Да,
ти определено губиш жената,
която
обичаш,
преди
някога да си я имал,
истински,
защото
се държиш
като
клише
вместо
като мъж.
Покрай
нея се превръщаш
в
деветгодишно момченце,
което
изразява
чувствата
към съученичката си
като
й дърпа косата.
Това
е толкова банално.
И
толкова хубаво,
и
толкова лошо:
не
й вдъхва сигурност,
доверие,
вяра.
А
теб те прави колеблив,
неуверен,
може би жалък.
И
все пак стоиш.
И
все пак си мъж.
Какво
остава на един мъж,
освен
да стои на мястото си?
И
да, съвсем определено
тя
никога няма да разбере:
има
само една жена,
която
някога те е карала
да
се чувстваш като момченце.
И
това е тя.
И
тя остава в средата на двайсетте.
И
остава жена докрай.
И
остава невъзможна.
И
остава…
И
оттук насетне ти винаги ще знаеш:
за
теб е имало само една жена,
която
можеш да обичаш
на
сто процента,
напълно
докрай,
напълно
цялостно:
чувствено,
рационално,
лудо,
болезнено, щастливо,
тъжно,
парещо, смислено,
спонтанно,
целенасочено.
Напълно
всякак.
Само
една.
Да,
вероятно някога ще успееш да обичаш
на
петдесет процента,
може
би дори на шейсет и шест,
ако
имаш късмет дори на осемдесет и седем.
Но
и тогава ще идва онзи момент,
когато
ще се сещаш,
че
е имало само една,
която
можеш да обичаш напълно
и
тя си е тръгнала,
преди
да пристигне.
И
това ще те кара да крещиш
от
ярост към себе си.
И
да, това те кара да се чувстваш
като
негър в плантация
през
18-ти век.
За
малкото време,
през
което си я опознавал
си
разбрал, че любовта
е
единственият начин
да
бъдеш свободен.
Но
тази свобода
ти
няма да познаеш никога.
И
да, за малкото време,
прахосаното
време,
погубеното
време,
ти
си осъзнал,
че
истинското щастие
е
в това да даваш
без
да искаш
нещо
в замяна.
И
всеки път,
когато
я видиш,
ще
се опиташ да се усмихнеш,
колкото
и да знаеш:
усмивката
ти няма да става,
защото
светът ще се разбива
на
хиляди парченца.
Но
все пак ще се усмихваш,
дори
когато тя те пита:
защо
ми се усмихваш
с
тази изкуствена усмивка?
Няма коментари:
Публикуване на коментар