Съветът на Фори

Беше четири сутринта и разпъждах хората от бара. От половин час никой освен Фори не си беше поръчвал нищо, а всички вече бяха пияни на гъз. Фори също едвам се държеше на бара, но за него това беше обичайно състояние. Аз си оправях сметките, той се хилеше тъпо и допиваше традиционното си голямо уиски. Главата ме болеше от няколко часа. Исках просто да си ходя вкъщи.

- Фори, ти няма ли да си тръгваш, бе? – не издържах в един момент.

- Само да кажеш и веднага потеглям!

- Пак се напи като задник!

- Знам!

Това при него не беше рядкост. Напиваше се порядъчно поне два дни от седмицата. Направо се чудех как петдесетгодишния му организъм го понася. Както броях бирите, го погледнах по-внимателно. Да, организмът му хич не го понасяше. Изглеждаше отвратително и имах чувството, че всеки момент ще се разпилее на съставните си части. Жалко, че нямаше роднини или близки хора, които биха могли да му помогнат. Не, че той щеше да поиска тяхната помощ. Фори беше адски, ама адски голям инат.

- Много си зле, Фори! Не разбирам защо го правиш това?

- Надявам се да не ти се налага да разбереш – отвърна носово той.

- Защо?

- Ми щото не е особено приятно!

Фори отпи от уискито си. За един много кратък миг огледалният му поглед се изпразни съвсем, но след това се възвърна към обичайното си състояние на умерена унесеност и продължи:

- Знам, че отдавна се чудиш защо съм така. Затова нека ти дам един съвет и да свършваме с тая работа, и да престане да те гъделичка.

- Да ме гъделичка?

- Любопитството, бе!

- А-а-а. Ами казвай тогава. Слушам!  

Само се преструвах, че оправям сметките на компютъра, вече цялото ми внимание беше насочено към Фори. Не исках да му показвам, че го слушам така внимателно, защото… Не знам защо. Просто ей така. Хората се притесняват. Случвало ми се е хиляди пъти. Покажеш на човека, че го слушаш, а той вземе, че се дръпне. И работата отива наникъде.   

- В живота на всеки мъж – започна Фори, – рано  или късно се появява Жената! Слушай сега добре. Защото тук не става дума за някое момиче или за някоя женичка, ами за жената. За онази, която си чакал цял живот. Която те наелектризира до състояние на пълно откачане. И като я погледнеш в очите й виждаш душата. С която и най-безсмисления разговор се превръща в някакво шибано, неземно тайнство. Която е способна само с една дума, жест, поглед да те разтърси, да те извади от кожата ти, да те прободе. Която е най-красивата жена за теб 25 часа в денонощието. И ти искаш да правиш любов с нея по 26 часа в денонощието, навсякъде, във всеки един момент. И дори когато си на 2000 километра от нея, ебал ли съм го къде, в Нова Зеландия, ако щеш, само една мисъл за нейното тяло, може да те възбуди по същия нечовешки начин, както и когато седиш до нея, докато за пореден път не можеш да й обясниш логично как се чувстваш, защото в това няма никаква логика, а инстинкт, чувство и усещане за предопределеност.

- Когато си до нея дори като те боли, ама адски, зверски много те боли, можеш само да се усмихваш. С нея можеш да изживееш всеки момент от живота си, защото всеки момент се превръща в магия някаква, в нещо друго, не от тоя свят. И колкото и да ти е тъжно и гадно, и долно понякога, само една дума с нея по телефона може да ти оправи настроението, само тя да го разбираше това. Ебаси, знам, че звучи лигаво, но така е с тия неща. Я сипи още едно. Да, да. Продължавам, не се притеснявай. Изпивам го и тръгвам. Та, появява се тя и тогава ти като мъж трябва да зарежеш всичко, разбираш ли всичко. Да зарежеш каквото там правиш и каквото там си мислиш и да се хвърлиш. Защото това се случва веднъж в живота. Веднъж! Разбираш ли? И ти го чувстваш и знаеш, и ето това, да, е съвсем логично, макар и да не можеш да й го обясниш. Или ще е тя или никоя друга.

- Този момент е много важен. Можеш да го определиш като битка, въпрос на чест, или не знам като какво. Както и да е… Въпросът е, че трябва да дадеш всичко от себе си, за да я спечелиш. Колкото и това да не зависи от теб напълно, защото все пак сте двама, нали така? И все пак – хвърляш се и забравяш всички страхове, пък каквото стане. Защото изпуснеш ли я, става страшно! Отначало си казваш, че ще намериш друга като нея. Опитваш няколко връзки. Те донякъде се получават, донякъде – не. Но каквото и да правиш, мисълта за онази, за жената, която си загубил, не ти дава мира. Човърка те отвътре. И рано или късно всичко се разпада. Осъзнаваш, че това е. Нямаш повече шансове. Имал си една-единствена възможност да постигнеш любовта на живота си и си я пропилял като последния глупак. Няма връщане назад.

- И тогава идва най-гадното. Тогава трябва да се научиш да живееш без топки, защото рано или късно разбираш, че оная ти работа е някаква шибана дървена пръчка без жената на живота ти. И няма никакъв смисъл да я завираш където и да е, защото това нищо не ти носи и се чувстваш все по-мръсно и по-долно. Защото дори когато не сте заедно. Когато тя е кой знае къде и е с кой знае кой. Дори тогава всеки път като спиш с друга, ти чувстваш, че й изневеряваш и това те съсипва, убива и те кара да се чувстваш като най-големият мизерник в Слънчевата система. Знам, че звучи глупаво, но послушай съвета на по-възрастния. Направи всичко, което можеш, за да запазиш оная си работа, защото си мъж и без кур не можеш да живееш. Можеш само да се наливаш по барове и да изживяваш поредния скапан, нещастен ден. Но да живееш не можеш! Курът е това, което прави от мекотелото мъж. Аз от десет години съм мекотело, затова се наливам. Хайде сега върви да спиш и моля те, послушай ме. Бори се за нея някой ден, когато я срещнеш.

Като каза това, Фори изпи останалото уиски на екс и криволичейки, едва-едва си тръгна. Аз загасих осветлението и си повиках такси. В няколкото минути затишие седях и си мислех за Фори. Посегнах към оная си работа – за късмет все още беше на мястото си. После взех чувала с боклука, изпсувах и заключих отвън вратата на бара. Таксито вече ме чакаше.