понеделник, септември 07, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 27

ПО ТОВА ВРЕМЕ наблизо минала скъпата ми майка. Тя се радвала на хубавото време, но далеч не изпитала възхищение от открилата се пред нея гледка. Синът й се намирал в компания, която тя в никакъв случай не би нарекла подходяща.
Майка ми познавала, макар и само визуално, Пешо Белия. Той неведнъж се опитвал да изпроси стотинки от нея. Стоял пред Народната библиотека и многократно отварял ръката си, когато я виждал. Междувременно от устата му изхвърчали всевъзможни, напълно невероятни истории и увещания. Майка ми не беше лесен човек. С упорството си тя успяла да накара Пешо да избухне и той я нарекъл с най-нецивилизовани имена, като говорил надълго и нашироко за роднинските й връзки, за нивото й на задоволеност и за възможността да й го начука. Майка ми била потресена от този инцидент, но не било като да не го очаквала. Още след втората им среща тя споделила с приятелка за срещите си с този съмнителен човек. Пешо Белия бил известен на мнозина. Краткото му словесно досие, разпространяващо се от уста на уста, се състояло от следната информация: той се друса и не е стока.

Майка ми стиснала зъби, извадила си нужните заключения и се прибрала. В главата й прескачали различни възможности, а доминиращо чувство било разочарованието. Според нея категорично съм доказал, че на мен не може да се разчита. Че съм готов да обещая всичко, воден от желанието да се измъкна и да й замажа очите. Да съм един вкъщи и съвсем друг навън. И то само за да се добера до първия наркоман и да поема поредната доза! 
Публикуване на коментар