Follow by Email

неделя, януари 29, 2017

Внимание! Едно лошо интервю с мен. Не мога да кажа точно какво съм говорил, но не звуча така. Пренаписали са ме. Като си завърша пиесата, сякам да пиша текст за този случай. Това ще се случи до няколко дни.

Благодаря на медията и журналистът, че ме подтикват към размисли за българската журналистика. Не че не знам на какъв хал е тя. Просто предпочитам да пиша конкретно, да имам повод. Ето, намерих си повод.



http://www.briagnews.bg/nai-kradeniyat-pisatel-u-nas-v-lichna-izpoved-za-durzostta-i-mladite-tvo/#.WI3S4eMHp_s.facebook

неделя, януари 22, 2017

Земя на надеждата

За добро или лошо публикуването на качествен графичен роман в България е събитие за родните читатели. Ето защо няма как да не отбележим с два вдигнати палеца излезлия наскоро "Земя на синовете" на италианеца Джипи. Изданието е на "Жанет 45", които помним и с българския трагикомикс "Вечната муха" (с автори Георги Господинов и Никола Тороманов). В случая обаче става дума за един автор, който измисля историята и я визуализира...

Джипи (псевдоним на Джани Пачиноти) се занимава с илюстрации от 1994 и вече е известен автор на комикси. Освен на графични романи той е художник и на карикатури, но снима и късометражни филми. С първата си пълнометражна лента "Последният землянин" той дебютира не къде да е, а на филмовия фестивал във Венеция.

Превелата от италиански "Земя на синовете" Нева Мичева казва за книгата: "Най-новото и нетипичното от Джипи". Склонни сме да й вярваме, без да познаваме останалите му творения. Основните теми в постапокалиптичния черно-бял комикс са отношенията между бащи и синове, както и четенето и писането. Друга водеща тема е тази за жестокостта на живота и природата, без тя да е съпроводена с морална оценка. В природата нещата са такива, каквито са, и това прави въпросната жестокост естествена и дори някак невинна.

Началото е ударно и грабващо: "За причините и обстоятелствата, довели до края, могат да се изпишат десетки глави в книгите по история. Но след края книги вече не се писаха." След тези думи сме захвърлени в черно-бял свят на разруха, обитаван от две момчета и техния баща. Постапокалиптичната ситуация (както и всичко останало в сюжета) е докрай изчистена. Така и не разбираме какво точно се е случило със Земята, какво е довело до разрухата. Тук романът на Джипи се доближава до "По пътя" на Кормак Маккарти. Други възможни паралели между двата романа са черно-белите краски като основно изразно средство, както и връзката бащи-синове.

В "Земя на синовете" форматът на комикса е засилен до крайност като действието е придружено с дълги моменти на мълчание, тишина. Диалогът е сведен до минимум. Изказва се само най-важното. Въпросите нямат еднозначни отговори, а по-скоро пораждат нови въпроси . В ядрото на книгата стои това, което не може да се изкаже, което говори с тишина.

Няма как да не се отбележи, че "Земя на синовете" е една майсторска жанрова книга, която като всяка майсторска жанрова книга надскача жанра си. След изчитането на комикса Джипи автоматично се превръща в автор, който ни е интересен и когото ще следим с любопитство. Няма как да не изразим гласно явната си надежда, че издателство "Жанет 45" ни готви нови срещи с него.

Доколкото можем да съдим от последователността на издателската политика, има изгледи това да се случи. Веднага се сещаме за поредицата "Кратки разкази завинаги" (в която отново основна роля играе Нева Мичева), за кубинската и индийската поредици, за налагането на автори чрез регулярното им издаване (като Етгар Керет). Другата ни явна надежда е "Земя на синовете" да не е единичен случай и "Жанет 45" да продължи да предлага на българските читатели графични романи. Жанр, в който сме влюбени,но се налага да следим на чужди езици. Поне засега.

Но за момента не ни остава друго освен да благодарим за хубавото издание (графичното оформление и визуалната адаптация са дело на Кирил Златков) и да се радваме, че на българския книжен пазар все по-често се появяват нетрадиционни (поне що се отнася до нашия пазар) и визуално грабващи книги. Като тази, за която току-що поговорихме.

събота, януари 14, 2017

Белият шум каза,
мъжът и жената
са две завършени
кръгчета, които
могат да направят
безкрайност.

понеделник, януари 09, 2017

Малките хора

Много велики хора има в България. Прекалено много. Много са шумни. Много знаят. По всичко се произнасят. Не спират да съдят според своите мерки. И май не са и много хора...

А из ъглите се крият малките хора. Те са плахи, тихи и вежливи. Признават открито своето незнание. Рядко се произнасят. Съдят най-вече себе си. Почитат чуждите мерки, дори да са им непонятни. И са преди всичко хора.

В България малките хора са големи. Обратното също важи.

(Из "Драскулки")

неделя, януари 08, 2017

Почти безобидните МУЗИКАУТОР



Няколко разсъждения за благотворните ефекти, които може да има „диалогът” между БНР и „МУЗИКАУТОР”.

За скандалите в нашата мила татковина няма празници и почивни дни. Скандалите никога не спят, ами сякаш дори и само чакат медийното пространство да попритихне за момент, за да избуят с нова сила. И ето, започваме новата 2017 година с нова славна караница този път за музикантски права. Уж борейки се за по-добро заплащане за българските музиканти, най-голямата българска организация, която се занимава с авторски права „МУЗИКАУТОР”, се опитва да бие шута на БНР, защото оттам не могли да им дадат поисканите пари.

За парите, естествено, нищо лошо. Трудът на хората на изкуството е не по-малко ценен от този на трактористите и строителните работници, независимо от целокупното мнение на българския народ, който често безпардонно открито укорява българските творци, че са хрантутници и безделници. Но такива са порядките в нашата държава, работата трябва да е истинска, да има пот, затова и трудът на толкова хора сякаш не струва почти нищо – онова тяхното не е „истинска работа”, те се „забавляват”. Ама я опитай, мили ми, Ганьо Балкански, я опитай своето перо в литературата и да те видим дали няма да ти излязат свитки и мазоли от преписване? Дали няма да ти помътнеят очите от необходимото четене? Или стани музикант, за да видиш, че обратно на мнението ти трудът на музиканта не се изчерпва с един концерт, ами трябва и да репетираш, да си поддържаш инструмента, да си уговаряш участия. Но както и да е. Бай ви Ганя като стане дума за култура и образование става като непослушен ученик, зарейва погледа си през прозореца, защото някъде там, на улицата има ресторант и той очаква да свърши скучната лекция, за да отиде да си хапне бобче, сланинка, че може и една ракийка да удари.

Но нека, мили читатели, се върнем на нашите любимци от „МУЗИКАУТОР”. Тези възрожденци, които с античните пищови на доводите си пукат срещу БНР и крещят възторжено, че добрите времена за българската музика ще дойдат само чрез революцията. Че чорбаджиите от БНР трябва по-издълбоко да бръкнат в джобовете си.

Първо, с течение на годините „МУЗИКАУТОР” се е утвърдила като една дълбоко безполезна институция, от която музикантите могат да понасъберат по някоя и друга жълта стотинка. Ако не вярвате на думите ми, можете да си направите труда да гугълнете въпросната организация, но трябва да ограничите времето на търсене преди скандала. За последните пет години най-големите новини относно „МУЗИКАУТОР”, са свързани със спора на организацията с Рут Колева и с обвиненията от страна на поета Александър Петров към Васил Гюров и Магдалина Тодорова относно непрозрачност и ненужно направени разходи. Това говори само по себе си за организацията. За да не бъда обвинен в едностранчивост и целенасочено плюене по организацията, ще приведа и факта, че организацията се съди със “Cinema City” относно музиката в „Междузвездни войни”. Ще поживеем и ще видим, както се казва, дали това дело ще доведе до нещо или е просто куха пиар акция, която цели да осмисли съществуването на „МУЗИКАУТОР.”  

Второ, джобът на БНР е прокъсан и с течение на така любимите ни преходни години (белязани от отчайващото усещане за безкрайност) той изтънява все повече и повече. Бюджетът на радиото се стопява с всяка изминала година. И отговорът на едно подобно изискване за отпускане на повече пари не би могло и да бъде друго освен: „Пари няма!” Защото това не е реплика на радиото, а на държавата. И тази реплика се мантрува по отношение на изкуството и културата с привиден рационализъм през последните 26 години, докато (о, чудо!) пари за магистрали и за спасяване на фалирани поради нечии нечисти интереси банки винаги се намират.

Тук веднага някой може да възрази с аргумента, че БНР дава за музикални права едва 1% от бюджета си и че няма друго национално радио в ЕС, което да плаща по-малко. Да, но също така няма друга държава, която да дава по-малко пари за култура, така че тук проблемът далеч не е в БНР, а е на държавно равнище. Интересно би било ако ще се вади този аргумент, да се види дали не сме и единствената държава в ЕС, която дава толкова малко пари на държавните си медии. Не съм виждал резултатите, но доколкото познавам хора, които се трудят по тези медии, смея да твърдя, че не бих се изненадал отговорът на този въпрос да е положителен. Тогава какво правим? Не увисва ли този така уж несъкрушим аргумент?

С други думи ако другарите от „МУЗИКАУТОР” искат толкова много да вият за повече пари, те би следвало да съобразят (но за това трябва да имаш елементарна чувствителност и така противната по тези ширини логика на мисълта), че конкретно в този случай воят трябва да е насочен към така милите ни и загрижени за българската музика наши управници. Защото те дават парите на държавното ни радио, които то после разпределя по належащите си пера. Да, да, ама не. Дай да се опитаме да извием ръцете на радиото, а после да изкрещим, че ще им спрем музиката.

Внимание, тук стигаме до най-култовия момент от този спор. В така обективните, работливи и независими български медии се заговаря за спиране на всякаква съвременна музика по БНР.  „Защото… Нали… „МУЗИКАУТОР”… Такова…” Леле! Ужас! И сега какво ще правим? Положението си такова таковатата, с извинение. Отекоха и музикантите, и БНР-то. А става дума за 50% от музиката в ефира на радиото. И за 14 000 000 музикални произведения от цял свят! Ей сега я втасахме!

Да, да, ама не, ще повторя. И ще помоля всички, които раздухват тоя привиден и плосък апокалиптичен сценарии да отворят страницата в интернет на „МУЗИКАУТОР”. И о, чудо на чудесата! Там има списък на авторите, за чиито права отговаря въпросното дружество. И знаете ли какво? Ами далеч не са всички. Всъщност музикантите и продуцентите, за чиито права иде реч, поне що се отнася за български такива, са точно 2797. И един бегъл поглед набързо разкрива, че там няма редица съвременни и най-нови изпълнители и групи, които поне за мен са мерило за качество. Но няма да издавам кои са, защото това е моят вкус. Ако не ви мързи, можете да прегледате списъка на този линк. Е, да, има музиканти, чието присъствие ще липсва: Теодосий Спасов, Стоян Янкулов… Но далеч не са всички.

Относно чуждестранните изпълнители не мога да се изкажа. Но става дума за 14 000 000 песни. Това не е цялата музика на света, а в момента има бум на инди лейбъли, на независима музика и тъкмо тя има нужда от повече ефир, така че това би било едно елементарно решение, ако по радиото не могат да бъдат пускани „мастити” изпълнители. Но всеки с вкусовете си. Важното е, че няма апокалипсис. Просто ставаме свидетели на поредния скандал, по който прибързано се изказва куцо, кьораво и сакато, без да си направи елементарното усилие да се поразрови в интернет и да види, че совите не са това, което медиите и „редовните медийни коментатори” ни казват, че са.

А хубавото е, че в списъка на „МУЗИКАУТОР” младите повсеместно липсват. Или поне значителна част от тях. Което означава, че „МУЗИКАУТОР” чрез тази своя недипломатичност направиха услуга именно на музиката, която заслужава да се пуска по-често и да се подкрепя от медиите. Музиката на бъдещето. На която не й дреме кой знае колко за жълтите стотинки от авторски права, защото много добре вижда накъде вървят нещата в музикалния свят днес – живи участия и продажби на дискове по концерти. Или да работят с по-дипломатична и по-представителна организация от „МУЗИКАУТОР”, което от все сърце им пожелавам. А ретроградните институции (включително и „МУЗИКАУТОР”) могат да си гледат работата. Да си стоят в миналото и да си се оплакват като толкова им харесва. Няма какво друго да им кажем освен: „Сбогом и благодарим за рибата! Впрочем вие сте почти безобидни!” И да продължим по пътя си, докато слушаме някоя талантлива млада българска група или някоя инди група по БНР и горещо благодарим на „МУЗИКАУТОР”, че са ни отървали от изтърканите от въртене естрадни певци и поп изпълнители (които и без това ги дават по всички радиа) и чиито права има честта да представляват пред БНР нашите спасители от въпросната организация.






петък, януари 06, 2017

Горещата връзка на списание „А-specto” с Джордж Сорос!



         

 Както добре знаете въпросното списание е една от медиите, които в последните години водят активна кампания срещу НПО сектора и приписват всичко на вездесъщия медиен магнат и враг номер едно Джордж Сорос. В същото време прави впечатление, че списание “A-specto” привлича доста рекламодатели и негови реклами стоят на доста будки. Това говори, че зад самото списание стоят някакви пари и щом медията си позволява да напада така цели върволици от хора и неправителствени огранизации, в мен се промъкна мисълта, че може би аспектаджиите се нуждаят от малко ответен удар, тоест приисква ми се да ги понападна и аз. И с изненада откривам колко е лесно.
            Но преди да направя това ще спомена, че името на медията идва от латински и означава „гледам внимателно”, а негов слоган са думите на Хораций „Имай смелостта да знаеш”. За съжаление оказва се, че самите аспектаджии не внимават достатъчно в картинката, тоест не гледат внимателно. Лошо впечатление ми правят и заглавията на голям брой статии, които крещят към читателя, че трябва да „отвори съзнанието си”, да „види голямата картина” и пр. В което няма нищо лошо, ако в текстовете на тази медия не се прокарваше една абсолютно еднопосочна проруска и антизападноевропейска пропаганда. Да, наистина добре списана, което все по-рядко се случва в българските месии. Но все пак пропаганда.
            И да започнем към контрадоводите, към моята малка лична атака към тази малка медийна империя, която вече издава ново списание. А пък аз нямам медия зад гърба си (въпреки че те веднага ще ме изкарат върл соросоид, но от протестите съм свикнал да бъда наричан и соросоид, и бесепар, и гербаджия, и част от българския литературен октопод, и какво ли още не). Не очаквам никакъв отговор от тяхна страна. Още повече че нямам и идея къде би могъл да излезе този текст. Но ще видим.
            И така. Първо, списанието си позволява да критикува неправителствени организации, докато (ВНИМАНИЕ!) то самото принадлежи на фондация! Е бива ли така! Нали вече споменахме, че слоганът им е „Гледай внимателно!”, а ето че те още с това са се изложили. Но вероятно подобна непоследователност не е нещо кой знае какво. Това ни се вижда слаб и незначителен довод. Особено на фона на българската медийна свинщина.
            Затова прилагам и втория довод. Всеки, който си направи труда да провери (отнема 2-3 минути, стига да знаеш как да търсиш) кой е издателят на „A-specto”, ще открие, че зад тази медия стои фирмата „Урманов ЕООД” с булстат BG202868225. Сайтът им пък принадлежи на фондация „Урманов”.  Когато на свой ред проверите адреса и на фирмата, и на фондацията, откривате, че те се намират в сградата на „Агрополихим АД” в Девня. Дотук добре, но сега следва интересното.
            Следващата ни крачка (най-лесната) е да напишем в Гугъл: „Агрополихим АД” и „Сорос”. И о, чудо на чудесата! Резултатът направо ни потриса. Ама не са се постарали от “A-specto” поне да си прикрият личните връзки със Сорос, защото излиза, че и те са соросоиди, и то от най-сериозните. Защото изпълнителният директор на „Агрополихим АД” се казва Филип Ромбауд. А когато се запознаем с неговата биография, откриваме, че през 2000-2002 г. Ромбаут оглавява фонда на Джордж Сорос за Югоизточна Европа. И каква стана сега тя? Уж върлите противници на Сорос имат пряка връзка с един от хората на Сорос, и то не с какъв да е, а човек, който според собствените му думи е разпределял  „чантата с пари на Сорос“ (за съжаление цитатът е взет от „Капитал”, та аспектаджиите веднага ще нададат вой, но пък те могат да си питат един от шефовете лично, а не като мен да търсят в Гугъл).
            Няма какво друго да кажа освен: с вашите камъни по вашата глава, мили пиленца, аспектадийчета, психолеви… Вече официално станахте соросоиди. Тоест станахте в публичното пространство, защото изглежда сте били такива през цялото време. А ако продължа да търся, ще открия, че вероятно сте свързани с Асен Урманов, за когото не ми се пише, защото в случая за мен е важно да стане ясно на хората, че и вие сте соросоиди, продажници, работещи за интересите на вездесъщия Джордж Сорос, който се опитва да съсипе света като вклинява свои хора навсякъде. И добре го е вклинил Филип Ромбауд като неразривна част от компанията, която очевидно ви е донор.
            Също така преди да замълча с усмивка на лице ще си позволя да добавя само, че мениджър на „Урманов ЕООД” е Васил Искров Александров, който заема ръководни позиции и във фирмите „Нитрополихим АД”, „Тера Агрикола ЕООД”, „Афер България ЕООД” и (естествено) „Агрополихим АД”.

            Оттук-насетне който иска, може сам да си потърси. Моята цел е постигната. По логиката за „произвеждане на соросоиди”, водена от списание “A-specto”, самото то се оказва една от „бухалките на Сорос”. Да са живи и здрави сега аспектаджиите! Психолевите соросоиди. Леле. Това е уникална комбинация. Но пък изглежда е вярна.


----------------------------
Снимката е от една от упадъчните акции по време на протестите от 2013г. 

понеделник, януари 02, 2017

Зарадвай пенсионер през Новата година

Днес в "Дневник" публикуваха материал, който ми е много важен. Пускам го и тук. 

Коледа отмина. Сняг няма, но го има всичко друго: украсени елхи, светлини, подготвени подаръци, очакващи ни трапези. Е, има и други неща, които (поне на някои от нас) не допадат много – пиратки, да кажем. Но ще стиснем зъби. Какво да правим. А след Коледа дойде и Нова година. Правим всички равносметки и ще се гмурнем в 2017-а. И кой знае къде ще ни отведе течението на тази година.

И ето, преди празниците с цялата им предколедна тарапана аз бях седнал да обядвам в една закусвалня. Похапвах щастливо, след като бях пообиколил за подаръци и ми беше станало някак прекалено пренаселено.

Тогава я видях. Беше на осемдесет, осемдесет и нещо. Свита, леко съсухрена, с раздрано сякаш от бръчки лице и очила с голям диоптър. Беше застанала пред касата и ровеше в портмонето си. Ръцете й неудържимо трепереха, точно като гласа й, който някак успя да стигне до мен.

- Един момент. Ей сега ще проверя!

- Спокойно. Не бързайте – усмихна се касиерката.

- Не знам къде съм ги сложила – с недоумение каза пенсионерката. – Ей сега ще ги открия!

Треперещите й пръсти претършуваха няколко пъти портмонето и, изглежда, не откриха това, което така трескаво се опитваха да намерят.

- Изгубила съм ги. Един момент да видя дали имам достатъчно стотинки.

Тя откопча джобчето за стотинки в портмонето си, изтърси монетите на тезгяха пред касиерката, която все така се усмихваше. Колко хубаво! Представям си, ако беше една от онези намръщени касиерки, които здравата биха навикали подобни индивиди, имащи наглостта да губят и без това ценното им време. Но не. Касиерката беше блага и търпелива жена с усет към човека срещу себе си.

Пенсионерката броеше монетите така, както играчите на покер броят чиповете си – редеше ги на еднакви купчинки. След като приключи с броенето, тя смутено се обърна към продавачката:

- Не ми достигат 63 стотинки! Ох, какво да правя сега. Да махнем едното кебапче.

- Не се тревожете – каза касиерката. – Празници са. Хапнете си!

Пенсионерката говореше с мек, леко писклив и силно немощен глас:

- Ами не обичам така. Човек трябва да си плаща сметките!

- Няма значение – касиерката побутна таблата, на която се мъдреха две кебапчета, пилешка супа и филия хляб, тоест храна за 3-4 лева. – Аз обичам така. Хапнете!

- Благодаря Ви! – отвърна пенсионерката сякаш шокирана от този неочакван акт. – Ох, докъде ни докараха. Колко години трудов стаж и накрая една мизерна пенсийка. Но не се оплакваме, живеем някак, само през зимата е доста студено в апартамента. Не можем да си позволим да е топло. Но няма да се даваме, я!

Пенсионерката надигна таблата, пренесе я на маса до витрината. В дясната й ръка висеше типичната пазарска мрежа, в която имаше само хляб, пакет леща и две кисели млека. По тротоара на "Иван Шишман" се движеха тълпи от пешеходци. Наистина беше един от последните дни, в които човек можеше да купи подарък преди Коледа. После задъвка бавно храната, впила поглед в таблата с влажните си, почти сълзящи очи.

Тогава нещо ме жегна. Да, толкова често обсъждаме как нашите старейшини (пенсионерите) бедстват. Аз дори не мога да си представя как се оцелява в такива условия, въпреки че имам баба и дядо, а и обичам да говоря с възрастни хора, така че не е като да не знам съвсем. Но ми е омерзително за разбиране. Не мога да разбера. И не искам. Преди няколко години бях купувал храна на една друга пенсионерка. Преди още повече време участвах в едни акции "Храна, не война", в които готвехме храна за пенсионери и бездомници. И все пак на човек му се иска да може да помогне по-радикално. Да може да повиши пенсиите. Да изкара пенсионерите от този кръговрат на финансовото отчаяние, където ги е завряло безхаберието на държавата. Но как да направиш това? Няма как! Единственото, което ни остава, са тези дребни, но смислени жестове.

Затова и реших да напиша този текст, с който да споделя тази картина. И сега, докато пръстите ми тракат на клавиатурата на лаптопа, навън грее слънце, а вътре ми е леко мрачно и леко ми се плаче. Защото тази пенсионерка е като моята жива баба. И като моята отдавна починала баба. Като толкова хора, с които се разминавам по улиците. Като бабата с кучето, която събира празни бутилки от бира в градинката на "Кристал". Като селската баба, която и зиме, и лете идва два-три пъти седмично в София, за да се опита да продаде част от селскостопанската си продукция, за да подпомогне физическото си съществуване. Като бабите на Графа. Като бабата от будката за ядки до Софийски университет, която би трябвало да почива на тези години, но нуждата, изглежда, я е стиснала в ледения си юмрук и сега тя трябва да работи всеки ден, за да оцелее. Като дядото, който интервюирах преди десетина години до НДК, който свиреше на шапка с двоянката си, защото бабата му беше тежко болна, а пенсиите не достигаха. Всъщност има толкова подобни хора, че няма смисъл да се изреждат всичките.

Седях в закусвалнята със свито сърце и неистово се борих със свитото си гърло, защото храната просто искаше да ми приседне. После станах, оставих таблата където трябва и се изправих пред касиерката. Извадих 20 лева от портмонето си. Логиката крещеше, че не трябва да ги давам, защото имам само още десет лева, а пари ще взема чак след Коледа, но се озъбих на логиката и й казах да си гледа работата.

- Какво ще желаете? – попита ме касиерката.

- Възрастната жена често ли идва тук? – кимнах към пенсионерката, която все още се хранеше.

- Да. Тя живее отсреща. Невероятна жена.

- Ето Ви 20 лева. Ако може да седят при вас и като дойде да обядва или да вечеря, поне да не плаща от пенсията си. Не са много, но какво да се прави.

- Вие сигурен ли сте? – на свой ред се смути касиерката.

- Да.

- Благодаря ви. Това са й 4-5 хранения. Тя е скромна. Не се храни всеки ден навън, то и как би си го позволила! Но има навика веднъж седмично да излезе да похапне. На места, където е евтино. И все нещо такова: супа, кюфте или кебапче, тараторче. И тя иска да се почувства човек. Разбирам я. А после ще седне в някое кафе, ще си пийне чайче или нещо друго и ще позяпа хората. Повечето й приятелки са мъртви. Това й е социалният живот.

- Разбирам – казах. – Е, ако имам възможност пак някой път ще мина да оставя някакви пари.

- Нямате си и идея какво ще значи това за нея. Всъщност искате ли да Ви запозная?

- Не, благодаря. Аз така. Работа имам и бързам. А и не е нужно

- Ами ако попита от кого са парите?

- Кажете й, че са от един човек. Това е напълно достатъчно.

Касиерката ме изгледа с почуда, когато затворих стъклената врата и се понесох към вкъщи. В главата ми този текст вече се пишеше. Представях си го като коледен текст. С идеята да направим добро за Коледа. Но сега вече съм на друго мнение.

Нека правим подобни дребни жестове един към друг и извън празниците. От нас зависи. Не можем да оправим държавата с един замах, както ни се иска. Не можем да премахнем всички неправди. Но можем да си помогнем един на друг. Това е най-големият подарък.