Аз мога да бъда добър

„Само две неща мога да сторя за тези хора:
да опиша този техен полет
и да не добавям финално изречение.”

     В. Шимборска

Има и такива дни,

отново бързаш:

от среща на среща,

от разговор на разговор,

отново бързаш

за работа,

грешка,

отново закъсняваш за работа

и в бързането забравяш

за желанието да си добър.

Първо се разминаваш

с мургав алкохолик

смърдящ на водка,

чиято прясно разкъсана ръка

кърви, кърви, кърви,

а на него сякаш не му пука

за друго освен за:

„Братче, дай некви стинки!”

 И погледът автоматично

се отблъсква от раната,

която остава да кърви

в съзнанието ти завинаги.

И алкохоликът продължава по пътя си,

дано не го срещнат

отново кучета:

те никак не обичат алкохолици.

Още в тази картина,

ти продължаваш

и пътят ти е същият

и някак друг,

и съвестта ти скърца,

драска и пращи,

казвайки ти:

може би не си добър човек.

Но си човек,

поне това,

поне това,

поне...

А после някаква жена

възрастна, напукана,

паднала на тротоара

в този час на ужаса.

Отминаваш я докато

някакъв мъж се опитва

да я вдигне.

Отминал я си казваш:  

ебаси тъпия, загубен,

смотан, гаден, долен,

мизерен, прост, нещастник,

скапано лайно,

ебаси,

недобър човек съм

и това си е,

да се еба в глупака,

а трябваше да е иначе.

Връщаш се.

Помагаш му.

Жената е неадекватна.

Продължаваш.

После се връщаш за момент.

Питаш дали можеш

да помогнеш.

Но на нея сякаш не й пука

за друго, освен за:
„Два лева!”

Молба, която едвам успяваш да чуеш,

но ти нямаш пари,

потегляш,

оставяш я.

След два дни

минаваш през същото място,

жената пак стои.

И пак пелтечи за двата си лева.

И нищо чудно отново да падне,

наистина е немощна.

И ти не можеш да направиш нищо,

освен да се озърнеш,

да се опиташ да намериш

алкохолика с разкъсаната ръка

и да продължаваш да повтаряш: 

Да, аз мога да бъда добър. 

И ще бъда,

защото всичко зависи от мен.