Безснежна коледната сутрин гали

тазсутрешните думи тихи, неизказани,

минувачите се свиват в палтата си смирено

и бродят из съвременното време ускорено,

и се питат били ли са достатъчно добри

или са били поредните мъгли,

които над сънения свят се спускат,

за да всичко светло, свято схрускат.

Но нека да оставим всичките въпроси,

докато димим и крачим бодро с папироси,

докато провираме се през света все още спящ,

загърнати с на мислите искрящия им плащ,

очаквайки на вкусната и пъстра коледна трапеза,

да срещнем неизреченото, тишина свещена да намерим,

която все по-често губим с трясък, с пълен крах,

в крещящия, безсмислен, бързащ, празен свят.

И все пак Коледа е, меланхолията ни зимна се отича,

по ъглите на стаята, в жарта в камината се врича  

да ни забрави за някакви си стотни, за някакви секунди,

в които с усмивки да разгърнем свойте свръхвъзбуди,

в които да бленуваме и да въздъхнем, и с копринени конци

да позакърпим изпокъсаните си мечти,

за да отново гордо се изправим със смели планове засмени

и да поизбръсвнем кроежите за славно бъдеще неокосмени.

Коледа е, някой реже нещо с флекс, от комин се вдига дим,

котка в крак се гали, пияница клатушка се невъзмутимо,

куче джафка случаен минувач, който е намерен, но изгубен,

а не му и дреме, защото в ходенето без посока той е влюбен,

ние с теб опираме чела в студеното стъкло на нашия прозорец,

оглеждаме света полузаспал и гледаме с надежда небето-царедворец.

- Пусни поне една снежинка! – молим му се вече колко време

и сякаш, че вали, невидимо и вътре, но снегът къде, къде е?

26.12.2016