сряда, септември 30, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 50

СЛЕД ИНЦИДЕНТА С ДИЛЪРА нещата продължиха постарому. Изключение правят разговорите, в които се опитахме да осмислим това събитие. Накрая стигнахме до две теории. Или всичко се е случило наистина, в клиниката някак е проникнал дилър, който беше заблудил персонала, или това е било нещо като тест от страна на клиниката. Дават ни хероин на тепсия, за да проверят дали ще се поддадем. Петко беше единственият, който настояваше за второто, другите, включително и аз, поддържахме тезата за дилъра.
Нашите минаваха през уикендите и срещите ни ставаха все по-сърдечни. Те се радваха, че лечението върви по план и видимо не показвам и най-малкото намерение да криввам отново от правия път. Лекарите не спираха да ги убеждават в напредъка ми и това ги правеше щастливи. Ако някой ми дадеше думата за една реплика, щях да надигна глас и да кажа, че в тази работа има нещо гнило.
Напредък просто липсваше. По каквито и показатели да ни оценяваха, всичко оставаше същото: друсаха ни на всеки дванайсет часа, седем дни в седмицата. Ако ни пазеха от нещо, това беше трезвостта. Намекнах го няколко пъти на нашите, но те се доверяваха на лекарите. Сложи си бяла престилка, бадж и едно „доктор” пред името и можеш да говориш на хората каквото ти изнася – те автоматично ще кимат с глави.
Започвах да харесвам уж безвредните наркотици, които ни даваха. Вероятно организмът ми привикваше с тях. Усещах как се запалвам при мисълта за сутрешната или вечерната доза – нямах търпение да се размажа отново. Бях объркан. В кратки мигове на просветление се питах каква е тази промяна? Къде беше останал пафкаторът, който не искаше да се забърква с нищо извън марихуаната и алкохола? Къде беше изчезнало желанието за трезвост, за каквато и да е дейност? Нравите ми се бяха променили с времената. Нуждата от MST ми се струваше просто илюзия, един навик, който щях да откажа щом излезех от клиниката. В “Мираж” не можех да избягам от него, това беше сигурно.
В мислите си обръщах цялата игра на инат. Ето, накарахте ме да взимам тези боклуци и аз ги взимам. Какво искате от мен? Какво повече искате? Скоро ще пожелаете да ги спра, но защо изобщо ме накарахте да ги започна? И какво е това лечение? Как отказваш един наркотик, като го заменяш с друг? Дали това прави по-лесна цялата операция по отказването?
Периодите на съмнения продължаваха за кратко. Така е, когато друсаш с хапчета, се пускаш по течението. А колкото повече му се оставяш, толкова по-малко грижи имаш. Не е ли така?


Публикуване на коментар