Follow by Email

сряда, септември 30, 2015

Най-красивото момиче



На Стефан Икога.

            Косата на момичето в рейса е кестенява и къдрава. Носът е леко чип, а устните са пълни и изглеждат страхотно без никакво червило. Очите й са огромни и дълбоки, имам чувството, че ако ги гледам дълго, ще се гмурна в тях и после никога няма да искам да изляза. Веждите са гъсти и правилно оформени. Гърдите са малки и щръкнали и ефирното черно потниче едва ги удържа, а дупето е… Да, това е най-красивото момиче. На всичко отгоре изглежда и скромно. Сигурен съм, че характерът й е прекрасен. Някой и звъни по телефона. За момент се плаша. Сега ще проговори на диалект и всичко ще рухне след първото „шадода”. Или ще се окаже, че е от хората, дето крещят, като говорят по мобилните си телефони на публични места. Но момичето отговаря толкова тихо и деликатно, че не чувам точно какво казва. И все пак гласът й е достатъчно силен, за да разбера, че не говори на диалект. Има ли как да бъде  по-хубаво? Вече е дори повече от съвършено. Представям си как я водя на концерт на най-страшната банда, която този път ще е щастлива, защото дори да няма много публика, ще свири пред най-съвършеното същество на света. Аз ще държа ръката й. Може би ще си вземем сладолед, а може би нещо за пиене. Сигурен съм, че тя ще иска вино, а аз ще й правя компания. После може би ще се приберем у нас или у тях. И това ще е само началото. Кой знае какво ще се случи нататък? Може да се окаже, че това е тя. Че ни е писано да живеем заедно, да направим деца, да ги отгледаме, после да се отглеждаме един друг. Може би дори тя е човекът, до когото ще умра. Поне бих бил щастлив да е тя. Със сигурност ще бъде по-поносимо да умра до най-красивата баба на света пред това да умра сам и нещастен. Наблюдавам я и малко се притеснявам да не ми потекат лигите. Или да не ми изскочат очите като на анимационен герой. Не, май успявам да се държа прилично. Истинско чудо! Добре. Добре. Сега трябва просто да реша какво да правя. Но автобусът спира и тя слиза. Не успявам да се добера до вратата навреме и оставам вътре. Тя се отдалечава и изчезва сред тълпата.
            …
            …
            …
            …
            …
            …
            …
            …
            …Окей…
…Това беше най-красивото момиче на последните двайсет минути…
…Сега просто ще си намеря друго и ще продължа да кова бъдещето си с него. Може да съм претенциозен, но имам щастието да живея в страна пълна с красиви момичета…
…Понякога сменям по двайсет на ден...
…Кой е като мен?   

Белият шум каза


ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 50

СЛЕД ИНЦИДЕНТА С ДИЛЪРА нещата продължиха постарому. Изключение правят разговорите, в които се опитахме да осмислим това събитие. Накрая стигнахме до две теории. Или всичко се е случило наистина, в клиниката някак е проникнал дилър, който беше заблудил персонала, или това е било нещо като тест от страна на клиниката. Дават ни хероин на тепсия, за да проверят дали ще се поддадем. Петко беше единственият, който настояваше за второто, другите, включително и аз, поддържахме тезата за дилъра.
Нашите минаваха през уикендите и срещите ни ставаха все по-сърдечни. Те се радваха, че лечението върви по план и видимо не показвам и най-малкото намерение да криввам отново от правия път. Лекарите не спираха да ги убеждават в напредъка ми и това ги правеше щастливи. Ако някой ми дадеше думата за една реплика, щях да надигна глас и да кажа, че в тази работа има нещо гнило.
Напредък просто липсваше. По каквито и показатели да ни оценяваха, всичко оставаше същото: друсаха ни на всеки дванайсет часа, седем дни в седмицата. Ако ни пазеха от нещо, това беше трезвостта. Намекнах го няколко пъти на нашите, но те се доверяваха на лекарите. Сложи си бяла престилка, бадж и едно „доктор” пред името и можеш да говориш на хората каквото ти изнася – те автоматично ще кимат с глави.
Започвах да харесвам уж безвредните наркотици, които ни даваха. Вероятно организмът ми привикваше с тях. Усещах как се запалвам при мисълта за сутрешната или вечерната доза – нямах търпение да се размажа отново. Бях объркан. В кратки мигове на просветление се питах каква е тази промяна? Къде беше останал пафкаторът, който не искаше да се забърква с нищо извън марихуаната и алкохола? Къде беше изчезнало желанието за трезвост, за каквато и да е дейност? Нравите ми се бяха променили с времената. Нуждата от MST ми се струваше просто илюзия, един навик, който щях да откажа щом излезех от клиниката. В “Мираж” не можех да избягам от него, това беше сигурно.
В мислите си обръщах цялата игра на инат. Ето, накарахте ме да взимам тези боклуци и аз ги взимам. Какво искате от мен? Какво повече искате? Скоро ще пожелаете да ги спра, но защо изобщо ме накарахте да ги започна? И какво е това лечение? Как отказваш един наркотик, като го заменяш с друг? Дали това прави по-лесна цялата операция по отказването?
Периодите на съмнения продължаваха за кратко. Така е, когато друсаш с хапчета, се пускаш по течението. А колкото повече му се оставяш, толкова по-малко грижи имаш. Не е ли така?


вторник, септември 29, 2015

НОСТАЛГИЯ



В началото е хубаво.
Никой не ти се мръщи,
никой не ти се оплаква,
никой не те псува.




Няколко месеца по-късно
вече ти липсва:
някой да ти се намръщи,
някой да ти се оплаква.



А дори няма кой да те напсува.









ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 49

- ИДВАШ ТУК, ЗА ДА МИ ПРОДАВАШ ДРОГА? – изграчи Боян зловещо и скъси дистанцията между тях до две педи. – Идваш тук, за да ми продаваш шибан хероин?!
- Да – отговори Иван. – За какво друго бих си направил труда? Да откажем хероина? Не, мерси. Не искам да се отказвам. Не чувствам и угризения. Немам проблеми със здравето. Що ми е да се отказвам? Ама ми требват клиенти, а повечето, дето сте тука, отбивате номера. Можем да си помогнем взаимно. Офертата си я бива. Ако требва, ще видим дали можем да смъкнем цената. Не знам дали ще е окей, всичко зависи от това, на колко ми я дават, ама ще измислим нещо.
По време на този монолог Боян стискаше юмрук.
- Как успя да се вмъкнеш тук? – стисна зъби той.
- Лесно е да влезеш в такава клиника. Достатъчно е да имаш пари в джоба и наркотици в кръвта си. А и това място, то не е това, за което си...
- Ей, копеле гадно – избухна Боян. – Какво ти дава право да идваш и да ми предлагаш боклуците си тук?
Иван се стресна. Погледът му обходи тълпата. Въпреки че подкрепа от всякакъв характер липсваше, той успя да се окопити.
- Желанието ти да се надрусаш. Това ми дава право. Ти самият ми даваш право, щото знам какво представляваш. Никой наркоман не иска истински да отказва херцата. Другите му го втълпяват. Не вервам, че си различен.
- Ей, педал, объркал си се, чуваш ли? Тук никой не ти ще лайната. Защо си мислиш, че се намирам на това място? Защо?
Този път гласът на Иван беше изпълнен с неувереност.
- Вашите са те накарали или... – запъна се той.
Боян се разсмя.
- Нашите!? Да, бе да. Да се откажа!? Не искам да се отказвам. Аз ще друсам докрай, запомни го добре. Затова съм тук – за да се друсам докрай, но безопасно. Хората като теб са по-лоши от убийците, защото не убиват с ясната цел, че убиват, а така, между другото, за да си докарат два кинта в повече. Няма да друсам лайната, които продавате. Тук може и да не дават най-силния наркотик на света, но поне можеш да си сигурен, че утре сутринта ще се събудиш.
- Материалът си го бива, помисли. Ще изпуснеш един от най-яките кикове в живота си.
- Знам колко ти е добър материалът – продължаваше Боян. - Вашият материал винаги е най-добрият. Все ни пълзите по петите с жалките си опити да ни убедите, че вашата стока е най-добрата.
На това място Боян приключи разговора. Той беше с десетина сантиметра по-висок от Иван и тази позиция улесни стрелването на главата му, която катапултира и спря пътя си в носа на Иван. След тази груба форма на интимност Иван се свлече на земята. От носа му шурна кръв.
Боян затисна гърдите му с крак, както обичат да правят по-големите ученици на по-малките в американските бози и каза:
- Махай се! Не ти щем материала и направо ни се драйфа, като те гледаме. Останеш ли, ще те счупим от бой.
- Ама...
- Повтарям за последно. Махай се!
Иван подви опашка и се занесе в стаята си, откъдето не излезе до следващата сутрин, когато напусна “Мираж”. Той така и не разбра, че е навлязъл в чужди владения – в царството на MST-то.

Не знаех дали това беше за добро, или за лошо. 

понеделник, септември 28, 2015

Актова поезия 2

2.
ще загубя
 сутрешната си
                           е
                              р
                                  е
                                     к
                                        ц
                                           и
                                               я
с теб
ще имам
сутрин
само

е----р----е----к----ц----ия

по теб


ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 48

- ЩЕ ВИ КАЖЕМ ИСТИНАТА, НЕ СЪМ ТУК ДА СЕ ОТКАЗВАМ – хвърли бомбата той, след като се бяхме нахранили и в напрегнато очакване на развръзката седяхме около масите.
            В първия момент помислих, че иска да се друса безопасно като Боян, но той побърза да изясни ситуацията и добави, че е дилър. При завидния опит на моите нови приятели беше чудно как никой не се беше засичал с него и не го беше чувал. Той твърдеше, че е квартален дилър. Напоследък не му вървяло с работата, подбивали търговията и това го накарало да търси нова клиентела.
- И така, колко искате? Имам достатъчно хероин за поне две седмици. Ако сте доволни, ще изпратя следващата доставка по мой човек. Разбираме ли се?
Докато Иван делово ни редеше офертата си, наблюдавах Боян. Той започна леко да трепери, но Иван не обърна внимание на това и продължи да крои пред нас плановете си.
След пет минути обяснения на схемата той пристъпи към финализиране на предложението.
- Е, това е. Какво ще кажете? Как ви се струва като цена и така нататък?
Странно, но гледаше право в мен.
- Аз... Честно... Не съм човекът... Не знам – запелтечих във възцарилото се мълчание.
Всички бяха забили погледите си в Боян в очакване на реакцията му.
Иван ме следеше изкъсо. Опитваше се да ме подкани да говоря, но мълчах. Нямаше нужда да плувам в непознати води. Единственото, което щях да направя, беше да разваля изграденото с цената на толкова много измишльотини впечатление. Боян се бе изявил като лидер и тъкмо той трябваше да се изкаже.
Боян простреля кльощавата фигура на дилъра с куршума на погледа си. Двамата се загледаха втренчено един друг. Очи в очи... Как мислите, оказва ли киното влияние върху човешкото поведение? Според мен да. Тялото се стреми да подражава на филмите, самото то се филмира, във всяка минута търси специалните си ефекти и се следи през въображаемите камери на несъществуващите оператори. Скоро непринуденото поведение ще бъде вписано в една книга с изчезващите видове.

Боян успя да постигне театрално повишаване на напрежението. Останалите бяхме някакви си зрители и с повишено внимание следяхме как се разиграва дуелът.

неделя, септември 27, 2015

(Раз)връзка



Любов това,
любов онова.

Принце това,
принце онова.

И накрая:
кур.



Изображение: Ралица Тонева и Спартак Йорданов

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 47

В НАЧАЛОТО НА ДРУГАТА СЕДМИЦА СЕ СЛУЧИ НЕЩО НЕОБИЧАЙНО.
След сутрешната доза MST се намирах в леглото, където, увит в оранжево одеяло, се унасях от периодичното радиоприпукване. В събота нашите донесоха стар касетофон, който не ползвахме от години. Вътре открихме забравена касетка на Red Hot Chili Peppers, върху която бях записал неделната радиопиеса по радио „Христо Ботев”. Слушах радиопиеса на български за втори път в живота си, първия път чух една на Радичков, но този път ставаше дума за съвременна българска драматургия. Пиесата беше камерна и в нея се разказваше за един наркоман, който иска да откаже дрогата и се затваря при свой приятел. Това не действаше, защото на него все още му се друсаше, и той реши, че трябва да се заеме с нещо, но беше твърде несериозен за каквото и да било. Затова реши да се влюби.
Някъде тук задрямах и се събудих чак към единайсет. Боян не беше в стаята, въпреки че по-рано ми правеше компания и се забавлявахме с факта, че главният герой в пиесата, този който се опитваше да откаже хероина, също се казваше Боян. Вдигнах се тежко и погледнах през прозореца. Вън валеше сняг, единственият сняг през онази зима. Измъкнах се от стаята.
Другите се бяха събрали в почти пълен състав. Веднага забелязах, че са неспокойни. Шушукаха си и се подбутваха един друг.
Разтърках очи и попитах:
- Какво има?
Боян ми побутна един пластмасов стол и се присъединих към разговора.
- Пристигна нов – каза Станислав.
- И веднага се покри – допълни Менсъна. – Отиде си в стаята и не се е мяркал.
- Все някога ще се появи, нали?
Станислав ме погледна и заклати глава.
- Не е това. Самият той изглежда малко, как да кажа...
- Кофти човек – каза Боян.
- Кофти човек!?
- Като го видиш, и веднага разбираш, че нещо не е наред.
Но той не се появи цял час, а когато го направи, всички бяха превъзбудени.
- Здравейте, момчета. Иван се казвам. Как я карате тук?
В общ глас отвърнахме, че я караме някак си.
Беше нахлупил на главата си рибарска шапка. Усмивката не слизаше от лицето му.
- Не изглеждате добре.
- Ти нас не ни мисли – каза Боян. – Гледай себе си.
Имаше ли какво да гледа? Беше хилав и блед, около трийсетгодишен, с мазна коса и криви зъби.
- Немате какво да правите, нали? – закръжиха из стаята малките му хищни очички.
- Напротив, имаме. Ти защо реши така? – ако някога съм чувал троснат глас, то това беше този на Боян.
- Така ми се стори!
- Не бързай да си правиш изводи. А ти какво търсиш тук?
- Как какво? Дошъл съм да се откажем. Може би и за друго...
С последните думи той ни застреля до един, все едно се намирахме в американско училище, а той беше поредното откачило хлапе психопат с автомат в ръка. За какво друго можеше да дойде човек тук, освен за да се лекува?
Боян продължаваше да играе ролята на парламентьор.
- За друго?! Ние сме тук за едно. Казвай веднага защо си тук!

Но Иван не каза. С обещанието да ни даде отговор по-късно той се оттегли в стаята си и остана там, докато не дойде време за обяд. 

събота, септември 26, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 46

ВСЕКИДНЕВИЕТО МЕ ПОГЛЪЩАШЕ. Макар и монотонно, то не беше толкова неприятно, колкото ми се струваше отначало. През дългите дни бездействие се грижеха главите ни да бъдат порядъчно замаяни и на нас в никакъв случай не ни беше скучно. Кажете ми, има ли нещо лошо в това? Единствено ми тежеше, че не можех да пътувам, и планирах бъдещите си пътешествия през следващото лято: планини, морета и малко Турция за разнообразие.
За развлечение напредвах с хитовия наркомански сериал. С дните произвеждах нови и нови истории. Друсах се виртуално: из подлези и надлези, във входове и паркове, по тротоари, в трамваи и автобуси, във вагони на влакове, Стара и Нова Загора, Чирпан, села, градове, дворове, хижи, колиби, фабрики, складове, гари, хамбари. Веднъж се напих и надрусах и безжизненото ми тяло се строполи на релсите отпуснато и неуправляемо. Малко оставаше то да бъде прегазено от влака, но събрах сили и се дръпнах навреме. Влакът мина покрай мен, а аз се въргалях в чакъла до релсите и се смеех като обезумял под въздействие на адреналина. Сблъсквах се и с полицията, която ме дебнеше, както дебнеше всеки в тежките времена след отмяната на закона за дозата, но аз бях изобретателен и куките нямаха шанс.
Имаше вечери, в които утихвах. След лекции се прибирах в гарсониерата, която поделяхме с двама приятели. Те ме посрещаха топло. Лежаха на празния под, тъй като не разполагахме с мебели, но имахме безброй одеяла и ги постилахме където пожелаехме. Светлината идваше от нощни лампи на пода, увити в хартия и шалове. Присъединявах се към тях, поемайки диханията на горящия хероин и се отпусках.
Често бях отритван от обществото, ама бях свикнал с това и ми беше все тая. То пък едно общество, си казвах, каквото и да ми се беше случило. Бях напълно спокоен и отдаден на наркоманската си съдба. Нищо не можеше да ме спре, дори когато ми се нахвърляха, ритаха, псуваха и плюеха върху мен, аз се смеех. Смеех се и когато за пореден път крачех по улиците с разбита уста или нос. Попивах кръвта с ръкав, подсмърчах и плюнките, които хвърлях на тротоара, бяха червени. Не можех да си обясня как след едно наистина внушително количество подобни преживявания устата ми разполагаше с всичките си зъби. Като дете ме обхващаше параноя, че зъбите ми ще изпопадат. Сънувах кошмари, в които ги изплювах и плачех. Животът без зъби ми се струваше жесток, защото светът е създаден за красивите. Как тогава щях да живея без зъби? С времето осъзнах, че това е суета. И винаги когато си спомнях отминалите детски кошмари, в съзнанието ми изплуваха зъбите на Тома Марков.
Усмивката на Тома Марков е не само красива, тя е поезия в най-чистия й вид! Не твърдя, че той е добър човек, или нещо подобно – добрите хора сравнително рядко пишат добра поезия. То и добрата поезия никога не е добра изцяло. Поезията е белязана от възходи и спадове, а е и субективна. Това, което се харесва на едни, не допада на други. Добра поезия е тази, няколко стиха от която те изкъртват и те обръщат с кожата навътре и тъй като вътре е топло, оттам идва онова парещо чувство в областта на корема. Тези няколко стиха на Тома Марков са липсващите му зъби. Почти никой не забелязва, че на мястото на два от горните му зъби са се настанили последните четири стиха от неговата поема за зимата, а до тях е определението му за блуса. Ако го познавах отблизо, щях да знам с точност разпределението на неговите размазващи стихове из устната му кухина, но не го познавах, само бях присъствал на негови четения.
Понякога, без да се налага да я призовавам с песен като Димитър Воев, госпожа Нещастие придобиваше власт над мен. Бяха ми пукали ребрата, веднъж успяха да счупят две от тях. Всички бяха замръзнали на местата си, когато разказвах:
- Зимата е люта като чушка. Дори усмивките на хората навън се пукат от студ. При температура от около минус двайсет градуса оставам без квартира и не успявам да се свържа с никого. Намъквам се в топлия вход на малка кооперация в центъра и разбивам едно от мазетата. Там се сгушвам до тръбите на парното. Изкарвам вечерта царски. Вечерям хляб и майонеза, които съм купил по пътя, и дълго ровичкам из кашоните в мазето, докато намеря старо, но читаво одеяло. Унасям се бързо, толкова съм изморен, че не сънувам, а на сутринта ме сбарва собственикът. Привърженик на бодибилдинга, той се постарава да запомня престоя с нечовешкия бой, който ми хвърля. Размяташе ме както си искаше, а след това ме накара да изпълзя навън. Много държеше да не ми помага, аз и не изгарях от желание да ме докосва. “Наркоман шибан! Ще ме запомниш ли, а? Дано си ме запомнил, щото ако те видя отново наоколо, няма да ти се размине толкова леко, гадино! Гнидо такава!”
Леко ли? На мен въобще не ми се било разминало леко. Вървял съм по снега и съм оставял след себе си кървава диря. “Къде остана българското гостоприемство?”, съм се питал със заслужена ярост. Пълзял съм без посока, без цел.
- Какво щях да правя в някоя болница?
- Наистина – прекъсна ме Боян, - болниците не са оферта в подобни случаи. Трябват приятели, а те взеха да липсват.
Накрая съм се строполил на земята. Тогава стара жена минала покрай мен и ме приютила за два дни в къщата си.

Такива истории се раждаха от моята изпълнена с вдъхновение уста. 

петък, септември 25, 2015

Силата на думите

Можете да прочетете разказа тук:

http://www.sofialive.bg/city/drugi-istorii/105-silata-na-dumite.html

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 45

НАШИТЕ СЕ МЯРКАХА ВЕДНЪЖ НА СЕДМИЦА. За първи път те пристигнаха в един съботен следобед и ме заразпитваха как се чувствам в клиниката. Казах им, че всичко е тръгнало добре и не бих се учудил да изляза оттук по-скоро, отколкото те си представят.
- Ти не бързай да излизаш, Никола – погледна ме бащата и натърти: – Стои тук една седмица и вече му се излиза, но не! Постой, няма закъде да бързаш, а и да искаш, няма кой да те пусне.
При последните думи той се ухили.
- Изпълнявай каквото там искат от теб и гледай да се оправяш. Не мисли за нищо друго. Това е най-важното сега, нали?
- Слушай баща си, вместо да примигваш. Той е прав. Напълно прав – рече майка.
Баща ми тръгна нанякъде и майка ми не се посвени да излее душата си пред мен.
– О-о-о-ох. Не знаеш какво ни причиняваш, Никола. Надявам се никога да не ти се налага да го изпиташ на гърба си. И защо? Малко ли обич сме ти давали. След няколко години щеше да завършиш университета. Да започнеш да градиш кариера. Всичко вървеше толкова добре, а сега? Не го ли виждаш баща ти, какъв е изнервен постоянно. Той само за тебе мисли, горкият, така да знаеш. Само за теб... По цели нощи не може да мигне, Никола. Върти се в леглото, а с него – и аз. И не можем да разберем как сме могли да не забележим по-рано. На глупаци ни направи ти. На глупаци!
- Стига – баща ми се завърна сред тази словесна атака така внезапно, както Гандалф Белия се завърнал с подкрепления в битката за Шлемово усое.–Понякога прекаляваш – обърна се той към майка ми, а после се обърна към мен. - Казаха ми, че си взимаш лекарствата и засега всичко е наред. Карай по този път и няма да съжаляваш, Никола! Аз и майка ти ти обещаваме!
Исках да научат колко ме беше страх, когато ме надрусаха с MST за пръв път. Как исках да избягам, как почти се тресях и чак когато осъзнах неизбежността, се успокоих. Как започвах да се пристрастявам към хапчетата, но предпочетох да замълча. Абдикирах за пореден път.
- Ще си пия лекарствата и ще бъда добро момче – изблеях малоумна реплика с елементи на самоирония, от която ми се додрайфа.
Превръщах се в царя на компромисите. Отстъпвах докрай. Усещах, че зад мен няма почва, и продължавах да отстъпвам.
- С майка ти трябва да тръгваме, на гости сме при едни приятели тази вечер, а и времето за посещения свършва. Ще минем да те видим в края на седмицата. Приемното време е през уикенда. Ще се обадим предварително да ти кажем кога точно ще дойдем. Нуждаеш ли се от нещо?
Цигареният въпрос дойде на дневен ред. Повдигнах го плахо. Нашите ненавиждаха тютюнопушенето, откакто бяха отказали цигарите преди години, но този път се огънаха. Майка ми изтича до най-близкия магазин и ме зарадва със стек Parliament. Щом се сбогувахме, излязох да дръпна един фас на балкона. Ако не друго, поне разполагах с цигари. 

четвъртък, септември 24, 2015

Трите баби




            Всеки ден без неделите трите баби идват на пейката точно в девет сутринта и си тръгват в единайсет, когато слънцето напече. Те се поздравяват с пъшкане, пият кафе, ядат бисквити и фафли, както ги наричат, и си говорят. Темите са едни и същи. Първо се оплакват от болестите. Първата баба има диабет и внушително количество шипове. Втората не е добре със сърцето и артритът все повече й сковава пръстите на ръцете. Третата е много зле с очите, а и слухът й почти го няма. Когато се наговорят за болежките си, те подхващат темата за децата и внуците, от които общо взето по-неблагодарни същества няма. След това минават на порядките и изстъпленията на младото поколение. Ако ги слуша сериозно, човек ще рече, че Апокалипсисът е дошъл. За капак оставят любимата тема за ниските пенсии и къде чушките били най-евтини, а орехите били стари и не ставали. Пък на Женския пазар отворили нова будка, където имало сирене Дунавия за четири и петдесет килото!
            Младежът, който живееше на първия етаж и цялото лято работеше вкъщи на отворено прозорец, търпя, търпя, но в началото на есента не издържа, кипна, скочи на прозореца и рече:
            - Цяло лято ви слушам. Не издържам вече. Нищо ли хубаво няма в животите ви?! И може ли да направя нещо, за да се почувствате по-добре и да спрете да се оплаквате поне за един ден? Каквото и да е. Обещавам, че ще го изпълня. Само да спрете… За един ден…
            Бабите го изгледаха подозрително.
            - Ние си се чувстваме отлично! Добре сме си така! Нищо не ни трябва! И животите са ни прекрасни!
            И продължиха да си приказват в същия дух, а младежът се отчая и се прибра в стаята си.
            - Млади хора! Нищо не разбират от живота – изпъшка първата баба, която май беше най-отворената.
            - Хвани ги запукай с нещо по главата, барем им дошъл акълът в главите! – каза втората баба и си изпи хапчето за диабета, че го беше забравила сутринта.   
            -  Да ни поучава как да живеем! – поклати глава третата баба.

            И продължиха щастливо да се оплакват. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 44

ПЪРВИТЕ СРЕЩИ С MSТ бяха преломен момент за мене като морфинено девствен до онзи момент герой. За първи път вкусих от морфиненото опиянение, което впоследствие щеше напълно да завладее съзнанието ми. И докато в началото гръмко отхвърлях опиатите, скоро щях да ги приема с отворени обятия.
Онази първа вечер хапчетата направо ми махнаха главата. Когато се приземих при другите, в мен не бе останала и капчица отрицание. Гласът ми се включи към техните и запяхме одата на смеха. Те добре знаеха в какво състояние съм, както и че първите пъти са най-разбиващи. Но разбира се, задругата не искаше да приеме факта, че нейният най-нов член за първи път изпитва краткотрайното удоволствие на морфина, макар и в слабата му разновидност на хапче.
Под въздействието на хапчето мислите ми се разбягаха. Беше ми изключително трудно да се концентрирам, но усещането не беше неприятно. Лицето ме сърбеше и караше пръстите ми да драпат по раздразнената му повърхност. Когато отидох до тоалетната, за да се изпикая, се погледнах в огледалото. Зениците ми се бяха свили до големината на карфици. Ефектът беше продължителен и не особено силен, поне така ме уверяваха другите. Именно поради това си качество MST беше избранo за лечението.
В следващите дни ефектът постепенно отслабваше. Чух от другите, че периодично вдигат дозата, тъй като се опасяват, че в организмите ни може да се пробуди апетитът към по-опасните наркотици. Голяма част от клиентите на заведението чакаха вдигането на дозата с нетърпението на осемгодишно детенце пред сладоледаджия в обедна почивка. Сред чакащите челно място заемаше Боян, който често сам повдигаше въпроса пред сестрите и понякога, след дълги словесни тиради, опитите му се ознаменуваха с успех. Той беше роден за парламентьор.
С първите стъпки в света на тежките наркотици в мен се пробуди едно старо влечение. Не бях пушил цигари от цифра време, но не успях да се въздържа и отново припалих. Пушенето на територията на клиниката принципно беше забранено, но съществуваше негласно споразумение да се пуши на балконите. Времето се беше развалило. Започваше да застудява, но понижаващите се температури не бяха в състояние да спрат пушачите. Първата седмица палех по една-две цигари на ден, но не след дълго почувствах нужда от собствени цигари. Не исках да досадя на другите с постоянните си врънкания за “една цигарка”. Обичам личната собственост във всичките й разновидности. Когато ползвам чужди вещи, се чувствам неприятно, все едно извършвам прегрешение. Надявах се този проблем да бъде скоро решен.
Боян също пушеше. С него продължавахме да водим дълги разговори, които се пренасяха на балкона. Там придружавахме думите си със струи цигарен дим, който понякога оформяхме в кръгчета, а друг път небрежно оставяхме да излезе през ноздрите ни. Пушенето предразполага към говорене и към писане. Колко жалко, че предразполага и към рак на белите дробове. В противен случай лекарите биха го изписвали срещу лаконичност.
Някъде сред цигарения дим Боян ми разказа за опита си да следва.
Един ден му хрумнало, че трябва да следва. Още не бил развалил отношенията си с техните, играел добро, но неориентирано в живота момче. Така му се набило в главата, че кандидатствал и го приели международни от раз. Не, че се интересувал от политика, за него не било важно какво точно ще учи. Ходил на лекции, като не спирал да друса. Първи курс изкарал много добре. Във втори курс обаче проумял нещо.
- Не бях влязъл да уча заради едните знания, Кольо, още по-малко от стремеж към някаква кариера. Презирам кариерата. Естественият път на човека не е малко по малко нагоре, а е свързан с резки излитания и пропадания. Този път дори не е ограничен по оста горе – долу. Ако го заключим единствено там, изпускаме всички малки лъкатушения наляво-надясно и по-дълги забежки. Кариера е понятие, измислено от посредствените хора. Не им позволявай да ти го натрапят.
А защо учел? Не че не искал да отбива казарма, какъвтото както повечето му колеги в онези времена. Липсвало и малкото градче, от което да се измъкне в София. За него влизането в университета било доказателство. Той следвал, за да се убеди, че мозъкът му не е изпържен от наркотиците. А покрай това и за да спечели точки в очите на техните.
- И какво? – попитах аз. – Стигна ли до някакви изводи?
- Всичко беше окей. Иначе бях започнал да се съмнявам, защото сам никога не можеш да разбереш дали умствените ти способности функционират нормално. Нужно е съпоставяне!
Проверката показала, че Бояновият мозък продължавал да си върши работата перфектно, въпреки че Боян се грижел да разваля спокойствието му с всички наркотични вещества, до които успявал да се докопа. Извън тези лични търсения, докато бил в онези среди, той се запитал какво търсят в университета повечето от колегите му.
- Повечето дори не учеха, копеле. Отбиваха номера. Идваха, правеха се, че дращят по листовете на лекции, а през цялото време блееха. Бяха изпаднали в нещо като зимен сън. Колкото и тъпо да звучи, те губеха времето си с университета.

И все пак наркотиците оказали своето влияние. Боян се отказал от студентстването по средата на втората година, защото университетът му досадил. Не бил в състояние да търпи повече цялата негова бумащина и показна интелигентност и решил да продължи да крачи по добре утъпкания път на хероина. От следването останали една студентска книжка, пълна с петици и шестици, и голямо количество забавни истории, които той с удоволствие раздаваше наляво и надясно.

сряда, септември 23, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 43

ВЪОБРАЖАЕМАТА ПРОДУЦЕНТСКА КЪЩА НАРКО ООД, която заемаше офис във въображението ми, започна работа по първата си продукция. Изпълнявах главната роля, бях режисьор, сценарист, продуцент и организатор. Продукцията беше нещо средно между филм, театър и риалити формат. Сюжетът се въртеше около едно “аз”, което никога не бях имал, но което другите откриваха в мен. Бях в стихията си. Публиката ме прие още от първата секунда и пожънах шумен успех. Не използвах специални ефекти, задкулисно ръкопляскане и нагласен смях и често си позволявах да импровизирам, но скечовете ми бяха номер едно.
След дебюта завъртях втория епизод. В голяма степен успехът на всяка една продукция зависи от полагането на стабилни основи. На това се дължи честото използване на двойни начални епизоди. Колкото по-скоро свършех с ударното начало, толкова по-добре за мен. Затова без да му мисля много, праснах една ретроспекция и разказах как съм пропушил хероин...
Късно през нощта в софийски парк един познат настойчиво ме убеждавал да пробвам. Самият той друсал от няколко месеца и още си затварял очите пред негативните страни на хероина, и не след дълго прекършил волята ми, но така и не съм се навил да вкарам иглата на пластмасовата спринцовка във вената си. Вместо това съм пропушил хероин и до такава степен съм се зарибил, че едва наскоро съм пробвал венозния начин на употреба.
- И ето ме тук – завърших.
Малко оставаше да изтърся с монотонен глас: “Очаквайте продължение”.
Беше около пет и половина. Да можехте да видите как ме бяха зяпнали членовете на задругата на спринцовката. С всяка изминала секунда ставах все по-техен човек, по-симпатичен и по-разбираем. Разказът ми отприщи вълна от сантиментални спомени за първата хероинова друсня. Те заразказваха за първите стъпки от житията си на херои.

Имаше тъжни истории. От онези, в които начинаещият се чувства изоставен и отритнат или току-що е претърпял житейски провал. Срещаха се и леките и забавни истории на най-запалените наркомани. Имаше продрусали от посредственост, но такива ги има под път и над път. Имаше и творци, друсащи за вдъхновение. Изобщо малката ни групичка беше пъстра. Повечето се опитваха да се лекуват за пръв път. Също като мен. Само дето аз не се лекувах от пристрастяване...

вторник, септември 22, 2015

Честита независимост



От 107 години
все същото:
каквато държавата,
такъв и народът.
И все е държавата,
никога - хората.
И винаги - другите,
никога - ние.
Но обратното също важи.
И май това е най-главното.
И май там е проблемът.
И май там е безсилието.
Такива са хората...
Такива сме ние.
На ви сега
честита независимост

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 42

ДВА ДНИ ПО-КЪСНО ЗАПОЧНАХ ДА ЛЪЖА новите си приятели в клиниката. Съзнавам колко безумно звучи това, но бях воден от стремежа да стана част от компанията, да ме приемат. В сравнение с дните вкъщи двудневната изолация в клиниката ми се стори безкрайна. Когато бях затворен сам това беше неоспорим факт и трябваше да се примиря с него. Сега обаче нямаше нищо сигурно – хем бях сам, хем не бях. Тази двусмисленост на ситуацията ме подлудяваше. Между нас се беше настанило мълчание, дори между мен и Боян. Трябваше да се измъкна.
Целия втори ден обмислях как да поднеса новината. Да я изстрелям наведнъж или да отстъпвам по малко? Да бъда сериозен или да се разчувствам? При всички положения след толкова отричане едно незабавно капитулиране би изглеждало подозрително и за начало противникът трябваше да бъде заблуден. Докато чаках подходящия момент, дообмислях точните думи, подрязвах ги внимателно, подреждах ги в изречения и ги повтарях наум, за да звучат убедително.
Играеха на белот, а аз наблюдавах отстрани. Отборите се сменяха, но аз оставах на съседната маса. Играта вървеше с различни истории. Боян разказваше една от любимите си, как върлували цяла нощ из различни барове, по-скоро пияни, отколкото надрусани. Истински триумф на абсурда. Усещах, че редът ми идва, и устата ми се стягаше от напрежение. Разправяха се кратки наркомански историйки, най-вече комични. Перфектно, казах си, и в най-подходящия момент се изпуснах как една сутрин съм друсал с херца в стаята си, а майка ми внезапно се върнала.
- Изпадам в истерия. Тя всеки момент ще влезе в стаята. На бюрото има хероин и джойнт, а цялата стая смърди. В този момент гледам един летен шал, който съм носил два-три пъти, до мен на земята и го мятам върху бюрото. Майка ми влиза, говорим си нещо, но нито знам какво, нито как съм говорил. Тя усеща странна миризма, но аз вече съм запалил цигара и твърдя, че миризмата идва от нея. Тя се съгласява и излиза. Адреналин, копеле.
За по-голяма достоверност се описах като пушач на хероин, който едва наскоро опитал венозно приемане на дрогата. По този начин трябваше да прикрия пълното си невежество относно хероина. Като пушач на марихуана ми беше по-лесно да си се представя като пушач на хероин, а не като истински наркоман.
Лъжата ми цъфна и върза. Боян се зарадва особено много.
- Аз ви казвах, че няма дълго да увърта, а вие не и не – обърна се той към другите. – Никола, викате, никога няма да признае, че е един от нас, един от хората, които имат проблеми с наркотиците. Защо ли се не хванах на бас? Опитът си струваше.
- Стига – засрамих се, – не можем ли да забравим за това.
- Вече можем – усмихна се той.
Другите потвърдиха.
Онзи, който е казал, че целта оправдава средствата, имаше право в моя случай. Този разказ беше членската ми карта за затвореното общество в клиниката. Предстоеше ми отново да се изживявам като актьор. Припомних си деня, в който изнесох абстинентния моноспектакъл пред майка си. Това беше началото. Настъпи време да премина към по-широка аудитория. Да усъвършенствам актьорските си умения. Да ги развия до такава степен, че да създам свой двойник. Свой огледален наркоманизиран двойник, на който да вдъхна живот чрез думи и който да бъде толкова мек и податлив на влияния, че другите сами да го моделират, а аз просто да ги следвам. Ако и това изпълнение се получеше, щях да съм в правото си да почукам на вратите на театралните критици и да ги попитам къде ми е наградата.
Менсъна стисна здраво ръката ми. Станислав, Петко и другите, които са станали жертва на затрудненията, които срещам при запомнянето на имена, също се зарадваха на внезапния обрат в отношенията си с техния най-нов клиничен другар.
Шоуто започна.


понеделник, септември 21, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 41

В ОСЕМ ВЕЧЕРТА ДЪЛГА ОПАШКА СЕ РАЗСТИЛАШЕ ДО КАБИНЕТА, в който даваха MST, а бившите и настоящи наркомани бяха подредени по азбучен ред. Малко преди това Боян едва успя да ме изкара от стаята. Той продължаваше да ми говори. Аз не го слушах, бях се вцепенил. Знаех, че моментът идва и няма как да го спра. Не след дълго Боян успя да ме изрита от леглото и се озовах в тази картинка. Като нов бях последен на опашката, може би с цел да се побъркам от очакване или за да осъзная тържествеността на събитието. Нервите ми бяха опънати докрай. Цареше мълчание.
            Вратата на кабинета беше отворена и оттам се чуваше гласът на сестрата.
            - Отвори си устата и извади език – каза тя. В гласът й се усещаше досада.
            - Не искаш ли да извадя нещо друго? – подхвърли Петко със сериозен тон.
            Извън кабинета всички освен мен избухнаха в смях.
            - А ти не искаш ли да ти пъхна хапчето отзад? – хладно отвърна сестрата. Навярно й беше дошло до гуша от подобни шегички.
            - Ако много държиш... Може ли да ти откаже човек?
            - Петко, по цяла нощ сънувам как завирам ръката си в задника ти.
            - Знаех си – изсмя се Петко.
            - Но като студентка учих машинопис и съм свикнала да действам по десетопръстната система. Предупреждавам те!
            Смехът се усили.
Чаках. Процедурата беше бърза, но времето течеше като боза: бавно и плътно. Другите един по един излизаха видимо светнали от стаята и се отправяха към общото пространство, където се разплуваха на столовете. Някой включи телевизора и увеличи звука така, че целият коридор гърмеше. Една сестра мигновено изтича и намали звука.
- Усмирете се малко, това е болнично заведение. Не може така!
- Не зависи ли от болничното заведение?
- Бояне, затваряй си устата. В момента не мога да споря с теб.
Сестрата набързо приключи въпроса и се скри някъде, а междувременно аз се намирах в края на коридора и се питах как да накарам времето да тече още по-бавно. По някаква ирония тъкмо тук, пред кабинета, беше закачена репродукция на прословутата картина на Дали с разтеклите се часовници.
Хапчетата се даваха в малки пластмасови чашки, както правят в лудниците по филмите. Естествено, в нашето заведение не насилваха клиентите си да взимат медикаментите, но те самите до такава степен желаеха да ги получат, че биха приели и всичко да става на самообслужване. Не бих искал да си представям какво би било в такъв случай – щеше да има пълна липса на ред. Тотално меле. Щеше да има ръгания, предреждания, оплаквания, заплашвания, въобще всички необходими съставки за опашка в деня на зареждането на нашумял магазин.
Менсъна мина покрай мен и ми подхвърли:
- Скоро ти си на ход, споко. Виждам, че си се притеснил, но няма защо – има за всички. Нищо чудно точно това да ти развърже езика. Донякъде те разбирам, тъкмо си минал през абстиненцията и наистина се чувстваш чист, ама не си. Чист си, когато мине най-малко година. Преди това винаги съществува възможност да се боцнеш ей така – заради самото боцване.
- Аз... – замънках, търсейки верния отговор, все едно бях в телевизионно състезание.
Телевизионните предавания са едно от малкото места, където се срещат верни отговори. В реалността преобладават уместните отговори. Понечих да му отвърна, но той вече се отпускаше на един от столовете при другите.
Главата ми гореше. Обмислях как да избегна взимането на MST, но нямах избор. Ако въпреки очевидните препятствия успеех да избягам, щях да докажа на нашите, че съм наркоман. Да говоря с някой от клиниката беше немислимо – те ми бяха направили втори положителен тест, който не можех да скрия. Щом осъзнах това, спокойствието ми се върна. Нямаше какво чак толкова да ми се случи. MST-то си беше лекарство за наркомани, нали? Ще го взема и ще се отпусна, казах си, пък да става каквото ще.
На опашката пред мен вече нямаше никой. И да исках да се връщам, нямаше къде. Билетът за обратното пътуване беше еднопосочен и минаваше през чашката пред мен. Прекрачих през отворената врата.
- Аз съм доктор Киров, приятно ми е – протегна ръка към мен нисък и плешив човек в бяла престилка.
Казах му своето име и той надраска нещо в червената тетрадка на бюрото пред него. Сестрата ми подаде чашката с хапчетата. Изпих я на екс. Докторът надникна в устната ми кухина, за да провери дали наистина съм ги изпил. Тя беше празна.


неделя, септември 20, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 40

ПОРАДИ ТАЗИ ПРИЧИНА МЕ ВЗЕХА ЗА ОСОБНЯК още от онзи първи следобед. Всеки в тази клиника възхваляваше наркоманския си лайфстайл, а аз отричах наличието на такъв. Не бях ли нагъл? Никой не се беше опитвал да стори това преди мен. Веднага успях да изкарам от равновесие нервите на цялата тайфа с упоритостта си да отричам до доказване на противното. А MST-то успокоявало!? Не можах да ги убедя, че не съм друсал хероин. Предлагах им да ме изпитат, за да констатират пълното ми невежество по тези въпроси, но те се изсмяха.
- Лесно е да се правиш на неосведомен, Кольо – каза Менсъна. – Особено когато си такъв.
Пак опираме до доверието. Все си мисля, че преди време хората са били по-доверчиви, нали като цяло са били по-вярващи. Днес недоверието е органически вплетено в човешкото съществуване и малцина вярват на едната дума, независимо колко добре я обличаш. И това, че хората са свикнали да подхождат скептично към другите, те кара да се чувстваш самотен. Когато няма кой да ти повярва, си сам. Толкова сам, колкото никой не може да бъде.
- Няма как да си чист, разбираш ли? Просто не може да си чист! Тук не влизат чисти! Тук всички сме еднакви! Всички имаме проблем с херцата и сме заедно, нали, и не можеш да се цепиш! Гадно е това, дето го правиш – удари по масата с ръка Менсъна.
Следобедът беше късен и играехме на карти, когато бях обявил на всеослушание, че нямам наркоманска история. Опитах се да разкажа какво ме доведе в клиниката, но бях грубо прекъснат.
- Менсъна е прав, Кольо – съгласи се Станислав, който преди минути ми беше разказал как свирил в пънк банда и малко по малко продал китарата, кубетата и всичко останало, докато не останал с дюшек и с едно джобно припукващо радио. – Просто не може да си чист! На всеки, който постъпва тук, му правят тест и ти не се опитваш да отречеш, че твоят е бил положителен. И как очакваш да ти повярваме?
- Да, как си го представяш? – повтори Менсъна.
- Не знам. Все има някакво обяснение за теста. А на мен не ми се налага да вярвам, аз просто знам.
- Ама ние знаем, че тестът е бил положителен – включи се Боян.
- Предполагам, че в това е проблемът.
Не бих говорил за своята история, но Боян го беше направил без знанието ми и сега всички бяха наясно със ситуацията.
- Не разбирам защо трябва да го предъвкваме, вие очевидно не искате да ми повярвате и това е. Точка.
- Толкова е очевидно, че ни лъжеш, че е направо обидно – извика Менсъна. – Уж вече се познаваме, а през цялото време ни лъжеш.
- Не можем ли да го забравим?
- Не!
- Ваша работа.
Докато бяхме заедно обаче, тяхната работа беше моя, както и обратното, и още този следобед нещата в клиниката бързо се промениха. Другите вече ме гледаха, усещаха и мислеха като различен. Приятелската атмосфера се изпари и отстъпи място на напрегнато усещане за предстоящ скандал. На въпросите ми често се отговаряше язвително, а по лицата им бавно се разтегляха презрителни усмивки.
След домашното заточение и спокойните дни в болницата бях подложен на изолация от друг тип. Не че не си говорихме, или че не ме слушаха. Прекарвахме времето си заедно и нямаше как да избягаме един от друг, дори да ни се искаше, но те не ми вярваха. А това е тежко, тъй като общуването загубва всякакъв смисъл и думите неусетно се оказват леки като перце.
Нямаше да издържа на психологическата атака и след два дни щях да се пречупя, но не и преди да продрусам с MST.


събота, септември 19, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 39

НА ОБЯД ДЪВЧЕХМЕ ШУМНО ЛАЗАНЯТА С ШУНКА, която още димеше, въпреки че идваше от не толкова близко намиращ се ресторант. В клиниката нямаше кухня и бяха сключили договор с ресторанта, така че храната винаги беше на ниво – едно от предимствата на частната клиника. На масите около мен се бяха разположили петнайсетина човека на възраст между 20 и 40 години и погледът ми не спираше да обикаля между тях. Боян забеляза това и побърза да ме представи на третия човек, който седеше на нашата маса.
            - Това е Менсъна. Менсън, Никола.
            - Менсъна!? – възкликнах аз. Цялата работа с прякорите е доста изненадваща понякога. Менсъна...
            - Методи се казвам, но всички ме знаят като Менсъна, защото съм фен на Мерилин Менсън. Ти харесваш ли го?
            - Не си падам.
            - На мен започнаха да ми викат така малко преди концерта. Прекалено много говорех за него, ама к’во да се правя. Първо ми викаха Методи Менсъна, ама беше прекалено дълго и скоро станах просто Менсъна.
Кимнах и го обходих с поглед. С прилепналите черни дънки и кубинките беше облечен като типичен метъл. Липсваше само черният суитчър с щампа на някоя банда, който в случая беше заменен от черна блуза. На дясната вежда блещукаше пиърсинг, а на всяко ухо се люлееха по три обеци.
- И аз съм тук отскоро. Аз и отскоро друсам. Сравнително отскоро де – рече Менсъна, наблъска устата си с лазаня и шумно замляска.
Менсъна не започнал директно с херцата. Преди да посегне към спринцовката, той дълго друсал хапчета. До такава степен беше наблъскал главата си с информация за всевъзможни медикаменти, които биха могли да имат нещо общо с интересите му, че понякога, когато го слушате, можете да го вземете за професионален фармацевт. Не мога и да си помисля да опиша това, което той говореше за хапчетата. За да го направя, първо трябва дълго да се занимавам с химия и да изгълтам някой учебник по фармацевтика. Може би случаят с Менсъна трябваше да докаже, че практиката учи най-добре.
Подобно на едно от светилата в света на наркотиците, онзи, който измислил ЛСД-то, не мога да си спомня името му, Менсъна не се страхувал да прави експерименти върху себе си. Опитвал всичко, до което се добирал, и описвал различните ефекти, които медикаментите му оказвали, в голяма черна тетрадка. И когато в ръцете на негов познат попаднело неидентифицирано хапче, което вероятно могло да бъде използвано за целите на друсането, той веднага цъфвал на вратата на Менсъна.
Менсъна се зарибил по хапчетата покрай психично болния си дядо. Психиатрите от години изписвали на неговия дядо съмнителни хапчета, които повишавали настроението му и имали свойството веднага да извикват отнесена усмивка на неговото лице. Още като невръстно дете, Менсъна започнал да се пита какви са тези магически хапчета, които правят дядо му така приятно неадекватен. Колкото повече растял, толкова повече се засилвало желанието му сам да отговори на този въпрос. Един ден той не се стърпял и откраднал едно флаконче от шкафчето на веселия старец.
Изнесъл плячката навън. Било слънчев ден и той крачел по алеите на Южния парк, където весело щъкали майки с деца, пенсионери и хлапета, търсещи поредната беля. В тази суматоха Менсъна едва успял да намери усамотено място и да изгълта хапчетата.
- Когато ефектът мина, бях жаден за още, но не знаех откъде мога да си ги намеря освен от шкафчето на дядо.
Ограбването на шкафа на дядото се превърнало в навик, но така съществувала опасността някой ден да бъде разкрит, нищо че дядото бил доста отнесен и вероятността да се досети била малка. Менсъна открил други алтернативи. Усъвършенствал се във фалшифицирането на рецепти. В аптеките нито могли, нито желаели да го хванат и за него оттам текла не река от мед и масло, както биха рекли в приказките, а от разноцветни таблетки. Менсъна постепенно навлизал все по-навътре в друсането с легални субстанции. Разполагал с богата колекция от хапчета и знаел какво подхожда на различните му настроения. Денят му по презумпция включвал поне едно надрусване.
Техните упорито не забелязвали нищо обезпокоително в поведението му. Бил станал малко по-отнесен, но това е обичайно за децата на неговата възраст. Няма го вкъщи, но сигурно си е намерил приятелка. И очите му постоянно са или червени, или някак помътнели, вероятно от нощите, които изкарва пред компютъра.
Менсъна изкарал така бая време. Ако сте го забелязали из улиците в онези времена, няма как да сте го сбъркали с друг. Погледът му крещял, движенията били плавни като на платноходка, плъзгаща се по водната повърхност, тялото му се носело по тротоарите, а усмивката разкривала зъбите до един. Често танцувал по тротоарите и улиците. Известен бил и случаят, как веднъж, когато пресичал, замръзнал на улицата. Стоял там, до Попа, загледан в небитието, с което били стари познайници, до момента, в който разярен шофьор не прекъснал с юмрук неговия унес и не го извлякъл на тротоара. Историите на Менсъна от този период нямат край.
След една планина хапчета Менсъна се навил да пробва хероин. Станало от само себе си, а резултатът бил предрешен. Още от преживелиците с хапчетата било станало ясно, че е от хората, които се закачат на всичко, което пробват. Освен това той беше от сантименталната порода наркомани. За него датата, на която преминал на “ти” с хероина, беше важна почти колкото датата, на която се е появил на този свят. Друсал 887 дни до деня, в който постъпил в клиниката с мисълта, че от хапчетата „по-хубаво нема”, а с херцата трябва да приключи веднъж завинаги.
Помнеше колко дни, а не колко седмици, месеци или години е друсал, тъй като, когато обърнете дните в по-голяма мярка за време, се губи цялата внушителност на числото, на тези цели 887 дни. В интерес на истината тази бройка никак не беше голяма. Менсъна беше един от слабите хероинови играчи в клиниката, където се срещаха къде-къде по-опитни състезатели. Повечето от присъстващите се бяха разписали най-малко с петилетка. Срещаха се и вдъхващи респект постижения като това на Виктор, който беше на крачка пред всички останали с над двайсетгодишния си мандат на херцог.
Както вече казах, Менсъна искаше да се върне към хапчетата и той самият подхвана тази тема.
- Хапчетата са легален наркотик, Кольо - каза ми той малко след обяда. -Отиваш като пич и ги купуваш от аптеката. Не разчиташ на тези шибаняци – дилърите, които се чудят какво да бутнат в хероина, за да ти вземат парите. Не се страхуваш от куките, които само чакат да те сбарат, да ти праснат условна и солена глоба. Не, копеле. С хапчетата е друга работа. Влизаш в аптеката. Иззад стъклото усмихнато те гледа жена на средна възраст (понякога и под нея) в бяла униформа. Залепила на лицето усмивката на продавачка, тя те пита учтиво какво ще желаеш. Подаваш рецептата. Взимаш дрогата под съпровода на най-добрите пожелания на продавачката и излизаш с топли чувства. На това му викам обслужване. Така трябва да бъде.
Пропагандирането на личния наркомански лайфстайл беше едно от любимите занимания на Менсъна, както и на Боян, и на другите.


петък, септември 18, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 38

БОЯН ОТКАЗВАШЕ ДА ПРИЕМЕ, ЧЕ НЕ СЪМ СЕ ДРУСАЛ С ХЕРЦА. Първо той ме помоли на няколко пъти да преразкажа историята. Описах му подробно своя път до клиниката. Докато слушаше, неговото изражение се промени – устата замръзна, веждите се сбърчиха, а с какви погледи само ме замеряше!... Съвсем ясно личеше, че е скептично настроен към чутото.
- Недей, копеле – той прекъсна четвъртото ми резюме на събитията. – Недей да ме лъжеш, моля те! Не знам... Какво ти става? Знаеш ли, виждал съм хиляди пъти как се опитват да изкривят грозната картина на наркоманския живот и да я превърнат в платното на някой импресионист, в спокоен пъстър пейзаж, пред който ти иде отвътре да застинеш с усмивка на лицето. Но под пъстрите цветове на боите се крие суровата натуралистична черно-бяла снимка на наркоманското съществуване. Усмивката изчезва и в устата се надига леко гадене.
- Не те лъжа, защо не ми вярваш? Толкова ли е трудно за вярване?!
Но Боян не ме слушаше.
- Аз опитах ли се да ти замажа очите? Не! Защото видях, че си готин и нямаше смисъл! Казах ти цялата истина, боцкал съм се и това е, точка.
- Ама аз не съм!
- Добре де, какво ти пречи да си признаеш? Ще признаеш повече на себе си, отколкото на мен. Лошо е да криеш, а още по-лошо е да криеш от себе си. Ако бях мениджър на ада, щях да наказвам за неоткровеност. Постъпката не е от значение - дали това ще е жестока обида, кражба, или убийство. Но ако е откровена, тя е поне три пъти по-малко грешна.
- Откровеност – намесих се аз. – Ние сме в ерата на откровеността, копеле, не знам дали го разбираш. Има ли по-откровено от това да качиш домашното си порно или графоманските си пориви в интернет? А литературата? Днес е по-важно книгата да е откровена, отколкото да е написана добре!
- Заеби ги литературата и интернет, Кольо! И престани да обобщаваш – махна с ръка Боян и посегна към купичката с фъстъци на съседната маса, където играта на карти беше в разгара си. - В интернет няма откровеност, само ексхибиционизъм. За литературата не съм компетентен, може да си прав, може да не си. Дори и в двата случая да говорим за откровеност, това е анонимна откровеност. Но в интернет си достъпен за всички и за никой, щото повечето хора не ги познаваш. Пък книгите попадат в ръчичките на читателя, от който по-анонимен няма. Откровеността е нещо, което може да се случи между двама, не повече. Другото е илюзия.
След кратка пауза казах:
- Добре, помисли си, ще делим стаята още дълго, нали? Какъв ми е интересът да те лъжа и с това да скапвам цялата обстановка.
- Нямам идея, копеле – заклати глава той.
Мълвата ме преследваше дори в клиниката, обвиваше ме в мъгла, разпръскаше се като дим, нахлуваше във всички кътчета от живота ми, не оставяше и едно незапълнено местенце. Колкото и да размахвах ръцете си във въздуха, не променях нищо. Виках, но в мъглата звуците придобиват неясни очертания, защото могат да идват отвсякъде. Мъглата създава усещане за самота.
- Проблемът е, че няма как да си чист, разбираш ли? Как ще попаднеш тук в противен случай? Единственото обяснение е, че те е срам, но от какво? Тук всички сме еднакви, Кольо. Всички! Няма по-добри и по-лоши, всички сме еднакво изпаднали!
- Казах ти как попаднах тук, но това, че не ми вярваш, си е твой проблем! Иначе да, и аз съм изпаднал като вас.
- Историята, която ми разказа, е прекалено нереална. Осъзнаваш ли, че според това, което чух, ти си се държал суперпасивно и си ги оставил да правят каквото искат с теб?
- Дори така да е...
- Не е така! – прекъсна ме отново той. - Не може да си ги оставил! Защо не си ги убедил или не си се чупил? Колко му е, махаш се от вас, намираш си бачкане, квартира и така нататък. С други думи ставаш самостоятелен!
- Ами ако съм такъв и не мога да се променя?
- Тогава трябва да си балък, а ти не си. По метода на отхвърлянето излиза, че разказът ти е лъжа и че когато говориш, не мога да ти имам доверие.
Погледнах го тъжно. По-рано бе споделил с мен, че е лъгал хиляди пъти, а него са го лъгали тройно повече. Лъжата до такава степен доминира в света, че хората са генетично предразположени към недоверие.
- Омръзна ми да се правя, че не забелязвам, когато ме лъжат, Кольо – въздъхна той.
Всеки момент щях да изкрещя.
- За последен път ти казвам, че не те лъжа! Как ми се ще да си седя в Борисова и да пуша трева, вместо да се чудя с каква токсика ще ме наблъскат и какво ще ми стане от нея. Но нямам избор. А на всичко отгоре намирам приятел, който не иска да ми повярва! Мамка ти! На мен пък ми омръзна от такива като теб, които не са способни да приемат нищо на доверие!
Боян се изправи и застана до прозореца. Погледът му се зарея навън. Нямаше много за гледане. Една тухлена стена закриваше гледката към Витоша, а вътрешното дворче долу пустееше от години.
- Вече не вярвам на никого. Това е един от основните ми принципи – каза тихо Боян.
Този път кипнах.
– Няма да те убеждавам повече! Мисли каквото мислиш, но имай предвид, че не ми пука за мнението ти.
Боян се обърна към мен. Ядът му беше минал.

- Прав си, няма значение. Хващам се на бас, че до седмица ще кажеш какво действително се е случило.