Днес във www.sofialive.bg можете да прочетете един много важен мой текст.
Тук го публикувам, но без прекрасното селфи, което си направих специално за статията.
Да живее българщината, а и ние покрай нея. Да пукаме с псевдоавтентични възрожденски пищови, докато пием домашна (или в по-неприятния случай - купешка) ракия, замезваме със салата, туршия или кисело зеле и бистрим политиката, спорта, историята или с други думи едно от всичките неща на тоя свят, които най-добре ги разбираме, защото сме българи и сме природно интелигентни. И си го знаем. И се тупаме силно в гърдите, преди да запеем любимата си народна песен, в която колим злите и демонични турци. Няма да им се дадем и днес, я! А славата на България, всички знаем това, няма граници. Ако се заровим с присъщото си любопитство в историята, ще видим какви ли не славни български подвизи. Ще видим например, че Великата китайска стена била вдигната поради нашите предци и какво ли още не. За съжаление обаче в нашето по-ново време сме известни с едни по-други и далеч не толкова лицеприятни и героични подвизи. Като това, че българин блъснал по стълбите жена в берлинското метро. Ето това ни е днешната гордост. Това е темата на деня. За нея пишат безбройни известни или съвсем анонимни автори по вестници, списания, сайтове, форуми, както и във вездесъщите коментари под статии, където масово се оплюва всичко.
А какви са ни поводите за гордост в последно време? Веднага се сещам за миналогодишната истерия по повод на застреляния на границата ни бежанец. То не бяха хвалби по форуми и коментари, че именно така трябвало да се прави. Да сме пазили зорко границите и да сме пукали с пушки по всеки, престрашил се да ги прекрачи, независимо откъде идва и защо се опитва да влезе в клетата ни страна, жалната ни майка България, която в последните години толкова е страдала, страда и ще страда в ръцете на своите корумпирани политици и в сърцата на озлобения си скотски и обезверен народ. Но ние имаме толкова поводи за гордост, че ще отнеме прекалено дълго време да ги изброяваме, а аз вярвам, че всеки нормален българин без особено затруднение може да извика в съзнанието си подобни картини и случки. Единствената константа на фона на всички тези събития сякаш е неспособността да се поучим от миналото, да се стремим да не повтаряме грешка за втори, трети и трийсет и осми път. Съдба! Грешките си ги носим в себе си и май изпитваме небивал кеф да ги повтаряме.
Но нека да преминем към същността, да разчоплим прясната рана и да видим какво ще излезе отвътре. С две думи (защото в момента всички знаят за тази история) някакъв келеш, бабаит, пикльо, представител на най-дълбокото дъно на физическата долница, псувач на дребно, шибано и тъпо копеле, небрежно рита една жена, която изобщо не може и да си представи неговото малоумие, простащина, натрупалата се с годините злоба съм другите човешки същества, незачитането на чуждото лично пространство, желанието да си изкара на някой друг цялата тиня, натрупала се в тялото му (защото е спорен въпросът дали това цинично, натрапчиво, крещящо, самоуверено в тъпотата си и гордеещо се с липсата си на непрактически познания относно живота, Вселената и всичко останало животно, което се залъгва, че е човек, има душа). Та именно това завършено в своята недоразвитост създанийце рита жената, която пада по стълбите и си чупи ръката. И става онова, което най-добре можем да го правим в нашата мила, но изстрадала татковина - нечуван скандал.
Първо, онзи гамен, виждате ли, бил българин! Леле. Ей сега я втасахме. Пак ли ние, бе! Не може ли някой друг да се опитва да убива папата? Не може ли да престанем да бъдем известни с подобни актове? Не може ли да сме известни само с плажовете си (вярно, че те са бетонирани до немай-къде, но ще ги залъжем чужденците с едни стари снимки и всичко ще е окей, нали ще им вземем паричките и всички ще са доволни от тая славна работа)? Не може ли да сме известни с фолклора си (оня истинския, не поп фолка, разбира се), с носиите си, хорáта, ракията, сиренето, доматите? Не може ли да сме известни със спортистите си, на които, вярно, не осигуряваме най-добрите условия (ако за условия изобщо може да се говори), но пък те бележат там някакви успехи, които са ни националната гордост в нашите тъмни и преходни времена, които наподобяват на Средновековието? Ами очевидно не можем.
И второ, тук мнозина открито ликуват и веят байраците на любимата си българщина, ето, българинът не бил българин, а бил циганин от България. Че вече разбраха и от коя махала е. Пък сега да видят какви са ни проблемите с циганите и да престанат да ни мантруват, че сме недостатъчно толерантни и не си интегрираме малцинствата като хората (въпреки че хора ли са онези на Запад, я да помислим, че те толкова бежанци поеха, че ще разрушат Европейския съюз, а и са лош, либерален народ, борят се за правата на хомосексуалистите, от което пък онези представители на българщината направо ги полазват тръпки на погнуса). Медиите гръмват за въпросния ром (или циганин, както поискате). И така ставаме свидетели на едно типично нашенско отместване на истинския проблем. Вместо да чоплим раната, да я дълбаем, за да не си я причиняваме отново, ние я опаковаме в марлите на малодушието си. Проблемът отново не е в нас, българите, а е в представител на така омразните за по-голямата част от населението малцинства. Защото, както обичат да казват въпросните патрЕоти, България е само за българите. И точка.
Да, да, ама не, както обича да казва баща ми. Защото и малцинствата са българи. Но още повече, защото берлинското метро ни показа просто едно типично българско явление, но пък го показа в друга обстановка, където този акт много повече изпъква и плаши. А и германците сега ще му разкатаят фамилията до трето коляно на това наше (опа, грешка, чуждо, защото нали е представител на неинтегрирано малцинство, така че по-скоро в повечето очи то се пада чуждо) момче.
Това явление е ширещата се навсякъде из нашите меланхолични и претъпкани с отчаяние ширини агресия. Дали ако подобно нещо се беше случило в софийското метро, някой изобщо щеше да му обърне внимание? Аз вярвам, че не. Най-малкото на мен неонацисти са ми разкървавявали носа във фоайето на зала „Христо Ботев” по време на концерт, докато съм бил обграден от десетки хора, които безучастно са наблюдавали този сеир. Смея да твърдя, че типичният българин просто леко би променил траекторията си и би си продължил по пътя. Но така е в България. Хората масово са адски изнервени и им трябва съвсем малко, за да избухнат. Тази вътрешна гражданска война избуява навсякъде: по държавни институции, по тротоари и градинки, по пътищата, където обезумели шофьори не спират да натискат клаксоните си, забравяйки, че те са защитени от звука от купето на колата, а във външния свят бибипкането е още една причина за изостряне на и без това наточените ни като скалпел нерви.
Другото изключително опасно и страшно явление в клетата ни държава, е, че подобно нечовешко поведение дори сякаш се толерира, защото всички го разбират. И ние често се държим един към друг като нечовеци. И това не е като да кажеш на някой, че е “нечовек” по един приятен начин. А е като да си във всекидневна война с другите и със себе си. Нечовекът в България се превърна в едно устойчиво поведение в публичното пространство. И именно това е същината на берлинската история. Това е поредната проява на нечовека. Един от венците на творението му, които той оставя като свидетелство за своят път. Част от неговата диря, която не е от камъчета или сладки като в някоя приказка, а (с извинение) неговата диря е съставена от лайна. Докато върви, природата го призовава, физическата му долница го завладява и той кляка, сваляйки си гащите, изхожда се и продължава. Че го прави и с усмивка на лице, може би дори си свирука някоя противна поп фолк мелодийка.
Но “обективните” и “добри” български медии не се занимават с това. За тях е много по важен самият скандал, както и “ромската следа”. Защото те както винаги се отклоняват от истинските проблеми. Всъщност най-големият проблем в България е, че тук шества и тържествува Нечовекът. А Нечовекът няма пол и раса. Няма бъдеще и минало. Има само едно голо настояще, което здраво го е стиснало в желязната си хватка, в която нечовекът цвърчи от болка и комплекси и му се ще и другите да цвърчат заедно с него. И дано този душевен инвалид някога осъзнае, че за всички ни ще е по-добре, ако той изведнъж се превърне в човек. Но това може би някога ще се сбъдне или просто никога няма да се случи. Дотогава ние ще продължаваме да се сблъскваме ежедневно с него. И ще се надяваме самите ние да не се превърнем в подобни осакатени индивиди. А за бъдещето може да се каже само едно: ха дано, ама надали.
