Усещане за миг

Сърцето ти е в задния ми джоб,
усмихна се, погледна го,
а той мълчеше.

В джобовете й други
имаше от неговите карантии,
алвеоли, левкоцити.
Тя ги пръскаше около себе си
като монети, които в пороен дъжд
летят към шапката на уличния музикант,
чиито струни затрептяват в тишината.

Глуха, пъстра, дива тишина.

Тя не спираше да казва
теоремите на съществуването си,
които го обграждаха
като ахейска армия пред Троя.
Той знаеше, че всичко е възможно,
щом случайно падналият
в пръстите й плод
довеждаше до войнствен кръстопът.

Той знаеше, че всичко е възможно.
А знаеше и повече.
Но се стаяваше в сенките
на нейното сияние,
трептеше в него.
Пред очите му се рееха
мушиците на други сфери.

Неговата сфера бе отворена към нея.
В нея чувстваше живителната сила на смъртта,
която води до деца, до плод, до раждане.
В нея се докосваше до тъмнина, която свети.
До мрак, полепнал по ъглите,
който с наближаването на нощта
разпръсква свойте атоми и кварки
по предметите, телата и душите.

Той слушаше, примигваше, изтръпваше
с бодлите таралежови на случката,
на срещата, на взрив голям,
от който битието си започват бебета –
звезди, галактики, вселени.

Ритъмът й тропаше със своите крака
по въображението му.
Извираха оттам и други песни –
най-вече религиозни хорове,
промъкващи се в атмосферата на храмовете
сред тамян и свещи,
сред индийски клечки,
сред миризмата на сапуна,
който е пречистил нечии нозе,
преди да се изправят съкровено
пред съкровения си Бог.

В божественото жури
срещат се и други спътници,
съратници,
съветници,
чиято главна мисия е да не съдят.

Ти чуваш ли, сърцето ти е в задния ми джоб,
повтори тя,
а той се сепна.

Изминал беше само миг.

Край нея времето забравяше
за своите закони.
Край нея най-суровите закони
забравяха за времето.

Така бе постоянно.

Не ме лъжи, усмихна се горчиво той,
сърцето ми не е във задния ти джоб.

Те бяха неразделни.
Но във общото им електричество
тя беше късо съединение,
тя беше изгоряла свръзка.

И все пак той дори насън я помнеше
и спомняше си за течението,
в което го повличаше като дете.

Сърцето ми не е в теб,
сърцето си ми ти,
изрече той
и млъкна.

Тогава тя помръкна,
погледна го с неудобството
на този, който причинява болка.

А той за сетен път не смогна да я убеди,
че любеше не само нея,
а също болката по нея.

И беше хубаво.
И беше светло.
И беше вечно.