Follow by Email

неделя, ноември 29, 2015

Мъртво вълнение



На Васил Прасков

„…и никога не ни е хрумвало до днес,
че можем да изплуваме.”
Георги Рупчев

Как исках да се помня все така:
един прозаичен удавник във водите на поезията,
един неволно сричащ се загубеняк,
обичащ лудо Гео Милев, хулигана Марангозов,
Мисъл, Димо Кьорчев, Боланьо, Уитман,
битниците, декадентите, авангардистите
и псуващ все по-вяло Вазов
и авторитарните класици.

Но живеех в чуждо, шумно време,
в което от векове разпадът беше свършил,
руините бяха дивни паметници,
а бомбите и чалгата – естетика.

Аз исках просто да си позволявам
да сричам частите на свойто тяло,
частите на женските тела.
Да бъркам под полите на Витошка
в търсене на нечии загубени души.
Да се опитвам да съм свръхлиричен,
да псувам като гарван
(грозно и зловещо),
да се самообесвам в чужди смисли,
в свойте непохватни обяздвания
на вечните словесни начала.
Да изчервявам езиковите пуритани,
да ги накарам да забравят за обноските
и да ме праснат здраво, злобно, бясно.

Но аз живея сред един отчаян,
мръсен свят, във който
не ми остава друго,
освен да стрелям с букви,
да бомбардирам с думи,
да хапя и разкъсвам с фрази.
И от устата ми да капе кръв:
омайна, сладка,
що тече навред край мен.

Днес не ми остава друго,
освен да се изправям срещу псевдопатриоти,
да им цитирам плахо Левски, Ботев,
те да казват, че цитирам избирателно
и да ми ги цитират избирателно,
заплашвайки ме със физическа разправа,
ножове, прерязаното мое гърло
на предател, антибългарин, изменник.
Да ги дразня.
Да ги дразня.
Да ги дразня.
Да ги дразня.
Да ги дразня.

Ще бъда убит след някой футболен мач
от истински патриоти, добри българи,
които крещят: „Хайл Хитлер!”  


събота, ноември 28, 2015

Откъс от "Софийски дует" (пускам го по повод на годишнината от смъртта на Рупчев)

Жени Николова, ул. „Поп Богомил”

(…) Зададох му и въпроса кои са авторите, които го вдъхновяват най-много. След толкова години в тази област на журналистиката човек си е изградил очаквания, които прекалено често се повтарят. Повечето автори предпочитат да казват имена на класици или на актуални имена, когато говорят за влиянията си. Затова Йордан Константинов искрено ме изненада, когато спомена само трима души: Чавдар Мутафов, Георги Рупчев и Димитър Воев. Тогава го питах дали все пак не би искал да посочи и имена на класици.

            - Вече го направих – отговори той.

Романът ще бъде издаден съвсем скоро от ИК "Жанет-45".  

петък, ноември 27, 2015

За случаят на Халите



Доколкото съдя от експедитивността на институциите един от най-големите проблеми в София е готвенето и раздаването на храна на бездомни и на социално слаби хора. Извършителят на незаконната сеч на Витоша още не е ясен. А прогнилата съдебна система ще разследва сама себе си. Всеки ден, всеки част се извършват безброй несправедливости срещу хората в тази държава.

Но опитът показва, че когато се опиташ да направиш нещо за средата, в която живееш, като например това да готвиш храна и да я раздаваш на хора, които взимат смешни пенсии, ти си ВРАГ НОМЕР 1. Теб те арестуват и те глобяват за това, че си опитал да направиш ДОБРО.

В същото време директорката на национален парк Витоша се появява по телевизията и казва, че няма проблем и на Витоша няма да се строи, а никой не споменава, че преди години тя е работила за компания, която е помогнала за застрояването на Банско.

Така е... В тази държава биват глобявани и арестувани хората, които пушат трева, които се забавляват, които правят дребни престъпления. Докато тези отгоре правят каквото си искат.

Хубавото е, че още сме млади и ще си блъскаме главите, докато възрастните ни разправят как няма смисъл от идеализъм.

четвъртък, ноември 26, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 93

Скъпи читателю,
благодаря ти, че прочете моя дебютен роман. Вторият съвсем скоро ще бъде факт.

Ако прочетеното ти е харесало, можеш да ме подкрепиш като си купиш някоя от книгите ми: "Животът като липсваща лъжица", "Поет на портрет" или "Очите на другите".

И трите са на цена от 10лв.

Можеш да си ги поръчаш на имейл: ivandimitro@abv.bg

:)

РАЖДАНЕ НА АНАРХИСТА




Живея в държава,
в която органите на реда
успешно са обезвредили
доброволци на Халите,
готвещи храна за бездомници.

Живея в държава,
в която от години
протестирам срещу застрояването
на планини, плажове, паркове
и до днес си протестирам
и утре пак ще протестира.

Живея в държава,
в която е антибългарско
да протестираш за морал,
за запазване на културното наследство
от неговите "реставратори",
в която съм соросоид,
предател, отрепка, толераст.

Живея в държава,
в която да си българин
значи да мразиш циганите,
да мразиш бежанците,
да мразиш американците,
руснаците, гърците,
защото ти налагат интересите си
и са по-добре финансово от теб.

Живея в държава,
живея в провалена държава,
живея в проваляща се държава,
живея в държава,
която е провалена
не поради политиците си,
а поради бездействието
на хората.

Живея в държава,
в която по-приемливо
да мърмориш, да скланяш глава
пред това да се бориш,
да имаш мнение,
в която винаги ти казват:
"Не се ври там! Стой си
кротко! Пиши си!
Остави ги! Това не е
твоя работа!"

Живея в държава,
в която да се бориш,
да заставаш зад каузи,
да отстояваш себе си,
значи да бъдеш мразен,
плют, предъвкван,
обругаван, отричан.

Живея в държава,
не в родина,
затова казвам:
"Обичам родината,
мразя държавата!"
И всеки, който ми каже,
че трябва да обичам държавата,
че трябва да съм горд с нея,
ще заслужи два средни пръста,
псувня и хапливия ми сарказъм.

Живея в държава,
която всеки ден
ме прави анархист,
без да го съзнава,
защото и е все тая.
На мен пък не ми е все тая
и съм сигурен, че някой ден
всичко ще се оправи,
мамка ви мръсна,
крадци, негодници,
лъжци,
мафиоти,
дебели вратове,
малки мозъци,
бицепси,
трицепси,
щанги,
щанги,
щанги.

Ако вие сте българи,
аз съм трамвай!
Ако тази държава е родина,
аз съм зелен кон.

Едно е сигурно:
вие сте путки,
а аз съм кур.

26.11.2015г.
(Денят на поредния протест в защита на природата, в който научих, че в момента се строи и в Странджа.) 










сряда, ноември 25, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 92

ЕТО, ЧЕ ПАК СЕ СРЕЩАМЕ в мазето. Вече знаете цялата ми история. Знаете и че досега не съм друсал с хероин. Трябва да ви призная нещо. Малко ме е страх. Не ме е страх от наркотика, а от самия себе си. В крайна сметка ме друсаха с морфин. Чувал съм, че е почти същото – имам нужната подготовка за това занятие. Беше ми малко скучно, докато ви чаках, и си пуснах музика. Чувството ми за ирония наистина си го бива, защото от старата уредба се носи песен на Morphine.
Под напевния глас на Марк Сендмън протягам ръка към спринцовката и иглата, съединявам ги и изсмуквам с тях течността. Стягам лявата си ръка със стария кожен колан, който предварително съм свалил от панталоните. Треса се леко. Не съм сигурен дали наистина искам да го направя. Изпълнен съм с неувереност, която гризе вътрешностите ми като уличен плъх. Надигам ръката, в която държа спринцовката. Почти допирам иглата до изпъкналата си вена. Не знам дали да го направя? Не съм сигурен...
            Има ли смисъл? Дали това ще оправи нещата? Със сигурност няма. Никой не е в състояние да оправи нещата. Дали мога да вкарам тази отрова в себе си и да очаквам от този акт да произлезе нещо добро? Разбира се, че не. Просто не знам какво друго да направя. А и без това през цялото време всички очакваха нещо подобно от мен. Колебая се дали да отговоря на тези очаквания.
            Отпускам ръка. Нуждая се от още малко време за колебание. Продрусването с хероин несъмнено е занятие, върху което си заслужава да помислиш. Да, признавам, че в момента съм емоционално нестабилен, но зарежете този факт. Емоционалната нестабилност не пречи за вземането на твърди решения.
Ръката, която държи спринцовката, трепери. Да се надрусам с хероин или не? Не знам. Обаче знам нещо далеч по-важно. Независимо от решението, което ще взема. От това, дали ще забия иглата в изпъкналата си вена, или ще я оставя да се изплъзне от ръката ми и после ще я смачкам с крак. Каквото и да направя след малко, от цялата си досегашна история стигнах до извода, че и двете възможности са еднакво правилни. Какво ще кажете за това?
            От колоните Morphine пригласят:

Where is the ritual
And tell me where, where is the taste
Where is the sacrifice

And tell me where, where is the faith
Someday there'll be a cure for pain
That's the day I throw my drugs
away.[*]

Забивам спринцовката в щръкналата си вена.



[*] Къде е ритуалът?
Кажи ми къде е вкусът.
Къде е жертвоприношението?
Кажи ми къде е вярата.
В един прекрасен ден ще бъде открито лекарство за болката.
Тогава аз ще изхвърля своите наркотици. 

вторник, ноември 24, 2015

Библиотекарите протестират за смисъл


Солидарен съм с протестните действия на музейните разобтници, служителите на галерии и библиотекарите. Освен за заплати те ще протестират и за повече пари за опазването на културното наследство. Това са едни от днешните възрожденци, защото се трудят за адски ниски заплати, в много случаи работят в сгради с изключително лоши условия на труд: стари дограми, течащи тавани, липса на адекватно отопление и пр. От години те са принудени да просят общините си и държавата за елементарни условия на труд и елементарно отношение към културното наследство. Такова няма.

Българската държава винаги намира милиони, за да спасява банки, винаги намира средства, когато трябват за нещо „спешно” и „неотложно”, а течащи покриви на библиотеки й се струват като нещо, което може да почака. Затриват се сгради, църкви, паметници на културата с обяснението, че няма пари. Докато пари видимо има за магистрали, нови зали, оправяне на главни улици, за всичко материално. Дали държавата няма някога да разбере, че цялата тази външност няма никакъв смисъл и никаква стойност, ако не е подплатена отвътре? Дали държавата някога няма да разбере, че от години тя е обрекла душата на тази нация на разруха с отношението си към културата, наследството и образованието?

Не, пари за банките винаги ще има. И винаги, когато има национален празник, гордо ще редим патетични думи за възрожденците ни. Ще прославяме вербално техния пример. Ще им поднасяме венци. Ще правим шумни и зрелищни зари. Ще вдигаме концерти. Ще режем лентички, вечните лентички. Ще организираме ученици да идват от училищата, за да видят какво славно минало имаме.

И ще забравяме, че по време на цялото българско Възраждане основната борба освен срещу турците е била и вътрешна: за българите, за тяхното ограмотяване, за това да помнят историята си, да уважават езика си, да почитат литературата си, да се учат и да бъдат нормални човешки същества. Ще забравяме, че това е най-големият паметник, издигнат от възрожденците. Че тази вътрешна България, която стои някъде в съзнанията на все по-малко българи, защото е невидима, защото човек трябва да помисли, за да я разбере, защото трябва да има капацитет да надникне зад всички пищни и гръмки фасади, с които е обкичена паметта за Възраждането. Тази България, която е и най-важната си, отива. И дори повече – отиваме я.

И днес много малко хора, сигурен съм, ще са солидарни с хората от културата, които протестират. Защото няма да осъзнаят, че това са хората, които пазят националната им памет, езика им, които се грижат за вътрешността на българското в една епоха, която се е отдала изцяло на външността. Защото това е основен проблем на настоящето ни: неспособността да оценим това, което имаме. Невъзможността да поставим като приоритет нашето пред чуждото. Неспособността да помним всички онези, които са ни лъгали в очите. Нежеланието да се борим за правата си. Неща, които са именно от сферата на културата.

Затова нека подкрепим музейните работници, служителите на галерии и библиотекарите. Нека всеки ги подкрепи както може. Дори да е със статус в социалната си мрежа. Или с това да обясни на приятелите си за какво става дума. Дори да е свързано с това да отиде тези дни до кварталната си библиотека и да благодари на библиотекаря. Да покажем, че сме солидарни. Че и ние като граждани, искаме да има българско културно наследство. Че искаме езикът ни да се пази и всички писмени паметници да бъдат съхранявани както трябва. Ако ние не го покажем, няма кой. От нас зависи.

Тези хора взимат заплата, която в повечето случаи е с 50-60 лева по-малка от тази на чистачките им! Това как ви се струва? Реално една чистачка може да изкарва повече пари от тях, ако работи частно. Това е отношението на България към културните й работници. Свинско! Арогантно! Нечовешко! Идиотско!

И последно: говори се, че щели символично да арестуват Божидар Димитров. Ами време му е!




ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 91

ИЗКАРАХ ТРИ БЕЗПАМЕТНИ ДНИ В СОЗОПОЛ. Три дни, през които бродих като обезумял, блъсках се в минувачите, въртях кръгове по улиците на стария град, седях с часове на скалите и плачех. Ники и Боби казаха, че много съжаляват за всичко, и ме попитаха с какво могат да ми помогнат, но не се нуждаех от нищо.
            На това място от разказа ми биха подхождали думите на Керуак, възпелият битниците будист, пътуващият съгледвач по горски пожари, медитиращият безумец - че всичко започва да се разпада. Но всичко беше започнало да се разпада прекалено отдавна и оттогава времената се бяха сменили няколко пъти. Може би Керуак беше видял как всичко се разпада. Възможно беше и всичко да се е разпаднало в годините след смъртта му, а той да е предсказал бъдещето, не мога да кажа със сигурност. Но истината за мен беше, че всичко отдавна се е разпаднало и моето поколение се е пръкнало в един хаотичен свят, в който все се опитваш да сглобиш някакъв смисъл, а смисъла хич го няма. Накрая започваш да си мислиш – това е, изглежда никога няма да спра да сглобявам, а то и всичкото изминало време взе да ми харесва, какво толкова. Я давай да сглобявам докрай, какво от това, че нищо не се получава. Може да е детинско, но важното е да си правиш кефа, нали?
            Вечерта на третия ден отпътувах с Ники обратно за София. Нямаше какво да търся на морето. Обмислях сериозно възможността да се хвърля отнякъде, но чувствах, че няма да мога да го направя. Колкото и да крещях, че искам и аз, проходът към смъртта беше затворен.
            Щях ли да успея да избягам от себе си? Блъсках главата си и ми хрумна само едно. От автогарата се завлякох директно при един приятел на Боян, на когото прошепнах молбата си. Той я изпълни и вече крачех към нас. Не усещах хероина в джоба си, но знаех, че той е някъде там и този факт ме изпълваше със спокойствие.

Прибрах се. Нашите ги нямаше. Беше сутрин. Взех ключовете. Смъкнах се надолу по стълбите към мазето: подходящо място да се изправя срещу себе си за последен път. 

понеделник, ноември 23, 2015

Цитати от Левски (от книгата: "Васил Левски- документално наследство", София 1973)

"Не ще бъде така в наша България, както е в Турско сега... Всичките народи ще живеят в нея под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът. И за турчинът, и за евреинът и пр., за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наше Българско... Ний не гоним турският народ, ни вярата им, а царят и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин."

"В Българско не ще има цар, а "народно управление" и "(в)секиму своето". (В)секи ще си служи по вярата и законно "ще се съди както българинът, така и турчинът, и евреинът и пр. "Свобода и чиста република."

"Който днес не желае да бъде свободен, той не е българин и не е човек!"

"Ние желаеме да се освободим изпод турско иго и да бъдеме хора."

"Мисля - никой да не смее, да (не) дава правото на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ний българите от отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата... Всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестяването на девойките ни и на жените ни (в)се от турчина (в)секидневно оплакване е било с кървави сълци пред европейските консули. На нашият предрезнал глас - никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де е тяхното образование и човечество?"

"Общественото мнение е такова, щото (в)сяка една народност, даже и турците, тряб(ва) да бъдат свободни и да живеят между нази като хора и граждани. На нашето знаме, което ще да бъде забито на Балканският полуостров, тряб(в)а да бъдат написани само три думи: "Свобода и (в)секиму своето!"

"В чорбаджиите, казвам, стои тишината на (в)сичкият народ!"

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 90

СТОЯХ ПРЕД БОЯН И НЕ БЯХ В СЪСТОЯНИЕ ДА ИЗРЕКА И ДУМА. Жана мъртва. Мъртва Жана. Къде съм? Къде си, копеле заспало? Защо ти не умря, а? Защо не й отстъпи от твоя морфин, можеше да измислиш как? Само не ми се оправдавай. Защо не избяга и не се върна? Защо не се опита да й помогнеш, егоист мизерен? Защо? И сега тя е... Тя е... Повтаряй го, повтаряй го, за да се запечата в тъпата ти тиква. Тя е...
            Не знам колко време съм гледал тъпо, когато очите ми се гмурнаха в сълзи. Боян също захлипа.
            - Ако знаеш само колко съжалявам, копеле. Колко съжалявам, че онази вечер отидох при нея. Че се върнах. Че не скрих херцата. Гледах как заравят ковчега. Тя беше в него, облечена в червена рокля. И само аз знаех истината. Не я заравяха гробарите. Аз я бях убил – каза той и вдигна ръцете си към мен. – С тези две надупчени ръце. След погребението исках да скоча отнякъде. Исках да се убия, защото убих нея. От страх не го направих, обаче направих другото.
Отидох в комуна. Бях съсипан, тотално съсипан, когато заминах. Там попаднах в комуна на евангелистите и те ми показаха светлината. Там научих за Бог. Понякога си мисля какво ли щеше да стане, ако Жана не си беше отишла. Вероятно никога нямаше да разбера какъв е смисълът. Казвам ти, копеле. Бог.
            Слушах думите на Боян. Прииска ми се да избухна. Гневът ми да изригне като вулкан. Да разкрася физиономията му с юмруци, а ритниците ми да се впиват в тялото му като зъби на разбесняло се псе, докато той стене, гърчи се и моли за милост. Никаква милост, убиец! Той беше виновен. Виновен с тъпата си наркоманска упоритост. Виновен! Да друса докрай?! Защо не го беше направил? Защо не беше друсал докрай? Защо не беше завлякъл себе си в гроба с поредната доза? Защо не беше помислил на каква опасност излага Жана? Той я беше подложил на едно последно изкушение, на което тя не бе издържала.
            Боян продължаваше да обяснява колко много съжалява. Често споменаваше своя Господ, а аз бях стиснал юмруците си. Господ ли? Ще ти покажа сега един Господ! Господ на гнева, на неверието, на нищото. Да, Господ на нищото! Ноктите хапеха вътрешната част на дланта ми. Зъбите ми бяха стиснати до болка. Готвех се да го пребия. И тогава...
            Тогава, както го гледах в изрядния костюм, с черната книга, която още беше заклещена под мишницата… Когато си спомних с какъв глас се опитаваше да уговаря минувачите да повярват в неговия Бог... Когато погледът в очите му ме погали, вместо да ме прободе както преди… Тогава разбрах, че той си е платил.

            Тогава му казах довиждане. Завинаги. 

неделя, ноември 22, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 89

СУТРИНТА БОЯН ЗАБЕЛЯЗАЛ КАКВО Е НАПРАВИЛ. Тежестта на постъпката му, на това неволно изкушение, което бил организирал с елегантната небрежност на дявола, го накарала да избяга от апартамента. Бил извършил престъпление. Голямо престъпление. Той не си бил и помислял, че Жана ще поиска да продруса отново, но вече било късно.
            Жана му звъняла, но щом видел името й да се изписва на екрана на джиесема (който скоро, след около десетина залагания и откупувания, продал), нещо го стягало. Не можел да й отговори, страхувал се. И се гмуркал все по-дълбоко в утайката на дрогата. Започнал да излиза с най-големите отрепки.
            - Когато се озовеш на дъното и дори повечето наркомани гледат да си нямат работа с теб, стигаш до проблема с лъжицата – каза Боян и се изплю в морето. - Само тя е в главата ти. С нея е фасулска работа да забъркаш дозата, но отдавна не разполагаш с покъщнина, камо ли с прибори. От време на време изнамираш лъжица, с други думи открадваш я отнякъде, но или я губиш, или друг в твоето положение ти я отмъква. Да не говорим, че дори да имаш лъжица, постоянно се налага да я даваш назаем. Повечето пъти се налага да оперираш с метална капачка, която е значително по-неудобна, и често, без да искаш, изгаряш пръстите си. Псуваш яко, но няма какво да направиш. Сам си се озовал в това положение. Сам си се отказал от всичко, за да друсаш докрай. Сам си избрал живота като липсваща лъжица.
Правили всякакви глупости, за да се надрусат. Напуснал квартирата и се преместили в изоставена сграда. Спали на дюшеци, намерени до кофите за боклук. Завивали се с одеяла, отмъкнати от домовете им. Нямало къде да се къпят и миризмата била най-вярната им спътница. Друсали от сутрин до вечер, а когато не успявали да изпросят, крадели. Нищо не могло да им попречи. Поне на другите, защото нещо скоро успяло да накара Боян да спре.
            - Тогава ми казаха за нея, копеле, и това преля чашата. Животът като липсваща лъжица трябваше да спре по един или по друг начин.
            Един следобед Жана взела дозата хероин от разтрепераната ръка на дилъра, който отскоро не се разбирал с покровителите си и бил в постоянна опасност. Дала му последните си пари и искала да се надруса колкото се може по-бързо, но нямала спринцовка. Разхождала се из градинките, какво да прави, какво да прави... И ето че в една градинка до една пейка, забутана в най-отдалечения ъгъл, забелязала използвана спринцовка, която се търкаляла на земята. Без да се замисли, тя я вдигнала и я употребила повторно.
            Няколко дни след тази случка техните я посетили внезапно, без да й се обадят предварително. Хванали я в крачка, тя се друсала. Гледката била истински шок за тях и афектирани до немай къде, те я завлекли обратно в провинцията. По случайност в града се оказал един от тогавашните хероинови другари на Боян. Именно той научил какво се случило с Жана и го разказал на него, за да го разкаже той на мен.
            Родителите на Жана й направили всевъзможни тестове, не само за наркотици. И истината лъснала. Когато я чух, вътрешностите ми се разбъркаха в шейкъра на болката и понечиха да изскочат през устата ми. Спринцовката, онази шибана спринцовка, била заразена със СПИН... Колко банална история, нали? Няма нищо по-банално от живота.

            Започнали да й изписват лекарства. Опитвали се да я обнадеждят. С часове й говорили как на пазара излизат нови лекарства. Как някой ден ще се излекува, но Жана не била в час. Изпаднала в пълно отчаяние. Не знам дали нещата са били толкова зле. Никога не съм знаел много за СПИН-а и винаги съм се надявал да не ми се налага да задълбочавам познанията си. Жана изпаднала в тежка депресия и не се поколебала да излезе от нея по най-глупавия начин. Полетяла от осмия етаж на апартамента на техните. Боян бил сред малцината присъстващи на погребението.

събота, ноември 21, 2015

БЪЛГАРИН НА ГОДИНАТА



Тази седмица за пръв път връчиха наградата Българин на годината, давана от Българския Патриотичен Комитет, изпълнен с народни хора, с национални идеи, истински патриоти, добри българи. На церемонията се пяха народни песни, хора се играха, яде се баница, питка, сирене, шопска салата, пи се ракия. То се знае, трябва да се спазват традициите на нашата велика страна, на славната ни държава България, която едно време е била на цели три морета. Тази велика в миналото нация дори е раждала българи, поради които е строена китайската стена. От които са се страхували дори хуните. И които водят потомството си, както твърдят бележити историци, от един от синовете на Ной. Амин.
            То не бяха празненства, то не беше чудо. Сите българи празнуваха заедно. Излязоха и момци с гайди и носии, а чудни девойки раздаваха розово масло на всички щастливци, които присъстваха на тази паметна церемония. Присъстваха и държавни лица, а водещ на церемонията беше великият българин Дарибож Димитров, директорът на националния исторически музей, българин, патриот, родолюбец.
            Дарибож Димитров беше известен в архитектурните среди като експерт по обливане на старинни крепости с бетон, което действие той наричаше реновиране, за което взимаше европейски пари и за което спореше с антибългарската организация Юнеско, която му обясняваше често в дълги и пространни писма как поради неговите бетонни действия половината от археологическите обекти ще излязат скоро от списъците им. А Дарибож Димитров реагираше на това като ги обвиняваше за хора на ЦРУ, соросоиди, антибългари, с други думи за Сатаната в най-чистия му вид.
            На церемонията присъстваше и все още бушонираният и вече останал без възможността да си проправя път чрез размахване на депутатската си книжка Долен Свинаров, също така патриот, българин, човек на Русия и гладкообръснат патриот, имитиращ несполучливо жестовете на Хитлер и откраднал заглавието на вестника на Гьобелс за име на партията си: Батака.
            На церемонията присъстваше, разбира се, и Гойко Вмирисан: един истински възрожденец, поне що се отнася до народните (или по-скоро лични дела) вършени по тъмно в горите и свързани с внушителни количества европари. Там беше и Маутин Милков, централният нападател на Българската псевдосоциалистическа партия и виден орален комунист, тоест на приказки беше ляв, но взимаше пари откъдето му дадат: отляво, отдясно, отпред, а дори и отзад.
            Но стига сме се занимавали с политика. На церемонията присъстваха и лица от българския хайлайф, по-скоро цици, до една силиконени. Това бяха едни истински българки за чудо и приказ с ботокс в устните и облечени така, сякаш всеки един момент ще се снимат в порнофилм. Те пееха дивно и приказно на плейбеците си и чакаха да срещнат някой богаташ, на когото да духат и който би се съгласил да им купи целия свят (или поне тази част от него, която позволяват средствата, с които разполага).
            Към края на церемонията след още редица събития, за които не е нужно да разказваме подробно, но които всички бяха изключително български: надпиване с боза, ядене на прасе, състезание по плетене на мартеници, представянето на модерен смартчушкопек пред българския потребител, както и лекцията на един особено известен български интелектуалец на тема: „1001 причини да се гордеем с това, че сме българи, че имаме велико минало като средство да забравим това, че живеем в шибана страна с крадящи политици”. И това бяха само част от пищните празненства по повод на новата награда.
            Публиката се разтопи от националистическо самочувствие. За да ги стегнат преди кулминацията на церемонията (награждаването), от организацията на мероприятието обявиха по микрофона, че на специална маса те могат повдигнат българския си дух с люти чушки, шкембе чорба и истински традиционен бял хляб „Добруджа”.
            След като хората се въздигнаха духом, те тропнаха едно българско хоро и седнаха обратно на специалните столове за родолюбци, чиито облегалки бяха в бяло, седалките бяха в зелено, а краката – в червено. Сред тях едно подставено лице от мъжки пол с мустаци и носия извади старовремски пистолет и пукна веднъж във въздуха, което накара всички да извикат:
            - Ура-а-а!
            И:
            - Българи, юнаци!
            А после повикаха наградения на сцената. Той беше нисичък, с очила, държеше се леко стегнато, но сигурно беше от емоциите. Когато му дадоха статуетката, на която беше изобразен Васил Левски, той сведе поглед към земята. За момент сякаш щеше да ревне, но се сдържа. А после вдигна глава и каза по микрофона:
            - Докато убивах всичките 1243 цигани по малките населени места и бягах от полицията. И после, когато ме хванаха и ме вкараха в затвора. И когато се появиха всички групи за солидарност с каузата ми. И дори и когато ме освободиха от затвора и ми дадоха всички възможни ордени на страната. Дори и тогава, приятели, българи, съмишленици и патриоти… Дори тогава не съм бил по-горд от сега. Да живее България!
            - Да живее България! – кресна тълпата.
            С това церемонията приключи, серийният убиец на цигани слезе от сцената и се запъти към една телевизия да дава интервю по повод на обстоятелството, че една партия го беше издигнала за кандидат-президент и по социологическите проучвания около 72% от българите биха гласували за него. А българите се прибраха по домовете си със сърца, изпълнени с родолюбие и национална гордост като тези от тях, които по пътя си срещнаха хора от различни раси, ги пребиха, така се бяха въодушевили. Но кой би ги обвинил! Все пак те бяха представители на един горд народ с богата история. Все пак те продължаваха делото на Левски и Ботев. Все пак те бяха истински патриоти, хора от народа. Все пак те бяха българи, добри хора.



ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 88

ЖАНА НЕ БИЛА ОСОБЕНО ЗАМОЖНА и могла да отдели за Боян двайсетина лева, но имала петдесетачка на цяло. Тя обяснила това на Боян и го помолила да отиде да развали парите, но той нямал време. Срещата с дилъра била след половин час и не искал да закъснява, за да се надруса възможно най-скоро.
            - Няма нищо – казал й. – Ще мина оттук след срещата и ще ти върна парите. Няма да те излъжа.
            - Знам, че няма.
            Така и направил. Появил се час по-късно. Още не бил на себе си. Върнал на Жана трийсет лева и я помолил да преспи в квартирата й, понеже вече нямало градски транспорт. Тя се съгласила. Първото нещо, което направил, било да си приготви доза.
            Жана го наблюдавала. Боян се надрусал и - типично за него – започнал да говори за друсането, живота и всичко останало. Жана го гледала с половин око. Погледът й бил хипнотизиран от хероина. Вероятно борбата у нея е била жестока. Може би през главата й на забързани кадри да са преминали моменти от наркоманското й минало. Може би си спомнила колко лесен и безгрижен изглеждал животът през булото на дрогата. Тя знаеше, че цялата тази веселост и безгрижност е измамна. Беше споделяла с мен. Знаеше, но...

            Това не й попречило да изчака Боян да заспи, да бръкне в едно от чекмеджетата в кухнята. Да посегне към старите си запаси от спринцовки и игли. Да вземе малко от хероина и да се върне отново в света на наркотиците. 

петък, ноември 20, 2015

Последната творба на Алеко Константинов

ВСЕ ОБСТОИТЬ БЛАГОПОЛУЧНО
Европа християнска тези дни празднува
Денят на Светлото Христово Въскресение.
Свободна и безгрижна, във буйно упоение,
Европа днес гуляй, Европа днес беснува.
          Навсъде е спокойно, всичкото мирува:
          Възстаналите в Крит, немирници несносни
          Опасани са вред с кораби броненосни,
          В Турция редом мир, - Европа тържествува.
Стотина хиляди Арменци са исклани,
Арменският народ в последня е агония,
Разсечена посред злочеста Македония
Превива се на-две от новите си рани.
         С кръвта на беззащитни слаби християни
         Европа християнска спази общий мир
         И весела е днес на Празничния пир,
         Доволна, че спасила грозните тирани.
Това го на Европа иска интереса,
А ти, нещастний роб, надявай се на Бога,
Мирувай си, търпи, не дигай веч тревога,
Не спирай, клетнико, вървежът на прогресса…
София, 9-й Априлий, 1897 г.
Алеко Константинов

Тъмната страна на слънцето (на Маргарита Младенова) 3


Има хора,
има изчезващи хора,
точно като видовете в червената книга
и точно по същия начин изчезват,
хем тихо, хем някой вдига тревога,
която никой сякаш не иска да чуе,
защото зает е с вечното бързане.

Има изчезващи хора,
които времето просто отхвърля,
които времето просто смита ги някъде,
които преди да изчезнат физически,
отдавна вече ги няма.
И няма кой дори да ги снима.
И няма кой да им каже дори копеле.

Има изчезващи хора,
чието място просто изстива,
които стават ненужни,
които просто дишат различно,
а дишат и друго,
(и техният въздух
отдавна е свършил).

Има изчезващи хора,
едни от тях са ония,
които не се слагат на първото място,
които се крият в ъглите,
които мълчат и мислят,
мълчат и мислят,
мълчат и мислят.
И те скоро съвсем ще изчезнат,
и точка.
И тях дори няма да ги сложат 
в музеите,
защото и оттам са излишни.


Да, има такива.
Да, те ще изчезнат. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 87

БОЯН БИЛ В ТЕЧЕНИЕ НА ПРОЦЕСА СРЕЩУ МЕНСЪНА. Често повтарял и потретвал, че ако Менсъна се бил вслушал в съвета му, всичко това нямало да се случи.
Но и при Боян положението не било розово. С изчезването на Менсъна той изгубил достъп до общите им запаси от хапчета, не издържал дълго и се върнал към хероина. През това време Жана се изчистила, прибрала се в София и успяла да се свърже с Боян. Питала го как съм. Обяснила, че е прекъснала кореспонденцията помежду ни, за да не ме натоварва излишно с проблемите си и защото се страхувала, че нещо ще ми щукне, ще избягам от комуната и ще се върна в България, преди да съм се изчистил.
Видели се на три пъти. Приятелите на Жана били на изчезване. Отдавна била скъсала връзките с по-старите си познайници, които я смятали за безнадеждно изпаднала, и компанията на Боян, който винаги беше в състояние да те развесели, й се сторила разведряваща. Тогава Боян обитавал малка таванска стаичка, чийто наем едва успявал да плаща. Хващал се на временна работа, а когато работодателите откривали, че се друса, го уволнявали. И без това не искал постоянна работа. Парите му стигали да съществува по разрушителния си начин.
            От третата среща били изминали четири дена. Вечерта била късна и Жана спяла от половин час, когато джиесемът й зазвънял настойчиво. Събудила се на третото позвъняване. Обадила се на четвъртото. Бил Боян.
            Помолил я за до болка познатите “няколко лева, защото много съм го закъсал”, а тя не се двоумила и минута. Обещала да му помогне. Толкова пъти била изпадала в същата ситуация, че нямало как да откаже. Разполагала с достатъчно пари, за да си позволи едно дарение на приятел в нужда.
            След двайсетина минути Боян позвънил на вратата. Изглеждал ужасно. Лицето му било потно, движенията резки. Не пропуснал да благодари за най-малко десети път на Жана. Но възникнал проблем.


четвъртък, ноември 19, 2015

Призив



Днес повече от всякога трябва да помним Деветоавгустовския преврат от 1886г. и Офицерския бунт от 1887г.

И да помним, че първо трябва да заставаме на страната на България, преди да заставаме на страната на Америка, Русия и която и да е друга държава.

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 86

БОЯН СЕ ОПИТАЛ ДА ГО РАЗУБЕДИ, но Менсъна бил непреклонен. Предал хапчето в полицията. Представил се за съвестен гражданин, който го намерил случайно на улицата. Излъгал полицаите, че изпитва съмнения за наркотичната му същност. Очаквал да му кажат какво им е занесъл. Щателното проучване за лабораториите в София показало, че полицейската лаборатория е единствената, където това може да бъде направено.
            Отначало всичко минало уж добре. Полицаите се държали любезно и се съгласили да му дадат резултатите, но действителността била различна. Те се усъмнили в чистотата на намеренията му и имало защо. Можете лесно да се досетите, че Менсъна не бил притежател на най-чистото минало и един поглед в регистрите потвърдил тези съмнения. Много пъти М. Г. се бил отървавал на косъм от залавяне с разни забранени медикаменти. Били го хващали само веднъж и оттогава имал условна присъда. Проблемите се задавали.
            На следващата сутрин на вратата се потропало. Менсъна бил сам в апартамента, Боян бил излязъл да търси пари. Дори искал да се пробва да поработи някой и друг ден, защото намирането на финансови средства за целите на друсането ставало все по-трудно.
Менсъна се събудил от ожесточеното тропане. Звънецът не работел от години. Още сънен, той отишъл да отвори вратата. Мислел, че от другата страна е Боян. Нямал шпионка и нямало как да разбере кой е този ранен гост. Ключът се превъртял и вратата бавно се открехнала.
Трима полицаи се ухилили злобно на прага на дома му. Менсъна се запитал кое е доброто ченге, но на мига проумял, че то липсвало. И тримата били лоши. Не бил вчерашен, затова спокойно, доколкото можело да бъде спокоен, попитал органите на реда какво има. Държа да отбележа, че „органите на реда” е израз, подходящ за целите на писмената реч, но не и за говоримата, тъй като практиката е доказала, че ако се обърнете по този начин или даже само намекнете на куките, че са органи на реда, ви грози опасността от обвинение в обида на длъжностно лице. Куките му отвърнали с евтина любезност, че ще претърсят апартамента за забранени медикаменти.
Мозъкът на Менсъна започнал трескаво да търси изход от матовата ситуация. Хрумнало му да поиска разрешителното на куките за обиск. По филмите бил виждал да правят така, но България не била филмите. Законът, позволяващ на куките да нахълтват в чието лично пространство пожелаят, бил излязъл в “Държавен вестник” преди месеци. Излишно е да споменавам, че за нормалните хора публикуването на информация, независимо колко важна е тя, в “Държавен вестник” е равностойно на общодостъпната информация, намираща се в проектантския отдел на Алфа Кентавър, но това е друг въпрос.
            Полицаите грубо изблъскали Менсъна настрана и започнали методично да преравят вещите му. Имам сериозни основания да предполагам, че скоро се почувствали като Нютон или като Айнщайн, защото откритията им били наистина забележителни. В дома на Менсъна те се натъкнали на златна мина за забранени медикаменти: на осмина събратя на съмнителното хапче, което Менсъна предал миналия ден, огромни залежи от други хапчета, някои от които могли да бъдат използвани за нелегалното произвеждане на амфетамини, и половин кило марихуана. Бил я купил наскоро. Изпаднала адски евтина оферта, която не била за изпускане, а той винаги се ръководел от принципа „нека да има”. Този принцип, както щяло да се разбере скоро, го вкарал в затвора.

            Медиите не закъснели и изстреляли от редакциите новината за разбиването на нелегална лаборатория за амфетамини. По телевизията и по вестниците показали Менсъна, закриващ лицето си с ръце, който се опитвал да си пробие път през тълпата, докато излизал от съдебната зала. Осъдили го набързо и го затворили. 

сряда, ноември 18, 2015

Четене на Жюстин: литературно-музикален пърформанс

Добре дошли в територията на Мрака, на чистото Зло. Добре дошли в света на Маркиз дьо Сад. Добре дошли на територията на най-известното му произведение "Жюстин или Неволите на добродетелта". 

Едно пърформанс-четене, в което:

- Cherie Insanity ще чете нейни любими откъси от романа
- Иван Димитров ще прави тежка китарна ембиънт музика с помощта на loop station 
- Teddy Bear Silent ще прави bondage на живо пред очите ни 
- за капак на всичко след пърформанса Cherie Insanity ще има диджей сет като музиката, която ще се селектира е indie rock 

За да има Светлина, трябва да има и Мрак!

Вход - Пет лева :)
Място - Нов Берлин (Намира се на Султан Тепе 18)

неделя, ноември 15, 2015

Песен за българите





(Из „Посвещения”)

На Петко и Пенчо  Славейкови 



Вие сте прави, толкова прави,
за мое най-горчиво съжаление,
за моя най-искрена мъка,
за моята болка на болките.

Възрожденците някак успели
да излъжат това малоумно,
заблудено, бездушно, озлобено
стадо, че са българи,

че са част от един народ,
че имат история,
че имат общо съзнание,
че имат безброй общи дела.

Така някак дошла Свободата,
на бял кон от братска Русия,
хем хубава, хем не съвсем наша,
хем свободни, а още със робско съзнание.

И така сме се самокастрирали,
и така все не си вярваме,
и така все гледаме другите
и никога, никога, никога себе си.

Все чуждото гледаме,
никога себе си, никога,
и вечно мърморим и мрънкаме,
мърморим и мрънкаме.

Все чуждото гледаме
не ценим никога своето,
и все парата, никога смисъла,
винаги лесното, никога трудното.

И после, след Свободата,  
остана тази страшна задача,
тази непосилна задача,
българинът да стане човек.

И все аха да стане, не става,
и все на ръба и никога повече,
и все повече българи,
отколкото хора.

И все мрънкаме и не си помагаме,
и все мрънкаме и не помагаме другиму,
и все плюем това, което са постигнали другите
и все аха да стане нещо и самички себе си спъваме.

И Пенчо Славейков преди сто години е казал,
това е мисията на съвременните будители
на тая държава, това е непосилната мисия:
да убедят българите, че са хора.

А българите от инат се запъват,
същински магарета, същински маймуни,
и не са хора нито със себе си,
и не са хора нито със другите.

И това продължава пет века,
и това продължава шест века,
и това продължава 45 години,
и това продължава 25 години.

И това продължава и тази година,
и този месец, и тази минута,
и дано някога спре, дано някога спре,
дано някога спре, дано някога спре.

И дано някога разберат българите ,
всичко зависи от тях и от никого другиго,
всичко е в техните ръце, не в чуждите,
всичко е в техните сърца, ако още ги има.

И дано някога станат хора,
бидейки българи в същото време
дано някога станат добри и хуманни,
дано някога станат свободни и светли.

Тогава ще живеят в нормална страна,
тогава ще има закони и те ще се спазват,
тогава ще има и онова, дето днеска го няма,
тогава ще има свята родина, ще има България.

Тогава?
Кога ли?
Когато!
Едва ли... 

2015г.







събота, ноември 14, 2015

АЗ СЪМ СИРИЕЦ



(съвременна сирийска поезия)

Аз съм сириец.
Изгнаник във и вън от моята родина, и
вървя по остриетата на ножовете с потни крака
Аз съм сириец: шиит, друзи, кюрд,
християнин,
и аз съм алауит, сунит и черкез.
Сирия е моята земя.
Сирия е моята идентичност.
Моята секта е аромата на родината ми,
на почвата след дъжд,
а Сирия е единствената ми религия.
Аз съм син на тази земя, както и маслините
ябълките наровете цикориите кактусите ментата гроздето смокините…
Каква полза има от твоите тронове,
твоят арабизъм,
твоите поеми,
твоите елегии?
Ще върнат ли думите ти обратно дома ми
и онези, които бяха убити
случайно?
Ще заличат ли сълзите сайванта на тази земя?
Аз съм син на този зелен рай,
родния ми град,
а днес умирам от глад и жажда.
Голи палатки в Ливан и Аман сега са мое убежище,
но никоя земя с изключение на родната ми
няма да ме нахрани с житата си,
нито всички облаци
в тази вселена
ще утолят жаждата ми.


Youssef Abu Yihea

Превод от английски: Иван Димитров

Първа бележка под линия: често забравяме, че изкуството е най-добрата медия. 

Втора бележка под линия: преводът е набързо направен, приемам предложения за корекции.

Петък 13-ти или Франция в кръв

Христос дойде, за да ни научи
как светът може да бъде
едно по-добро място
и когато си отиде,
започнахме да убиваме
в негово име.

Мохамед дойде, за да ни научи
как светът може да бъде
едно по-добро място
и когато си отиде,
започнахме да убиваме
в негово име.

Буда дойде, за да ни научи
как светът може да бъде
едно по-добро място
и когато си отиде,
започнахме да убиваме
в негово име.

Колко богове и пророци
дойдоха, за да ни научат,
че светът може да бъде
едно по-добро място
и когато си отидоха,
започнахме да убиваме
в тяхно име.

Ебаси шибаното човечество.
Ебаси животинските инстинкти.
Да убиваш зверски, хладнокръвно.
Да убиваш без да искаш.
Да убиваш след измъчване.
Ебаси хората.

Не знам как ни търпят боговете, честно.
Изглежда те са прекалено милостиви.
Ако бях Бог и всичко това се случваше,
щях да натисна бутонът
с надпис "Унищожение на тези
мизерници, които не уважават
всичко, което съм им дал
и предпочитат да се избиват,
нараняват, обиждат, пред това
да живеят и да оценяват,
че живеят в най-прекрасния
от всички светове."
Но не съм.
Аз съм просто един толераст
и това си е.
Мамка му и прасе.

13.11.2015

петък, ноември 13, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 85

СОБСТВЕНИКЪТ НА ГЛАСА БЕШЕ БОЯН. Оставих Ники и Боби да продължат, като им обещах да се присъединя към купона по-късно. Седнах на една пейка и наблюдавах сцената десетина минути. Боян да говори за Бог? Беше като театър на абсурда. Като бекетовски разговор между герои на Пинтър. Боян стоеше прав на тротоара пред параклиса. Изглеждаше променен. Беше облечен в костюм, а в ръката си държеше книга с черни корици. Не беше сам. Компания му правеше момиче на около двайсет години, което не обелваше и дума. Само се усмихваше на минувачите, докато Боян се опитваше да събуди интереса им.
            Измина половин час, докато успея да дойда на себе си. Боян все така продължаваше да проповядва. Не издържах повече, изправих се и се запътих към него. В този момент той беше хванал за слушател дребен мургав мъж в средата на трийсетте, но аз не бях в състояние да чакам повече и ги прекъснах.
            - Кольо?! – сепна се Боян. – Ти ли си?
            - Аз съм. А ти? Ти какво правиш тук?
            - Чакай – каза той и помоли момичето да се заеме с човека.
То се съгласи неохотно.
Върнахме се в глъчката на стария град и стигнахме до скалите. Докато вървяхме, Боян ми обясни всичко. По-добре да ме беше излъгал.

След заминаването ми в Испания двамата с Менсъна продължили да друсат с хапчета. Скоро техните го изгонили от неговото местенце. Изнесъл се в мазето на Менсъна. Хапчета имало, нямало проблеми. Два месеца по-късно обаче нещата се прецакали. Менсъна намерил отнякъде ново хапче. Нов вид екстази или нещо от сорта. И поискал да разбере тайната му. Хапчето било с неясен химичен състав. Той купил десетина, но искал да знае какво е тяхното съдържание и решил да разбере това на всяка цена. Опитал се да намери лаборатория, където да изследват таблетката и да разкрият тайната й, но се оказало, че такава лаборатория няма. Никъде не изследвали подобни медикаменти. Никъде освен в... 

четвъртък, ноември 12, 2015

Връзка (стихотворение върху картина)


Днес Борис Роканов има рожден ден. Това е негова картина с мое стихотворение, собственоръчно написано. Един страхотен проект.

Благодаря ти, че те има, Боре! 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 84

ОТТУК НАТАТЪК СЪБИТИЯТА СЕ РАЗВИХА СЪС СВЕТЛИННА СКОРОСТ. Беше изминала седмица от пристигането ни в Созопол и животът ми беше възвърнал част от предишната си привлекателност. Както се прави на всяко море, не щадяхме черните си дробове, както и белите. Не се задържахме в стария град, където беше квартирата ни, тъй като беше прекалено гъсто населен и напращял от туристи. Туристите са едни от най-изнервящите същества във Вселената.
            Пред възможността да киснем в стария град предпочитахме всекидневните разходки до къмпингите “Смокиня” и “Градина”. Атмосферата там беше поносима. Беше пълно с хора на нашата възраст, които имаха една единствена цел – да се забавляват по 24 часа на денонощие. През дните цареше весела шетня. Хората плажуваха, изпичаха се като филийки на слънцето и се къпеха в топлата като чай вода. Правеха походи до скали, за да се гмуркат. Дремеха и събираха сили за вечерите, когато кръчмите се пълнеха, а на плажовете изгряваха огньове.
Шарени млади хора, смях, глъчка. Около огньовете свиреше музика на живо, танцуваше се и се пушеше от добрата стара марихуана. Ще ви излъжа, ако кажа, че не пуших трева, но това не означаваше, че съм се върнал към наркотиците.
            За Ники времето за връщане в София наближаваше. Отпуската му изтичаше след три дни, но аз и Боби нямахме този проблем. Можехме да останем в Созопол още две седмици или да си тръгнем на следващия ден. Или да сменим мястото с друга точка на морето, или защо пък не да се качим на планина?
            Щяхме да ходим към “Смокиня”. Беше привечер. Цял ден бяхме плажували и се бяхме запознали с приятна компания от Смолян, която ни покани на рожден ден вечерта. Върнахме се, за да се преоблечем, да похапнем и да вземем по душ. Квартирата ни се намираше близо до училището в стария град. Приятно местенце с неприятна хазяйка – една очаквана комбинация.
Когато бяхме готови, излязохме. Запровирахме се през тълпата. Предвкусвахме блажения момент, когато щяхме да излезем от шумотевицата на града. Минахме покрай амфитеатъра, пресякохме улицата и тръгнахме по тротоара от лявата страна. Бяхме се заговорили, в никакъв случай за нещо важно. Така стигнахме до параклиса. Подминахме го, без да погледнем. Всичко щеше да продължи като по ноти, ако един глас не ме беше спрял. Познат глас, който зададе въпрос към един забързан минувач.

            Въпросът беше: искаш ли да ти разкажа за Господ Бог. 

сряда, ноември 11, 2015

Какво виждате на тази снимка?









Нека ви попитам, скъпи читатели, какво виждате на въпросната снимка? Кирил и Методий, сиреч онези, благодарение на които сега пиша този текст, а вие го четете? Националната ни библиотека, където се пази техният завет под формата на безценни ръкописи и книги, документиращи историята на нашата писменост? Добре поддържани цветя пред български паметник? Един есенен, слънчев следобед? Най-синьото небе?


За съжаление както обичайно най-съществените неща остават скрити, защото са срамни. Те не биват изказвани, защото са неудобни. А ние сме нация (ако все още сме такава), която е много добра в показното и кухо тръбене при всеки добре намерен и удобен повод. Но имаме адски големи проблеми с това да изказваме проблемите си. Да, мрънкаме, не спираме да мрънкаме, пръсваме се от мрънкане. И си седим в калта на невежеството, защото някак сме свикнали и там ни е удобно и топличко, а вижте, зима иде, така че топлината е нещо добро.


На тази снимка, скъпи читатели, виждате сграда, която не е ремонтирана основно от 1953-та година, когато е построена. Сграда, която е един от най-важният паметник в тази държава. По-важна от светещите очи на Самуил. По-важна от рушащия се монумент пред НДК. По-важна, защото това е паметник хранилище на българския език, на нашата история. За съжаление за пореден път показваме, че не си спомняме какво са се опитвали да ни внушат българските възрожденци, които толкова често честваме. За чиято памет надуваме сирени и се надигаме при всеки случай, за да кажем: те са били истински българи. Тези истински българи се опитваха между другото да ни научат и да пазим писмеността и книжовността си. Нещо, което отдавна сме забравили, ако изобщо някога сме го запомняли.


На тази снимка, скъпи читатели, виждате сграда с течащ покрив, която в същото време се явява хранилище на редица ценни ръкописи. В нашите бурни време на еврофондове, на какви ли не показни и бетонни реставрации, придружени с буйни слова на директори на музеи. В тези времена, в които милиони се дадоха за създаването на нов музей. В тези времена, в които постоянно се строят нови зали, магистрали, хотели. В които изобщо толкова много се строи, че човек остава с впечатление, че живее в една истинска епоха на „строежа на една нова България”.


В тези времена, скъпи читатели, нашият език, нашата книжовност, нашата писмена история бива съхранявана под течащ покрив. В тези времена на благоустройство на какви ли не държавни и общински сгради, дограмата на Народната библиотека е като спомен отпреди десет петилетки и на места в нея зеят пролуки с дебелината на пръст. И това изглежда е нормално, защото за него не се говори. Защото за него се мълчи. Защото се крие. От срам.


Ако имате възрожденски и български дух, скъпи читатели, и решите да работите в Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, ако нямате трудов стаж ще взимате съвсем малко повече от заплатата на чистачката на библиотеката. А ако имате 30 годишен трудов стаж нищо чудно да взимате със 150-на лева отгоре. Но така е в днешна България. Подобна е съдбата и на учителите. А актьорите ако нямаха други ангажименти, щяха да са в абсолютно същата позиция. Всички тези живи, действащи будители са унизени и оскърбени в последните 25 години, защото в бюджета никога не се намират пари за тях.


Намират се пари за увеличаващия се всяка година бюджет за МВР и пак ще се намерят, защото живеем в държава, чиито стълб е МВР, а не духовността и книжовността. Намират се пари за фалирали по съмнителни начини банки. Милиони се намират. Теглят се държавни заеми в размер на милиарди. И никога не стигат за култура и изкуство. Защото истинските култура и изкуство не са показни, а често се оказват и неудобни. Защото те не могат да се манипулират, не можеш да ги покажеш на „народа”, докато се тупаш в гърдите. Или ако го направиш, рискуваш те да проговорят и да ти се стъжни.


Бих искал да завърша с нещо оптимистично, но не виждам с какво. Във всяка минута, докато пиша, има опасност ценни монументи от нашата книжовна история да бъдат увредени и да изчезнат. А после, някой ден, ще се сетим какво сме имали и какво сме загубили, но тогава ще е късно. И ще се вайкаме и мърморим по български. Ще си скубем косите и ще псуваме поредното правителство. И ще забравим, че ние сме тези, които оставиха покрива на Националната ни библиотека да тече. Ние сме тези, заради които книжовността ни изчезва. Ние се примирихме с това положение в последните 25 години и си траехме и винаги си мислехме, че може и по-лошо да става. Ние бяхме безразлични, страхливи, примирени, невярващи в силите си.


И ако сега не използваме случая, че сме стигнали до поредното дъно (не знам вече колко дъна станаха, трудни са за броене, да помогнат експертите по дъна на държави и народи)… Да използваме това поредно дъно, за да се опитаме да се оттласнем, вместо да затъваме все по-дълбоко, все по-необратимо, все по-тежко. Книжовността ни зависи от нас, защото всеки гражданин на тази държава. Всеки, който говори български е един жив паметник на този език. Паметници, проговорете, действайте, борете се за книжовността си. Утре ще е прекалено късно.







По последни данни Националната библиотека официално отрича да й тече покрива, но дори  покривът да не тече във физически смисъл, той тече в символичен такъв. Тече от 25 години.

Иван Димитов, 11.11.2015г.

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 83

БЯХ СЕДНАЛ ДО ЕЗЕРОТО С ЛИЛИИТЕ В БОРИСОВА. Пиех бира, в интерес на истината правех това от сутрин до вечер. Сутрин майка ми пиеше кафе, а аз бира. Тя ме гледаше със съжаление. Аз не й обръщах внимание и отварях бира след бира. На обяд вече бях изпил около пет и следобед полягах за час-два. И без това нямах никакви занимания освен шляенето из паркове.
Едно от любимите ми места в Борисова е езерото с лилиите. Когато бях малък и ходех там с нашите, езерото беше доста по-запуснато, а сега се грижат за него. Тогава редовно засичахме един дядо, който извеждаше патицата си на каишка и я оставяше да поплува в езерото. Не бях засичал дядото с патицата от десетина години. Сега от другата страна едно момиче седеше по турски на тревата и пишеше нещо в тефтера си. Слънцето не печеше, а изпичаше. Денят беше просто гаден.
            Само след десет минути щях да съм променил отношението си към настоящето, но още не знаех това. Тъкмо бях изпил бирата си и се чудех къде да се дяна, когато...
            Някой ме потупа по рамото. Веднага си представих как ръката, докосваща рамото ми, е нейната и изтръпнах, но бях сбъркал. Когато се обърнах, пред мен изникна образът на стар приятел.
            - Никола! - каза той. – Няма как да те сбърка човек. Здрасти. Отдавна не сме се виждали.
            - Здрасти, Ники. Да. Отдавна.
            - Защо си толкова унил?
            И тук думите се заизплъзваха от устата ми. Няма да обременявам съзнанието ви с излишни повторения, защото когато става дума за разказване на истории, очакването е обърнато единствено към следващата страница.
            Щом в най-общи линии изговорих историята си, Ники ме погледна с поглед, носещ цялото съчувствие на света.
            - И на тебе са ти се случили едни...
            След кратко мълчание той на свой ред разказа как е записал магистратура в Софийския и се чудел защо не се мяркам там. В малкото време, през което досега бях учил в университета, прекарвах там почти целите си дни.
            - Чу ли какво е станало с Благо? – попита Ники.
            Благо беше онзи, който обичаше сексуалните авантюри и записваше похожденията си в синьо тефтерче.
            - Откъде да чуя? Върнах се от Испания преди няколко седмици. Не съм общувал почти с никой.
            - Историята му вече всички я знаят.
            Благо преспал с номер 521. Номер 521 на външен вид не се различавала от другите, но не и за Благо. За нея обаче той не се различавал от другите. Преследвал я, умолявал я, но тя не искала да има нищо общо с него. Изгорил синия тефтер, опитал се да продължи да следва, но скоро се отказал и заминал нанякъде. Твърдели, че са го виждали да работи на Седемте езера в Рила, но никой не знаел дали това е истина.
            - Тежък период изглежда – обобщих впечатленията си.
            Има едни такива общи периоди на всемирна гадост. Единственото положително при тях е, че не само ти си прецакан.
            - Така е, не задълбавай прекалено. Изглеждаш ми депресиран.
- Че аз съм депресиран.
- Трябва да си отвлечеш вниманието с нещо, иначе ще изпушиш. Какво ще кажеш за едно море?

ПРИЕХ предложението на Ники. Офертата беше следната: Ники, аз и завърналият се наскоро от Германия Боби – трима стари приятели, в Созопол. Не трябваше дълго да убеждавам нашите. Те не бяха слепи и усещаха, че нещо с мен не е наред. Дадоха ми пари и ме изпратиха по живо, по здраво. Събрах багажа си още същия следобед.
Пътувахме следващата вечер с колата на Боби. Той беше щастлив, че най-накрая се е върнал от Германия, и не спря да говори през целия път. Призна, че в Германия не било толкова зле, колкото смятал отначало, но че не би искал да живее там за нищо на света.
- Не е моят тип място, разбираш ли? – каза той.
- Какво имаш предвид?
- Хората са различни, доста студени. Не всички, но достатъчно.
- И тук има студени хора.
- Да, но там са студени по различен начин. Неприятно студени и затворени. Или по-скоро аз се паднах на такива. За толкова време в Германия още нямам приятел немец. Движа с турците и латиноамериканците. Виж, ето това са пичове. Особено турците.
- Турците?
- Не се прави на интересен. Да, турците. Какво не ти харесва у турците?
- Никога не съм общувал с турци.
- Виждаш ли! Виждаш ли какъв си! Не си общувал с турци, а веднага започваш да се мръщиш. Това е то. На какво ли не се наслушах за турците. Най-отвратително беше една вечер, бяхме на поляната пред общежитията на барбекю. Немците са луди по барбекютата. Дай им само да пекат вурстове и пържоли и да пият бира. Наизлезли са много хора, поне трийсетина. Аз се появявам с две българки. Това бяха единствените българи, с които можех да си общувам. Другите бяха чалга типове и чалга мацки. И двете бяха интелигентни, образовани и каквото там се сетиш още. Едната, по-сдържаната по принцип, се беше понапила с вино. И тъкмо тя вижда един от турците, много словоохотлив пич, душата на компанията, приближава се към него и му вика... Знаеш ли какво му вика? Придърпва го до себе си, ей така го хваща за блузата, и му казва: аз те мразя! На английски му го казва естествено. Турчинът я гледа неразбиращо, както и аз – какво има да мразиш в него? Това, че е пиян ли, или че е метър и шейсет? Или нещо друго? Той пита защо тя го мрази. Как защо, отвръща тя, заради историята ни. Че каква е тази история, пита той, на нас в училище са ни казвали, че сме си живели мирно и тихо. Как така, почти крещи вече тя, не знаеш за робството! Какво робство, недоумява той, какво робство? Аз за никакво робство не съм чувал. Представи си колко стотици истории на света се преподават в училищата и всяка е права!
Седях на предната седалка на колата. Летяхме в нощта. Ники спеше отзад – беше работил през целия ден, за да може да тръгне с нас, и половин час след като минахме табелката, че сме се измъкнали от София, заспа като бебе.
- Робството – поведе темата към обобщителен край Боби, – също е свръхиндивидуално. Всяка нация си има свое робство. Без робство не може да има нация. Робството ражда нацията и свободата.
Изминавахме километър след километър. Пътят не беше оживен, но Боби беше особено внимателен с шофирането. За късмет през цялото пътуване нямахме проблеми с колата и най-вече с другите коли, чиито шофьори често действат като самоубийци. Когато отминахме Бургас, ни лъхна миризмата на морето. То се подаде от лявата страна на пътя и ни обгърна. Мисълта за Жана още ме измъчваше, но постепенно беше изтласкана в периферията на съзнанието, в онази своеобразна чакалня, където изтласкваме болката.

Пристигнахме в Созопол по никое време. Ники беше уредил квартирата още от София. Нанесохме се, строполихме изморените си от пътуването тела на леглата и закъртихме.