събота, септември 20, 2014

Вечерята


на Ивайло Драгиев

            Пред деня той ще се скъса от работа. Ще хвърчи от среща в среща. Безброй пъти ще се качва в колата си, за да се придвижва от едно до друго място. Ще пилее безценни минути по задръствания, където ще си позволява да изпсува от време на време, но много по-малко от другите шофьори. (Той псува само в краен случай.) На обяд ще се чуе с жена си, ще се извини, че е в прекалено друг край на града, в противен случай щяха да обядват заедно, само двамата, както правят, когато имат време. После ще продължи да кръстосва града по срещи.
            През цялото това време в главата му ще свети една червена лампичка, ще отеква пискливият и пронизителен звук на една аларма. Това ще са двата кредита, датите за чиито вноски наближават, а ето, той пак няма достатъчно пари в брой и може би пак ще трябва да тегли от спестовната книжка. Опитва се да не взима пари оттам, нали това са средствата за всеки случай, които човек трябва да има като резерва. Но в последните месеци какво се случва, вече за трети път ще тегли оттам и затова ще е болката, която го прерязва в гърдите и не по-малко прерязващата мисъл, че не се справя, че трябва да е по-добър, че той може много повече и трябва да стисне зъби, защото семейството му разчита на него.
            През това време тя ще е в своята работа и ще чака да стане един и трийсет, когато по скайп ще се чуе с едната си дъщеря, която от няколко месеца се е преместила  да живее в Германия. Тя няма да има абсолютно никакво търпение това време да дойде и с учудващо постоянство ще поглежда часовника си през от три до пет минути, докато върши задачите на деня, но стрелките ще са сякаш замръзнали и на нея ще й е толкова трудно да си представи, че очакваният час ще дойде. Тогава ще дойде позвъняването по телефона.
            Другата й дъщеря ще се обади в средата на работния ден, за да я пита как е след снощния вечерен разговор, когато майката най-сетне е направила забележка за приятеля й, който вече трети месец живее в тях, а все седи без работа. И дъщеря й много й се е обидила и дълго е спорила с него, и се е опитвала да я убеди, че неговата професия е такава, че има такива протяжни паузи без ангажименти и тяхното наличие по никакъв начин не означава, че той не се опитва и не се старае, и че не е адски, адски добър в това, което прави. Тъкмо обратното. Да можеше само да види колко той страда от това, че се намира в подобно положение. Защото в крайна сметка той е мъж. Истински мъж. А всеки мъж страда, когато е финансово зависим от жена си.
            Разговорът ще е кратък и помирителен и ще включва извинения за почти всичко, което се е казало предишната вечер и е завърши с една дълга телефонна прегръдка.
            Дъщерята ще затвори телефона си и ще открие, че от пет минути ска бандата, на която прави саундчек мълчаливо я чака да си свърши разговора за да озвучат най-сетне барабаните (микрофонът за касата най-сетне е пристигнал). После мениджърът на клуба, където ще се състои вечерният концерт, чиито звук тя прави, ще й се скара здраво, че не може да проявява такова небрежно отношение към работата си. Той бил свикнал да работи с професионалисти, а тя определено не била от тях, или поне така се държала. Ако не й изнасяло, щял да звънне на фирмата, за която работи да изпратят друг звукар.
            Тя ще му отговори твърдо, че е имала наложителен разговор по един семеен ангажимент и по никакъв начин няма да отреагира на саркастична забележка, която той ще направи относно работата и семейството. Въпреки че точно тогава ще настъпи онзи ужасен момент, когато в гърдите ще я жегне и това пламъче там вътре ще започне да се изкачва нагоре и нагоре и след няколко секунди вече ще е в очите й и ще иска да текне. Но тя ще впрегне цялата си воля и ще стисне зъби, и няма да направи това удоволствие на мениджъра, който определено би харесал мисълта, че може да я разплаче. В тази ситуация той е човекът с властта, а хората с власт знаят, че могат да разплакват и не се колебаят да го правят при всеки удобен случай.
Тя стиска сълзите между клепачите си с всичка сила като междувременно наглася микрофона, а после изтичва до пулта. Оттам подвиква на барабаниста да удря равномерно касата. Съвсем скоро ще приключи с касата и тогава вече ще остава само да направи баланса, което ще й отнеме не повече от десет минути и после трябва да се опита да прецени по какъв начин публиката ще погълне част от шума, за да има възможно най-малко работа вечерта. И така, докато се занимава с тези мисли и не обръща никакво внимание на мениджъра, който през цялото време и стои на главата, тя ще стиска зъби пред напиращите сълзи и те малко по малко ще се отдръпнат в областта на гърлото, а след това ще се оттекат в гърдите и тогава вече няма да има никаква опасност и тя ще е спечелила своята битка на деня и ще се обади на приятеля си.
            Приятелят й ще вдигне и ще направи всичко възможно в гласа му да не отекне и една нотка от все по-надигащото се в последните дни в него отчаяние: колкото и да се опитва, колкото и да се блъска, в момента просто е безработен и не може да промени това. И ето че тук той лъже и добре съзнава лъжата си, той може да промени финансовата си безизходица, може да си намери работа, може да изкарва много пари, но той твърдо е решил, че е открил не само професията си, ами и призванието си и иска всички пари, които изкарва да идват оттам, всичко останало би било компромис, а той не прави компромиси. Все повече си мисли, че това е свободата, нежеланието да се правят компромиси за важните неща в живота ти, затова и стои безработен, защото в момента е в застой с професията си-призвание, а всяка друга работа би означавала, че той не се справя с истинската си работа.
            Затова той чака, а чакането направо го съсипва. Той е активен човек, а сега му се налага по цели дни да бездейства, е, от време на време ходи на кастинги, но за момента нищо не се получава. Вижда се и с приятели, но точно сега повечето му близки хора от неговата професия са адски ангажирани и могат да му отделят съвсем малко време, а и той предпочита да се вижда по-рядко с тях, защото тяхната ангажираност само му напомня, че той е неангажиран, че той е леке, че той трябва да разчита на приятелката си и на семейството й. Той по цели дни стои вкъщи и като няма какво друго да прави, не спира да чисти, превръща се в домакинята на дома, нали всички останали си имат задачи и по цели дни тичат в опит да ги изпълнят, а той е като беззъба баба – цял ден в домашно облекло, с метлата, лопатата и парцала. Ако можеше да готви, сигурно би завъртял някой кекс, но и това не може.
           
            Вечерта тази картина ще се промени и пустият апартамент ще се напълни. Първо ще се върне дъщерята. Ще целуне приятеля си и ще го попита как е изкарал деня, от което на него ще му стане дори още по-лошо, но ще си замълчи и ще я грабне, и ще я хвърли на леглото, защото ще знае, че след точно 45 минути майка й ще се прибере, а човек трябва да се наслаждава на всеки миг усамотение с жената, с която живее. И след 39 минути те двамата, рошави, запотени и задъхани ще се облекат набързо, ще пригладят прическите си и ще посрещнат майка й, която ще се върне с два плика покупки. Тя ще й помогне да разтовари, докато той води шеговит разговор с нея. Ще си зададат обичайните въпроси за деня, при което майката ще каже, че другата дъщеря им праща поздрави от Германия и ще се усмихне. И в усмивката й ще има нещо криво,  един фалшив тон, който безуспешно ще се опитва да прикрие колко е голяма липсата и  колко я убива всеки един километър, който я отделя от първородната й дъщеря.  
            Докато майката готви, бащата ще се завърне с вестник в ръка. Ще се тръшне уморено на дивана в хола и ще си пусне телевизора. Дъщерята ще отиде за момент да му се хвърли на врата и той искрено ще отговори на прегръдката й. Тя ще го пита как е минал денят му, а той ще я помоли да не го пита. Тя ще види изписана умората не само в очите му, но и в кутретата на пръстите на краката му и ще го остави за момент. Съвсем нетактично приятелят й ще отиде й ще попита баща й дали му се пие по бира, а баща й ще откаже. Приятелят й ще подвие опашка и ще се скрие в стаята на дъщерята, където ще седне да играе на някаква компютърна игра.
            В осем без две дъщерята ще отвори вратата и ще му каже, че времето за вечеря е дошло. Той ще отговори, че ще дойде след малко и тя ще му хвърли такъв унищожителен поглед, че той на момента ще захвърли клавиатурата и ще отиде с нея на масата, като междувременно в главата си се псува, така както може да се псува само един мъж, който толкова обича една жена, че обича цялото й семейство, че обича и приятелите и от първи клас, а ако имаха куче, сигурно и него би обичал не по малко. Как можа да забрави дори за момент, че едно от най-важните неща в това семейство е вечерята?
            Бащата ще стои на централното място на масата, а позицията на майката ще е срещу него. По същия начин той ще е от лявата страна на бащата (и от дясната на майката), а дъщерята ще е срещу него (от дясната страна на бащата и от лявата на майката). И тогава ще се случи магията. За него това винаги ще бъде висша форма на танц, балет, най-естетическото изживяване в живота му.
            Всичко ще започне с едно половинминутно мълчание, което ще дойде съвсем естествено. Тъй като то е част от ритуала, той неведнъж се е питал каква е функцията му е накрая е стигнал до извода, че то служи, за да може членовете на семейството да се акордират едни спрямо други, да навлязат в една атмосфера, да се настроят, както се настройват музикантите в един оркестър, или като онова дълго протяжно прокарване на лъка по цигулките на цигуларите, или като атмосферата на Михаил Чехов.
            И тогава ще започне балетът.
Майката ще сервира храната и ще обясни как в този ден точно това й се е готвило или просто видяла еди-кой си продукт в магазина и на момента знаела каква ще бъде вечерята. Ако по някакъв начин тази рецепта е свързана с нейната майка, тя задължително ще разкаже някоя история като няма да пропусне да каже: „Лека й пръст!” Бащата ще отвори бутилка вино и ще го налее по чашите. Той винаги ще намери какво да каже за бутилката вино, за сорта, за производителя, за годината. Ако е в настроение най-вероятно ще разкаже някоя смешна история от работа или от семейната история. Той много обича да разказва тъкмо онези истории, които много ядосват дъщерята, но тя отдавна се е отказала да спори с него за това как не трябва да разказва на приятеля й истории, в които например се нааква като малка.
Дъщерята ще нареже хляба и ще подаде салатата на баща си. За един момент ще й дойде мисълта да спомене нещо за сестра си, но веднага ще се спре. Това би било кощунство, би било срещу добре установените правила на тази игра. А той, нейният приятел, той винаги ще бъде както част от тази игра, защото все пак той е нейният мъж, нали така, така и аутсайдерът, защото има най-малък престой около масата… За него няма да има физическо действие в ритуала на масата, всички роли отдавна са разпределени. Той просто ще седи и ще води лек разговор с бащата и с майката и невротичността му ще се обажда на моменти, ръцете ще го сърбят да подаде солницата на бащата, например, но това ще направи дъщерята. И ще го направи с най-грациозното движение, с най-голямото спокойствие, като в най-красивия танц на тази планета. Може би ако се задържи на тази маса след няколко години и той би бил имал някаква роля, но за момента е прекалено рано. Той приема позицията си и не се опитва да насилва нещата, защото много добре знае, че балетът е както много силен, така и много крехък и всяко дребно отклонение от правилните стъпки, би провалило изпълнението.
Винаги майката ще подаде салатата. Винаги бащата ще налее вода. Винаги дъщерята ще донесе десерта като жест към майката, която е приготвила вечерята. Винаги ако трябва допълнителна салфетка майката и дъщерята ще поспорят кой да я донесе и след това ще я донесе дъщерята. И ако някой тръгне дори за момент да говори за работа, бащата ще се намръщи по такъв начин, че всичко ще секне. И това няма да да се отрази на изпълнението по никакъв начин, защото ще е част от неговата химия, защото точно тези хора, точно на тази маса се приемат точно такива каквито са с всичките си трески за дялане, с всичките си недостатъци. Защото, ще си спомня след години той, да обичаш един човек наистина не означава да обичаш положителните му страни – това всяко влюбено хлапе го може. Да обичаш истински, означава да обичаш недостатъците на човека до теб повече дори от положителните му страни, като в същото време нищо не му спестяваш, защото това би означавало да го предадеш истински, безвъзвратно и завинаги.
            Вечерята продължава бавно, с приятен разговор, който никога не засяга сериозни теми. Настроението винаги е положително, усмивките винаги са искрени. В този ритуал няма и грам фалш, той е сърцевината на семейния ритъм. Те ще се хранят, ще говорят, ще се смеят. По някое време ще дойде време за десерта. И едва когато вечерята е свършила, дъщерята ще има право да погледне часовника си и най-вероятно да каже, че закъснява за вечерния си ангажимент. Тогава майката ще направи физиономия. Как могло така да работи вечер? И ще каже на приятеля й да каже нещо по въпроса, но какво да й каже като в момента той е без работа? И тогава вечерята ще свърши, но чувството от нея ще остане до следващия ден.
            Той дълго ще си мисли за вечерята. И за това как той много добре знае за двата кредита на бащата и за това как има трудни моменти. И за това какво за него е цялата тази ситуация и колко искрено страда, че дължи пари. И как майката денонощно мисли другата си дъщеря, която се премести да живее в Германия. И колко и е тежко и какво ли не би дала, за да си върне детето, въпреки че знае, че там, в чужбина, най-вероятно детето ще има по-добри условия за развитие. И как е съвсем сигурен, че денят на приятелката му е бил кошмарен, защото дори да не му беше казала малко преди вечерята,  в шестте минути от ставането от леглото до пристигането на майката, защото вече й беше дошло време да си го излее, той вече го знаеше. Само да я погледне в очите и всичко вижда.
            Той дълго ще мисли и за това как цялото семейство знае колко трудно му е на него, на актьора, който от половин година няма ангажимент, но който знае, че ако се хване да работи нещо друго ще стане чиновник, занаятчия, а актьорството ще си замине. И затова стои така, без работа. И ако трябва още дълго ще стои, но накрая ще стане актьор, а не чиновник, защото това е в кръвната му група и единственото, което трябва, е да има търпение.
            А после също толкова дълго ще мисли за вечерята и за това колко красиво е да имаш толкова проблеми, но да си готов да ги захвърлиш от трийсет минути до час, за да се насладиш изцяло на времето с най-любимите си хора. И да го направиш точно по такъв красив начин, като танц, като балет. Да го направиш с цялото съвършенство, на което си способен по начин, който да отеква в теб, докато стане време за следващата вечеря.  

            
2014г.

Няма коментари: