събота, декември 31, 2016

Пожелание за 2017



Да мълча повече, отколкото да приказвам.
Да чета повече, отколкото пиша.
Да продължавам да се уча не само да гледам, но и да виждам. 
Да показвам на шепата хора, на които мога да разчитам, че и те могат да разчитат на мен. 
Да благодаря повече, отколкото да съдя. 
Да приемам случилото се не като произшествие, а като урок. 
Да приемам чуждата критика и да се усъвършенствам, без да променям същността си. 
Да съм естествен в тъгите и радостите си. 
Да се опитвам да давам повече, без да мисля за възможна отплата. 
Да помагам на другите, за да когато сам се нуждая от помощ, не се чувствам гузен. 
Да не приемам нещата не като даденост, а като чудо.
Да не спирам да се удивлявам на света като малко детенце. 
Да съм самокритичен и да не вярвам никога напълно в себе си, защото това е смърт. 
Да напиша следващия си роман, който ще бъде също толкова невъзможен, колкото беше последният, но в същото време ще бъде съвсем друг. 
Да показвам всеки ден на жената до себе си, че за мен няма нищо по-важно от нея на този свят, въпреки залитанията си по изкуството, защото тя е изкуство сама по себе си. Най-великото, завършено и пълнокръвно изкуство. 
Благодаря ти, 2016г. 
Повечето хора не те харесват, защото много ценни хора си тръгнаха, докато бяха под твоята власт. Но аз смятам, че тръгването от едно място е пристигане в друго място. И като пишещ човек, който и книги издава, съм забелязал, че в един момент чекмеджетата се зариват с изписаното и има нужда да се изпразнят, за да се появят нови неща, които да ги запълнят. Това е Цикълът на живота. Дано се намерят достойни наследници на отишлите си. И да продължават да носят светлината на изкуството, което беше, е и ще бъде. Амин! 

петък, декември 30, 2016

ВЕЛИКОТО СЕКС ПИСМО



На 7 март, 1947 г. пияният Нийл Касиди – човекът, който по-късно ще стане прототипът на Дийн Мориарти от „По пътя” – пише следното писмо до своя приятел, Джек Керуак, описвайки две свои скорошни сексуални преживявания. Носещата се свободно и без никакви задръжки проза на Касиди е оказала голямо влияние върху писането на Керуак, а това писмо особено е запленило въображението му. След като го е споделил с кръга си от приятели и го е засипвал с хвалби, Керуак по-късно го е кръстил „Великото секс писмо”.

7 март, 1947

Скъпи Джак:

Седя в бар на „Маркет Стрийт”. Пиян съм, е, не съвсем, но скоро ще бъда. Тук съм поради две причини; трябва да изчакам пет часа автобусът за Денвър & също, но най-важно, аз съм тук (пиещ) поради, разбира се, поради жена & и каква жена! Ще бъда хронологичен относно това:

Седях си в автобуса, когато в Индианаполис, Индиана се качиха още пътници – перфектно пропорционална, красива, интелектуална, страстна, персонификация на Венера Милоска ме попита дали мястото до мен е заето!!! Задавих се (пиян съм) изломотих & изпелтечих НЕ! (Парадокс на израза, в крайна сметка как някой може да изпелтечи НЕ!!?) Тя седна – аз плувнах в пот – Тя започна да говори, знаех, че ще са общи приказки, така че за да я съблазня, останах безмълвен.

Тя (името й беше Патриша) се качи на автобуса в осем часа вечерта (Мрак!). Не проговорих до десет вечерта – във въпросните два часа аз не само, разбира се, се реших да я оправя, но и КАК ДА ГО НАПРАВЯ.

Естествено не мога да цитирам разговора дума по дума, обаче ще се опитам да ти предам същината му от десет вечерта до два сутринта.

Без и най-незначителните встъпления (как се казваш? за къде пътуваш? и пр.) аз се впуснах в напълно многозначителен, напълно субективен, личен & така да се каже
„проникващ в ядрото й”[1] начин на говорене; ще бъда кратък (защото ми става все по-трудно да пиша) в два часа сутринта тя ми се кълнеше във вечна любов, пълна субективност & незабавно задоволяване. Аз, очакващ дори още повече удоволствие, просто нямаше как да й позволя да ми духа в автобуса, вместо това ние си поиграхме, както казват, един с друг.
Със съзнанието, че нейното безпределно перфектно същество е изцяло мое (когато съм по-трезвен, ще ти каза нейната цялостна история & психологическите причини да ме обича) аз не си и помислих за някакво препятствие пред моето задоволяване, е, „и най-добрите планове на мишките & хората често се объркват” и моето възмездие беше сестра й, кучката.

Пат ми беше казала, че причината да пътува до Сейнт Луис е за да се види със сестра си; бяха се разбрали да се видят на автогарата. Така че за да се отървем от сестрата, ние се озъртахме из автогарата, когато пристигнахме в Сейнт Луис в четири сутринта, че да  видим дали тя (сестра й) е наоколо. Ако тя не беше там, Пат щеше да си вземе куфара, щеше да си смени дрехите в тоалетната  & тя и аз щяхме да се отправим към хотелска стая за една нощ (години?) на пълно блаженство. Сестрата я нямаше в полезрението ни, затова Тя (забележи главната буква) взе багажа си & се оттегли в тоалетната, за да се преоблече ---- дълго тире ----

Следващият абзац трябва, поради необходимост, да бъде написан напълно обективно –

Едит (сестра й) & Патриша (моята любов) излязоха от кенефа хванати ръка за ръка (не мога да ти опиша емоциите си). Излежда Едит (блях) била пристигнала на автогарата по-рано & докато чакала Патриша, чувствала се сънена, отишла до клозета да поспи на дивана. Затова и Пат & аз не бяхме я видели.

Отчаяните ми опити да освободя Пат от Едит се провалиха, дори терорът на Пат & подобното-на-робство чувство към нея се разбунтува достатъчно, че тя да каже дето трябвало да се види „с някого” & ще се срещне с Едит по-късно, всичко това се провали. Едит беше проницателна; тя забеляза какво се случва между Пат & мен.

Е, за да обобщя: Пат & аз стояхме на автогарата (под зоркия поглед на сестрата) & притискайки се един в друг, се заклехме никога повече да не обичаме & тогава аз хванах автобуса до Канзас Сити & Пат се прибра у дома, кротко, с доминиращата си сестра. Уви, уви ----

В пълна (опитай & сподели чувствата ми) отпадналост, аз седях, докато автобусът се доближаваше към Канзас Сити. В Колумбия, Мо., млада (19) напълно пасивна (любимото ми)[2] девица се качи & сподели мястото ми… В отпадналостта си, свързана със загубата на Пат, реших да седя в автобуса (зад шофьора) посред бял ден & да я прелъстя, от 10:30 сутринта до 2:30 следобед говорих. Когато свърших, тя (объркана, целият й живот преобърнат, метафизично удивена от мен, страстна в своята незрялост) се обади на хората си в Канзас Сити, & отиде с мен до един парк (тъкмо се смрачаваше)  & я изчуках; оправих я както никога преди; всичките ми подтиснати емоции се освободиха в тази млада девственица (& тя беше) която е, между другото, учителка! Представи си, учила е две години в Дж Мо. Сейнт Учителския Колеж & сега преподава в Дж. Хай Скуул. (вече не мога да мисля последователно).

Сега ще спра да пиша. А, да, за да ме освободиш от емоциите ми, трябва да прочетеш „Мъртви души”, части от книгата (в които Гогол показва прозренията си) ми напомнят за теб.

Ще ти разкажа допълнително по-късно (вероятно?), но в момента съм пиян и щастлив (в крайна сметка вече се чувствам освободен от Патриша, благодарение на младата девственица. Нямам име за нея. По време на щастливите ноти от "jumping at Mesners" на Лес Йънг ще те оставям до по-късно.

До моя Брат.
Карай да върви!
Н. Л. Касиди

P.S. Забравих да спомена, че родителите на Патриша живеят в Озон Парк  & разбира се с фамилията си Лег[3] тя е с френско-канадски корен точно като теб.

Ще ти пиша скоро,
Нийл.

P.P.S. Моля те, чети това неясно писмо като безспирната верига на една недисциплинирана мисъл, благодаря ти.

Н.

P.P.P.S.

Отложен, отложен, отложен ръкопис, продължавай да работиш здравата, завърши романа си & открий, чрез познанието, сила в самотата вместо в отчаянието. Между другото аз също ще започвам роман, „вярвай или не”. Довиждане.







[1] „penetrating her core" way of speech
[2] my meat
[3] Lague

понеделник, декември 26, 2016



Безснежна коледната сутрин гали
тазсутрешните думи тихи, неизказани,
минувачите се свиват в палтата си смирено
и бродят из съвременното време ускорено,
и се питат били ли са достатъчно добри
или са били поредните мъгли,
които над сънения свят се спускат,
за да всичко светло, свято схрускат.

Но нека да оставим всичките въпроси,
докато димим и крачим бодро с папироси,
докато провираме се през света все още спящ,
загърнати с на мислите искрящия им плащ,
очаквайки на вкусната и пъстра коледна трапеза,
да срещнем неизреченото, тишина свещена да намерим,
която все по-често губим с трясък, с пълен крах,
в крещящия, безсмислен, бързащ, празен свят.

И все пак Коледа е, меланхолията ни зимна се отича,
по ъглите на стаята, в жарта в камината се врича  
да ни забрави за някакви си стотни, за някакви секунди,
в които с усмивки да разгърнем свойте свръхвъзбуди,
в които да бленуваме и да въздъхнем, и с копринени конци
да позакърпим изпокъсаните си мечти,
за да отново гордо се изправим със смели планове засмени
и да поизбръсвнем кроежите за славно бъдеще неокосмени.

Коледа е, някой реже нещо с флекс, от комин се вдига дим,
котка в крак се гали, пияница клатушка се невъзмутимо,
куче джафка случаен минувач, който е намерен, но изгубен,
а не му и дреме, защото в ходенето без посока той е влюбен,
ние с теб опираме чела в студеното стъкло на нашия прозорец,
оглеждаме света полузаспал и гледаме с надежда небето-царедворец.
- Пусни поне една снежинка! – молим му се вече колко време
и сякаш, че вали, невидимо и вътре, но снегът къде, къде е?

26.12.2016










събота, декември 24, 2016

Тръмп ви пожелава Весели празници и Честита нова година

Днес в "Актуално" публикуваха следния мой текст, който можете да прочетете или в блога ми или ако последвате този линк.



            Празниците са време за радост, време за семейство, време за трапези. За съжаление обаче политиката е като Уол Стрийт – тя никога не спи и винаги е готова да ни развали хубавото настроение. Особено когато става дума за една от най-големите държави в света, чиято роля в геополитически аспект все още е водеща. Става дума за Америка, а е необходимо уточнението, че не смятам, че те в момента са световен хегемон. В последните две-три години тази роля, която американците изпълняваха с високо изпъчени гърди, е по-скоро споделена заедно с Русия и надигащия се Изток. На всички мислещи хора им стана ясно, че еднополюсовият модел на света, наложил се след края на Студената война за добро или за лошо е вече изпята песен. Положението се промени и ще продължи да се променя. А ние можем само да се надяваме, че в тази ситуация големите сили ще си държат пишките в панталоните и няма прекалено много да си ги мерят.
            За съжаление обаче ако големите сили обичат да правят нещо, това е да си мерят пишките. Това доказа и новият президент на САЩ Доналд Тръмп, когато в интервю за телевизия MSNBC, той каза: „Нека да има надпревара във въоръжаването. Ще ги надминем по всички рубежи и ще издържим по-дълго от всички.” Но той не се спря дотам и допълни: „САЩ трябва значително за подсилват и разширява ядрените си възможности, докато на светът не се вразуми за ядрените оръжия.” И тъй като нещата са свързани, случайно или не Путин веднага заяви на свой ред, че Русия „трябва да подсили военния потенциал на стратегическите си ядрени сили".
            Ето как за броени часове тенденцията за намаляване на ядреното въоръжение, водеща началото си от Никсън, може да бъде застрашена. А с нея може да бъде застрашен и целия ни свят. Защото досега какъвто и да беше президентът на САЩ, той не беше популист. Е, положението се промени „резко” и сега и Русия, и Америка си имат популисти за президенти. Така че очевидно често ще ставаме свидетели на подобни „мерения на пишки”. Да се надяваме само, че докато си мерят „ония работи” световните лидери, които се държат като невъзпитани деца, заслужаващи шамар от родителското тяло, ще бъдат внимателни. Не дай си боже някой от тях без да иска да вземе да опикае другия, дори съвсем малко. Това би означавало „голямо охче” за съвременния свят.
            Всъщност най-разумното би било ако искат Тръмп и Путин да подновят ядрената конкуренция между страните си да си изкарат по една тениска с щампа „Кой сега е ядреният номер едно” и да излязат един срещу друг я на кечистки ринг, я на нещо друго. Да се понашамарят взаимно, като толкова искат и после да се кротнат малко. Но за съжаление световната политика не е детска градина и няма кой да им издърпа здраво ушите. Остава ни само да се тревожим и да се надяваме двете пакостливи деца, подкрепени от милиони избиратели в страните си, да се държат като възрастни, поне когато трябва.
            И ето как ще посрещнем Коледа и ще се подготвяме за Новата година. С такива весели пожелания. С такива опасности. С такива действия. Остава ни да си пожелаем Коледата да не е ядрена. И Новата година да не е ядрена. И да се молим глобалните идиоти Путин и Тръмп да не посягат към червените копчета, че лошо ни се пише.

Весели празници.




петък, декември 23, 2016

Купете си моя книга

Напомням, че разполагам с бройки от "Поет на портрет", "Очите на другите" и "Софийски дует".

Ако желаете да се сдобиете с някоя от тях, тъй като с всичките има проблем с разпространиението, пишете ми на ivandimitro@abv.bg

Ще получите книга с посвещение, написано с калиграфско перо.

сряда, декември 21, 2016

Мой текст в "Дневник"

"По-добре е да не ни се налага да избираме. За човешкото трябва да се борим всеки ден. Дори когато е имало атентат и отвътре ни кипи и гърми, и сме склонни прибързано да отсъдим кой е виновен и какво е направил. И да пренесем тези чувства в заобикалящата ни среда. Да пазим човешкото. Това е отговорността на нашето време (а и на всички времена). Да пазим човешкото Защото човешкото ни пази."


Линк към публикацията в "Дневник".

вторник, декември 20, 2016

Изхитрянето в Хитрино

Днес в www.actualno.com, където имам честта да съм колумнист, изкараха мой текст за Хитрино. 

Линк към публикацията в Актуално.

Веднага след инцидента в Хитрино и на мен ми идваше да кажа нещо, да споделя моята гледна точка за случилото се, но замълчах. Стори ми се прекалено шумно, а и всички се изказваха по медии, форуми, в социалните мрежи. Навсякъде. По безумна традиция в България първо се говори, после се действа в ситуации, в които е обезателно да се направи тъкмо обратното. Но такава ни е балканската съдба… Съдба ли е да я опишеш?

Но ето, днес в един от новинарските сайтове, които следя, излезе новина за това, че борбата там продължава и моето мълчание се стопи, изригна от гласните ми струни и така се роди този текст. Всъщност причината, поради която не се притеснявах от мълчанието си, беше, че аз лично вярвам в повторяемостта на събитията в страната ни. Вярвам, че тъкмо това е един от основните проблеми. Вярвам, че Хитрино вече се е случвало, а ще се случва и занапред. И именно това е, което ме натъжава. Но спри сърце!

Всъщност Хитрино е Индиго. Хитрино е оня спален вагон, който преди години лумна в пламъци. Хитрино е наводнението в Аспарухово. И всички подобни примери, които ви изникват в главата. Както и подобни случаи, които ни предстоят в идващите години. Които ще ни разтърсват и ще ни ужасяват. И ние ще се питаме как се е стигнало дотам и какво може (и е могло) да се направи.

За съжаление най-вероятно всичко в тези хипотетични събития от бъдещето ще стане по добре установения сценарии. Едни добре познати публични личности, както и специалисти и длъжностни лица, отговорни конкретно за този случай, ще се позавъртят из медиите, където шумно ще се обвиняват взаимно. Ще си прехвърлят отговорността, защото друго неписано правило в държавата ни е, че никой за нищо не лично е виновен. Виновните са винаги другите. За това как именно тези проблеми ще се хвърлят в очите на зрителите, вместо да се занимаем с най-важното: как да се предотвратят подобни инциденти в бъдеще, които понякога дори назряват пред очите ни, но ние се правим, че не ги забелязваме, защото така ни е по-удобно. Как всеки трябва съвестно да си върши работата, независимо дали тя е голяма или малка и независимо от заплащането му, защото вече се е хванал на хорото и трябва да го изиграе по най-добрия начин, на който е способен. И, естествено, на първо място: как да се помогне на пострадалите и да се облекчи положението им.

Едно от най-нормалните неща в човешкия живот е да се получават фалове, грешки. А това, което ни остава в подобни моменти, е да си вземем поука и да продължим напред. И да не оставяме подобни грешки да се случват отново. Но дали постъпваме по този благоразумен, саморефлективен и градивен начин? Или просто не потъваме във Великия Скандал за няколко дни, след което попретупваме останалата работа като се надяваме, че подобни неща ще ни подминат в следващите седмици, месеци, години?

Едно е сигурно – Хитрино ще се случва отново и отново… И дано някой ден се научим как да реагираме в подобни ситуации. Изглежда все още не сме узрели достатъчно. Но пък надежда винаги има.

Другото, което можем да направим поне в конкретния случай, е да помогнем на пострадалите. Има как!

И изобщо да не забравяме, че въпреки нечовешката, агресивна, потискаща среда, в която живеем, сме човешки същества. А човешките същества могат да си подават ръка. Могат да се тупат одобрително по рамото. Могат да спорят, но не просто така, а за да вземат най-доброто решение. Могат да се поздравяват по улицата. Могат да се държат човешки един с друг. Могат да разберат чуждото страдание и да се опитат поне мъничко да го намалят, защото някой ден със сигурност самите те ще се нуждаят от подкрепа и помощ.

Нека не позволяваме на Хитрино да ни изхитри.

А колкото до самото Хитрино:

Желаещите да помогнат могат да го направят със SMS на телефон 1466. Стойността на един SMS е 1 лев.
Има и дарителска сметка, на която може да се превеждат средства за пострадалото село:
IBAN: BG64UNCR 76301078660913
BIC: UNCRBGSF
Титуляр: Български Червен кръст (за преводи от България);  Bulgarian Red Cross (за преводи от чужбина)
ОТКРИТА СМЕТКА ЗА ДАРЕНИЯ НА ОБЩИНА ХИТРИНО
BG95DEMI92403100181704, DEMIBGSF
"ТЪРГОВСКА БАНКА Д" АД





неделя, декември 18, 2016

Мой текст за бежанците и мигрантите, който се публикува в "Дневник" (Първа и втора част)

Преди около седмица много се ядосах като четох разни неща за Харманли и бежанците (и мигрантите). Така се ядосах, че ми текна един текст, който сега пуббикуват в "Дневник". Вече са публикувани две части, а утре ще излезе и третата (и финална) част.

Текстът ми е абсолютно субективен, той описва работата ми като драматург по представлението "Мир Вам" на Неда Соколовска, когато ходихме на три пъти до Харманли, за да събираме истории.

И така...

Ако имате желание, ударете едно рамо с коментарите под статията, че съм инат и реших да отговарям, а масово ме плюят. Ако не ви се занимава, ваша работа. Благодаря за вниманието (и рибата). ;)


Първа част на текста.

Втора част на текста.

петък, декември 16, 2016

Нечовекът няма пол и раса

Днес във www.sofialive.bg можете да прочетете един много важен мой текст.

Тук го публикувам, но без прекрасното селфи, което си направих специално за статията. 


Да живее българщината, а и ние покрай нея. Да пукаме с псевдоавтентични възрожденски пищови, докато пием домашна (или в по-неприятния случай - купешка) ракия, замезваме със салата, туршия или кисело зеле и бистрим политиката, спорта, историята или с други думи едно от всичките неща на тоя свят, които най-добре ги разбираме, защото сме българи и сме природно интелигентни. И си го знаем. И се тупаме силно в гърдите, преди да запеем любимата си народна песен, в която колим злите и демонични турци. Няма да им се дадем и днес, я! А славата на България, всички знаем това, няма граници. Ако се заровим с присъщото си любопитство в историята, ще видим какви ли не славни български подвизи. Ще видим например, че Великата китайска стена била вдигната поради нашите предци и какво ли още не. За съжаление обаче в нашето по-ново време сме известни с едни по-други и далеч не толкова лицеприятни и героични подвизи. Като това, че българин блъснал по стълбите жена в берлинското метро. Ето това ни е днешната гордост. Това е темата на деня. За нея пишат безбройни известни или съвсем анонимни автори по вестници, списания, сайтове, форуми, както и във вездесъщите коментари под статии, където масово се оплюва всичко.
А какви са ни поводите за гордост в последно време? Веднага се сещам за миналогодишната истерия по повод на застреляния на границата ни бежанец. То не бяха хвалби по форуми и коментари, че именно така трябвало да се прави. Да сме пазили зорко границите и да сме пукали с пушки по всеки, престрашил се да ги прекрачи, независимо откъде идва и защо се опитва да влезе в клетата ни страна, жалната ни майка България, която в последните години толкова е страдала, страда и ще страда в ръцете на своите корумпирани политици и в сърцата на озлобения си скотски и обезверен народ. Но ние имаме толкова поводи за гордост, че ще отнеме прекалено дълго време да ги изброяваме, а аз вярвам, че всеки нормален българин без особено затруднение може да извика в съзнанието си подобни картини и случки. Единствената константа на фона на всички тези събития сякаш е неспособността да се поучим от миналото, да се стремим да не повтаряме грешка за втори, трети и трийсет и осми път. Съдба! Грешките си ги носим в себе си и май изпитваме небивал кеф да ги повтаряме.
Но нека да преминем към същността, да разчоплим прясната рана и да видим какво ще излезе отвътре. С две думи (защото в момента всички знаят за тази история) някакъв келеш, бабаит, пикльо, представител на най-дълбокото дъно на физическата долница, псувач на дребно, шибано и тъпо копеле, небрежно рита една жена, която изобщо не може и да си представи неговото малоумие, простащина, натрупалата се с годините злоба съм другите човешки същества, незачитането на чуждото лично пространство, желанието да си изкара на някой друг цялата тиня, натрупала се в тялото му (защото е спорен въпросът дали това цинично, натрапчиво, крещящо, самоуверено в тъпотата си и гордеещо се с липсата си на непрактически познания относно живота, Вселената и всичко останало животно, което се залъгва, че е човек, има душа). Та именно това завършено в своята недоразвитост създанийце рита жената, която пада по стълбите и си чупи ръката. И става онова, което най-добре можем да го правим в нашата мила, но изстрадала татковина - нечуван скандал.
Първо, онзи гамен, виждате ли, бил българин! Леле. Ей сега я втасахме. Пак ли ние, бе! Не може ли някой друг да се опитва да убива папата? Не може ли да престанем да бъдем известни с подобни актове? Не може ли да сме известни само с плажовете си (вярно, че те са бетонирани до немай-къде, но ще ги залъжем чужденците с едни стари снимки и всичко ще е окей, нали ще им вземем паричките и всички ще са доволни от тая славна работа)? Не може ли да сме известни с фолклора си (оня истинския, не поп фолка, разбира се), с носиите си, хорáта, ракията, сиренето, доматите? Не може ли да сме известни със спортистите си, на които, вярно, не осигуряваме най-добрите условия (ако за условия изобщо може да се говори), но пък те бележат там някакви успехи, които са ни националната гордост в нашите тъмни и преходни времена, които наподобяват на Средновековието? Ами очевидно не можем.
И второ, тук мнозина открито ликуват и веят байраците на любимата си българщина, ето, българинът не бил българин, а бил циганин от България. Че вече разбраха и от коя махала е. Пък сега да видят какви са ни проблемите с циганите и да престанат да ни мантруват, че сме недостатъчно толерантни и не си интегрираме малцинствата като хората (въпреки че хора ли са онези на Запад, я да помислим, че те толкова бежанци поеха, че ще разрушат Европейския съюз, а и са лош, либерален народ, борят се за правата на хомосексуалистите, от което пък онези представители на българщината направо ги полазват тръпки на погнуса). Медиите гръмват за въпросния ром (или циганин, както поискате). И така ставаме свидетели на едно типично нашенско отместване на истинския проблем. Вместо да чоплим раната, да я дълбаем, за да не си я причиняваме отново, ние я опаковаме в марлите на малодушието си. Проблемът отново не е в нас, българите, а е в представител на така омразните за по-голямата част от населението малцинства. Защото, както обичат да казват въпросните патрЕоти, България е само за българите. И точка.
Да, да, ама не, както обича да казва баща ми. Защото и малцинствата са българи. Но още повече, защото берлинското метро ни показа просто едно типично българско явление, но пък го показа в друга обстановка, където този акт много повече изпъква и плаши. А и германците сега ще му разкатаят фамилията до трето коляно на това наше (опа, грешка, чуждо, защото нали е представител на неинтегрирано малцинство, така че по-скоро в повечето очи то се пада чуждо) момче.
Това явление е ширещата се навсякъде из нашите меланхолични и претъпкани с отчаяние ширини агресия. Дали ако подобно нещо се беше случило в софийското метро, някой изобщо щеше да му обърне внимание? Аз вярвам, че не. Най-малкото на мен неонацисти са ми разкървавявали носа във фоайето на зала „Христо Ботев” по време на концерт, докато съм бил обграден от десетки хора, които безучастно са наблюдавали този сеир. Смея да твърдя, че типичният българин просто леко би променил траекторията си и би си продължил по пътя. Но така е в България. Хората масово са адски изнервени и им трябва съвсем малко, за да избухнат. Тази вътрешна гражданска война избуява навсякъде: по държавни институции, по тротоари и градинки, по пътищата, където обезумели шофьори не спират да натискат клаксоните си, забравяйки, че те са защитени от звука от купето на колата, а във външния свят бибипкането е още една причина за изостряне на и без това наточените ни като скалпел нерви.
Другото изключително опасно и страшно явление в клетата ни държава, е, че подобно нечовешко поведение дори сякаш се толерира, защото всички го разбират. И ние често се държим един към друг като нечовеци. И това не е като да кажеш на някой, че е “нечовек” по един приятен начин. А е като да си във всекидневна война с другите и със себе си. Нечовекът в България се превърна в едно устойчиво поведение в публичното пространство. И именно това е същината на берлинската история. Това е поредната проява на нечовека. Един от венците на творението му, които той оставя като свидетелство за своят път. Част от неговата диря, която не е от камъчета или сладки като в някоя приказка, а (с извинение) неговата диря е съставена от лайна. Докато върви, природата го призовава, физическата му долница го завладява и той кляка, сваляйки си гащите, изхожда се и продължава. Че го прави и с усмивка на лице, може би дори си свирука някоя противна поп фолк мелодийка.
Но “обективните” и “добри” български медии не се занимават с това. За тях е много по важен самият скандал, както и “ромската следа”. Защото те както винаги се отклоняват от истинските проблеми. Всъщност най-големият проблем в България е, че тук шества и тържествува Нечовекът. А Нечовекът няма пол и раса. Няма бъдеще и минало. Има само едно голо настояще, което здраво го е стиснало в желязната си хватка, в която нечовекът цвърчи от болка и комплекси и му се ще и другите да цвърчат заедно с него. И дано този душевен инвалид някога осъзнае, че за всички ни ще е по-добре, ако той изведнъж се превърне в човек. Но това може би някога ще се сбъдне или просто никога няма да се случи. Дотогава ние ще продължаваме да се сблъскваме ежедневно с него. И ще се надяваме самите ние да не се превърнем в подобни осакатени индивиди. А за бъдещето може да се каже само едно: ха дано, ама надали.

четвъртък, декември 15, 2016

Литературният агент или една сбъдната мечта


Онлайн изданието "Егоист" публикуваха текста ми по един светъл повод, който и тук споделям с вас. 

От години като се говори за българската литература неизменно
се стига до въпроса за липсващия в България литературен агент. Агентът е жизненоважна фигура в Западния свят, към който се стремим. Той е връзката между писателя и издателя. Неговата задача е да отмени писателя от редица ангажименти, които изискват по-скоро мениджърско мислене, за да може писателят да прави това, което може най-добре: да пише. За пълна липса на литературни агенти в България не може да се говори, но примерите са по-скоро спорадични, отколкото някаква значителна тенденция.
Затова и писателите са принудени да се пазарят за хонорарите си, да подбутват издателствата, когато те се бавят с работата си. Да си търсят илюстратори, ако искат корицата на книгата им да е по-специфична. Да организират литературни четения и представянията на книгите. А за рекламата да се осланят на издателствата, които и без това се огъват под тежестта на многобройните си ангажименти, с които се борят с прекалено малките си екипи. Резултатът е, че писателят рано или късно разбира, че всичко зависи от него. Тук си спомням едни знаменити думи на Алек Попов, който през 2010 г. по време на Созополския семинар по творческо писане, организиран от Фондация Елизабет Костова, ни заръча да предаваме книгите си във възможно най-завършен вид, защото никога не можем да бъдем сигурни дали те изобщо ще минат през някаква редакция или корекция. Положението е такова и това е.
За агентите може да се говори още много. На Запад не можеш да си писател, ако нямаш агент. Ако искаш да издадеш книга, една от първите ти задачи е да си намериш  такъв. По подобен начин стоят нещата и с драматурзите – много театри не приемат пиеси, ако не са им предложени от литературен агент. В Германия пък, където често нещата са леко по-различни, съществуват специализирани театрални издателства, които освен че издават пиесите на драматурзите, ги предлагат и на театрите. Агенти имат и актьорите, разбира се. Изобщо това е една жизненоважна връзка с останалия свят за артистите и творците. Защото не всеки е в състояние сам да върши мениджърската работа, свързана с неговото изкуство. Без съмнение не са малцина онези, на които това им се удава. Но е голям и броят на творците, които просто не притежават нужните за това умения. Да не забравяме, че изкуството е любима територия на градивните съмнения и колебания. Да си спомним за култови фигури като Кафка например. И просто да замълчим.
 В тази типично българска ситуация, в която всеки говори за това, което го няма, и не скрива завистта си към развития Запад, съвсем неочаквано се появи светлина в края на тунела. Или ако трябва да бъдем по-точни – появи се огромен прожектор, който в тъмното облачно софийско небе изписа върху облаците нещо като знакът на Батман, но в случая един неясен знак, ознаменуващ появата на първия истински български литературен агент.
За литературата и поезията е типично да се каже: всичко започна с една жена, разбира се. А ние ще продължим в духа на днешния ден и относно конкретната ситуация ще смигнем издайнически: всичко започна с един постинг във фейсбук, разбира се. Стената, на която изгря тази положителна за българската литература новина, е светела също така силно през различни периоди. Защото човекът, който ще се захване с тази мисионерска дейност, е Светлозар Желев. Човекът, чиито живот е неизменно свързан с книгите. Един от най-страстните читатели. И един от най-енергичните привърженици на съвременната българска литература.

Неговата широко известна история включва работа в издателствата Сиела и Колибри, част е от създаването на Фондация Елизабет Костова, която се опитва да отвоюва нови територии за българската литература в англоезичния свят. Той също така беше директор на Националния център за книгата, създаде и Перото. Само това да беше, неговият принос по отношение на съвременната българска литература би бил безспорен. Но всички, които го познават, знаят, че той просто не може да се спре и постоянно търси нови и нови начини, по които да подпомогне съвременните български автори.
Сега той ще се опита да стане първият пълнокръвен български литературен агент. И с неговата работоспособност и отдаденост няма по-подходящ човек от него, който би могъл на практика да провери дали тази дългоочаквана мечта може да стане реалност. Предизвикателствата са много – пазарът е малък, въпреки възраждането си в последните години съвременната българска литература далеч не е най-любимата стока на повечето книжари. В България е почти невъзможно да се натъкнеш на витрина, отрупана почти изцяло с родни автори, както в Германия, САЩ, Франция и пр. Основния въпрос е дали един литературен агент може да бъде устойчив, да се задържи на българския пазар, да се пребори с всички предизвикателства. Ако има някой, който може да направи това в нашата страна, аз вярвам, че това е Светлозар Желев. И му пожелавам успех в това начинание. И да продължава да сбъдва мечти, както само той умее.
Линк към статията в "Егоист"

Какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил



Разминавали сте се на няколко пъти: на следобедни събирания, на вечерни джем сешъни, на сутрешни слънчеви упражнения, но ти не си я забелязал нито веднъж. Тя се е вписвала във фона на снимката, била е трети глас в хора, играла е поддържаща роля на поддържащата роля в постановката. Никога досега не е изпъквала в релефа на твоя живот и на твоето обкръжение, никога не е изкристализирала на фокус в твоя обектив и нейното притихнало музикално присъствие е оставало встрани от саундтрака на твоето ежедневие. Но тази вечер, с пищящо и изтръпващо откровение (като шамар в мрачен зимен следобед, като лятно сутрешно погалване), ти си се оказал обсебен от нейното  присъствие и ти се е дощяло да композираш всички свои бъдещи стъпки в синхрон с нейните, да тъжиш единствено с нейната тъга и да бъдеш бръчката под лявото й око, докато се смее.
Ти си едва на два метра от нея, толкова далече, и правиш нелепи опити да поддържаш разговора, защото нямаш идея как тя би приела твоите епохални мълчания и безкрайните ти пинтъровски паузи. Борейки се с мълчанието си, постепенно си изградил характерен стил на говорене, състоящ се от постоянни шеги и игрословици. Така е по-трудно да млъкнеш, но тази стратегия не винаги дава резултат и мълчанието понякога се стоварва върху главата ти, стисва езика ти, превива сливиците ти. Да е само мълчанието, щеше да е добре, а ти не се чувстваш уверен дори на физическо равнище – същата сутрин си подстригал десетгодишната си коса. Не можеш да свикнеш с новото усещане, зима е, студено ти е на главата, не сваляш зимната шапка, а свалиш ли я, повечето ти приятели не са в състояние да те познаят. Това не те учудва. Сам си погледнал отражението си в огледалото три пъти и нито веднъж не си се познал. И точно сега си успял да се влюбиш...
Може би трябва да се измъкнеш по писателски от тази ситуация и да й разкажеш някоя история, да върнеш увереността си и междувременно да измислиш следващия ход в тази спонтанна любовна игра, която прилича на шах. С изключение на това, че царицата е най-важната фигура, а ти трябва да я накараш да дойде сама при теб и да те прегърне. Това е най-сложната игра, която човечеството някога е играло. Може би  защото не то я е измислило, а самата игра е измислила човечеството или поне го е умножила.
Ти хвърляш безкрайни, кратки погледи към очите й. Страх те е да задържиш поглед върху нея. Да не я изплашиш? Да не те помисли за някакъв? Да не те помисли за никакъв? Или за поредния влюбен, кръжащ около нея до пълно изтъпяване? Не спираш да си задаваш въпроса: какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил. И по възможност, какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил, за да то се влюби в теб?
Вероятно е най-добре да бъдеш откровен, това помага във всички случаи, и да й разкажеш колко не си искал да се влюбваш. Как си мислил, че си загубил способността да се влюбваш след последните четири опита. Как си играл на любов, без да е имало любов и накрая това ти е писнало, излязъл си от последната връзка. Чувствал си се едновременно гадно и хубаво. Гадно, защото си наранил едно момиче, което е нямало никаква вина за твоите проблеми. Хубаво, защото ти се е струвало, че я лъжеш, лицемерничиш и с нея, и със себе си.
Вероятно трябва да й разкажеш за първите две седмици след края на тази връзка, в които си водил някакъв полуживот. За края на първия месец, когато си се убедил, че раздялата е била за добро. За постепенното потапяне в твоя писателски филм. За четенето на пиеси, поезия и проза сутрин. За писането срещу слънчевия прозорец през следобедите. За усещането, че си намерил своя писателски глас и за желанието да пееш  с него по празните страници на уърда всяка минута. За страха да не го загубиш и за всекидневното писане, с което се опитваш да го поддържаш акордиран. Трябва ли да й кажеш за всичко това?
После покрай обръснатата глава се сещаш за чичо си, който седем пъти ти е разказал една и съща история за това как си обръснал главата, точно преди да се влюби в бъдещата си жена. Той вдигал щанги и тренирал здраво от три години във времената, когато анаболите не били толкова разпространени. Пиел по два литра мляко на ден и ял по десет яйца, за да си осигури необходимото количество протеини. В началото това му било хоби, но тъкмо сериозно бил решил да става културист. Не искал да се разсейва с жени и се обръснал нула номер. В онези години това не била модерна прическа, така ходели някои ученици и затворниците, а на плешивите даже не им хрумвало да лъснат изцяло кубето и гордо лъщяли с теметата си.
Скоро след като се сдобил с новата си прическа, чичо ти излязъл на заведение, а повечето жени автоматично го отбягвали с поглед, сякаш бил нереален или прекалено незначителен. Сякаш напук на всичко това неговият поглед се спрял на едно момиче и нейният се спрял върху неговия. Чичо ти я заговорил, поканил я да танцува. Венчали се след пет месеца. Той се отказал от професионалната кариера на културист и станал журналист.
Тук ще се сетиш, че чичо ти е премълчал какво е говорил на леля ти и ще изпсуваш лирично наум, защото кой знае, може би тези думи биха помогнали и в твоя случай, и така ще се откажеш от разказването на тази история. По време на твоите колебания няма да си спрял да плещиш глупостите, които механично бълваш по силата на навика и ще е станало единайсет часа. Естествено, тя ще е единствената от компанията, която ще си тръгне, за да се прибере с градския транспорт. На теб ще ти хрумне да й предложиш да я изпратиш с такси или да я придружиш до автобуса, но няма да го направиш, защото няма да искаш да се натрапваш. Вече ти е отказала веднъж, когато си искал да я почерпиш с чаша чай. И съвсем не си сигурен дали твоето присъствие й е приятно или не. Дали това, че не спираш да й хвърляш погледи, не я кара да ти отговаря с погледи или тя ти хвърля погледи, защото си й приятен, симпатичен? Или защото си й противен? Или защото, на това място горелката в корема ти се включва на максимална мощност, тя също се е влюбила в теб?
Тя се облича, закача мексиканската раница на рамото си, завързва разхлабилите се връзки на пухкавите си светложълти обувки. Вероятно трябва да й кажеш, че никога не си предполагал, че ще се влюбиш в момиче с пухкави светложълти обувки, мексиканска раница и колан с блестящи пайети, което на всичко отгоре не пие алкохол, занимава се с кой знае какви духовни практики и може би е прекалено неземна за земен човек като теб? Хвърляте си по последен поглед и тя затваря стъклената врата на клуба зад себе си и те оставя с въпроса: какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил.

Ти ще разсъждаваш по този въпрос до откат и същата вечер ще седнеш да напишеш нов разказ, за който само ти ще знаеш, че е посветен на нея. Докато пръстите ти пробягват по клавиатурата, отговорът ще те удари със силата на дзен коана и тялото ти ще се разтърси от конвулсиите на разтърсващ смях. През този смях ти едва ще успееш да изречеш нечленоразделно отговора, които не би споделил с никой. Които не би написал нито в този, нито в който и да е от другите си разкази. 

вторник, декември 13, 2016

Два любими края на романи

"Но аз бях забравил кой съм! Георг Хених, стани! Отговори ми — каква е съдбата на онези неща, които създаваме с най-голяма любов — единствените, които сме в състояние да създадем?
Занаятът ли е по-голям от живота, или животът — от занаята?
Защо на света има хора, които обиждат и унижават майсторите?
Спомняш ли си онзи бюфет? — той продължава да седи в къщи и да жълтее, и огромната му сянка пада върху мен, особено когато дойде вечер и настъпи царството на сенките. Тя ме захлупва, разраства се, стига до прозореца, просва се навън на улицата, върви по-нататък — стоп!
Бедността е насилие, мрак, подлост, безчестие, смърт!
Кое ни прави алчни, зли и безсърдечни?
Кое ни унизява и принизява?
Цар Саул, обзет от меланхолия, свири на арфа.
Цар Давид, който победи Голиат, посяга към гуслата.
Цар Соломон вади тръстикова пръчица и пише: всичко е суета.
А мен — какво ме чака мен?
Растат инфантите, тежко им.
Защото в онзи ден, когато не намерих гроба ти и не прочетох върху никой кръст твоето име, аз се досетих какво е станало. Мъглата се вдигна пред очите ми и видях — ето, пада вечерта, а в далечината, от една точка в небето започва да се вдига пушилка звезден прах; от нея излиза конник, който бясно препуска: — точката наедрява все повече и повече и ти виждаш, че към теб препуска брат ти Антон. Вее се черната грива на коня, огън изпускат ноздрите му, а ушите ти долавят звук: Антон тръби със своята валдхорна.
Стягай се!
Тръгвай!
Очакват те!
И докато конят танцува пред теб, а брат ти държи с една ръка юздите, ти ставаш от кушетката на старческия дом, слагаш под мишница цигулката, разкършваш тяло и вече не си онзи гном от улица „Волов“, който познавах, а младият, едър и синеок мъж, който дошъл в началото на този век в България, за да намери ученици…
— Отново ли тръгваш? Не си и взе поука? — крещи зад гърба ти бедняшкият хор, но ти дори не се обръщаш, само се усмихваш и се мяташ на коня, зад гърба на брат си.
Накъде препускате? — пътят се вие високо в небето, блести яспис и рубин, седем свещника греят и осветяват вратата на дома, в който живее господ.
Ето я огромната небесна зала и там са събрани всички: ангелите и серафимите, Боженка, Йосиф и Антон, Стамен и Вража, Йорде и Манолчо, Вангел с въжето на шията. Лудата по комбинезон и с едната гърда навън, божият син и майка му — всички те молят да сложиш най-после инструмента в ръцете на този грубиян и да му предадеш първия урок по виола д’аморе, защото той има нужда от това. Никакъв творец не е! Претупал е света за някакви си шест дни и е допуснал най-отвратителни грешки.
Научи го на гами и арпеджи, на всички минорни и мажорни тризвучия на любовта, скъсай го от работа!
Всеки ден! Все едно имаш неук пред себе си.
А аз — ще робувам в моето царство на занаята и може би някой ден ще стана майстор. Тогава… тогава ще седна и ще напиша една последна книга. И знаеш ли каква ще бъде тя? — най-обикновен буквар.
Няма да му направим живота лек! Не трябва майсторите да търпят невежество и грубост!
Георг Хених, ти, който си на небето!
Цар Виктор говори!
Аз не бързам, но ти не забравяй какво си ми обещал. Ще чакам да пристигнеш някоя вечер с небесната каляска — ти там сигурно си на почит и уважение, — тогава дръпни юздите пред някогашния публичен дом, спри конете и извикай:
— Майстор тръгва! Време няма! Господ моли — книга не забравя!
Тогава ще седна от дясната ти страна, ние ще препуснем с всички сили към небесата, около нас ще гърми и трещи, ще святка и ще проблясва, а ние с теб ще викаме, колкото ни стига гласът:
— Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!
Алелуя!
Алелуя!
Алелуя!"
"Балада за Георг Хеник", Виктор Пасков

* * *

"И неочаквано ми се стори, че там видях онзи невероятен дребен китайски скитник с тайнствената усмивка върху забуленото му в мъгла лице. Това не беше онзи Джефри с раницата, заниманията с будизъм и големите щури купони в Корте Мадера, там стоеше безмълвен другият по-истински Джефри от моя сън. "Изчезвайте, крадци на мисълта!", се понесе викът му надолу по урвите на невероятните Каскади. Това беше Джефи, който ме посъветва да дойда тук, и сега, въпреки че беше отдалечен на седем хиляди мили и вероятно в момента чуваше звънчето за медитация (малко звънче, каквото по-късно изпрати като подарък по пощата на майка ми просто защото ми беше майка и искаше да я зарадва), сякаш беше сред старите чепати скални дървета на Самота и ме приветстваше.
- Джефи - казах на глас, - не знам кога отново ще се срещнем и какво ще стане занапред, но Самота, Самота, дължа толкова много на този връх, безкрайно съм ти благодарен, че ме напъти към това място, където научих всичко. Сега ми предстои тъжното завръщане в големия град, остарял съм с два месеца, а там са всички онези барове, фарсови зрелища и проскърцваща със зъби любов, обърнати надолу с главата в празнотата, Бог да ги благослови, но, Джефи, ние с теб знаем, че в нас е страданието на вечномладия дух.
По езерото заплуваха розовите отражения на облаци.
- Боже, обичам те - казах и вдигнах очи към небето, наистина го мислех. - Залюбих те, о, Боже. Грижи се за всички нас. По един или по друг начин.
Праведните са като децата.
И следвайки обичая на Джефи винаги да подвива коляно и да изрича кратка благодарствена молитва към лагера, който напускахме, както беше сторил към биваците в Сиера и Мерин и към бараката на Шон в деня на отпътуването си, когато тръгнах надолу по склона с раницата на гърба, аз се обърнах, коленичих на пътеката и казах:
- Благодаря ти, барако.
После добавих:
- Глупости - леко ухилен, защото знаех, че бараката и планината ще ме разберат, обърнах се и поех обратно към света."
Краят на "Бродягите на дхарма" на Керуак.

понеделник, декември 12, 2016

Седмица, изпълнена със събития

Тази седмица за мен ще е приятно-натоварена.

Днес (12.12.) ще можете от три часа да ме слушате по "Дарик Радио" в предаването на Драго Симеонов. Там ще стане дума за Софийския международен литературен фестивал и за предстоящата ми книга с разкази "Силата на думите".

Утре (13.12.), вторник, в пет часа следобед ще можете да ме намерите на щанда на издателство "Жанет 45" на Панаира на книгата, където ще можете да си вземете автограф и да си купите (ако не сте го направили още) романа ми "Софийски дует". Също така можете да се възползвате от симпатиите ми към "Жанет 45" и ако не сте сигурни какви книга бихте искали да си купите, да ви предложа 10-20 заглавия спрямо вашите интереси.

В сряда (14.12.) ще участвам в интересна дискусия, която е част от "Софийски международен литературен фестивал". Ще бъда в приятната компания на непростимо младия и талантлив поет Мартин Костов и една от надеждите на съвременната българска проза Стефан Стефанов. Ще ни модерира Светльо Желев. Дискусията е от 18:00 в Мраморното фоайе, а след нас ще има дискусия с Момчил Николов и Васил Георгиев, на която аз лично мисля да остана, защото това са ми едни от най-любимите съвременни български прозаици. Пак същата вечер от 20:00 ще има специално издание на пърформанса "Актьори срещу поети", в което аз няма да участвам, но го препоръчвам. То ще е от 20:00 в ДНК.

В четвъртък (15.12.) ще си вдигна чукалата и ще ходя да чета в бар "Абсент" в Пловдив, който (чувам) е много интересно и приятно място. В мой стил четенето ще е съчетано с музика. Не знам какво ще се получи, тъй като имам твърдото намерение да си го изпровизирам, както аз си знам.

В неделя (18.12.) ще участвам в голямото четене на инициативата "Поети в кадър", организирано от Роберт Леви. То ще се състои в "Дада Бар" на "Георги Бенковски", а списъкът с поети си заслужава.

1. Аксиния Михайлова
2. Азиз Таш
3. Белослава Димитрова
4. Благовеста Пугьова
5. Екатерина Григорова
6. Ирен Петрова
7. Иван Димитров
8. Иван Христов
9. Крис Енчев
10. Лора Динкова
11. Манол Глишев
12. Марин Бодаков
13. Роберт Леви
14. Стефан Иванов

Това е за тази седмица. Наминете през някое от събитията, ако желаете. И купувайте книги за Коледа, но вие си знаете, естествено.

събота, декември 10, 2016

Как се започва пиеса?

Вземате лист, написвате заглавието (ако го има), пишете персонажите. Слагате им възраст (ако искате да я конкретизирате). Описвате мястото на действието. Можете да зададете тон, ако искате.

После обръщате на следващата страница и пишете.

Ако зададената ситуация е достатъчно силна. Или имате достатъчно добър драматургичен код, пиесата ще се напише почти сама. Вие само ще наблюдавате.


четвъртък, декември 08, 2016

Читателско мнение за "Софийски дует"

Ако някой все още не е попадал на "Софийски дует" на Ivan Dimitrov, нека се оглежда в книжарниците.
История за София и хората й такива каквито са, която ще ви докаже, че често изпускате красотата по улиците на града. Много познати са ми споделяли, че не харесват столичната атмосфера, но сред страниците на книгата всеки успява да открие причина да се вглежда в детайлите малко по-често и така да набелязва по един малък смисъл за дните си.
Текстът е поглъщащ и задържащ вниманието до самият край заради уникалния подход на автора в разказването на най-значимото. Често ще се чувствате като част от нещо специално, четейки го.

сряда, декември 07, 2016

Белият шум каза,
всичко е свързано,
ти се заблуждаваш,
че пишеш,
правиш музика
и сереш поотделно,
ама много бъркаш,
момченце.
Ще ти издърпам
ушичките! 

Празник в ничии времена


            Повече от 25 години живеем в постоянен преход и сме свикнали с какви ли не свинщини. Корупцията, лъжата, политическите лицемерия, агресията по пътищата и тротоарите, всеобщата нервност в отношенията между обикновените хора отдавна са ежедневие. Когато отидем в чужбина, се учудваме, че хората могат постоянно да се поздравяват. Да се усмихват едни на други, вместо да се блъскат, мачкат и псуват. Но трябва да признаем, че живеем в различни светове. И усмихващите и поздравяващите в нашата мила родина са още едно малцинство.
            На фона на последните политически събития – изборите, оставката на правителството, непрестанните скандали и шокиращи изказвания, ние често забравяме, че в нашия свят има и друго. Има и добри хора, които срещаме. Има красиви гледки. Има музика. Има книги. Има и празници.
            Днес например е такъв празник. Никулден. Той е посветен на Свети Николай Мириклийски, който е смятан за избавител на пленниците и покровител на моряците, пътешествениците, търговците и банкерите. Оставям настрана обстоятелството, че в този случай празникът може да се свърже и с нашия добър познайник, печално известния клет и прекалено богат банкер Цветан Василев. И се отправям отново към празника.
Към българската традиция, която все още присъства в нашия живот. Към рибата, с която ще се нахраним тази вечер на семейната трапеза. Към това как в тези съкровени моменти това, което трябва да направим, е да си спрем телевизора, особено ако по него продължават да ни обливат с мътните и черни води на нашето настояще. Или да си пуснем някой джаз или документален канал. Каквото и да е, само да не сме облъчени поне за тази вечеря. За да можем да се насладим на празника с най-скъпите ни хора и да им отдадем най-голямото внимание, на което сме способни. Защото те са ни най-важните и често го забравяме, когато позволяваме на техните приказки да минават покрай ушите ни, докато следим прогнозата за времето или любимия си сериал, а в най-лошия случай последното трагигокомично изказване на нашия бивш премиер или някой друг от смешните, но не владеещи великото изкуство на комедията шутове, замесени в българската политика.
Нека не забравяме, че празниците са, за да се празнува. Напук на онова, което дебне и зверства отвън. В самата българска традиция по време на Възраждането, а и преди това, го има много ясно този стремеж да се затвориш около домашното огнище. Да не пропускаш в тези моменти безнадеждността и отчаянието на външния свят да ти съсипят атмосферата. В ежедневието това е по-скоро отрицателно качество, но смея да твърдя, че по време на празници е жизнено необходимо.
Така че оставете света да се върти и тази вечер се въртете около най-близките си хора и семействата си. А утре светът пак ще се върти. И ние пак ще гоним целите и задачите си в бесния му устрем. За всичко си има време.


понеделник, декември 05, 2016

Едно от най-великите начала на съвременни романи

За Падиля, спомняше си Амалфитано, литературата биваше хетеросексуална, хомосексуална и бисексуална. Романите, най-общо казано, бяха хетеросексуални. Поезията обаче беше изцяло хомосексуална. Вътре в нейния необятен океан се различаваха различни течения: педерасти, педали, педери, швестери, обратни резби, пеперудки и педерушки. Двете най-големи направления ги съставляваха педерастите и педалите. Уолт Уитман, например, бе поет педераст. Пабло Неруда – поет педал. Уилям Блейк бе, безсъмнено, педераст, а Октавио Пас – педал. Борхес бе педерушка, тоест, на моменти можеше да е гей, а друг път – просто асексуален. Рубен Дарио беше обратна резба – всъщност кралицата и парадигмата на обратните резби (в нашия език, разбира се, в широкия и чужд свят, неоспоримата парадигма си оставаше Верлен Щедрия). Една пеперудка, според Падиля, се нареждаше по-близо до цветистата лудница и халюцинации в плът и кръв, докато педерастите и педалите се лашкаха пресекливо от Етиката към Естетиката и обратно.


Началото на „Неволите на истинския полицай”, а също и част от „2666” в типичен боланьовски стил. Е как да не го обича човек! 

Великолепен превод на Маня Костова. Аз първо на английски я четох и не си представях как може да се преведе на български, защото нямаме толкова богат набор от цветисти гей думи, колкото има в английския. Давам си сметка, че книгата е написана на испански, но не ползвам този език. 

неделя, декември 04, 2016

Манол Глишев за "Софийски дует"

Не ми е съвсем в стила, но ще ви препоръчам любопитния роман "Софийски дует" на Иван Димитров, Предполагам, че книгата до голяма степен идва от ситуации, преживявани от автора. Неочаквано, в цялата тази хипстърия има нещо ретро, а ла добрите стари семейства, както и нещо обикновено и мъжествено, каквото Свинтила е разпознавал у спортистите и автомобилните спецове от Горна баня навремето. Предпочитам по-класически по стил разкази, но Димитров си го бива. Понеже нашата София е заплашен от превземане и изчезване град, а и културата на независимия музикален вкус и пътуването с неописуеми красавици с чувал и на стоп е на изчезване, книгата на Иван може да мине за документ от една отмираща, но красива цивилизация:

събота, декември 03, 2016

Разпадащата се библиотека на България


            На фона на ежедневните политически скандали, липсата на правителство, нечовешката криза с бежанците в Харманли, която за пореден път ни показва неспособността ни да се справим с подобни проблеми, което не би трябвало да е проблем в една наистина европейска страна. „Но все пак ние не сме коя да е европейска страна, ами родината на Бай ти Ганьо”, казваме си и вдигаме рамене. При ежедневната корупция, огромния брой катастрофи и какво ли още не една важна новина остана не толкова отразена в медиите. Това беше отказът на доц. Константинка Калайджиева, директор на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” за периода между 1965 и 1983 г. и един от най-светлите библиотекари в страната ни, да получи най-високото отличие на министъра на културата орденът „Златен век.”
            Да, свикнали сме често дори и творци и артисти, които уважаваме, да се кичат с ордени, връчени им от хора, които не можем да понасяме. Рядко се случва някой да откаже, но пък какви хора го правят! Веднага се сещам за поета Борис Христов, който преди няколко години отказа да получи ордена „Св. Св. Кирил и Методий” – първа степен (не мисля, че името на националната ни библиотека и на отказания от великия български поет орден се припокриват случайно).
            Въпреки наглед внушителната си възраст от 95 г. доц. Калайджиева очевидно следи случващото се в библиотеките в България и няма как да не забележи техния упадък. Бюджетът за изкуство и култура никога не е достатъчен през последните 25 години. И ние някак сме свикнали с това и все по-малко се оплакваме. Нищо, че от това зависи бъдещето на страната ни и образоваността ни. В своето отворено писмо по повод на отказването на наградата тя посочва как истински съкровища от българската култура се съхраняват в неподходящи условия. Колкото и да го забравяме понякога, ние стоим изправени именно върху една история от книги, едно общо минало, което в момента се разпада, благодарение на безхаберието на управниците ни.
            Познавам няколко библиотекари, които взимат колкото взима чистачка във фирма за почистване. Но и това е нормално у нас, защото така е и в БАН, а и къде не е така. И обикновено тук някой ревва, че не трябва да се оплакваме, защото тук така си било. Но пък на моменти на човек му се иска да живее в нормална държава, в която образованието се цени и образованите хора получават това, което им се полага, вместо да се опитват да кретат някак-някак с мизерните си заплати и да са със смачкано самочувствие. Ами учителите? Аз не станах учител, донякъде поради това. Сега едно учителско поколение си отива и кой ще го смени? Няма значение, защото е по-важно да дадем на някоя фалирала банка купища пари, за да предпазим икономиката си, вместо да отгледаме умни хора, които да познават езика и историята си.
            Но да се върнем към библиотеките. Лично съм чувал ужасяващи истории за ценни ръкописи, които се съхраняват под течащи покриви. За единствени по рода си книги, които се съхраняват във влажни помещения. За неизолирани прозорци, от които духа. Многократно сме си говорили за това как библиотеките трябва да имат пари, за да обновяват библиотечните си фондове. За да повече млади хора се ориентират натам и открият, че има и такова животно като съвременна литература. Една година, доколкото си спомням, беше постигнат частичен успех в тази насока, но той не се превърна в редовна практика, което пак си е хвърляне на прах в очите.
Дано някой ден осъзнаем, че ние сме тази библиотека, която се руши. Нашата памет изчезва. Нашата история бедства в тези мизерни условия. И дано това не стане прекалено късно.
А сега прилагам писмото на доц. Константинка Калайджиева.

Уважаеми господин министър,

Благодаря Ви за поканата да получа заедно с други интелектуалци високата награда на Министерство на културата. Приемам решението Ви като чест и признание не за моя личен принос като дългогодишен служител и директор на Народната библиотека, а преди всичко за постиженията на моята генерация в изграждането на библиотечно-информационната система за обслужването на българското общество и държава през втората половина на миналия век.

Горда съм като българка, че през този период изостаналата ни в това отношение страна успя за кратко време да се класира сред първите двадесет държави в света според статистическите годишници на ЮНЕСКО по основни библиотечни показатели на глава от населението.

В този период Народната библиотека беше широко отворен прозорец за българските интелектуалци към световния прогрес. Библиотеката обслужваше и държавните институции с необходимата им информация. Поколението ни остави богато културно наследство – най-добрата съвременна библиотечна система на Балканите (и не само на Балканите), която бе готова за надграждане с нови информационни технологии и да превърне България в информирано, знаещо и можещо общество. Като представител на това поколение, надживял своите колеги, бих приела наградата с чувство за изпълнен житейски дълг.

Същевременно обаче, не мога да скрия огорчението си от обстоятелството, че в резултат на липсата на адекватна държавна политика в областта на библиотечното дело, постиженията, заради които е присъдена наградата на Министерство на културата, вече не съществуват.

Това по същество я обезсмисля. България не е вече сред първите държави в света и е значително изостанала в класацията за библиотечно-информационно обслужване. Богатото културно наследство на библиотечната ни система вече се руши. През последните двадесет и пет години книжовният фонд не само не се е увеличил, но е и намалял с милиони единици. Стойностната книга не е вече част от бита на българина и отговорност за това носят и зле снабдените с нова литература обществени библиотеки. Във време, когато надеждите ни са свързани с ролята на образованието и благородното въздействие на книгата, книгораздаването в страната е многократно намаляло. Читалните на Народната библиотека са празни.

Неприкосновеният архив на българското писмено културно наследство, който по закон библиотеката е задължена да запази за поколенията, за да съхрани националната ни идентичност, се търкаля безредно и безпризорно в незавършена сграда, при абсолютно недопустими условия за съхранение. Списъкът с неуредици може да бъде продължен, но същественото е, че библиотечното ни дело запада и в близко бъдеще няма да бъде в състояние да бъде надграждано с нови технологии и да служи като база за изграждането на информационното общество в България. Това обрича българския народ на "изпадане от каруцата" на съвременните цивилизовани държави.

Това са само част от основанията, заради които смятам, че е редно да се откажа от оказаната чест да получа награда на Министерството на културата. Нека тя остане за представител на новото поколение, което, искам да се надявам, ще спре разрушителните и ще започне градивните процеси в библиотечно-информационното обслужване в България през информационния ХХI век.

Господин министър, вярвам, че ще разберете моите думи правилно и моля да приемете моите почитания –

Доц. Константинка Калайджиева
Директор на Народната библиотека 1965 - 1983

Тексътт е публикувам първо в www.actualno.com 
Линк към оригиналната публикация: https://www.actualno.com/columnist/article/1202/author_id/90


петък, декември 02, 2016

Новини за следващата ми книга

110 кратки разказа след моята редакция на ръкописа. Не се лъжете. От тях само 7 (ако не съм объркал при броенето) са повече от страница. Нито един от разказите не е по-дълъг от две страници.

Така е то.

Книгата ще се казва "Силата на думите".

четвъртък, декември 01, 2016

Най-големите деца



Малкото момиченце в бяла рокля с бяла панделка изгледа изпитателно бабата в черно, сбърчи чело, повдигна носа си и хладно отсече:

- Възрастните са най-големите деца.


(разказ от предстоящият ми сборник с кратки разкази "Силата на думите")