За насилието над българските жени

Според българските патриоти насилие срещу жени в България няма. При някои разговори с подобни индивиди съм чувал те да казват, че от друга страна няма нищо по-нормално от това да удариш някому два-три шамара. Вижте сега, ако това са ви традиционните български ценности, разбираемо е защо живеем в кочина.

Спомням си как пред 2013 живях на Парчевич и съседите ми правеха страшно шумни скандали. Понякога се опасявах за жената. Веднъж просто излязох по домашни пантофи и надъних няколко юмрука по металната врата. Отвори ми мъжът (който именно вдигаше цялата гюрултия). Ами... Беше към 1 и 60, изкрещя ми нещо там защо съм му бил тропал по вратата. Аз му изкрещях, че ще викна полиция, ако продължава в тоя дух. И после за известен период от време беше кротнал.

Та... Знам, че изисква някаква загуба на нерви. Но говорете на идиотите. Заплашвайте идиотите. Нарушавайте комфорта на идиотите. Защото идиотите днес ще набият някоя жена, а утре ще убият друга. Просто защото по този начин си изразяват емоциите и нямат елементарни сетива за допира с деликатната естетика на женската красота.

#metoobg

И така...

Вчера баща ми ме изпраща до летището. Аха да си кажем "чао" и за някаква пълна глупост го обграждат четирима ченгета. И се започва един спор... Напълно безсмислен. И вместо да си кажем "чао" по нормален начин и двамата бяхме доста поизнервени.

Първо, за всички подобни случаи с хора от професията на баща ми наскоро научих универсалния отговор. Научих го от един друг доктор, който по спешност карал към болницата, когато го спрял някакъв катаджия да му прави проблеми. Нищо, че той отива по спешност.

Та универсалният отговор е: "Каквито пари имаш, по лекари да ги дадеш."

И второ, по стечение на обстоятелствата все по-често ми се налага да пътувам като част от "българската култура".

Хм... Българска култура няма! Поне на ниво държавна политика. Има култура, която се създава ВЪПРЕКИ държавната политика.

И трето, именно като подобен представител, все по-често ще прекъсвам журналисти, които казват, че съм "български писател", "български драматург" и прочие.

Не! Аз съм едно човешко същество, което е родено в България. И не желая докато това положение не мръдне поне малко, да бъда обявяван като "български".

Ами бях български драматург в Ню Йорк. Но билетът ми го плати една фондация, защото тогава нещо беше станало с "Мобилност". Джобните си ги изработих като барман.

Пари за магистрали има, но дали скоро ще има кой да се движи по тях?

Пари за бетониране на културни забележителности има...

Пари за фалираНИ банки има. Банки, които твърде скоро преди това са получавали награди за банки на годината.

Изобщо това, че пари няма, е една измишльотина. Пари има... И те изтичат отвсякъде и се разпределят по безумни начини.

Но пари за култура в тази държава в годините на Прехода няма.

Образованието не е приоритет.

Здравеопазването все не могат да го реформират като хората...

И така...

За театъра и мечките

Наскоро в един от градовете, в който представях новата книга, ми казаха, че ще има театър вечерта. Очевидно ставаше дума за мечкарско представление. Заглавието веднага ме отблъсна, но си викам - кога ли ще отида на мечкарски театър... Та отидох.

Добър текст. Пошла режисура. Пошъл спектакъл. С нищо не се различаваше от телевизията.

Пълен салон. Публика, зажадняла за театър, защото този град си нямаше театър.

В представлението участват два стожера на съвременния театър. Стожери, които се оплакват често, че театърът запада. Че положението е лошо и така нататък.

И си викам...

Я вместо да се оплаквате, не правете пошлост за пари. Или поне мълчете. Би трябвало да ви е срам...

И ловец е и писател

Нямам особено отношение към Дончо Цончев. Когато бях на деветнайсет прочетох една негова книга, няма да казвам коя. Нито ми хареса особено, нито не ми хареса съвсем. Някак ми беше безразлична.

Тези дни отидох да се видя с баща си. На масата в хола намерих "Старият кладенец" - книга на Дончо Цончев от 2003г. Когато прочетох това, което пишеше на гърба се изумих от изумителната простотия, която ме лъхаше оттам. Няма да казвам повече. Аз го преписах, за да го публикувам тук. Нека гърбът на тази книга говори сам:

"Всепризнатият майстор на късия разказ, наричан и от враговете си "жив класик", води дълголетен спор с нобеловия лауреат Сарт, който твърди: "Адът - това са другите." Дончо Цончев се смее с цяло гърло и казва: "Глупости, французино! Раят - това са другите." Вероятно затова има толкова много приятели - все истински мъже като самия него.

За прочутия ловец бай Дончо няма да казваме нищо - то се знае от всички."