Излезе само да напазаруваш, а вече се превръщат
в реликва: палтото ти, увиснало на вратата на гардероба,
кактусчето в мъничката саксийка, чашата от изпития чай, кръстословицата,
която решаваше…Толкова дребна и слаба,
без охрана, изчезна в бъркотията от улици
на този огромен, чудовищен град. Проклинам
страстта си към самотата, което ми заповяда
да остана тук. Дано ме прикове - мен - поклонника на Свободата-
към теб с железни вериги. Познатият милиционер, страхът, ловко
ме обезсилва. С извити назад ръце,
с прекалено развинтена фантазия,
за която би могъл сега да ми завиди и Хичкок,
седя над стихотворението, преобразяващо се
в дълъг списък с обиди по мой адрес:
ти, мързелив нерезе, звезда на идиотизма, хеликоптере неумит,
готически плъх, покрит с храчки реакционен гноме, псевдоинтелектуален тъпанар, пентатонична курво, ти, Хитлере, ти, лайнояде, шибан бунтовнико,
жалък графомане, мръсен, гаден кенеф, ти, гражданино,
ти, сифилистичен чадър, генетично обременена пръдня,
квазимодо отвратителен, фъфлещ хуй, дрисльо влюбен…

Яцек Подшадло

Превод: Северина Плачкова

"Микро" на Мартин Колев - кратка и разбиваща проза

Като почитател на най-късите разкази следя активно какво излиза в България. Обичам Хармс, Етгар Керет (който има и съвсем кратки разкази), Джорджо Манганели, Давид Албахари и други подобни автори. Сега с радост добавям към тази колекция "Микро" на Мартин Колев. Досега не съм срещал друг български автор, който до такава степен да ме грабне в този труден жанр, в който всичко трябва да се сгъсти до няколко абзаца. Понякога и до по-малко.

В разказите фантастичното и реалистичното са смесени в един завладяващ коктейл, който те кара да поглъщаш страница след страница. В същото време успява да те държи в напрежение, защото авторът често преобръща ситуацията с последното изречение. В това отношение в книгата намирам отлични примери от жанра "разказ с неочакван край". В  "Микро" всичко е изпипано и точно, което също прави много добро впечатление. Няма нищо излишно. Нищо не дотежава. И за момент не може да те отегчи. Книгата е много четивна и може да се погълне буквално за час-два.

Сега всичко, което ми остава, е да чакам излизането на следващата книга на Мартин Колев.

Ти мислиш си, че искам

да вляза в гащите ти.

Аз искам да вляза

в душата ти.
Да се промъкна тихо в нея.

Да съм трепет твой.

Да съм въздишка.

Няма по велик живот

от туй да бъда

искра в сърцето ти,

искра неосъзната,

неподозирана

и невъзможна.

Но да горя.

Да тлея там.  

Потъване

На всички българи.

Ние всички бавно потъваме,

устремени към безмълвна бездна,

вкопчени в счупен кораб,

към който ни е вързала съдбата,

но май сами се вързахме,

не знаем всъщност,

тука има само неотменност,

а небе отдавна няма,

само чезнеща повърхност на морето

ни припомня светлината

и сподавени лъчи на слънце,

удавили се като нас,

нетоплещи плътта,

но стоплящи искрящите ни спомени.

Кога корабокруширахме? Не помним.

Какво се случи? Как? Защо?

На всичките въпроси отговаряме с въпроси.

Даже често спорим с гневни погледи,

с укоряващи бълбукания, с ядни жестове.

И ясно е до скърцане със зъби,

че всеки е виновен,

че виновен не е никой.

И така потъваме на кораба без капитан,

на който капитан сме всички

и това ни връзва още по-жестоко,

щото ние носим отговорност,

ние падаме се тежестта,

която с устрем тегли ни към дъното.

Откога потъваме? Не знаем.

Времето е наше, но изчезнало,

потъваме от месеци, години,

векове, епохи. Може би секунди?

Обрасва корабът ни с водорасли, миди,

а обрасваме и ние, и водата ни разяжда.

Сприятеляваме се вече с риби.

Откъде сме дошли сме забравили даже,
а какви сме били е опасно да мислим.

А мислим преди всичко за дъното,

желаното, заветно, скъпоценно дъно,

за трепетният край на нашето потъване.

Надеждата ни лъже – дъно няма,

всеки път, когато го достигнем и отдъхнем,

това оказва се мираж, измама,

с всяко дъно идва нова дъно.

И потъването продължава

и защото чувстваме се грешници,

започваме да мислим: адът няма дъно,

адът е пропадане в безкрая.

Някъде в началото се утешавахме

с неизбежността на нашето умиране,

с логичността му. Но каква логичност?  

Ние сме в абсурда – живи мъртъвци,

безплътна плът, душа бездушна.

Е животът тука не е същия,

но все пак е някакъв живот, живуркане,

навикнахме да дишаме без въздух,

да съществуваме без слънце,

да спим без сънища,

дори заглъхнаха мечтите

и тука има някакво спокойствие,

отнесеност, мъгливост има.

И какво? Потъваме. Нима сме първите.

Не сме! И други има. И ще има.

Всеки сам потъва в себе си,

откъсва се от другите, забравя ги.

Отплува в своята безпаметна унесеност.

Но има сепвания, дето нарушават

равновесието, уталожило се между нас

като воал, като завеса. .

Има я вината за потъването

и тя разрязва ни, разпарчетосва ни.

И тука лъсва чиста злоба.  

Озлобени от съдбата озлобяваме се помежду си,

От себе си се озлобяваме и това е страх и ужас.

И се караме и псуваме, и боят е зад ъгъла,

но там стои, усещаме го, отричаме го,

но понякога ни идва да го приветстваме.

Така потъваме, но заедно, дори и гордо някак.

Проклинаме съдбата си, но усещаме и сладост,

обожаваме това, което мразим.

А понякога се случва някой се бунтува,

полудява сякаш и се пуска от веригите,

жадува светлината, птиците, горите,

иска топъл въздух, нарушава пакта ненаписан

и опитва да отплува към звучността на дните,

към пеещи пространства, към къпещ вятър,

към света, в който има време,

има бъдеще и минало, че и настояще. .

Отскубва се. Оттласква се. Потегля.

И полита бавно, и напуска кораба.

Но неизминал още много разстояние,

политаме и ние, но политаме с вериги,

и го хващаме и връзваме, и връщаме,

и му се сърдим. „Всички!”, сякаш викаме

в безмълвието на океана. „Заедно!”

Нали сме капитани и не с вериги,

със себе си сме вързани,

и корабът е наш, потъването – общо.

И няма друга наша вяра,

докато потъваме в безверие,

в безпаметност, в невежество

освен една, че заедно потъваме

в предопределеността на собственото си потъване.

Така потъваме – закотвени в потъването.

И вече няма други мисли, чувства и идеи,

освен това, което с болка виждаме с очите си,

освен това безвремие, това бездъние,

пустотата пуста, разрушената разруха,

която обитаваме, която ни е дом,

която мразим и обичаме,

която псуваме и  хвалим,

която ни гневи и умилява.

Ние сме съставна част от нея,

а тя ни е съставила и тя сме ние.

Така потъваме във безутешност.

Закотвени за своя кораб,

във своята закотвеност закотвени.

Закотвени в тази наша заедност

в съпреживяването на провала.

И никога не ни е хрумвало,

че можем да изплуваме,

но само заедно.  

07.11.2016 

БЪДИ ИСЛАНДИЯ! ГЛАСУВАЙ!

Да гласуваш днес (няма да казвам за кого, но не за Цецка или Радев) е да си Исландия на Евро2016. В случая си жител на остров с население от хиляди сред океан от 7 милиона. Не ти дават големи шансове за победа, значителна част от населението на острова те гледа от самия стадион (а и с повечето се познавате, защото нали сте малък остров). И все пак вкарваш голове на Португалия, Унгария, биеш Австрия и Англия (е, Англия по-скоро сама се бие, ти просто успяваш да използваш всяка възможност, която ти дава шанса). После Франция те бие на полуфинал, но и на нея успяваш да й набуташ два гола. Но накрая те изпращат с ръкопляскания и падаш с достойнство. И това обединява населението на твоя малък остров.


Е, в нашия случай няма да стигнем до полуфинал. И с ръкоплясания няма да ни изпратят. И накрая ще има горчив вкус в устата. Положението ще е като мача с Франция - не е ясно дали ще успеем да вкараме два гола. Но ще вкараме поне един. И ще покажем, че независимо от прогнозите и минималните шансове, не се предаваме, който и да се изправи срещу нас. Играем нашата игра, а ако противникът допусне грешки, се възползваме от тях. Пък каквото стане.

Важно е да обединяваме отбора си и острова си и да не се притесняваме, че сме шепа хора в сравнение с останалите. Ако продължаваме да играем нашата игра, успехите рано или късно ще дойдат и пак ще са според възможностите не. Важно е да даваме всичко от себе си и да си тръгваме с вдигнати глави. А може някой ден да се научим и да ръкопляскаме за успехите си, независимо колко нищожни ни се струват. Защото те са крачка към бъдещи победи.

Бъди Исландия. Не се предавай и си тръгни от стадиона с вдигната глава! Вкарай гол на Франция!

МЕТАСТИХ

На Елена

Ти си моите сто години самота.

Ти си стръкчета трева.

Ти си океан-море.

Ти си сияние на жена.

Ти си божествена комедия.

Ти си прашинки.

Ти си канела.

Ти си Лолита.

Ти си любов по време на холера.

Ти си смърт във Венеция.

Ти си цветя на злото.

Ти си моите бесове,

моето престъпление и наказание.

Ти си процесът и замъкът.

Ти си на острова на блажените.

Ти си непосилната лекота на битието.

Ти си балада за Георг Хених.

Ти си отклонение.

Ти си психоза 4:48.

Ти си физика на тъгата.

Ти си фрагменти от любовния дискурс.

Ти си пяната на дните.

Ти си по следите на изгубеното време.

Ти си моето последно изкушение

между пустинята и живота.

Ти си възможност за остров.

Ти си критика на чистия разум.

Ти си сто сонета за любовта.

Ти си смъртта на Тибалт.

Ти си пътуване към Изтока.

Ти си мъртвешки танц.  

Ти си параграф 22.  

Ти си смърт и компас.

Ти си възвишение.

Ти си мадам Бовари.

Ти си пътешествие до края на нощта.

Ти си феноменология на духа.

Ти си сонети към Орфей.

Ти си плешивата певица.

Ти си последна любов.

Ти си моят вой.

Ти си предчувствие за край.

В музея на невинността името ти е Червена.

Ти си кратка история на времето.

Ти си пустата земя.

Ти си подир сенките на облаците.

Ти си някъде по пътя

в самотата на памуковите полета.

Аз съм идиот в очакване на Годо.

Рейкявик, Исландия,

04.11.2016

Поетът

„Страхът ми от думите тъй е голям”

                              Райнер Мария Рилке 

Думите са всичко, дето мога да ти дам,

всичките ми притежания,

бъдеще и минало,

изящни изворни тъги,

ехтящи и просторни радости,

неизбродени потайни пътища и

лъкатушещи пътеки към дома.

Думите – безброй мълчания,

лабиринтите залутани на смисъла,

палати на порой безсмислия,  

прашинки във Вселената,

Вселени във прашинката,

еуфории, светкавици, дихания,

крехки и чупливи,

но и твърди камъни.

Думите – това съм аз,

това съм целият,

черва, сърце и пори,

костен мозък, алвеоли,

звучни, но пък искрени провали,

снимки на секунди щастие.

Думи – кръв, късмет и случай.

Видима невидимост и тайна явност.  

Те са всичко, но са нищо,

те са нищо, но са всичко.

Епикризи на милиард въздишки

и есенция от разцъфтяла есен.

Изцелителни инфаркти и инсулти.  

Думите – това съм аз,

те са всичко, дето мога да ти дам.