Потъване

На всички българи.

Ние всички бавно потъваме,

устремени към безмълвна бездна,

вкопчени в счупен кораб,

към който ни е вързала съдбата,

но май сами се вързахме,

не знаем всъщност,

тука има само неотменност,

а небе отдавна няма,

само чезнеща повърхност на морето

ни припомня светлината

и сподавени лъчи на слънце,

удавили се като нас,

нетоплещи плътта,

но стоплящи искрящите ни спомени.

Кога корабокруширахме? Не помним.

Какво се случи? Как? Защо?

На всичките въпроси отговаряме с въпроси.

Даже често спорим с гневни погледи,

с укоряващи бълбукания, с ядни жестове.

И ясно е до скърцане със зъби,

че всеки е виновен,

че виновен не е никой.

И така потъваме на кораба без капитан,

на който капитан сме всички

и това ни връзва още по-жестоко,

щото ние носим отговорност,

ние падаме се тежестта,

която с устрем тегли ни към дъното.

Откога потъваме? Не знаем.

Времето е наше, но изчезнало,

потъваме от месеци, години,

векове, епохи. Може би секунди?

Обрасва корабът ни с водорасли, миди,

а обрасваме и ние, и водата ни разяжда.

Сприятеляваме се вече с риби.

Откъде сме дошли сме забравили даже,
а какви сме били е опасно да мислим.

А мислим преди всичко за дъното,

желаното, заветно, скъпоценно дъно,

за трепетният край на нашето потъване.

Надеждата ни лъже – дъно няма,

всеки път, когато го достигнем и отдъхнем,

това оказва се мираж, измама,

с всяко дъно идва нова дъно.

И потъването продължава

и защото чувстваме се грешници,

започваме да мислим: адът няма дъно,

адът е пропадане в безкрая.

Някъде в началото се утешавахме

с неизбежността на нашето умиране,

с логичността му. Но каква логичност?  

Ние сме в абсурда – живи мъртъвци,

безплътна плът, душа бездушна.

Е животът тука не е същия,

но все пак е някакъв живот, живуркане,

навикнахме да дишаме без въздух,

да съществуваме без слънце,

да спим без сънища,

дори заглъхнаха мечтите

и тука има някакво спокойствие,

отнесеност, мъгливост има.

И какво? Потъваме. Нима сме първите.

Не сме! И други има. И ще има.

Всеки сам потъва в себе си,

откъсва се от другите, забравя ги.

Отплува в своята безпаметна унесеност.

Но има сепвания, дето нарушават

равновесието, уталожило се между нас

като воал, като завеса. .

Има я вината за потъването

и тя разрязва ни, разпарчетосва ни.

И тука лъсва чиста злоба.  

Озлобени от съдбата озлобяваме се помежду си,

От себе си се озлобяваме и това е страх и ужас.

И се караме и псуваме, и боят е зад ъгъла,

но там стои, усещаме го, отричаме го,

но понякога ни идва да го приветстваме.

Така потъваме, но заедно, дори и гордо някак.

Проклинаме съдбата си, но усещаме и сладост,

обожаваме това, което мразим.

А понякога се случва някой се бунтува,

полудява сякаш и се пуска от веригите,

жадува светлината, птиците, горите,

иска топъл въздух, нарушава пакта ненаписан

и опитва да отплува към звучността на дните,

към пеещи пространства, към къпещ вятър,

към света, в който има време,

има бъдеще и минало, че и настояще. .

Отскубва се. Оттласква се. Потегля.

И полита бавно, и напуска кораба.

Но неизминал още много разстояние,

политаме и ние, но политаме с вериги,

и го хващаме и връзваме, и връщаме,

и му се сърдим. „Всички!”, сякаш викаме

в безмълвието на океана. „Заедно!”

Нали сме капитани и не с вериги,

със себе си сме вързани,

и корабът е наш, потъването – общо.

И няма друга наша вяра,

докато потъваме в безверие,

в безпаметност, в невежество

освен една, че заедно потъваме

в предопределеността на собственото си потъване.

Така потъваме – закотвени в потъването.

И вече няма други мисли, чувства и идеи,

освен това, което с болка виждаме с очите си,

освен това безвремие, това бездъние,

пустотата пуста, разрушената разруха,

която обитаваме, която ни е дом,

която мразим и обичаме,

която псуваме и  хвалим,

която ни гневи и умилява.

Ние сме съставна част от нея,

а тя ни е съставила и тя сме ние.

Така потъваме във безутешност.

Закотвени за своя кораб,

във своята закотвеност закотвени.

Закотвени в тази наша заедност

в съпреживяването на провала.

И никога не ни е хрумвало,

че можем да изплуваме,

но само заедно.  

07.11.2016