събота, септември 19, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 39

НА ОБЯД ДЪВЧЕХМЕ ШУМНО ЛАЗАНЯТА С ШУНКА, която още димеше, въпреки че идваше от не толкова близко намиращ се ресторант. В клиниката нямаше кухня и бяха сключили договор с ресторанта, така че храната винаги беше на ниво – едно от предимствата на частната клиника. На масите около мен се бяха разположили петнайсетина човека на възраст между 20 и 40 години и погледът ми не спираше да обикаля между тях. Боян забеляза това и побърза да ме представи на третия човек, който седеше на нашата маса.
            - Това е Менсъна. Менсън, Никола.
            - Менсъна!? – възкликнах аз. Цялата работа с прякорите е доста изненадваща понякога. Менсъна...
            - Методи се казвам, но всички ме знаят като Менсъна, защото съм фен на Мерилин Менсън. Ти харесваш ли го?
            - Не си падам.
            - На мен започнаха да ми викат така малко преди концерта. Прекалено много говорех за него, ама к’во да се правя. Първо ми викаха Методи Менсъна, ама беше прекалено дълго и скоро станах просто Менсъна.
Кимнах и го обходих с поглед. С прилепналите черни дънки и кубинките беше облечен като типичен метъл. Липсваше само черният суитчър с щампа на някоя банда, който в случая беше заменен от черна блуза. На дясната вежда блещукаше пиърсинг, а на всяко ухо се люлееха по три обеци.
- И аз съм тук отскоро. Аз и отскоро друсам. Сравнително отскоро де – рече Менсъна, наблъска устата си с лазаня и шумно замляска.
Менсъна не започнал директно с херцата. Преди да посегне към спринцовката, той дълго друсал хапчета. До такава степен беше наблъскал главата си с информация за всевъзможни медикаменти, които биха могли да имат нещо общо с интересите му, че понякога, когато го слушате, можете да го вземете за професионален фармацевт. Не мога и да си помисля да опиша това, което той говореше за хапчетата. За да го направя, първо трябва дълго да се занимавам с химия и да изгълтам някой учебник по фармацевтика. Може би случаят с Менсъна трябваше да докаже, че практиката учи най-добре.
Подобно на едно от светилата в света на наркотиците, онзи, който измислил ЛСД-то, не мога да си спомня името му, Менсъна не се страхувал да прави експерименти върху себе си. Опитвал всичко, до което се добирал, и описвал различните ефекти, които медикаментите му оказвали, в голяма черна тетрадка. И когато в ръцете на негов познат попаднело неидентифицирано хапче, което вероятно могло да бъде използвано за целите на друсането, той веднага цъфвал на вратата на Менсъна.
Менсъна се зарибил по хапчетата покрай психично болния си дядо. Психиатрите от години изписвали на неговия дядо съмнителни хапчета, които повишавали настроението му и имали свойството веднага да извикват отнесена усмивка на неговото лице. Още като невръстно дете, Менсъна започнал да се пита какви са тези магически хапчета, които правят дядо му така приятно неадекватен. Колкото повече растял, толкова повече се засилвало желанието му сам да отговори на този въпрос. Един ден той не се стърпял и откраднал едно флаконче от шкафчето на веселия старец.
Изнесъл плячката навън. Било слънчев ден и той крачел по алеите на Южния парк, където весело щъкали майки с деца, пенсионери и хлапета, търсещи поредната беля. В тази суматоха Менсъна едва успял да намери усамотено място и да изгълта хапчетата.
- Когато ефектът мина, бях жаден за още, но не знаех откъде мога да си ги намеря освен от шкафчето на дядо.
Ограбването на шкафа на дядото се превърнало в навик, но така съществувала опасността някой ден да бъде разкрит, нищо че дядото бил доста отнесен и вероятността да се досети била малка. Менсъна открил други алтернативи. Усъвършенствал се във фалшифицирането на рецепти. В аптеките нито могли, нито желаели да го хванат и за него оттам текла не река от мед и масло, както биха рекли в приказките, а от разноцветни таблетки. Менсъна постепенно навлизал все по-навътре в друсането с легални субстанции. Разполагал с богата колекция от хапчета и знаел какво подхожда на различните му настроения. Денят му по презумпция включвал поне едно надрусване.
Техните упорито не забелязвали нищо обезпокоително в поведението му. Бил станал малко по-отнесен, но това е обичайно за децата на неговата възраст. Няма го вкъщи, но сигурно си е намерил приятелка. И очите му постоянно са или червени, или някак помътнели, вероятно от нощите, които изкарва пред компютъра.
Менсъна изкарал така бая време. Ако сте го забелязали из улиците в онези времена, няма как да сте го сбъркали с друг. Погледът му крещял, движенията били плавни като на платноходка, плъзгаща се по водната повърхност, тялото му се носело по тротоарите, а усмивката разкривала зъбите до един. Често танцувал по тротоарите и улиците. Известен бил и случаят, как веднъж, когато пресичал, замръзнал на улицата. Стоял там, до Попа, загледан в небитието, с което били стари познайници, до момента, в който разярен шофьор не прекъснал с юмрук неговия унес и не го извлякъл на тротоара. Историите на Менсъна от този период нямат край.
След една планина хапчета Менсъна се навил да пробва хероин. Станало от само себе си, а резултатът бил предрешен. Още от преживелиците с хапчетата било станало ясно, че е от хората, които се закачат на всичко, което пробват. Освен това той беше от сантименталната порода наркомани. За него датата, на която преминал на “ти” с хероина, беше важна почти колкото датата, на която се е появил на този свят. Друсал 887 дни до деня, в който постъпил в клиниката с мисълта, че от хапчетата „по-хубаво нема”, а с херцата трябва да приключи веднъж завинаги.
Помнеше колко дни, а не колко седмици, месеци или години е друсал, тъй като, когато обърнете дните в по-голяма мярка за време, се губи цялата внушителност на числото, на тези цели 887 дни. В интерес на истината тази бройка никак не беше голяма. Менсъна беше един от слабите хероинови играчи в клиниката, където се срещаха къде-къде по-опитни състезатели. Повечето от присъстващите се бяха разписали най-малко с петилетка. Срещаха се и вдъхващи респект постижения като това на Виктор, който беше на крачка пред всички останали с над двайсетгодишния си мандат на херцог.
Както вече казах, Менсъна искаше да се върне към хапчетата и той самият подхвана тази тема.
- Хапчетата са легален наркотик, Кольо - каза ми той малко след обяда. -Отиваш като пич и ги купуваш от аптеката. Не разчиташ на тези шибаняци – дилърите, които се чудят какво да бутнат в хероина, за да ти вземат парите. Не се страхуваш от куките, които само чакат да те сбарат, да ти праснат условна и солена глоба. Не, копеле. С хапчетата е друга работа. Влизаш в аптеката. Иззад стъклото усмихнато те гледа жена на средна възраст (понякога и под нея) в бяла униформа. Залепила на лицето усмивката на продавачка, тя те пита учтиво какво ще желаеш. Подаваш рецептата. Взимаш дрогата под съпровода на най-добрите пожелания на продавачката и излизаш с топли чувства. На това му викам обслужване. Така трябва да бъде.
Пропагандирането на личния наркомански лайфстайл беше едно от любимите занимания на Менсъна, както и на Боян, и на другите.


Публикуване на коментар