вторник, септември 22, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 42

ДВА ДНИ ПО-КЪСНО ЗАПОЧНАХ ДА ЛЪЖА новите си приятели в клиниката. Съзнавам колко безумно звучи това, но бях воден от стремежа да стана част от компанията, да ме приемат. В сравнение с дните вкъщи двудневната изолация в клиниката ми се стори безкрайна. Когато бях затворен сам това беше неоспорим факт и трябваше да се примиря с него. Сега обаче нямаше нищо сигурно – хем бях сам, хем не бях. Тази двусмисленост на ситуацията ме подлудяваше. Между нас се беше настанило мълчание, дори между мен и Боян. Трябваше да се измъкна.
Целия втори ден обмислях как да поднеса новината. Да я изстрелям наведнъж или да отстъпвам по малко? Да бъда сериозен или да се разчувствам? При всички положения след толкова отричане едно незабавно капитулиране би изглеждало подозрително и за начало противникът трябваше да бъде заблуден. Докато чаках подходящия момент, дообмислях точните думи, подрязвах ги внимателно, подреждах ги в изречения и ги повтарях наум, за да звучат убедително.
Играеха на белот, а аз наблюдавах отстрани. Отборите се сменяха, но аз оставах на съседната маса. Играта вървеше с различни истории. Боян разказваше една от любимите си, как върлували цяла нощ из различни барове, по-скоро пияни, отколкото надрусани. Истински триумф на абсурда. Усещах, че редът ми идва, и устата ми се стягаше от напрежение. Разправяха се кратки наркомански историйки, най-вече комични. Перфектно, казах си, и в най-подходящия момент се изпуснах как една сутрин съм друсал с херца в стаята си, а майка ми внезапно се върнала.
- Изпадам в истерия. Тя всеки момент ще влезе в стаята. На бюрото има хероин и джойнт, а цялата стая смърди. В този момент гледам един летен шал, който съм носил два-три пъти, до мен на земята и го мятам върху бюрото. Майка ми влиза, говорим си нещо, но нито знам какво, нито как съм говорил. Тя усеща странна миризма, но аз вече съм запалил цигара и твърдя, че миризмата идва от нея. Тя се съгласява и излиза. Адреналин, копеле.
За по-голяма достоверност се описах като пушач на хероин, който едва наскоро опитал венозно приемане на дрогата. По този начин трябваше да прикрия пълното си невежество относно хероина. Като пушач на марихуана ми беше по-лесно да си се представя като пушач на хероин, а не като истински наркоман.
Лъжата ми цъфна и върза. Боян се зарадва особено много.
- Аз ви казвах, че няма дълго да увърта, а вие не и не – обърна се той към другите. – Никола, викате, никога няма да признае, че е един от нас, един от хората, които имат проблеми с наркотиците. Защо ли се не хванах на бас? Опитът си струваше.
- Стига – засрамих се, – не можем ли да забравим за това.
- Вече можем – усмихна се той.
Другите потвърдиха.
Онзи, който е казал, че целта оправдава средствата, имаше право в моя случай. Този разказ беше членската ми карта за затвореното общество в клиниката. Предстоеше ми отново да се изживявам като актьор. Припомних си деня, в който изнесох абстинентния моноспектакъл пред майка си. Това беше началото. Настъпи време да премина към по-широка аудитория. Да усъвършенствам актьорските си умения. Да ги развия до такава степен, че да създам свой двойник. Свой огледален наркоманизиран двойник, на който да вдъхна живот чрез думи и който да бъде толкова мек и податлив на влияния, че другите сами да го моделират, а аз просто да ги следвам. Ако и това изпълнение се получеше, щях да съм в правото си да почукам на вратите на театралните критици и да ги попитам къде ми е наградата.
Менсъна стисна здраво ръката ми. Станислав, Петко и другите, които са станали жертва на затрудненията, които срещам при запомнянето на имена, също се зарадваха на внезапния обрат в отношенията си с техния най-нов клиничен другар.
Шоуто започна.


Публикуване на коментар