вторник, септември 15, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 35

ДЕЛЯХ СТАЯ С БОЯН. Като мен той беше постъпил в клиниката съвсем скоро, но вече плуваше в свои води. Обичаше да приказва, какво говоря, на моменти направо беше оратор и това му отиваше. Няма да описвам подробно нашето запознанство, тъй като литературата е изпълнена с подобни примери, в които изреждането на първи впечатления се сблъсква с постепенно изградената в бъдеще фигура и така се постига плътност на образа. Днес изчерпателността е неуместна и единствено неизказаното буди интереса на публиката.
            Ако вместо да разказвам тази история, бях нейният читател, за мен не би имало особено значение какви са очите на Боян, какво е забележителното в носа му и други подобни идиотщини. Нито как е облечен, набола ли е брадата му и какъв е гласът му. Затрупването с информация не се опитва да разкрие същината на характера, то по-скоро я обвива в предпазна капсула. Най-съществената информационна единица е историята сама по себе си. Тъкмо поради това няма как да пропусна разговора, прелял в монолог, в който стана дума за това, как той е започнал да се друса.
            Познавахме се едва от час и вече ми беше направило впечатление, че Боян много добре знае как да ти хване вниманието, когато говори. Попитах го дали винаги е бил такъв.
            - Когато се налага да ръсиш стотинки от хората по улиците, бързо ставаш убедителен. Няма начин, иначе си свършен. През ръцете ти минават толкова хора, които се опитваш да докоснеш, в които трябва да предизвикаш съчувствие. Въпрос на практика – заключи той.
            - Колко дълга?
            - Колко време съм ръсил стотинки по улиците или от колко време друсам?
            Не се стърпях и казах:
            - И двете!
            - Ръся стабилно от три години. Преди това нашите ме финансираха. Правех се на студент, няма да ти казвам по какво, прекалено абсурдно е. А защо не? Бях влязъл международни отношения, но по-скоро по инерция, отколкото заради нещо друго. Взимах си изпитите и така нататък, но никога не съм си мислел, че ще се занимавам с нещо подобно. Беше важно нашите да знаят, че съм студент, и да ме издържат, защото смятаха това за редно. А аз давах парите за херца. Лошото е, че рано или късно те хващат. Оттогава почти не сме се виждали. Не точно оттогава, малко по-късно правех разни простотии, но не е за разправяне.
            - А кога започна да... Знаеш какво.
            - От девет години.
Посегнал към спринцовката на седемнайсет – от нямане какво да прави. С това изказване веднага ме спечели. Повечето наркомани се оправдават: животът им бил гаден, провалили се във важни житейски задачи, изпадали в кризи или не били оценени както трябва. Те прехвърлят вината на другите, без да им мигне окото, вместо да си признаят, че друсането ги кефи. Ако човек им повярва, той ще остане с впечатление, че някой друг е купил дрогата, извършил е ритуала по всмукването на кафявата течност в спринцовката и насилствено е вкарал течността във вените им. След известно повтаряне на тази процедура те станали зависими.
Наркоманската нишка в живота на Боян беше дълга и криволичеща. Зарибил се да друса покрай Люба, която била с три години по-голяма от него. Тя била първата му любов и тъкмо прохождала в наркоманските си търсения, когато пътищата им се пресекли. Първоначално се криела от него, но не задълго. Щом разбрал за нея, нещо в мозъка му прищракало и поискал да пробва. След поредица от колебания Люба се пречупила и откликнала на молбата му. Боян се надрусал за първи път. На следващия ден поискал още.
Криели се от другите. Отначало разполагали с пари, но не след дълго средствата им се сторили недостатъчни и се наложило да събират бюджета си по отъпканите пътища на дребното джебчийство, кражбите на техника, посещенията в заложни къщи и просене на пари от минувачите. Когато няма абстиненция, съвестта може да бъде спокойна.
Живеели си царски. Люба притежавала апартамент, който получила като завещание от дядо си, и стояли там по цели дни. Били си, как беше думата, самодостатъчни. Родителите на Боян не подозирали нищо и били радостни, че той си е намерил приятелка, и тази идилия продължила с месеци, докато...
- За пръв път откраднах от нашите, бяхме останали на сухо, кофти филм. Те ми имаха доверие, имаха ме за не знам какъв и знаех къде държат парите. Взех малко пари, мисля, че дори не ме усетиха, а дори и да са разбрали, са си помислили, че ми трябват за нещо крайно необходимо. Тогава още не обичаха да задават въпроси. После им стана навик.
Купили си хероин и се надрусали. Нямам представа на кое небе ги изпратила дрогата, но несъмнено е било високо в йерархията. В стаята било сумрачно, силната светлина дразнела очите им и били окачили шалове на лампите. Отдолу долитала чалга. Нямало как да я заглушат – преди два месеца заложили касетофона в заложна къща и не успели да го откупят. И въпреки всичко били щастливи, влюбени и надрусани.
- Звучи добре, нали? Щастливи, влюбени и надрусани. Или щастливи, влюбено надрусани – погледна ме Боян, млъкна за няколко секунди и после продължи разказа си.
Те заспали в маранята на наркотичния екстаз. На сутринта се събудил само Боян. Люба имала вид на заспала. Все едно се усмихвала в съня си, но усмивката й била студена. Удобно вкочанена, както цялото й тяло. Нещо се било скапало в цялата работа. Боян не знаел дали имало друг свят, само че Люба не била вече на нашия. Била ухапана не от змия, а от лошокачествена дрога.
Той избягал панически от апартамента. Главата му не могла да побере как единият умрял, а другият останал жив. Не било честно тя да отпътува към тихото спокойствие на отвъдното и да остави ужаса от смъртта си на него. Идвало му да се гръмне, но нямало с какво. Да се обеси, но винаги раздърпвал блузите си, понеже не понасял да го стяга около врата, камо ли сам да затегне примката около него. Да си среже вените, но настроенията му се сменяли рязко и се опасявал, че ще му се доживее малко преди да умре. Ето защо се надрусал.
И в следващите дни продължил да прави това с пълна пара. Споменът за страшната сутрин се бил запечатал в паметта и го напускал единствено когато бил в света на хероина.
С времето си намерил нова компания, този път мъжка. Не му се рискувало отново с жена. Не че имало друга, тя все още била единствена. Изкарал така цели седем години, през които едно нещо не му давало мира: част от колегите му по спринцовка периодично заспивали своя вечен сън пред очите му.
- Всеки дилър бута в хероина какво ли не за да увеличи количеството и печалбата. Някои комбинации се оказват смъртоносни и няма как да си сигурен дали не купуваш отрова. Можеш да разчиташ само на слуховете. Това е борба, в която си сам. Ако победиш, печелиш кика, ако загубиш, връщаш приятелите си, които приживе са те отбягвали, но сега няма как да не те изпратят на погребението, разбрали колко им липсваш чак когато са те изгубили завинаги. Другите виждат инициалите ти във вестника и те смятат за глупак, но всъщност не им пука. На никого не му пука за наркоман, умрял от некачествен хероин. Да не се е друсал, казват, сам е поел риска.

Сред високата смъртност Боян се убедил в необходимостта от сериозна промяна. И все пак въпреки всичко той обичал две неща на този свят: живота и друсането.


Прочети следващия откъс утре точно в 9:00 сутринта.

Ако искаш да си купиш книгата в книжно тяло, пиши на ivandimitro@abv.bg
Публикуване на коментар