неделя, септември 06, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 26

ПЕШО БЕЛИЯ ПРЕКЪСНА ПРИКАЗКИТЕ НИ с внезапната си поява и несвързаните си приказки. Пешо беше лудо копеле, култов парков образ. Не го познавах добре, но се засичахме из София, знаехме си имената и покрай тях си подхвърляхме по някоя дума. Основното му занимание беше яденето на разноцветни хапчета. Тъкмо защото постоянно беше наяден с хапчета, го наричаха Белия. Откъде се снабдяваше с тях, не мога да кажа. Но освен с хапчета Пешо разполагаше и със завидни количества агресия и не пропускаше да я споделя с хората, които не му допадаха. Кой знае защо, моята особа му беше симпатична и не срещах проблеми с него. На моменти дори ми ставаше мил, защото си беше такъв и не можеше да се промени. Трябваше ли да искаме от него да бъде някой друг? Начинът му на живот беше донякъде клошарски и ароматът го следваше неизменно, всявайки неизличим ужас сред по-чувствителните носове.
Пешо спеше където намери. Често се приютяваше в изоставени сгради, а около него вечно пърхаха жени (което си беше още една черна дупка на познанието), вратите на чиито къщи бяха отворени за него. Белия беше една от неизменните съставки на софийските паркове.
Попа беше другото любимо място на Пешо Белия. Изкарваше там по цели дни, а напоследък свиреше на шапка бавни и протяжни мелодии на флейта. Пускаха му стотинки, които веднага преминаваха в ръцете на дилърите. Тъжна история, през зимата съм го засичал да обикаля празните градинки и да търси познато лице. Този начин на живот определено не е от най-лесните, но всеки има право на избор. Ако не се лъжа, така твърдеше и онзи, Бърджес, в историйката за малкия Алекс, който бил изоставен от всичките си друзя.
Пешо поддържаше познанства с част от клошарите в центъра. Виждал ги бях да просят стотинки от минувачите, да събират празни бутилки от бира, за да ги върнат, да дъвчат с нескрито удоволствие сандвичи от кофите, да пият бира, ракия и вино, с усмивки да размахват пред минувачите разядените си зъби. Пешо беше единствената фигура измежду тях, която си струваше. Представям си как в миналото е имал възможността да промени своето битие, малък шанс, отворила се вратичка към друг, по-приемлив за обществото начин на живот. Сигурен бях, че в онзи момент той се е ухилил на тази възможност с надрусаното си лице и е казал всичко да върви по дяволите, защото е надрусан и немудремезанищо (което за мнозина е равнозначно на това никогаданебъданещастен). После Пешо се обърнал и побягнал в обратната посока.
Най-неразумното, което бихте могли да кажете на Пешо Белия, е да се изпуснете, че не изпитвате радост от срещата ви. В подобни случаи пословичната му и непостоянна агресия можеше да бъде оприличена на току-що отворена бутилка шампанско. Изливаше се цялата върху някой нищо неподозиращ нещастник с чаша в ръка. Не ми се щеше да съм този човек и да карам Пешо Белия да се разпени, затова бях дипломатичен.
Станахме трима. Не бързахме за никъде. Ники имаше време, аз също. Пешо Белия имаше цялото време на света. Времето на своя кратък и както предполагах, издрусан живот. Той извади отнякъде пой, верижките, с които се върти огън, нали се сещате, и започна да танцува, а ние го следяхме с погледи и отпивахме мастика. Достатъчно пъти съм ставал свидетел на огнени представления в безумните софийски вечери, за да мога да заключа, че той не беше много напред с материала. Но какво от това! Щом му допадаше...
След краткото си представление Пешо Белия пристъпи към занятие, което повече му отиваше. Започна да плещи несвързани приказки, както често имаше навика да прави. Носовият му глас омесваше думите в лепкаво тесто, говореше почти без паузи. Заредиха се истории, на които всеки писател с удоволствие би сложил ръка като ценен материал.

Не можех да се оплача от нищо в онзи весел ден. Жалко за мен, защото когато не можеш да се оплачеш, все ще се намери някой съвестен човек, който да направи това вместо теб. 
Публикуване на коментар