събота, ноември 07, 2015

Великият инквизитор (из "Братя Карамазови", Достоевски)

Великият инквизитор

Откъс от Достоевски – “Братя Карамазови”, втора книга, пета глава – притча, разказана от Иван Карамазов на брат му Альоша. Преводът е мой. Доразделянето тук-там на абзаци, и на по-кратки изречения – също: читателството е тежко усилие във време на зрители.
… Сред дълбокия мрак на килията внезапно желязната врата се отваря, и вътре бавно влиза със светилник в ръка старец – самият Велик инквизитор. Сам е, вратата зад него веднага хлопва. Спира на входа и дълго, минута или две, се вглежда в лицето на затворника. Накрая тихо приближава, поставя светилника на масата и проговаря:
– Ти ли си? Ти? – Но не получил отговор, бързо добавя: – Не отговаряй, мълчи. Та и какво би могъл да кажеш? Зная твърде добре какво би рекъл. А и нямаш право да добавяш нищо към това, що си казвал преди.
Защо дойде да ни пречиш? Защото да ни пречиш си дошъл, и сам го знаеш. Но знаеш ли какво ще стане утре? Не зная кой си, нито искам да зная ти ли си това, или само подобие негово. Но ще те осъдя утре и изгоря на клада, като най-зъл между еретиците. И същият народ, който днес ти целуваше нозете, утре при първия ми знак ще се хвърли да слага дърва в огъня ти, знаеш ли го? Да, може би го знаеш – добавя той в проникновен размисъл, без нито за миг да откъсва поглед от пленника си.

– Имаш ли ти право да ни възвестиш дори една от тайните на света, от който идваш?… Не, нямаш, за да не прибавяш към казаното вече преди, и за да не отнемаш на хората свободата, която така отстояваше, докато ходеше по земята. Всичко, що ще възвестиш отново, ще посегне на свободата на хората да вярват, тъй като ще бъде чудо, а свободата на вярата им ти бе по-скъпа още тогава, преди хиляда и петстотин години. Не бяха ли твои тъй честите слова: “Искам да ви направя свободни”?
Но ето че видя сега тези “свободни” хора – прибавя старецът със замислена усмивка. – Да, това дело скъпо ни струва, – прибавя, гледайки строго другия, – но най-сетне довършихме го в твое име. Петнадесет века се мъчим с тази свобода, но сега това е приключено, и докрай.
Не вярваш ли, че е приключено докрай? Гледаш ме кротко и не ме удостояваш дори с негодувание? Но знай, че сега, именно сега тези хора са по-уверени от когато и да е преди, че са напълно свободни. И то когато те сами донесоха свободата си, и покорно я поставиха в нозете ни. Но го постигнахме ние, а ти това ли искаше, тази ли свобода?
Защото едва сега стана възможно да се помисли за пръв път за щастието на хората. Човекът е устроен да е бунтовник: нима бунтовникът може да бъде щастлив? Предупреждаваха те, и указания ти даваха неведнъж. А ти не послуша предупрежденията. Отрече единствения път, що можеше да стори хората щастливи. Но за щастие, отивайки си, остави делото на нас. Обеща, потвърди с думата си, даде ни право да връзваме и развръзваме, и разбира се, не можеш и да помислиш сега да ни отнемеш това право.
Защо дойде да ни пречиш? Страшен и умен дух, дух на самоунищожението и небитието, велик дух бе говорил с теб в пустинята, и книгите ни разказват, че той те бил “изкушавал”. Така ли бе? И можеше ли да бъде изречена дори едничка дума по-истинна от тез, които той ти възвести в три въпроса, и които ти отхвърли, и книгите ги наричат “изкушения”? А пък ако някога на земята сторвано е било истинско, гръмовержеско чудо, то е в този ден, денят на трите изкушения. И именно в появата им и се състоеше.
Ако възможно бе да си представим, просто за проба и например, че тези три въпроса на страшния дух бяха безследно загубени за книгите, и че е нужно да ги възстановим, наново измислим и съчиним, за да бъдат запазени, и че за туй съберем всички мъдреци земни – управници, първосвещеници и учени, философи и поети, и поставим им задача: измислете, съчинете три въпроса, що не само да са по мярка на случилото се, но и да изразят свръх това в три думи, в три фрази човешки само, цялата бъдеща история на света и човечеството, мислиш ли ти, че цялата премъдрост земна заедно би могла да създаде нещо подобно по сила и дълбина на трите въпроса, що наистина ти предложи могъщият и умен дух в пустинята?
Дори само по въпросите, и по чудото на появата им можеш да разбереш, че имаш работа не с човешки ум нетраен, а с вековечен и абсолютен. Защото в тези три въпроса е събрана в едно цяло и предсказана цялата бъдеща история човешка, и са очертани три образа, в които ще се съберат всички неразрешими исторически противоречия на природата човешка по целия свят. Тогава туй не е било тъй видно, защото бъдещето е било неведомо, но сега, петнайсет века по-късно, виждаме, че всичко в тези три въпроса е така отгатнато и предсказано, и така оправдало се, че няма как да се прибави към тях или отнеме от тях нищо.
Решавай сам кой е бил прав: ти или този, дето те разпитваше? Спомни си първия въпрос: макар и не буквално, но смисълът му е: “Искаш да дойдеш в света с празни ръце, с някакъв обет за свобода, който те, в простотата и вроденото си безчинство, не могат дори да осмислят, и от който се страхуват и треперят – защото нищо и никога не е било по-непоносимо за човека и обществото човешко от свободата! А виждаш ли камъните в тази гола, нажежена пустиня? Превърни ги в хляб, и ще хукне човечеството след теб като стадо, благодарно и послушно, макар и вечно треперещо, че ще отдръпнеш ръката си, и ще изчезне хлябът твой.” Но ти не поиска да лишиш от свобода човека, и отхвърли предложението, защото разсъди – каква свобода ще е послушание, купено с хляб?
Ти възрази, че не само с хляба живее човек. Но знаеш ли, че в името на същия този хляб земен ще се вдигне срещу тебе духът на земята, и ще се срази с теб и ще те победи, и всички ще тръгнат след него, възкликвайки: “Кой може да бъде равен на този звяр, той ни даде огън от небето!” Знаеш ли, че ще минат векове, и човечеството ще провъзгласи с устата на премъдростта и науката си, че престъпления няма, ще рече и грехове също, а има само гладни? “Нахрани, пък тогава искай добродетели” – това ще напишат на знамето, с което ще тръгнат срещу теб, и под него ще сринат храма твой.
И на негово място нова страшна Вавилонска кула ще въздигнат, и тя също няма да се дострои, както и предишната. Но все пак можеше ти да избегнеш тази нова кула и да съкратиш с хиляда години страданията човешки. Защото при нас ще дойдат хората, след като се мъчат хиляда години с новата си кула! Ще ни потърсят отново под земята, в катакомбите, защото отново ще бъдем гонени и мъчени, и ще ни намерят, и вопъл към нас ще отправят: “Нахранете ни, защото тези, що ни обещаха огън небесен, не ни го дадоха!”.
И тогава ние вече ще достроим кулата им, защото достроява който нахранва, а ще ги нахраним единствено ние, в името твое, и ще ги изгаряме пак в твое име. О, никога, никога без нас няма да могат те да се нахранят! Никаква наука няма да им даде хляб, докато остават свободни. Но ще ги доведе дотам да донесат свободата си пред нозете ни, и да ни кажат: “По-добре ни поробете, но ни нахранете”. Ще разберат накрая сами, че свобода и хляб земен за всеки едновременно няма как да има, понеже никога те няма да могат да го поделят помежду си! И ще се убедят, че не могат да бъдат никога и свободни, тъй като са малосилни, порочни, нищожни и бунтовници.
Ти им обеща хляб небесен, но пак повтарям: може ли той да се сравнява в очите на слабото, вечно порочно и вечно неблагодарно човешко племе с хляба земен? И ако след теб в името на небесния хляб тръгнат хиляди и десетки хиляди, то какво ще стане с милионите и десетките хиляди милиони, що не могат да пренебрегнат земния хляб заради небесния? Или са ти скъпи само десетките хиляди велики и силни, а останалите милиони, многочислени като пясъка край морето, слаби, но любящи те, са ти нужни само като материал за великите и силните?
На нас са ни скъпи и слабите. Те са порочни и бунтовници, но ще дойде ден да станат послушни. Ще ни се кланят и за богове ще ни смятат, понеже ние, застаналите начело на тях, ще се съгласим да търпим свободата и да господстваме над тях – толкова ужасно ще им е вече да бъдат свободни! Но ние ще кажем, че сме смирени пред теб, и че господстваме в името твое. Ще ги излъжем отново, понеже теб вече няма да допуснем до себе си. И в тази лъжа ще бъде страданието ни, тъй като да лъжем ще сме принудени.
Ето какво означаваше онзи пръв въпрос в пустинята, и какво ти отхвърли в името на свободата, която постави над всичко. А във въпроса бе скрита великата тайна на тоя свят. Да бе приел тогава “хляба”, щеше да дадеш отговор на вековечната тъга човешка, както у всеки поотделно, така и у всички като цяло – въпросът “Пред кого да се преклоня?”. Защото няма грижа по-непрестанна и мъчителна за човека, както остане ли свободен, да намери колкото може по-скоро пред кого да се преклони.
Но търсят хората да се преклонят пред такъв някой, дето да е безспорен, толкова безспорен, че всички отведнъж да са съгласни да се преклонят пред него до един. Защото грижата на тези жалки създания е не само в това да открият нещо, в което всички да повярват и до един да се преклонят, но и непременно всички заедно. Тази потребност от общо прекланяне е и главното мъчение за човека и поотделно, и като цяло човечество, още от началото на времената. Заради всеобщото преклонение са се изтребвали един друг с огън и меч. Съграждали са си богове, и са хвърляли призив един на друг: “Захвърлете боговете си и елате се поклонете на нашите, или смърт на вас и на боговете ваши!”. И така ще бъде до края на света. Дори да изчезнат от света боговете, хората ще се кланят на идоли.
Знаеше ти, не можеше да не знаеш тази основна тайна на природата човешка. Но отхвърли единственото абсолютно знаме, що ти бе предложено, за да заставиш всички да се преклонят пред теб безспорно – знамето на хляба земен. Отхвърли го в името на свободата и хляба небесен. Погледни какво стори с това. И всичко пак в името на свободата! Казвам ти, няма човек по-мъчителна грижа от тази да намери колкото може по-бързо на кого да предаде по-бързо дара на свободата, с който е роден този нещастник. Но овладява свободата на хората този, който успокоява съвестта им. С хляба ти получаваше безспорно знаме: дай хляб, и човекът ще се преклони пред теб, тъй като няма по-безспорно от хляба.
Но ако в това време някой друг овладее съвестта му, ще захвърли човекът дори твоя хляб, и ще тръгне след прелъстилия съвестта му. В туй ти бе прав. Защото тайната на битието човешко е не в туй просто да живееш, а защо да живееш. Без ясна представа защо му е да живее, човекът по-скоро ще се изтреби сам, отколкото да остане на земята, ако ще около него всичко да е хляб. Така е, но какво се получи: вместо да овладееш свободата на хората, ти им я увеличи още повече! Или си забравил, че спокойствието и дори смъртта са по-скъпи на човека, отколкото свободния избор в познанието на доброто и злото?
Няма нищо по-примамливо за човека от свободата на съвестта му, но няма и нищо по-мъчително. И вместо твърди основи за успокояването на съвестта човешка веднъж и завинаги, ти събра всичко, що е необичайно, гадателно и неопределено, събра всичко, що не е по силите човешки, а след това постъпи, сякаш изобщо не ги обичаш – и кой стори това? Ти, що дойде да отдадеш живота си за тях! Вместо да овладееш човешката свобода, ти я умножи и обремени с мъченията й душевното царство на човека завинаги. Ти възжела свободната любов на човека, за да тръгне той след теб свободно, прелъстен и пленен от теб. Вместо твърдия древен закон, със свободно сърце щеше да трябва да решава човек занапред сам що е добро и що зло, със само твоя образ като ръководство пред себе си.
Но не помисли ли, че ще отхвърли той дори твоя образ и твоята правда, ако бъде угнетен с тъй страшно бреме като свободата на избора? Ще възкликнат те накрая, че правдата не е в теб, тъй щото невъзможно би било да бъдат оставени в повече съмнения и мъчения, в отколкото ти ги остави, изправяйки ги пред толкова грижи и неразрешими задачи. Тъй ти сам проложи пътя към разрушаването на царството твое, и не вини в това никой друг.
А между другото, то бе ли ти предлагано? Има три сили, единствените три сили на света, способни навеки да победят и пленят съвестта на тези слабосилни бунтовници, за тяхно щастие. Тези сили са: чудо, тайна и авторитет. Ти отхвърли и едното, и другото, и третото, и сам даде пример. Когато страшният и премъдър дух те постави на върха на храма и рече: “Ако искаш да узнаеш, си ли син божий, то хвърли се оттук, защото речено е за него, че ангели ще го подхванат и понесат и няма да падне и да се усмърти, и ще узнаеш тогаз си ли син божий, и ще докажеш тогаз вярата си в отца свой”. Но ти го чу и отхвърли предложението, и не се поддаде и не се хвърли.
О, разбира се, ти постъпи гордо и великолепно като бог, но хората, това слабо и бунтуващо се племе, богове ли са те? О, разбра ти тогаз, че само да бе сторил крачка, дори движение да се хвърлиш долу, и тозчас и господа би изкусил, и вярата си в него би загубил докрай, и разбил се би в земята, която дойде да спасяваш, и възрадвал се би умният дух, дошъл да те изкушава. Но повтарям, много ли са като теб? И нима ти наистина си допускал и за миг, че за хората ще е посилно подобно изкушение? Такава ли е създадена природата човешка – да отхвърля чудото и в такива страшни моменти житейски, в моментите на най-страшни, основни и мъчителни душевни въпроси свои, и да остава само със свободното решение на сърцето?
О, знаеше ти, че подвигът ти ще се съхрани в книгите, ще достигне дълбините на времето и последните предели на света, и се възнадея, че следвайки те, и човекът ще остане с бога, без нужда от чудо. Но ти не знаеше, че отхвърли ли човекът чудото, тозчас ще отхвърли и бога, тъй като не толкова бога търси човекът, колкото чудесата.
И тъй като за човека непосилно е да остане без чудеса, то ще си насъздаде той нови, негови си вече, и ще се кланя на знахарското чудо и бабешките магии, ако ще сто пъти да е бунтовник, еретик и безбожник. Ти не слезе от кръста, когато ти крещяха с подигравка и насмешка: “Слез от кръста, и ще повярваме, че ти Си.” Не слезе, защото отново искаше да не поробваш човека с чудо, и жадуваше свободна вяра, а не чудесна. Жадуваше свободна любов, а не робския възторг на неволника пред могъществото, ужасило го веднъж завинаги.
Но и тук твърде високо оцени ти хората, защото, разбира се, те са неволници, ако и да са създадени бунтовници. Огледай се и съди, ето минаха петнайсет века, иди и виж ги, кого възнесе до себе си? Кълна се, човекът е създаден по-слаб и низък, отколкото ти вярваше! Може ли, може ли той да извърши каквото и ти? Толкова уважавайки го, ти постъпи, все едно си престанал да му състрадаваш, защото твърде много поиска от него. И кой стори това? Ти, който го възлюби повече от себе си! Уважавайки го по-малко, по-малко и би изисквал от него, и това би било по-близо до любов, тъй като по-лек би бил товарът му.
Той е слаб и подъл. Какво от туй, че сега повсеместно се бунтува против властта ни, и се гордее с това? Това е гордост на дете, на учениче. На малки деца, разбунили се в час и изгонили учителя. Но ще дойде краят на възторга на дечицата, и скъпо ще платят те за него. Ще сринат те храмовете, и ще залеят с кръв земята. Но ще се досетят накрая детенцата глупави, че макар и бунтовници, те са бунтовници слабосилни, неспособни собствения си бунт да понесат. Облети с глупавите си сълзи, ще осъзнаят те накрая, че който ги е създал бунтовници, е искал без съмнение да им се подиграе. И ще го кажат в отчаянието си, и казаното ще е богохулство, от което ще станат още по-нещастни, тъй като човешката природа не понася богохулства, и накрая винаги сама си мъсти за тях.
И тъй, неспокойството, смутът и нещастието – това е днешната съдба на хората, след като ти толкова претърпя за свободата им! Великият пророк твой във видения и иносказания казва, че е виждал всички участници в първото възкресение, и са били те от всяко коляно по дванадесет хиляди. Но ако са били толкова, то били са все едно не хора, а богове. Изтърпяли са кръста твой, изтърпяли са десетки години гладна и гола пустиня, хранейки се със скакалци и корени. И разбира се, можеш с гордост да посочиш тези деца на свободата, свободната любов и свободната и великолепна жертва тяхна в твое име. Но спомни си, че са били само няколко хиляди, и то богове, а останалите? И виновни ли са останалите слаби хора, че не могат да изтърпят което е по силите на могъщите? Виновна ли е слабата душа, че не може да побере тъй страшни дарове?
Да не би всъщност да си идвал само при избраните и за избраните? Но ако е тъй, тайна има тук, и да я разберем не ни е дадено. А има ли тайна, то и ние прави сме били да проповядваме тайна и да ги учим, че не свободният избор на сърцата им е важен и не любовта, а тайната, на която те са длъжни да се подчиняват сляпо, даже въпреки съвестта си. И така и сторихме. Поправихме подвига ти и го основахме на чудото, тайната и авторитета. И хората се зарадваха, че отново ги водят като стадо, и че от сърцата им е свален тъй страшният дар, донесъл им толкова мъки. Прави ли бяхме да учим и сторваме тъй, кажи? Нима ние не обичахме човечеството, толкова смирено осъзнавайки безсилието му, с любов облекчавайки товара му и разрешавайки на слабосилната му природа дори и грехове, но с наше позволение? Защо тогава си дошъл да ни пречиш?
И защо мълчаливо и проникновено ме гледаш с тези кротки очи? Разсърди ми се, не искам твоята любов, защото аз не те обичам. Защо е нужно да крия нещо от теб? Нима не зная с кого говоря? Каквото имам да ти кажа, знаеш го докрай, чета го в очите ти. И аз ли ще съм, който ще скрие от теб тайната ни? Може би искаш именно да я чуеш от устата ми – слушай тогава: ние не сме с теб, а с него, това е тайната ни! Отдавна сме вече не с теб, а с него, вече от осем века. Точно преди осем века взехме от него туй, що ти с негодувание отхвърли, този последен дар, който ти предложи той, показвайки ти всички царства земни. Взехме от него Рим и меча на Кесаря, и обявихме себе си за единствени земни царе, единовластни, макар и още да не сме довели делото си до пълен завършек. Но кой е виновен?
О, това дело и досега е едва започнато, но е започнато. Дълго още ще чакаме завършването му и много ще изстрада земята, но ще го достигнем и ще бъдем кесари, и тогава вече ще помислим за всемирното щастие на хората. А между другото, ти можеше още тогава да вземеш меча на Кесаря. Защо отхвърли този последен дар? Да бе приел третия съвет на могъщия дух, щеше да изпълниш всичко, що търси човекът на земята: пред кого да се преклони, на кого да връчи съвестта си и как да се съединят накрая всички в лишен от спорове, общ и съгласен мравуняк, защото потребността от всемирно съединяване е третото и последно мъчение на хората.
Човечеството като цяло винаги се стреми да се устрои непременно всемирно. Много велики народи е имало, с велики истории, но колкото по-велики са били, толкова по-нещастни, защото по-силно от другите са съзнавали потребността от всемирно съединяване на хората. Велики завоеватели, Тимуровци и Чингис ханове, са прелитали като вихър по земята, устремени да завоюват вселената, но и те, макар и безсъзнателно, са изразявали същата тази велика потребност на човечеството към всемирно и всеобщо единение. Да бе приел света и порфира на Кесаря, щеше да основеш всемирно царство и да дадеш всемирен покой. Защото кому се полага да владее хората, ако не на тези, що владеят съвестта им и държат в ръце хляба им?
Ние взехме меча на Кесаря, и вземайки го, отхвърлихме теб и тръгнахме след него. О, ще минат още векове на безчинства на свободния ум, на тяхната наука и антропофагия, защото започнат ли да строят Вавилонската си кула без нас, ще стигнат до антропофагия. Но тогаз и ще припълзи звярът към краката наши, и ще ги лиже, и ще ги опръска с кървави сълзи от очите си. И ще яхнем ние звяра, и ще вдигнем чаша, а на чашата ще пише: “Тайна!”. И тогава, и само тогава ще настане за хората царство на покоя и щастието.
Ти се гордееш с избраниците си, но имаш само избраници, а ние ще успокоим всички. А и така ли е дори: колко много от тези избраници, от могъщите, дето можеха да бъдат избраници, се умориха да те чакат. И понесоха, и още ще понесат силата на духа си и жара на сърцето си надругаде, и ще свършат с това, че срещу теб ще издигнат свободното си знаме. Но ти сам издигна това знаме.
При нас всички ще са щастливи и няма вече ни да се бунтуват, ни да се изтребват едни други, както навсякъде в твоята свобода. О, ние ще ги убедим, че ще станат свободни единствено и само когато се откажат от свободата си, и се покорят на нас. И какво, прави ли ще бъдем, или ще излъжем? Те сами ще се убедят, че сме прави, защото ще помнят до какви смутове и ужаси робски ще ги е довела твоята свобода. Свободата, свободният ум и науката ще ги заведат в такива дебри и ще ги изправят пред такива чудеса и неразрешими тайни, че едни от тях, непокорни и свирепи, ще се изтребят сами, други, непокорни но малосилни, ще се изтребят едни други, а третите останали, слабосилни и нещастни, ще допълзят до краката ни и ще надигнат вопъл към нас: “Да, бяхте прави, единствено вие владеехте тайната му, и ние се връщаме при вас, спасете ни от нас самите.”
И ние ще им даваме хляб, и те, разбира се, отлично ще виждат, че ние техния хляб, с техните ръце изкаран, ще им отнемаме, за да им го раздадем без никакво чудо. Ще виждат, че не превръщаме камъните в хляб. Но повече, отколкото на самия хляб, ще се радват те на това, че го получават от нашите ръце! Защото твърде добре ще помнят, че без нас хлябът техен, от тях изкаран, се е превръщал в ръцете им в камъни, а когато се върнат при нас, тези камъни отново на хляб ще се превръщат в ръцете им. Твърде, твърде добре ще разберат те какво значи да се подчиниш завинаги! И докато не го разберат, ще бъдат нещастни. Кой най-много от всички е спомогнал за това неразбиране, кажи ми? Кой разпиля стадото и го разгони по пътища неведоми?
Но стадото отново ще се събере и отново ще се покори, този път завинаги. Тогава ще им дадем тихо, смирено щастие, щастието на слабосилните същества, каквито те са създадени. О, ще ги убедим ние най-сетне да не се гордеят, защото ти ги възнесе и с туй ги научи да се гордеят. Ще им докажем, че са слабосилни, че са само жалки деца, но детското щастие е най-сладкото. Ще станат треперливи, и ще ни гледат в устата и ще се притискат към нас като пиленца към квачката. Ще се смайват и ужасяват от нас, и ще се гордеят, че сме толкова могъщи и умни, че сме могли да укротим такова буйно хилядомилионно стадо. Ще треперят като листа пред гнева ни, умовете им ще се наплашат, очите им ще станат сълзливи като на деца и жени, но и толкова лесно по наш знак ще преминават от плача към веселие и смях, светла радост и щастлива детска песен.
Да, ще ги заставим да работят. Но в свободните часове ще им устройваме живот като детска игра, с детски песни, хорове и невинни танци. О, ще им разрешим и грехове, те са слаби и безсилни, и ще ни обичат като деца, понеже сме им позволили да грешат. Ще им кажем, че всеки грях ще бъде изкупен, ако е сторен с наше позволение: позволяваме им да грешат, тъй като ги обичаме, а наказанието за този грях, нека тъй да бъде, ще го поемем върху себе си. И ще го поемем, а те ще ни обожават като благодетели, понесли греховете им пред бога. И няма да имат от нас никакви тайни. Ние ще им позволяваме или забраняваме да живеят с жените или любовниците си, да имат или да нямат деца, според доколко са ни послушни, и те ще ни се покоряват с веселие и радост. Най-мъчителните тайни на съвестта им, всичко, всичко ще донесат те пред нас, и ние ще им разрешаваме всичко, и те ще вярват на решението ни с радост, тъй като то ще ги избавя от великата грижа и страшните мъки на личното и свободно решение.
И всички ще бъдат щастливи, всичките милиони, освен стотината хиляди управляващи ги. Защото само ние, пазещите тайната, само ние ще бъдем нещастни. Ще има хиляди милиони щастливи младенци и сто хиляди страдалци, понесли проклятието на познанието на доброто и злото. Тихо ще умират те, тихо ще гаснат в името твое, и в гроба ще намират единствено смърт. Но ние ще опазим тайната, и за тяхно щастие ще ги мамим с награда небесна и вечна. Защото и да има нещо на оня свят, то, естествено, не е за такива като тях.
Говорят и пророкуват, че ще дойдеш и ще победиш пак, че ще дойдеш с избраниците си, горди и могъщи. Но ние ще кажем, че те са спасили само себе си, а ние сме спасили всички. Говорят, че опозорена ще бъде блудницата, яхнала звяра и понесла в ръце тайна, че ще се разбунтуват отново малосилните, и ще разкъсат порфира й, и ще се покаже гнусното й тяло. Но тогава ще стана аз и ще ти покажа хилядите милиони щастливи младенци, непознали греха. И ние, поелите техните грехове заради тяхното щастие върху себе си, ние ще застанем пред теб и ще кажем: “Съди ни, ако можеш и смееш”.
Знай, че не се боя от теб. Знай, че и аз съм бил в пустинята, че съм се хранил със скакалци и корени, че и аз съм благославял свободата, с която ти благослови хората, и аз съм се готвил да бъда сред избраниците твои, сред могъщите и силните, за да се умножава броят им. Но се опомних и не поисках да служа на безумието. Върнах се и се присъединих към легиона на тези, що поправиха подвига ти. Тръгнах си от гордите и се върнах при смирените, заради щастието на смирените.
Това, което ти казвам, ще се сбъдне, и царството ни ще пребъде. Повтарям ти, утре ще видиш как послушното стадо по първия ми знак ще се хвърли да добавя дърва в огъня, на който ще те изгоря, понеже дойде да ни пречиш. Защото ако някой е заслужил изгаряне на клада повече от всеки друг, това си ти. Утре ще те изгоря. 
Публикуване на коментар