. Бори се за нея някой ден, когато я срещнеш.

Като каза това, Фори изпи останалото уиски на екс и криволичейки, едва-едва си тръгна. Аз загасих осветлението и си повиках такси. В няколкото минути затишие седях и си мислех за Фори. Посегнах към оная си работа – за късмет все още беше на мястото си. После взех чувала с боклука, изпсувах и заключих отвън вратата на бара. Таксито вече ме чакаше. 

Големи лигльовци сме днес

(на Нино)

големи лигльовци сме днес,

големи сме

не сме научени да гледаме в себе си

не се опитваме достатъчно да се развиваме

безобразно си пилеем времето

и после дълго мрънкаме, че все не стига

най-големите!

в дребността

в преживяването на деня

в жалкото живуркане

в опитите за живот

(най-опитни сме сякаш в опитите и в опиатите)

лигльовци сме днес

сега е лигаво да се живее

лигава е и самата смърт

пътят ни – обидно кратък

но така се отклоняваме

по всички кратки отклонения

пътят става кратен на безкрайност 

пристигането в себе си е невъзможно

големи

непрограмирани добре машини

залъгващи се, че са хора

залъгващи се, че туптят

залъгващи се...

големи лигльовци сме днес

поне го знаем

може би дори ще разберем 

но не сега

(а не и утре)

и се утешаваме, че някой ден

ако доживеем до 80 

ще бъдем това, което трябваше да бъдем

когато бяхме на 30 

Блус

Да, ти определено губиш жената,

която обичаш,

преди някога да си я имал,

истински,

защото се държиш

като клише

вместо като мъж.

Покрай нея се превръщаш

в деветгодишно момченце,

което изразява

чувствата към съученичката си

като й дърпа косата.

Това е толкова банално. 

И толкова хубаво,

и толкова лошо:

не й вдъхва сигурност,

доверие, вяра.

А теб те прави колеблив,

неуверен, може би жалък.

И все пак стоиш.

И все пак си мъж.

Какво остава на един мъж,

освен да стои на мястото си?

И да, съвсем определено

тя никога няма да разбере:

има само една жена,

която някога те е карала

да се чувстваш като момченце.

И това е тя.  

И тя остава в средата на двайсетте.

И остава жена докрай.

И остава невъзможна.  

И остава…

И оттук насетне ти винаги ще знаеш:

за теб е имало само една жена,

която можеш да обичаш

на сто процента,

напълно докрай,

напълно цялостно:

чувствено, рационално,

лудо, болезнено, щастливо,

тъжно, парещо, смислено,

спонтанно, целенасочено.

Напълно всякак.  

Само една.

Да, вероятно някога ще успееш да обичаш

на петдесет процента,

може би дори на шейсет и шест,

ако имаш късмет дори на осемдесет и седем.

Но и тогава ще идва онзи момент,

когато ще се сещаш,

че е имало само една,

която можеш да обичаш напълно

и тя си е тръгнала,

преди да пристигне.

И това ще те кара да крещиш

от ярост към себе си.   

И да, това те кара да се чувстваш

като негър в плантация

през 18-ти век.

За малкото време,

през което си я опознавал

си разбрал, че любовта

е единственият начин

да бъдеш свободен.

Но тази свобода

ти няма да познаеш никога.

И да, за малкото време,

прахосаното време,

погубеното време,

ти си осъзнал,

че истинското щастие

е в това да даваш

без да искаш

нещо в замяна.

И всеки път,

когато я видиш,

ще се опиташ да се усмихнеш,

колкото и да знаеш:

усмивката ти няма да става,

защото светът ще се разбива

на хиляди парченца.

Но все пак ще се усмихваш,

дори когато тя те пита:

защо ми се усмихваш

с тази изкуствена усмивка?  

в ритъма на времето потънал 
падам в бездната на светлината 
губя освежителния мрак 
поредният бързолет 
опитващ се да диша безтегловност 
падащ когато лети 
летящ, когато пада 
поредният бързолет 
отдавна превърнал се в онзи от другата страна на огледалото 
онзи, отдавна забравения 
онзи
поклонникът на мрака 
убиецът на всичко свято 
и на всички светове 
опитал да измери 
дълбочината на душата 
опитал да намери в себе си 
детето с обелени колене 
опитал 
и обелил колене 
и обелил колене

Прескачания

Понякога съм дете,

скачам в локвите на настроенията си,

прегръщам кучета,

представям си предстоящото  

като приказка,

играя си със скакалците на ежедневието,           

отварям скришно скриновете 

на изминалото,

плезя се на възрастните,

смея им се,

соча ги с пръст,

не спирам да играя.

Понякога съм тийнейджър,

вечно влюбен в невъзможното,

мърморещ пред неразбирането,

с грижливо написано домашно по литература,

избягал от час по физика,

избягал от толкова скучни часове,

играещ футбол,

прегърнал чайка на плажа Иракли,

повръщаш невинно първата си водка,

танцуваш настръхващ блус,

изчервяващ се,

разбиращ всичко.

Понякога съм в средна възраст,

битувам сред пленилите ме битовизми,

плащам сметки, ток, вода,

не спирам да мисля

за проклетите, скапани,

липсващи пари,

обсебили съзнанието ми,

казвам им майната ви,

те ми отговарят:

майната ти,

не спирам да работя,

поредната човешка машина

на пазара на труда,

и всичките ми мечти

са непоносимо материални.

Понякога издъхвам като старец,

разпилявам се из болките на тялото си,

пъшкам, охкам,

единственото време, което приемам

е миналото, в него живея,

за него говоря, него давам за пример,

не излизам никъде без бастуна

на суеверията си,

и ме съсипват шиповете

на съзнанието ми,

артрита на мисълта ми,  

диабета на паметта ми,

и ми се иска по-скоро,

да, по-скоро цялата тая игра

да свърши, независимо

кой ще вземе играта,

все ми е тая, майната му,

искам просто спокойствието на смъртта.

Но не написах това стихотворение,

за да говоря за себе си.