Прескачания

Понякога съм дете,

скачам в локвите на настроенията си,

прегръщам кучета,

представям си предстоящото  

като приказка,

играя си със скакалците на ежедневието,           

отварям скришно скриновете 

на изминалото,

плезя се на възрастните,

смея им се,

соча ги с пръст,

не спирам да играя.

Понякога съм тийнейджър,

вечно влюбен в невъзможното,

мърморещ пред неразбирането,

с грижливо написано домашно по литература,

избягал от час по физика,

избягал от толкова скучни часове,

играещ футбол,

прегърнал чайка на плажа Иракли,

повръщаш невинно първата си водка,

танцуваш настръхващ блус,

изчервяващ се,

разбиращ всичко.

Понякога съм в средна възраст,

битувам сред пленилите ме битовизми,

плащам сметки, ток, вода,

не спирам да мисля

за проклетите, скапани,

липсващи пари,

обсебили съзнанието ми,

казвам им майната ви,

те ми отговарят:

майната ти,

не спирам да работя,

поредната човешка машина

на пазара на труда,

и всичките ми мечти

са непоносимо материални.

Понякога издъхвам като старец,

разпилявам се из болките на тялото си,

пъшкам, охкам,

единственото време, което приемам

е миналото, в него живея,

за него говоря, него давам за пример,

не излизам никъде без бастуна

на суеверията си,

и ме съсипват шиповете

на съзнанието ми,

артрита на мисълта ми,  

диабета на паметта ми,

и ми се иска по-скоро,

да, по-скоро цялата тая игра

да свърши, независимо

кой ще вземе играта,

все ми е тая, майната му,

искам просто спокойствието на смъртта.

Но не написах това стихотворение,

за да говоря за себе си.