петък, ноември 17, 2017

Из "Автобиография" на Петко Славейков

"Това беше първото ми влязванье в затвор. Цяла нощ стоях прав, или бях принуден да ходя от стена до стена в тясната стая. Пепелта и студа не ми даваха да седна, а бълхите и кокошите гадове кръстосваха се на вси четири страни, та ме измъчваха до душа, като че ли нарочно искаха да направят услуга с това на тираните ми Костакя и Неофита. Идеше ми на полуда, но в това си утесненье често пак се сящах за думите на дяда Коля: "Да би мирно седяло, не би чудо видяло." Тези думи за пръв път ги чувах, та ми и направиха, наистина, дълбоко впечатление. Аз осещах, че те бяха за мене едно погъчаванье или едно поучаванье; но да са думи книжевни, не бяха, а пък и прости не ми се виждаха: тъй щото, при всичкото ми несгодно положие, този нечакан урок ме занимаваше. Аз преговарях тия думи, за да ги запомня и да отблъсна някак другите безобразни мисли, които наваляха на мене."

Петко Славейков

сряда, ноември 15, 2017

ТОЙ, ТОЙ Е


(На Даниел)

Ти си неповторим, Даниеле,
ти си велик, ти си слънце,
ти си луна, ти си Млечният път.
По тебе космонавти кацат,
за теб - космически състезания
на Великите сили на Венера.

Твоето присъствие е слънчев ден,
всички сгрява, докато ти се разхождаш
по небосвода на всекидневието,
когато си тръгваш е залез,
после настъпна нощ, безмилостна,
замръзваща нощ, в която надеждата
за слънце е единственото, което сгрява
сърцата на тези, от които си си тръгнал.

Когато разказваш история, това е Омир,
това е Бокачо, това е цялата писана
и неписана литература.
Когато си ядосан, това е Содом и Гомор,
това е пълен Апокалипсис,
това е краят на света
след края на света,
без капчица начало.

Когато шофираш, си Шумахер,
рали звезда, оф роуд маниак.
Сечеш ли дърва, всички секачи
от миналото са се скрили в ръцете ти,
гледат те и ти завиждат.
Вижте Даниел!
Вижте колко е силен,
вижте колко е мъдър,
вижте колко е...
Даниел...

Пред теб всички прилагателни бледнеят,
пред теб глаголите стачкуват,
като някой иска да каже
пътувам по най-хубавия начин,
той казва аз даниелча,
като някой иска да каже,
че си е свършил перфектно работата,
казва аз изданиелих.

Ако някой можеше да те върне в миналото,
всички антични, ренесансови, барокови,
абе изобщо всички там скулптори,
художници, писатели, музиканти
нямаше да имат други модели,
други музи, други поводи за изкуство.

О, вижте Даниел на Рафаело,
я, това е Тайната вечеря на Даниел,
каква е теорията за усмивката
на Мон Даниел, знаете ли?

Всички кучета искат да бъдат
жокери в твоите ръце,
да ги разхождаш на каишките
на настроенията си и да ги храниш
с въздишките на вдъхновението си.

За тебе е цяла България,
тя е чудна работа,
всяка планина, всяка река,
всеки плаж, всеки път.
Всички крайпътни гостилници готвят
за благоволението на твоя стомах,
зададеш ли се по пътя, в тях настава
оживление, о, вижте, Даниел идва,
с какво да нахраним устата му,
с какво да напоим душата му,
с каква музика да сгреем ушите му,
о, най-чудното вино е разговорът с него.

Тебе искат на всички филми
да те направят статист!
Не, това не е, защото не обичат
да те гледат как играеш,
а тъкмо поради това!
Че те те искат във всеки филм,
във всяка реклама, във всеки клип!
Как да го снимаме във всичко?
Как да се докоснат повече хора до него?
Ще го снимаме като статист!
Но може ли така! Няма ли да го обидим?
Актьор като него!
Той ще разбере, той е великодушен,
той е разбиращ, той е всепрощаващ!

Музикантите издават албумите си,
за да ги пуснеш на плейъра си.
Правят концерти, за да ги огрееш като публика.
Готвачите готвят, за да вкусиш храната им.
Общаците вдигат кули, за да стъпиш в тях.
Всички печки, тебе искат да топлят.
Всяка кола мечтае да я караш.
Всяка ракета, всеки влак,
всеки хотел, всеки басейн.

Радостен ли си, това е световна песен,
това е медитацията на света,
това са всенародни химни и зари,
това са Даниелевски манифестации.
Тебе те чакат да се усмихнеш,
за да вдигат сватби,
чакат да разлееш вода,
за да се кръщават.

Тъжен ли си, всеки човек е оплаквачка,
всички ронят сълзи,
музикантите свирят блус от сутрин до вечер,
художниците рисуват черни квадрати
върху черни петна,
тебе всички чакат,
светът спира да се върти,
как да се върти като Даниел е тъжен?
Целият свят ти е дом!

Я вижте палатите на Даниел,
покривът му от звезди,
душът му - планински дъжд,
килимът му от трева,
ароматизаторите му - от билки,
ваната му - от море,
стерео уредбата му -
пойни птички и щурци.

От тебе няма по-красив на земята,
Даниеле, няма как да не се каже -
всички жени бленуват за твоите устни,
девойки припадат, само като докоснат
златните ти коси, само да си помислят
за теб и се изчервяват,
ти си синоним за мъж,
не, не, не, не, не, не, не,
как така?

Че как да те сравнява човек с останалите,
ти си супермъж, ти си свръхмъж,
мъжът е мост по пътя от детето
към свръхмъжа!
И как само чакат да ги погледнеш?
И помнят тези няколко секунди
през целите си животи!
Докоснеш ли ги, направо обезумяват.
Говориш ли им, приемат те за гуру,
погалиш ли ги, разтапят се като лед,
който е срещнал вулкан.

И ти всичко това го знаеш, Даниеле,
и още толкова други неща знаеш,
за които ние, простосмъртните,
дори не можем да подозираме,
целият свят е изостанал,
спрямо твоето развитие,
а ти го виждаш, мълчиш и се усмихваш.
Защото си и скромен!

събота, ноември 11, 2017

Тодор Икономов, „Мемоари” – Април 1867г


От една страна, притесненията на турците, които притеснения стават по-чувствителни за българите с разпространението на образованието и с размножението на интелигенцията, за която при днешния режим няма поприще за деятелност и за поминък: от друга страна, общите утвърждения, че на Турция дните са прочетени, че тя е в Европа една аномалия, която не може дълго да трае – всичко това изедно кара нашите младежи не само да бълнуват за някакво си освобождение, но и да прошават в тази смисъл. Във Влашко се образуват с тая цел комитети, печатат се вестници, проповядва се въстание, обнародват се всякакви прокламации, програми, възвания и др., пращат се апостоли и възбудители по България, събират се чети и пр., и пр. Това движение достига и до Шумен. И тука дохождат бунтовническите книжа, но тъй като те първи път ми бяха адресирани чрез человек, от когото имах причина да се боя, аз се отказах не само да ги съобщавам някому, но и да ги приемам. Впрочем това аз правех не от страх и не за собствена безопасност: който знае моите отношения към турците въобще, той лесно ще разбере, че не съм слушал страха; аз го правех по убеждение, че часът още не е ударил за подобно движение у нас. Против мисълта, че трябва да се подготвя у нас въстание аз не съм. Таквази мисъл аз не мога да допустя, защото тогава излазя, че ние трябва да търпим всичките турс неправди, да се отречем от человеческото съществование и да се обърнем на безчувствени животни. Аз съм [само] срещу несвоевременността на движението и срещу някои от средствата му. Един нов случай, една нова среща още повече ме укрепява в тая мисъл. Преди няколко дни из Тулча беше дошел Х. Дряновски. Той беше от възбудителите. Ние се разговаряхме с него надълго и нашироко. Той казваше, че трябва немедленно да се повдигнем и да се освободим и моите въпроси какви са данните, върху които можем да видим какви-годе надежди за успех, го учудваха дълбоко. Той гледаше на работата тъй леко, щото въпросите и съмненията му се виждаха неустни и при простото уверение, че уж имало до 15 000 хъшове във Влашко и че Русия обещала пушки и 40 000 души солдати в помощ. Пред туй негово уверение възраженията му се виждаха смешни и невъзможни. Че пушките още не са дадени, че 15 00хъшове са още на книга, че Русия не може да прати войска на помощ без обявление на война и войната едва ли ще [се] обяви през тези години и при сегашното настроение на Европа, че е доста да се обяви въстание и да дойдат хора отвън, [но че] туй движение трябва да се поддържи и подкрепи отвътре, от народа, че народът още не е дошъл до подобно съзнание и че по тая причина движението ще посрещне важно съпротивление между самите българи, че от несвоевременните движения не само полза не ще излезе, но и самото дело на освобождението ще се компрометира – за това моят приятел и не щеше да знае. Като възторжен школник той вярваше в силата на своите слова и дела и мислеше, че е доста да се каже и да се почне, за да стане желаното дело. На неговите уващания и предположения аз отговорих отрицателно и му казах, че не одобрявам тая поспешност, че тя осъжда делото на освобождението на несполучни опити и на закъснявания. Аз настоявах пред него да говори, гдето трябва, че засега движението трябва да се ограничи в думи, в изобличения турските неправди, в заканвания отдалеч, но на открито въстание да не се дохожда, защото не само народът не е приготвен за подобно нещо, но и мисълта още не е разпространена гдето трябва и колкото трябва. Революционният печат [зад] граница като изображава, от една страна, добрините на свободата и на самостоятелния живот и вътрешната мирна пропаганда, пропагандата на учителите и развитите хора, като разбужда съзнанието на населението; лошото положение на нашите съотечественици като почене да се съзнава от всекиго и на външните заканвания като се притури мирния, но всеобщ и грозен ропот на цял български народ, в който път бяха тръгнали вече местните вестници, делото на освобождението ще добие не само по-верни и по-сигурни шансове, но и добитото при таквизи условия ще бъде от всички нас по-добре оценено и по-добре запазвано. При днешното състояние на духовете в България движението не само не може да бъде общо, но няма нито най-малките шансове за успех. То би могло да има що-годе някакъв успех само с чужда помощ, но това едва ли може да се желае от добрите българи. Даруваната свобода не само не се цени, както трябва, но самият акт на дарувание влече подире си задължения, които не всякога биват по силите и интересите на освободените. Но и вън от това аз не виждам какво употребление можем да направим днес от една дарувана свобода. Поведението ни в нашите дребни общински работи много ясно показва на що сме способни. У нас ние нямаме добре приготвени хора, а и отвън не можем да ги чакаме. Ние нямаме хора и у другите държави, нямаме таквизи, които многогодишните си служби да се опекли в делата на управлението, в делата на порядъка и на дисциплината. Ние сме още башибозуци и от държавата, ако ни се дарува таквази, не ще направим освен разглобено и безсилно тяло, безполезно за самите нас и твърде угодно за нашите душмани. Държавата ни ще бъде образ, в по-голям и в по-безобразен размер, на нашето общинско устройство. Не е ли по-добре да се почака, че да се пригодим за по-хубаво бъдеще?...

Нашите млади не щат обаче да разберат, че освобождението на един род не може да стане против волята на този народ и че нашият народ не е приготвен дотам, щото да направи отсега нещо за своето собствено освобождение. Нашите млади не щат да разберат, че преди да се пристъпи към действията на освобождение, трябват се големи и многогодишни приготвителни работи, потребно е да се разбуди по-напред съзнанието поне у болшинството на народа, потребно е да се разклати днешната робска апатия на българската маса и да се извика наместо нея не само по-голямо съчувствие към по-добър живот, но и повече деятелно участие в стремленията към този живот. Някои от нашите млади искат да произведат непременно бунт в нашето отечество, без да мислят твърде много за сетнините от подобно движение. Те искат да си отварят работа и да направят да се говори за тях, но забравят главното, забравят, че всяко действувание иска сгодна и приготвена почва. Каква е почвата на нашите дневни бунтовници? Народът, масата, работливият и сносливият народ спи; той още не се е издигнал в чувствата си и мислите си дотам, щото да пожертвува поне една част от апатичното си спокойствие за свободата. Съчувствие на движението изказват само някои младежи по градовете, елемент твърде неблагонадежден не само по малочислеността си, но и по своята мекушавост и непривичност на труд и лишения. Яките и сносливите съсловия, еснафите, земеделите и скотовъдците, са чужди за работата. За да се приготвят, нужно е време, нужна е деятелност от друг характер. С нас, няколко учители и ученици, с няколко млади търговчета, които при първата нужда за пожъртвувание всички ще замлъкнат, с нас не става работа. Свободата се иска не за нас: ние сме и тъй свободни, защото сме или във Влашко, или в градовете и твърде редки съприкосновения имаме с турците. По правда ако говорим, аз съм повече свободен от натиска турското правителство и на полицията му, отколкото е свободен един гражданин в Русия. Свободата е нужна за народа, за масата, която ежечасно се съприкасава с турското зверство и страда от него, страда тежко и люто, а туй ни казва, че народът трябва да бъде с на, че без него свободата му не се достига и че за да го имаме с нас, длъжни сме да го приготвиме. Какво сме направили в това отношение досега? Не ще бъдем излъгани, ако кажем, че ние не сме направили в това отношение нито толкози, щото няколко стотини бунтовници да намерят помежду тоя народ ако не поддръжка и защита, поне нужната прехрана. Появившите се въстаници ще бъдат засега в очите на масата разбойнически шайки и ще могат да се държат по горите и балканите само по разбойнически начин, т.е. [с] принудително добивание нужното за живеение. Такъв бунт ли е нужен на България? Освен гдето не ще сполучи таквози движение, има да докара и това, че ще обезкуражи българите въобще и ще докара забавяние на друго по-сериозно опитвание. Нам са нужни не частни бунтове и опитвания на стотина-двеста ревностни и възторжени млади, а всеобща революция, революция в горите, в градищата, в селата, навсякъде. За да можем да надвием на многочислените турци, ние трябва да действаме везде и всички, и да действуваме при благоприятни условия, тогава, когато Турцисе намира в затруднения и не може да обърне всичките си сили срещу нас. Инак ние не ще направим, освен да погубим множество хора без всякаква полза за делото и с явни вредове за него. Опасения от несполуката на едно скорошно въстание воинстващият момък не поиска да слуша. Неговите сведения за България бяха съвършено противоположни на моите и той си остана на мнението, че е време да се почват действията. Той малко беше се търкалял из България и вярваше в говорите на младите, с които се виждаше по градовете. Впрочем той не отричаше, че сами ние не ще направим нищо. Той мислеше да подкачим и да поддържаме движението само през няколко време, догдето го наеме и довърши Русия. Като руски офицерин той знаеше настроението на руското воинство и на руския народ и николко не се съмняваше в неизбежността на една руско-турска война. На тая война, която Русия търсеше, за да развали Парижкия трактат, се осланяха най-големите надежди на И. Попова; в нея той намираше последнето и най-силното доказателство за нуждата да се почене движението. На моите забележки, че въпросът за нашето освобождение не се решава напълно с една подобна война и че туй освобождение ще дойде само след нашите всеобщи усилия и след надлежното приготвяние за него, Попов не даваше никакво внимание. Аз му пожелах добри успехи и ние се разделихме по най-приятелски начин. Дано господ да им помага в предприятията и да не ги подвъргне на тежки разочарования!

Тъй като в Шумен младежите тогава водеха повече лекомислен (гуляйски) живот и не обръщаха внимание на по-сериозни въпроси, аз не смеях да доверя тия тайни за приготовленията никому. Шумен през тая година остана мирен и никакъв знак за движение не се подаде. Да видим как ще постъпят подир 3-4 години младите, които сега се вдигат.

Туй спокойствие на Шумен спечели, както се каза, из тукашния каймакам голямо аферим от Мидхат паша. А за да не разклати това спокойствие и занапред, пашата изпрати в Шумен цели тайфи арфянки с уверение, че всяко младо ще се впусти подир момичета и ще забрави и отечество, и народни цели. Ние ще видим какви ще бъдат сетнините от пашовските грижи за нашето добро.

петък, ноември 10, 2017

Из "Записки за България и за българите" на Любен Каравелов

"Зидарите, които градят каменните здания и зидовете, са българи от село Брацигово (Плов. окръг); а дюлгерите са от Буново, от Мирково (Софийски окръг) и пр. Първите обикновено се наричат джонджури. Когато тия българи захващат да градят някое здание, то донасят със себе си и всичките свои националния вярвания и обреди. Така, например, когато покрият някоя къща, то дюлгерите турят в средата й кръст (в Русия тоя кръст се туря отстрана), обличат го с риза, която се харизва от стопанина или от стопанката на къщата, накитват го с кърпи и с прошове, които се харисват от роднините и от приятелите на домакина, и украшават го с китки, които се принасят дар от девиците. Отгоре над всичките тия украшения се туря голяма китка и венец от зелени цветя, които се дават от самите стопани. Всичките тия дарове принадлежат на работниците и делят се съобразно чиновете им: ризата взема майсторът, пошовете калфите и т.н. Забележително е, че тоя кръст се туря и над новоизгражданите турски здания, даже и над джамиите, и не само в България, но и в Цариград, дето дюлгарите са македонски българи."
Любен Каравелов

Да четеш Маркес на LSD



С тези думи писателят Роберто Боланьо описва както е чувството да четеш някой от многобройните романи на аржентинеца Сесар Айра. Боланьо (роден в Чили, минал през Мексико и живял дълги години в Испания) е известен с пристрастията си към латиноамериканската литература . Сесар Айра на свой ред е един от най-продуктивните аржентински писатели, той публикува най-вече кратки романи, а броят на издадените му книги с романи, разкази и есета е над 80. Всъщност Боланьо отива дори по-далеч, когато говори за Айра, наричайки го: „Един от тримата или четиримата най-добри испаноезични писатели.” В Латинска Америка откриват в Айра наследник на Борхес и правят прогнози, че благодарение на него Аржентина ще има писател-нобелист. Всъщност той вече е нобелист, но в света на литературата – в един от романите на Карлос Фуентес, в който действието се развива в близкото бъдеще, Айра е първият аржентински писател отличен с Нобелова награда.

Сесар Айра е вече познат на българския читател с романа си „Светецът”, който издателство „Агата-А” публикува през 2016 година. Сега имаме шанс да се срещнем и с друга негова книга – романът „Мрамор”, който издателство „Лист” публикува в превод на Нева Мичева. Това е прекрасен повод за всеки читател, който е изкушен от испаноезичната литература, да прецени дали да четеш Айра наистина е като да четеш Маркес на LSD.

Моят отговор е: Да.

По отношение на наркотичните вещества самият Айра признава, че обикновено когато неговият син прочете новата му книга, го пита какво е пушил този път. „Грешка.”, казва аржентинецът. „На мен халюциногенните вещества са ми в тялото по рождение.” В интервюта Айра често говори, че за него писането е акт на свобода и като зрял писател за него най-важно е да се чувства свободен и така да открие докъде може да стигне. Него го изморява „кахърната психологичност”, която доминира над съвременната литература. За него книгите са приключение, а романите са възможност да се впуснеш в нещо ново, изненадващо.

В този тон е издържан и романът „Мрамор”. Ситуацията започва делнично, но необичайно. Главният герой си е свалил панталоните на място, което не познава, и се опитва да си спомни защо го е направил, но паметта му изневерява. Единственото, което проблясва в паметта му, е, че е седял върху мрамор. Факт, който не изяснява по никакъв начин абсурдната ситуация, в която се е озовал.

Междувременно разбираме, че той е пазарувал от китайски супермаркет, където е трябвало вместо ресто да вземе няколко евтини китайски артикула. И така потегля историята, която ще ни доведе до абсолютно неподозирани места – алтернативни светове, извънземни… Айра е способен във всеки един момент да изненада читателя, да го вкара в непозната територия, в неизследван океан.

Книгата е написана в кратки глави, чете се удивително бързо и с лекота. Айра не е от авторите, които обичат да поучават и да бъдат мъдри. Той по-скоро заема позицията на разказвач на истории, който за момент се превръща отново в дете и лудориите и пакостите му идват от сърце. С една чисто детска наивност. Това не бива да ни подлъгва, Айра много добре знае какво прави. Просто той е от авторите, които обичат сами да се впускат в непознатите води на въображението и да видят до кой бряг ще ги заведе то.

В случая с „Мрамор” този бряг е налудничав, леко философски, леко фантастичен и в същото време безкрайно човешки. Айра успява да създаде пространство, в което читателят да се чувства себе си, без върху него да има някакъв излишен натиск. Сякаш читателят си е вкъщи, но в едно непознато вкъщи – в град, в който е живял преди години, но не е идвал в него отдавна. Или в къща, която е сънувал. Във всеки случай той успява да те заведе в пространство, в което искаш да се върнеш.

Кратките романи дават възможност за повече пътешествия на непознати места и са доста подходящи за забързаното време, в което живеем. Време, в което много хора не могат да си позволят да се потопят в по-дебела книга поради умора, ангажименти. От друга страна схващането, че „големите книги” трябва да са внушителни и дебели е дълбоко погрешно. Има редица книги, които са големи, а са с размерите на новела или на повест. „Мрамор” е именно такъв роман. А Айра е писател, който съм щастлив, че срещнах и с който възнамерявам да се срещам отново и отново. Надявам се скоро да преведат и други негови книги на български. Междувременно ще го чета на английски.

И искрена благодарност на издателство „Лист” за качественото издание, както и на Нева Мичева за страхотния превод.

събота, октомври 28, 2017

Презкурин



Името на спокойствието
е презкурин.
В търчащите дни.
Сред врещящите хора.
Сред редиците на тези,
които винаги вземат
и никога не дават.
Името...
Името на спокойствието...
Е презкурин.

В усмивките на неспокойните,
чиято основна мисия в живота
е да предават неспокойствието си
на всички, които не са неспокойни.
Името...
Името на спокойствието...
Е презкурин.

Пийте презкурин на всеки час-два!
Пийте презкурин на всяка минута!

Внимание!
Презкурин е напълно
натурално лекарство.
Моля, преди употреба
не четете листовката.

четвъртък, октомври 26, 2017

Бележка от Токио

В пушилнята на театъра, където гледаме кабуки театър, срещу мен седи Жан-Марк Бар. Усмихвам му се. После той ми се усмихва. И в един момент казва:

- Днес гледах филма ви.

Днес беше прожекцията за журналисти и представители на киноиндустрията... Утре е световната премиера.

Разговаряме се, той казва как наскоро е бил на филм феста в Сараево и смята, че в източноевропейското кино има нещо, което Запада е загубил. Личи си, че бюджетите са малки, но има някаква чувствителност, има някакъв дух...

После си говорим за американското кино от шейсетте и седемдесетте. Как Спилбърг и Лукас са прецакали американското кино. За да сега Лукас плаче, че киното умира.

- Той плаче, докато ходи от една банка към друга - казва шеговито той.

Летят имена на филми, стига се и до нямата кино.

Казваме си чао, за да си кажем здрасти пред автобуса, който ще ни кара към хотела. Разговорът продължава по време на краткото пътуване. Той току-що е завършил театрална постановка със съпругата си по текст на Толстой.

В един момент подхвърля как много бил работил в Дания... )))

И тогава в един велик миг той казва:

- Да си актьор е много лесно. Просто трябва да се научиш да правиш нищо!

Дзъннннннннннннннннннннннннннн.

сряда, октомври 25, 2017

Японски бележки 1


Япония е едно от най-спокойните места, на които съм ходил. Цари една тишина, една много характерна атмосфера, която не съм срещал никъде другаде. Звуковата среда е прекрасна. Досега в кафенетата, в които съм сядал се слуша джаз. А в супермаркета в Чиба, от който пазарувах, пускат класическа музика. Да ти е кеф да пазаруваш.

Местната храна определено е по мой вкус. Още от сандвича, който ми беше връчен на летището - ориз, завит с нори (водораслото, което се използва при правенето на суши) и слива. Днес пробвах и вариант със сьомга.

Много медитативно място...

Вече съм сигурен, че ще се върна отново.

Имам чувството, че в Япония открих едно място, което винаги ми е липсвало, без да знам къде се намира.

И да... Токио може да е метрополис, но също е много спокоен град. Със сигурност той си има своите по-шумни места. Но в това отношение не може да има никакво сравнение с Ню Йорк, да кажем...

Пълна магия!

понеделник, октомври 23, 2017

В понеделник сутрин

В понеделник сутрин
се сещаш за петък вечер.

В петък вечер
се сещаш за понеделник сутрин.

Мислиш си, че си тук и сега,
а не си.

Винаги си някъде другаде
в календара на живота си.

Дзъннннннннннннннннннннн.

неделя, октомври 22, 2017

„Силата на думите” – слово, мощ и Иван Димитров

Текстът е публикуван в сайта www.podmosta.bg
Автор: Емилия Илиева


Когато белият лист се взира в теб с трепетно очакване, а мислите не смеят да придобият писмен облик, осъзнаваш силата на изказа, или по-точно безсилието си пред него. Но стига за мен и хората. Сега главният ни герой е словото, а Иван Димитров е в ролята на негов верен приятел и разказвач, откриващ ни енергията, обаянието и заряда му в сборника с разкази – „Силата на думите” (изд. Жанет 45, 2017­).

А между кориците на книгата, речта ражда живот. Понякога той поразително ни прилича на черна дупка, поглъщаща ни в безкрайната си паст, в която няма и помен от светлина. Друг път е бял и чист, сякаш сме вперили взор към слънцето. Но най-често е обагрен в нюанси на сивото, каквото е и същинското му измерение в света, извън владението на страниците. Тази представа е съвършено допълнена от илюстрациите на Мария Налбантова, която чрез черно-белите си изображения неотлъчно следва линията на семпли и непринудени откровения, заложени в историите.

Разказите на Иван Димитров отекват в нас, като че четем поезия. Тяхната богата сетивност, докосваща не само струните на душата, но и провокираща разума, оставя впечатлението за безгранична свобода на думите, на посланията, на нас самите. Именно този волен полет на езика провокира усещането, че четем не разкази, а личен дневник. Там, в него, са сгушени разхвърляни мисли, скрити копнежи, безмълвни изповеди, в които не винаги можем да проникнем в дълбочина, за да ги съпреживеем. В които сюжетът избледнява, за да остане като фон. В които не са ни дадени отговори, понякога дори не са зададени въпроси. Просто един огледален образ на нечия разхвърляна душевност, може би тази на автора, заключена между редовете. Вероятно за това трябва да остане като предупреждение тихият вик, който ни нашепва, че това е книга за всичко и нищо, за всеки и за никого.

И въпреки това, разказите съумяват да докоснат, да вдъхнат утеха, невидима, но осезаема подкрепа, да те изумят, да повдигнат ъгълчетата на устните ти в усмивка, да те объркат, да те вдъхновят или просто да ти напомнят, че си тук, че те има – че живееш. А от теб зависи накъде ще отправиш крачките си. Къде искаш и вярваш, че ще пристигнеш. Но преди всичко, трябва да нагазиш безстрашно, по детски, в дълбокото, за да превъзмогнеш студа, неизвестното и течението, което ако те повлече, може да те превърне в онези хора, които са „…оставили живота да минава край тях”.

Историите на Иван Димитров обитават 165 страници, но не лаконичният образ на разказите, а елементът на постоянно напрегнато очакване поражда впечатлението, че препускаме по съдържанието, в опит да отгатнем завършека. И тъкмо решаваме, че е предвидим, очевиден, обичаен, и се оказва, че сме изпуснали нишката, грешим. Даже оставаме в недоумение какво е останало невидимо и кога сме поставили финалната точка. И въпреки това „Силата на думите” не е книга за четене на един дъх. Ще те задъха, ще ти приседне между лявото и дясното полукълбо, ще те задави и ще остане като бучка, която си преглътнал, но сякаш още си стои там – дразни и наболява. Защото малцина са хората, осмелили се да се изправят очи в очи с думите. И дори те знаят, че думите са стихия, неподлежаща на опитомяване. Те са природа. Друга планета. Космос. Вселена! Трябва само да сме достатъчно търпеливи и смели, за да я открием и опознаем.

И думите ще ни бъдат признателни, защото и те без нас са обречени на гибел. „Книгите си седят спокойно една до друга на рафта и им е все тая в какви взаимоотношения са писателите. Те знаят, че най-важното са читателите, защото само те посягат към тях и ги разлистват.”

Линк към оригиналната публикация:
https://podmosta.bg/silata-na-dumite-slovo-mosht-i-ivan-dimitrov/

Силата на думите

Попитаха ме каква е силата на думите.
Замълчах.
Силата на думите е в мълчанието.
В онова мълчание,
което е равнозначно
на говорене.

петък, октомври 20, 2017

Марин Бодаков за "Силата на думите"


Това е книга, в която „думите правят неща”. И предизвикват вериги от събития. Или преносните значения стават буквални. Разказите на Иван Димитров разсмиват и натъжават. С опита си на драматург и публицист, авторът е способен да извлече нежен смисъл от иначе абсурдните всекидневни ситуации, да опакова с поезия анекдотичното измерение на живота, въображението му да намери изход там, където ние, читателите, не го намираме. В меланхолията му има уют. В писането му има основополагаща човешка добрина. Докато се чудеше кога дойде понеделник, стана на трийсет години. Срядата дойде така внезапно, че направо му изкара ангелите. Оказа се на шейсет. Зачуди се дали ще доживее до петък, а междувременно навърши 81. Така и не доживя до края на седмицата. Умря в събота. В неделя Бог си почиваше. Само това е разказът “Седмица” - и започва да ни звучи все по-познато. А на нас ни остава да се чудим дали всъщност не е документален репортаж от собствения ни живот - все по-далеч от иронията, все по-близо до жалостта. Ненаписаното е твърде много, за да се побере в книга, както ни казва един друг, уж също твърде кратък разказ. Ето, Иван излиза и извън уюта и владенията на езика.

Текстът е публикуван в брой 35 от 2017 година на вестник "Култура".

И така...

Вчера баща ми ме изпраща до летището. Аха да си кажем "чао" и за някаква пълна глупост го обграждат четирима ченгета. И се започва един спор... Напълно безсмислен. И вместо да си кажем "чао" по нормален начин и двамата бяхме доста поизнервени.

Първо, за всички подобни случаи с хора от професията на баща ми наскоро научих универсалния отговор. Научих го от един друг доктор, който по спешност карал към болницата, когато го спрял някакъв катаджия да му прави проблеми. Нищо, че той отива по спешност.

Та универсалният отговор е: "Каквито пари имаш, по лекари да ги дадеш."

И второ, по стечение на обстоятелствата все по-често ми се налага да пътувам като част от "българската култура".

Хм... Българска култура няма! Поне на ниво държавна политика. Има култура, която се създава ВЪПРЕКИ държавната политика.

И трето, именно като подобен представител, все по-често ще прекъсвам журналисти, които казват, че съм "български писател", "български драматург" и прочие.

Не! Аз съм едно човешко същество, което е родено в България. И не желая докато това положение не мръдне поне малко, да бъда обявяван като "български".

Ами бях български драматург в Ню Йорк. Но билетът ми го плати една фондация, защото тогава нещо беше станало с "Мобилност". Джобните си ги изработих като барман.

Пари за магистрали има, но дали скоро ще има кой да се движи по тях?

Пари за бетониране на културни забележителности има...

Пари за фалираНИ банки има. Банки, които твърде скоро преди това са получавали награди за банки на годината.

Изобщо това, че пари няма, е една измишльотина. Пари има... И те изтичат отвсякъде и се разпределят по безумни начини.

Но пари за култура в тази държава в годините на Прехода няма.

Образованието не е приоритет.

Здравеопазването все не могат да го реформират като хората...

И така...

вторник, октомври 17, 2017

Този, който е живял като песен,

Този, който е живял като песен,
ще си отиде като песен.

Този, който е живял като свиня,
ще си отиде като свиня.

Този, който е живял като светулка,
ще си отиде като светулка.

Този, който е живял като хищник,
ще си отиде като хищник.

Колкото и да се делим,
ние сме заедно.

Това, което ни свързва, е,
че ще си отидем.

Топ 10 на Книжен център „Гринуич“ за най-търсените книги от 9 до 15 октомври:


1. „Силата на думите“ от Иван Димитров – издателство „Жанет 45“

2. „Никога не ме оставяй“ от Казуо Ишигуро – издателство „Лабиринт“

3. „Тиреоидит на Хашимото“ от Изабела Уенц – издателство „Вдъхновения“

4. „Остатъкът от деня“ от Казуо Ишигуро – издателство „Лабиринт“

5. „Произход на видовете“ от Георги Блажев – издателство „Пощенска кутия за приказки“

6. „Книга за Китай“ от Валери Петров – издателство „Вакон“

7. „Шедьоври на разказа с неочакван край“ – издателство „Пергамент прес“

8. „Чудовища и будители“ от Светослав Иванов – издателство „Вакон“

9. „Кубинската афера“ от Нелсън Демил – издателство „Бард“

10. „Погребаният великан“ от Казуо Ишигуро – издателство „Лабиринт“


понеделник, октомври 16, 2017

Понякога



Понякога потъвам
по улици и тротоари,
в себе си.
Викам си, Иване,
как може,
да нямаш толкова много,
което би могъл да имаш.

После политам
по облаци и минзухари,
в себе си.
Да.
Как може, бе Иване?
Как, кажи ми, как?
Да имаш толкова много,
което би могъл да нямаш.

За театъра и мечките

Наскоро в един от градовете, в който представях новата книга, ми казаха, че ще има театър вечерта. Очевидно ставаше дума за мечкарско представление. Заглавието веднага ме отблъсна, но си викам - кога ли ще отида на мечкарски театър... Та отидох.

Добър текст. Пошла режисура. Пошъл спектакъл. С нищо не се различаваше от телевизията.

Пълен салон. Публика, зажадняла за театър, защото този град си нямаше театър.

В представлението участват два стожера на съвременния театър. Стожери, които се оплакват често, че театърът запада. Че положението е лошо и така нататък.

И си викам...

Я вместо да се оплаквате, не правете пошлост за пари. Или поне мълчете. Би трябвало да ви е срам...

събота, октомври 14, 2017

ПИНГВИНИТЕ


На Дейвид Мамет



- Здравейте, написал съм тук един сценарий.
- Сценарий? Добре. Много добре. Дайте да видим.
- Ето...
- Да. Да.
- И?
- Да. Да.
- Какво мислите?
- Не! Трябва да го преработите. Така не става. Ужасен. Ужасен сценарий.


- Здравейте!
- Здравейте отново?
- Преработих сценария.
- Добре. Дайте да видим.
- Ето...
- Да. Да.
- И?
- Да. Да.
- Какво мислите
- Не! Преработете го отново. Изобщо не ставате! Но щом сте се хванали. Запишете се в университета да учите кинодраматургия.
- Кандидатствах три пъти. И трите пъти ме скъсаха.
- И с право! И с право!


- Здравейте!
- ПАК ЛИ ВИЕ?
- Пак аз... Ха... Да...
- КАКВО ИМА?
- Аз отново го пренаписах... Ето...
- Не, не. Разкарайте това нещо от нас!
- Ама...
- Какво ама?
- Ама предишните два пъти го прочетохте.
- Това беше преди да ви лепнем етикета, че сте бездарник.
- Аз? Бездарник?
- Да. Вие. Пълен бездарник!


- Здравейте!
- Познаваме ли се?
- Да, да.
- Не си ви спомням.
- Вие ни предлагахте някакви сценарий.
- И? Аз на много места ги предлагах.
- Искахме да ви кажем честито!
- Честито за какво?
- Как за какво? За Оскара.
- И?
- Ами ние… Такова…
- Кажете де!
- Имате ли някой нов сценарий?
- Мисля, че бях бездарник…
- А, значи си спомняте?
- Малко… Всичко ми е като в мъгла…
- Нищо. Нищо. Честито. Дайте да четем!
- За какво да ви давам да четете нещо?
- За да правим кино!
- Не, не. Нищо няма да ви дам.
- Защо?
- Получих Оскар за същия сценарий, заради който вие ме нарекохте бездарник.
- И? Разберете. Сценаристи – много. Стават грешки.
- Съжалявам, аз работя само с други бездарници.
- Ама моля ви! Дайте един сценарий!
- Не!
- Моля!
- Я СЕ МАХАЙТЕ БЕ, ИДИОТИ ПРОСТИ! ЕЙ! ОТ ДУМА НЕ РАЗБИРАТЕ! КЪШ! ЧИБА!

четвъртък, октомври 12, 2017

Легенда за Синия феникс



Имало един Син Феникс, който много искал да срещне любовта на живота си. А когато срещал възможности за любов, се потапял в тях. След това осъзнавал, че става дума за обикновени птици. Как? Аз, синият феникс? С обикновена птица, казвал си. Не, това е напълно изключено. И не спирал да повтаря на другите - аз съм син, аз съм феникс, аз съм единствен и неповторим. И да размахва пауновата опашка на своето любимо цвете, което на думи било сълза, но в същността си било нарцис.

След поредния неуспех той обвинявал другите птици за обикновеността им. Да. Как да го оценят? Как да го разберат? Когато той е единствен и неповторим? Тъпи копелета, казвал си. Какво ли разбират те от истински птици?

Другите птици зимували на юг, а Синият Феникс им казвал, идиоти такива. Зимувайте на Изток. В Страната на изгряващото слънце зимите са най-топли. В същото време той никога не бил напускал гората, в която живял. Колкото и да го канили, не полетял към Страната на изгряващото слънце. Не, че се чувствал добре на мястото си. Не, че не би му се отразило добре. Но може би просто бил прекалено мързелив, за да разпери криле и да бие целия този път.

Така Синият Феникс остарявал година след година. И все не срещал любовта. И все се питал защо светът е толкова несправедлив и жесток? Защо всички птици от другия пол били такива палачи, че отрязвали крилете на любовта му. Така си е умрял. Във вечното питане и вечните мъки. Във вечната си самота.

А истината била, че през цялото време всичко, което трябвало да направи, било да признае на себе си и на другите, че това, че е някакъв си там син феникс не го прави нещо повече от останалите. Че и синият феникс е една обикновена и често банална птица. Но той бил прекалено самовлюбен, за да си го признае.

сряда, октомври 11, 2017

неделя, октомври 08, 2017

"Бертолд Брехт" на Ян Кнопф

Чудесен поглед върху живота и творчеството на един от водещите немски писатели на 20 век. Книгата не дава само отговори, а задава редица въпроси. Да кажем, тя се занимава с това как Брехт бива възприеман като комунистически писател от Запада като в същото време има сериозни проблеми с режима.

Тази книга за Брехт може да бъде полезна не само за редовите читатели и писатели, но и за всички хора, които се занимават с изкуство. Брехт е интересна и противоречива фигура, която между другото казва нещо много важно, от което можем да научим много - в съвременността артистът трябва да бъде и свой собствен продуцент.

Нещо, което важи с пълна сила днес, ако погледнем едни от най-известните режисьори, музиканти, писатели. Защото сме затънали в свят на продуценти, които са се впуснали да правят луди пари от едно така наречено изкуство. А в същото време редица стойностни и талантливи артисти, певци, писатели тънат в неизвестност просто защото не могат да се самопродуцират.

Книгата хвърля поглед върху основополагащите моменти от живота на Брехт - детството, студенските години, пробивът като писател. Дългогодишния конфликт с Томас Ман, чията най-важна функция е Брехт да се легитимира. И той, в неговия стил, решава да се легитимира чрез отричането на една от най-големите литературни риби на времето си.

Книгата е кратка, чете се леко и е информативна. В карета са изнесени цитати, които сами по себе си са много ценни. Единственото, което ми направи лошо впечатление в изданието на "Рива" беше преводът, който на места "пропадаше". Не знам дали книгата е минала наистина през редактор, защото става дума за едни съвсем дребни корекции. На няколко места си личеше немски словоред. На две-три други места имаше такива обърквания, които ме караха да препрочитам пасажа два-три пъти, докато разбера смисъла и съответно видя каква е грешката.

Издателствата се оправдават за това положение с малкия книжен пазар и липсващите финансови ресурси, но аз вярвам, че този проблем, който е видим навсякъде, е решим. Достатъчно е да се публикува по-малко, но качествено.

И все пак се радвам, че попаднах на книгата, която между другото, беше преоценена на пет лева в Booktrading.

Четирите звезди, които давам, се дължат именно на българското издание и грешките.

събота, октомври 07, 2017

Моите фаворити за наградата на Перото:



Категория детска литература - Радостина Николова. Не защото е по-добра от Маргарит Минков, а защото е жива и млада. Младите трябва да се подкрепят. Тъжно, но факт-.

Категория Поезия - категорично "Море на живите" на Александър Секулов. Заради сгъстеността на стихосбирката, метафорите, ритъмът и широките редове.

Категория - срам не срам нямам фаворит. Не, защото не съм фен и на трите автора. Просто нямам врема им прочета книгите и не би било коректно да имам фаворит по симпатия и по минали книги.

Категория превод на чужд автор - Анжела Родел за "Хайка за вълци". Не защото Мари Врина не е адски добра. Просто Анжела Родел е също толкова добра. И преводът на Хайка за вълци е бая по-сложна задача.

Категория дебют - Антон Стайков е млад като автор. Късен дебют. Заради смъртта и Джузепе.

петък, октомври 06, 2017

Солидарност с Виктор Николаев

заплахи, които журналистът получава. Виктор Николаев трупа точки. Управляващите простаци и наглеци си мислят, че могат безнаказано да дърпат публично ушите на тези, които изразяват своята нетърпимост към политическата кочина, която сме принудени да наблюдаваме ежедневно. Не са познали. При всеки подобен случай ще им се стъжва положението. Поне в социалните мрежи. Защото те не са контролирани. Въпреки наличието на тролове. Пеевски никога няма да купи интернет. Това е прекалено голяма хапка за него.

Част от диалога:

Антон Тодоров, ГЕРБ: Много силни думи употребявате.
Виктор Николаев, Нова тв.: Те не са мои.
Анатон Тодоров: Ще ви изядат хляба.
Виктор Николаев: Не са мои – поне думата „шайка“.
Антон Тодоров: Вече изядоха, ха-ха, хляба на колежката ви. Тя и тя малко така... беше тръгнала в някаква посока, ама... нещо виждам, че липсва столчето ѝ.
Виктор Николаев: Какво казвате?
Антон Тодоров: Какво казвам – ми не знам, обяснете ми що я няма...

сряда, октомври 04, 2017

"Силата на думите" влезе в топ пет по продажби в столична книжарница

Книжарницата е малка и квартална. Колко подходящо за моята малка книжка.
Малките книжарници в България са много големи като отношение
и грижа за книгата.

Книжарницата се казва "Книжен ъгъл" и се намира на улица "Оборище".

Докато писах разказите в книгата живях... На улица "Оборище".

събота, септември 30, 2017

Силата на думите в Асеновград

Слизам на гарата в Асеновград. Питам как да стигна до центъра, разбирам, че по пътя мога да мина през пазара. И понеже обожавам пазари, запътвам се натам. По пътя виждам един забавен надпис и го снимам.

Взимам си невен и мащерка от един билка в предверието на пазара. После влизам в самия пазар. В един момент гледам още една будка с билки. Вадя таблета, за да щракна една снимка. Леко плах съм. Да не ми каже сега някой нещо за това, че снимам.

- Е как може така! - чува се глас. - Без мене да снимаш!

Гласът е от дядото, който продава на сергията.

- Ще те снимам, няма проблем! - отговарям.


Той се мушва сред билките. После го питам какво типично асеновградско ще ми препоръча. Предлага ми микс от над 30 билки. На момента взимам и продължавам по пътя си. Стигам до градската библиотека "Паисий Хилендарски". Оставям тежкия самар на първия етаж и се качвам по стълбите. Изненадва ме отварящата се врата. Всичко е ново, наскоро ремонтирано, в такъв противопес с редица други библиотеки, които или не могат да си позволят подобни ремонти, или страдат от липса на смислен мениджмънт.


Казвам на двете библиотекарки, че искам да даря една книжка. Те ме молят, ако аз съм автора, да я разпиша. Изпълнявам молбата им, след това казвам, че бих разгледал. Едната библиотекарка, тази, която работи в отдела за изкуство, ме развежда. Цялата библиотека е обновена, вместо скърцащ старинен паркет (който също си има своя чар), обуквите ни тропат по ламинирания паркет. Книгите са подредени, отделено е място на определени автори. А има и английско дворче със стъклен покрив и отново книги, където две ученички четат нещо. Библиотекарката ме осведомява, че този кът е любим на децата.

Завършваме обиколката и се разбираме някой ден да дойда да гостувам в библиотеката, която има и зала за събития с неизменния роял. В отдела по изкуствата ми прави впечатление, че една от новите книги е на Тед Кочев. Книга, която съвсем наскоро беше издадена от издателство "Колибри". Очевидно тук внимателно следят какво се публикува и често попълват библиотечния си фонд.

Разделяме се с библиотекарката. След кратка разходка се озовавам в бар Кошипрайш - мястото, което подслонява четенията "Литературен шейкър", на които ще гостувам. Всъщност ще откривам третия им сезон. След няколко разменени думи с хората вътре решавам, че след шестчасовия път с влак от Варна искам да се поразтъпча. Питам дали има книжарници наоколо. Има две. От първата си купувам книгата "Живот без поезия" на Тома Марков и два пълнителя за писалката, защото съм открил, че не съм взел нови пълнители и рискувам да ми свърши мастилото и да трябва да разписвам книги с химикалк (нещо, което се опитвам да избегна) или с молив (нещо, което бих преживял, даже трябва да пробвам някой път, въпреки че моливът е доста по-ефимерен материал за посвещения).


Влизам в другата книжарница, от която вече съм решил да не купувам нищо, не мога да купувам книги от всяка книжарница, в която се озовавам, тъй като почти всеки ден посещавам тези пространства. След това сядам на една пейка до исторически музей, колкото да си поема дъх и се връщам в бара.

Посреща ме Елена, барманка по заместване, която не се занимава с нищо и за да не скучае, постоянно си измисля какво да прави. Споменава, че рисува и аз веднага й връчвам една бройка от книгата. Тъй като тя вече ми е казала, че рисува с всякакви материали, й връчвам писалката със зелено мастило (доскоро писах с кафяво, но покрай премиерата минах на зелено, защото и корицата е зелена). Тя рисува набързо нещо, а междувременно обслужва два клиента - майка с малко дете. После ми показва това, което е сътворила за краткото време - женско лице като освен писалката е използвала и химикалка със син цвят.

Излизаме да пушим и си говорим за различни неща. Пия зелен чай, тъй като не мога да пия кафе или алкохол, поради все още лекуващия ми се панкреас. Казвам й, че ще ходя в Токио. Тя се радва, защото също обича да пътува.

Скоро пристига и Ива от Жанет, с която засядаме на балкона, докато стане време за четенето. Междувременно аз съм се захванал да направя малки листчета хартия от един лист А4, които после маркирам с писалката. Номерата са от едно до деветдесет. Елена няколко пъти ме пита за какво са ми листчетата:

- Ще видиш - отговарям й, защото не обичам всичко да се казва веднага, обичам да има изненада.

Време е четенето да започне. Създателката на "Литературен шейкър", чието име ми убягва, защото постоянно обикалям по различни градове и се запознавам с много хора, а и съм забелязал, че почти веднага забравям имената на хората. Освен това не съм и физиономист, така че положението е безнадеждно. Та въпросната жена (момиче?) ме представя накратко. След което аз казвам няколко думи за книгата. След това обявявам, че тъй като събитието се казва "Литературен шейкър", ще се откажа от авторитарното авторово четене и публиката избира парчетата, които ще чета. Моля за един шейкър, изсипвам в него листчетата, затварям, разбърквам добре, дори го подмятам, при което забелязвам, че отдавна не съм го правил и се чувствам несигурен. Странно усещане, при положение че шест години съм работил зад бар.

Публиката изтегля листчета, а аз чета съответните разкази. Предвидливо съм номерирал разказите в съдържанието, така че да не трябва да броя пред хората и да гълтам още време. Е, направил съм грешка и номерацията ми е до 91, защото съм номерирал два пъти един разказ, но го преживявам. Просто ако се падне номер над 24, знам, че трябва да прибавя едно към числото. Да кажем ако някой изтегли 69, аз чета номер 70, за да няма никакви манипулации.

Интересно ми е как се получава. За пръв път имам книга, от която с удоволствие бих чел всичко... Усещането е приятно.

Четенето приключва, разписвам книги, провеждам няколко разговора. Запознавам се с още някакви хора, включително един човек, който е бил барман на софийското Петно и ме помни, аз му обяснявам за моята слаба памет и той не го приема тежко. Надявам се пак да се срещнем. После излизам отново на балкона. Там следва един друг разговор, който е също толкова интересен, въпреки подчертания негативизъм на хората, с които си говоря. И това е част от живота, няма лошо.

Става време да тръгваме. Отивам да снимам Елена, на която вече съм казал, че с удоволствие бих я снимал следващия път, когато дойда в този град. Снимам от толкова години и все повече ми се работи с модели. Разменяме си контактите. Тя ме моли да й донеса нещо от Япония. Питам я какво. Тя казва просто да й донеса нещо. Междувременно в главата си съм я кръстил Хубавата Елена. Защото тя наистина е хубава. В тези думи няма никакво желание към нея, имам си приятелка, но харесвам красивите хора. Всъщност харесвам и хората, които не се вписват в шаблона за красота. Наблюдавам очите, телата им. Опитвам се да си представя какви ли истории се крият зад тях. Понякога познавам, друг път - не. Няма значение, важното е да се пробва.


След това се качваме в колата и отпрашваме към Пловдив. На следващия ден ще чета на Литературната сцена на Капана Фест. А и винаги обичам престоите в този град.

петък, септември 29, 2017

"Силата на думите" във Варна


- Можете да пушите! Можете да пушите! - вдъхновено крещи бързащата кондукторка, защото половин час след пътуването влакът спира, за да чака някаква връзка.

Народът се въодушевява, блъска се, ръга се, рита се. Всеки иска да излезе пръв. Дори малко се псува народът, но без лоши чувства. Така, че по-скоро попържва.

И после като настава едно пушене! Леле! Не знам дали тези облаци в небето са метеорологични или пушачески. Честно.
А аз си мисля за премиерата вчера в "Параграф 22", които винаги ме изумяват с личното си отношение и добрата селекция на книги в книжарницата. Може книгата ми да я няма в редица книжарници, но щом те са избрали да я сложат на един от рафтовете си, значи съм си свършил добре работата. Естествено, винаги може и повече. Но това е тема на един следващ роман.

Впрочем снощи преди премиерата в книжарницата един бъдещ готвач, който току-що е влязъл да учи това велико изкуство, разпъна комплекта от ножове на масичката, на която по-късно щях да седна. Аз се въодушевих. Викам му, може ли да ги оставиш за премиерата, щото нали силата на думите е по-голяма от някакви си там безобразно добре наточени ножове, с които можеш да кълцаш месо като едното нищо.

Той мисли, мисли и накрая отсече, че му се струва опасно. Но изведнъж нещо му хрумна.

- Искаш ли да ти дам готварската си униформа.

Аз потрих ръце от кеф, той ми я подаде - беше на закачалка. Е, не сложих черните панталони, щото какво ще си кажат минувачите по улицата - писателите така изпаднаха, че започнаха да се развяват по боксерки в храмовете на словото. Но горнището облякох. И шапка си сложих.
И му казах, виж, едно време мислех да ставам готвач, така че сега пред теб стои един провалил се готвач, който от нямане какво да прави прописа. Долна работа, а?

Той не каза, че е долна, но вездесъщата ми саморефлексия веднага му сложи едно: "Да" в погледа. Блещукаше там потвърждението, но все тая. А после му разказах за Етгар Керет и хумуса и как съм се зарекъл следващия път като идва в нашата стна, да направя хумус специално за него, да му падна на колене, да сведа смирено глава и да му го връча в бяла японска чиния, която е сложена на червена възглавничка.

И когато Етгар Керет ми казе, че хумусът ми е превъзходен (нещо, което и без това знам, защото и аз здравата набивам нахут в най-различни форми), да ревна като дете от соца, което е получило Конструктор номер 8 или чисто ново Балканче.

А когато публиката влизаше в книжарницата и питаше: ще ни готвиш ли? Аз убедено отговарях:

- Да!

А после посочвах четирите си книжки и казвах:

- Поезията днес ни е пържена, леко е стара, щото стихосбирката е от 2012, ама тоя рибар Иван Димитров няма по-нова. Мързелива работа. Пиесите ги задушаваме с масълце на бавен огън. Романите ги правим на салати, че романите по принцип са прекалено велики и големи книги, а трябва да си щадим стомасите. А новата книга с разкази днес е десертът. По тайна рецепта.

И така нататък...

Следва Асеновград...

Униформата остана във Варна, но пичът (тоя, бъдещият готвач) се смили над мен и ми подари готварската шапка. Ех, отново намазах. Кеф, кеф, кеф!

четвъртък, септември 28, 2017

Представяния на "Силата на думите" - 28.09. до 02.10.

28.09. - Варна (книжарница Параграф 22)

29.09. - Асеновград (бар Кошипрайм)

30.09. - Пловдив (Капана Фест)

02..10. Стара Загора (Нашето място, благодарение на Пътуващите книги на Стара Загора)

сряда, септември 27, 2017

Отговорите ми на анкетата на "Площад Славейков"

Сайтът "Площад Славейков" прави една безкрайно интересна анкета по въпросите на културата. Благодаря, че ми беше дадена възможност и аз да кажа две-три думи.

– Кое е най-значимото постижение на българската култура?

– Не обичам нещата, които са най… Едно, че съм закърмен с контракултура, и второ, че така винаги се слага някаква оценка. Малко е тъпо да пишеш двойки и шестици на хора с по-богат опит от теб. Така че съвсем безотговорно ще кажа: най-голямото постижение на българската култура е, че в България още има култура. Културата е в унизителна позиция по време на целия преход, който (вярвам) още не е свършил. Строим магистрали, огромни зали, небостъргачи, комин до комин… Назначаваме поредния директор на водопад и очакваме от него да ни каже дали цензурата може да се яде. А сме с най-малкия бюджет за култура в ЕС! Българските актьори са с по-малки заплати от албанските и македонските!

Държавата все обещава и изключително рядко се сеща да отпусне пари за попълване на фонда на библиотеките с нови заглавия. Говорете с някой сърбин да видите как се прави тази работа. Киноцентърът не спира да се тресе от скандали. Изкуството се субсидира по системата на глава на добитък, пардон, зрител. В определени периоди хонорарите на актьорите се бавят недопустимо много. Знам за историята на една постановка в един от водещите театри, която е направена почти без бюджет, защото преди две-три години имаше огромен проблем с бавене на пари от септември нататък… А когато това се комбинира с неплащането на актьорите, се получава следното: актьорът няма пари за билет за градския транспорт и закъснява за репетиция, защото го е свалила контрола! В същото време се откриват нови музеи, наливат се огромни пари в бетониране и окепазяване на културното ни наследство. Паметници на културата биват подпалени от клошари…

Да, от една страна бюджетът ни за култура плаче за увеличаване. Аз лично ще си обръсна гладко брадата за пръв път от десет години, ако някой ден той стигне заветните 2%… От друга страна има пари, но те се изразходват по нелеп начин. Те се дават за това, което се е случило ПРЕДИ. Основно за това то да изглежда като СЕГА, с което се съсипва всякаква автентичност. А липсва разбирането, че изкуството е и нещо, което се случва СЕГА. И има нужда от подкрепа. Но в България почти всеки знае, че хората на изкуството си клатят краката и това никаква работа не е. В България някак битува виждането, че истинската работа е на полето, пред компютъра и пр. Изкуството също е работа. Точка!

– А кой е големият й провал?

– Един сериозен скулптор, чиито произведения гледат навъсено и който ходеше да си купува алкохол по време на протестите в парламента, нищо, че парламентарната му група беше била отбой. За съжаление, той не е истинският проблем. Проблемът са мутрите в културата, а те не са един или двама. И все пак един беше културният мултак и много бяха неговите пророци. Ако трябва да бъда злободневен – най-големият провал е това, което се случва в Пловдив. Бъдещата културна столица на Европа изпъди от организацията си хората, благодарение на които кандидатурата спечели. Надявам се да успея да откажа всички участия, които ми предлагат там, защото не искам да имам нищо общо с тази схема. Вече отказах две. За съжаление много артисти, които също не одобряват това, което се случва там, ще участват. Разбирам ги. Те живеят от хонорар на хонорар. Така сме повечето… С една приятелка говорихме да направим подписка за това, че ако там не се промени нещо освен като участници ще ни загубят и като публика. Но не вярвам, че от подобни актове на съпротива има смисъл… Повечето хора мълчат за това, за което трябва да се говори. И говорят за това, за което трябва да се мълчи.

– Кои са най-добрите произведения/събития/явления в…

а) театъра – свободният театър, който успя да си създаде публика. В момента АСТ са в процес на създаване на истинско голямо пространство, от което независимата сцена има остра нужда. Иначе Галин Стоев, „Сфумато“, Явор Гърдев, Диана Добрева, Веселка Кунчева, Ани Васева, Иван Панталеев. Със сигурност изпускам някой. Позволявам си да кажа, че за мен събитието на този сезон ще са спектаклите по текстове на Вирипаев на Явор Гърдев и Галин Стоев. Както и новата програма по текстове на Достоевски в „Сфумато“. И защото твърде често в България се забравя да се говори за младите поколения: Марий Росен, Крис Шарков, Тея Сугарева, Боян Крачолов…

б) музиката – Иво Димчев, който не можех да поместя в театъра, защото е уникален, неповторим космополит, чието присъствие в България е манна небесна за всички, които милеят за българското изкуство и проклятие за всички хомофоби и върли и крайни консерватори. Но и Bluba Lu, които съвсем скоро ще изкарат първия си албум с песни на български. Вече имах щастието да чуя парчетата, но ще си замълча. Трябва да има съспенс. The Science (Нино Гомес и Soultslept), които правят разкъртващо готино дуо, което е печелило конкурс за ремикс на Bonobo, но никой не знае това. Ража и бандата й. Comasummer, защото е хубаво да има качествен и небанален рок. Всичко, което правят хората зад Аларма Пънк Джаз Фест, Терминал 1 и MIXTAPE. Лейбълът Biganda. Оратница. Мерудия. Иван Шопов. Теодосий Спасов. Ох, много са. Преставам;

Работил съм като барман. Липсва ми да пускам музика на хората и да спретвам български вечеринки, по време на които някой да ме попита: „Мога ли да поръчам песен”, а аз да му отговоря: „Да, стига да е българска и да е хубава“. Но ще подхвърля само и Таралежков, Бъни и Елко от БГЗ и Сър Мата Хари, както и Шкода, които взеха да се събират веднъж в годината;

в) литературата – тук положението е опасно. Предпочитам да замълча за утвърдените автори. И да кажа за Дани Радичков, Нинко Кирилов, Антония Атанасова, Лили Йовнова, Владимир Полеганов, Васил Балев, Ясен Василев, Радослав Чичев, Мирослав Христов, Стефан Икога, Стефан Иванов. И още една купчина имена на млади хора, които уверено навлизат в територията на литературата. Част от тях все още се наместват в дрехите й, но има бъдеще. Вярвам го. Това е най-голямото събитие. Въпреки безобразната културна политика, има млади. И надежда;

г) киното – „Източни пиеси”. А отскоро и „Христо” – един от малкото жанрово издържани филми в България, в който можем да видим големи актьори в нетипични поддържащи роли – Юлиан Вергов например. И в който с пълна сила блестят Димитър Николов и Димитър Крумов, които завършиха в НАТФИЗ съвсем, съвсем скоро;

д) изобразителното изкуство – ретроспективната изложба на Иван Милев, Кольо Карамфилов и Павел Койчев. КРИСТО, защото, както знаем от деветдесетте, Бог е българин. Фотографията тук ли трябва да присъства? „Анима анимус” на Темелко Темелков, „Пряка светлина” на Яна Лозева (две години гледах няколко фотографии от каталога на стената на квартирата си, за съжаление смених квартирата, липсват ми). „16: 26: 36” на Нели Гаврилова – двайсетгодишен проект, в който през голото тяло надзъртаме в живота на модела Катина. Галерия „Ластици”. Снимките на Лора Мушева, Елена Николаева. Дипломната работа на Лора Топалова;

е) телевизия – не гледам телевизия, с изключение на „Денят започва с култура” и „Библиотеката”. Така че не съм експерт в тази област;

социални мрежи – най-скандалната дама в българския хай и лоу лайф – Иванка Курвоазие, профилът на Иво Димчев, статусите на Мила Искренова, Манол Глишев, Ивайло Дичев. Фотографът Хубен Хубенов в Инстаграм, Яна Лозева пак там;

онлайн медии – „Портал Култура”, „Дневник”, все по-рядко Фото Форум и все повече блогове и Фото Момент. Сайтовете за литература „Кръстопът”, „Литернет”, Литклуб”.

– Коя е най-влиятелната фигура в българската култура?

– Министърът, който няма култура.

– Кои са личностите с най-силно присъствие в театъра, музиката, литературата, киното, изобразителното изкуство, медиите?

– Обичам да говоря с примери, така че вече отговорих на тези въпроси.

Искам само да поясня, че всяка класация е субективна и пристрастна в зависимост от анкетирания.

вторник, септември 26, 2017

Голи момичета



На Томаж Шаламун

Момичета, момичета, голи момичета,
златни рибки летят във вашите погледи,
канарчета бродят по клонките на устните ви,
мечки реват във прозявките ви,
две лодки плуват в морето на челата ви.

Момичета, момичета, голи момичета,
черешови фиданки са носовете ви,
я, пловдивските тепета на малинените
ви бузи се издигат над разораната
пролетна почва на устните ви,
я, водопадите на мътните черни води на косите ви,
в трапчинките ви са се сгушили
неродените деца на бъдещето –
те спят дълбоко, за да бъдат
завинаги събудени утре.

Момичета, момичета, голи момичета,
сърните на вратовете ви се извиват
нежно като лебедов дим,
фасадите на раменете ви са Атласи,
поели тежестта на световете,
на безброй космати желания,
комините на ръцете ви
бълват дъги от невинност,
пойните пътеки на гърбовете ви
са магистрали към светлото бъдеще.

О, златните църковни кубета на гърдите ви,
о, маслините, боровинките и ягодите на зърната ви,
о, тамянът в пъповете ви е прослава
на всички разпнати пророци
с трънените венци на делата им.

Момичета, момичета, голи момичета,
летният вятър продухва житните класове
по плодородните полета на коремите ви,
игриви катерички се катерят
по дъбовете на краката ви,
по чворовете на колената ви
са детските площадки,
по тях търчат двайсет хиляди
випуска първолаци,
те не знаят шептящата
тайна на поколенията ,
прекланят се само
пред камиончета, кукли, креватчета.

Момичета, момичета, голи момичета,
мушмороците на пръстите на краката ви,
се боричкат с тръстиките на extensor retinaculum,
танцуват хора със скриптящите ви сухожилия,
към луната на фонтанелите ви
озверели вият вълците на глезените ви.

Скалпелите на лактите ви
шарят като игли с живец
по полулунните клапи
на сърцата на боговете
на всички войни.
Скули скриват
цялото световно скудоумие.
Мъхът мълчи над кладенците на порите ви
и спасява мълчанието на изгубените поколения
- скитащи скитници -
сочейки им посоката
на Северното сияние.
Там ги чака нос
Вяра, Надежда и Любов.

Момичета, момичета, голи момичета,
о, оазисите на подмишниците ви,
о, кардамона на миглите ви,
о, индийските орехчета на ларингсите ви
и ритмите на тарамбуковите ви кожи:
този папирус на цялата
писана и неписана поезия.
О, котешките помръдвания на ушите ви,
тези фазанени фунии за бърз пренос
на философски послания –
за нея сто милиона мъдреци
са изгорели на кладата
на Големия чеп,
на Великия инквизитор,
на Узурпатора, завзел нелегално
железния трон на земните кралства,
на трите Небесни империи,
на деветте кръга на Ада,
на саторито, което носи вечна смърт.

Узурпаторът се зове Пенис Безкрайни.

О, борците на световната революция –
кокалчетата на пръстите на юмруците
на ръцете на телата на гражданското неподчинение
на дъхавите ваши души.
О, естетиката на Библията,
на Талмуда,
на Корана,
на Упанишадите,
на оралните свещени писания,
които плачат по неродените си Омири:
песните на песните на песните ви.

Цвърчат огрените геени на очите
на немарливите четци,
които се давят в плитките води
на невежеството си.
Те никога няма да разберат
нас, от сектата на „Смъртта на Тибалт”,
нас, гмурците,
о, клети клетници,
нас, хора на удавниците,
нас, Мажорните Томове,
нас, космическите чудаци.

AND THE PAPER WAN’T TO KNOW
WHOSE SHIRT YOU WEAR,
NOW IT’S TIME TO LEAVE
THE CAPSULE IF YOU DARE.

Нас, Дейвидбаумовците,
пътуващи към тайната на тайните,
предадени от всичко живо
и от всичко дигитално.

I HAVE JUST PICKED UP
A FAULT IN THE AE-35 UNIT.
I HAVE JUST PICKED UP
A FAULT IN THE AE-35 UNIT.

Ние търсим нови и нови
планини на Мохамед,
от чиито Еверести да се хвърлим
в Марианските падини на комплексите си
с отворените парашути
на животоспасяващите си съмнения –
тези Харонови лодки, които ни отвеждат
към Обетованата земя на Едем,
тази смугла майчина гръд,
утробата на всички начала,
чиито краища са нови начала
на нови краища и начала.

Момичета, момичета, голи момичета,
във вашите разнолики, менливи същности
хора на средни възрасти клокочат
във Великата Световна Война
с разтеклите се часовници на времето.
О, звездите на всепроникващото ви обаяние,
този телепорт към планината Арарат,
която ще ви спаси от Великия потоп
на малките ни мисли.

Великата Араратска пустиня
е оазисът на кралството на животните,
о, кралят е гол,
новопокръстеният идол
на животинското кралство
няма грива,
но е с четири, два или три крака,
в зависимост от това
докъде е докретал
по своите и чуждите пътища
на роднините и чужбините
на картата на тези и онези светове.

Момичета, момичета, голи момичета,
о, Богове и Сатани,
о, Ерос и Танатос,
о, Афродити, Купидони,
ние от свитата на прокажените безделници
пристъпваме към входа към Орфеевите,
Аполоновите и Дионисиевите мистерии,
носейки свитъци с преписи на Евангелията
на вашите недосънувани сънища –
рожбите на финалното осъзнаване на това,
що е несъзнато,
този клоун от филм на ужасите,
най-съвършеният съспенс на онзи,
който се вписва в своето
кинематографично вписване.
Най-черният рицар на възмездието,
свръхчовекът с червена перелина,
който се изправя срещу всички
наши и извънземни светове
с един-единствен щит –
С-то, изписано на гърдите му.

Момичета, момичета, голи момичета,
свитите старци на смъртта
слушат инвалидните колички,
в които се разплува умиращата плът
на живите мъртъвци,
в целувките на мозъците ви
ударно нахлува гледката на носилките,
с които изнасят поетите,
тези зомбита на Невидимото,
тези ахкащи светци,
повити с белите роби
на белите си стихове,
тези мъртви живци.

О, чуйте житията им!
В тях се носи канеленият аромат
на черен шахматист,
играещ партия с железен рицар
на плажа на Вчерашния ден,
виж,
на хоризонта глъхне гледката
на островите на Възможността,
към които отправяме
невъзможните си взорове
за вечен живот.

Момичета, момичета, голи момичета,
зовем ви в хор,
предем като котараци,
чиито мустаци като антени
улавят сигналите на инопланетяните
от хора на Венера.
Мустаците настръхват.
Гърбовете се изпружват.

Летим във вакуума
на междуполовото пространство,
това плашещо То,
което ни прави
на плашило без мозък,
на тенекиен човек без сърце,
на лъв без смелост,
на невръстно момиче без родина.

О, вещици на всички посоки,
замлъкнете пред това,
което ви превръща
в прах и пяна!

Момичета, момичета, голи момичета,
нашите кораби са закотвени
в заливите на нашите Итаки,
тъй мъдри, както сте сега с толкоз опит,
навярно вече сте разбрали
Итаките що значат,
космически кораби,
закотвени в сянката на Юпитер
пред слънчевото затъмнение
на монолита на това,
което е невъзможно за разбиране.

THIS IS GROUND CONTROL
TO MAJOR TOM.
HUSTON, WE HAVE A PROBLEM.
I’M SORRY, DAVE.
I’M AFRAID I CAN’T DO THAT.
STOP, DAVE.
STOP, DAVE.
I’M AFRAID.
I’M AFRAID, DAVE.
MY MIND IS GOING.
I CAN FEEL IT.

Момичета, момичета, голи момичета,
пясъкът на майчиния бряг
изпълва с вода напуканите ни устни,
люляковите ви люлчини песни
разбират Тайната на Самотата,
на памуковите полета,
в които се въргаляме
като разгонени зверове,
голи в своята уязвимост.

В края на пътеката съзираме
отворена вратата на детската ни стая,
със зелените разпилени
пластмасови войници по пода,
с плакатите на забравените си идоли,
с килима, напоен със сълзите
на порастването ни,
с чаршафите,
изцапани с пяната,
от която се родиха богините на любовта,
о, смес от пяна и кастрацията
на гръмовержеца,
който се зове Баща.

Момичета, момичета, голи момичета,
разтворили своите порти,
ето ни, идваме,
ето ни, идваме,
ето ни идваме.

Надяваме скафандрите
с кислорода на спомените,
напускаме капсулите
на бетонираните си Азове,
реем се из безкрайния Космос
на титаничното пространство
между двама стари познати.

AND I’M FLOATING IN A MOST
PERULAR WAY.
AND THE STARS LOOK
VERY DIFFERENT TODAY.

Надвесваме се над
Долината на Смъртната сянка,
ждрело на Смъртта и Живота,
о, черна майко,
мъстта за живи и за зрящи чуй!
О, Черна дупко,
в чиято черна бездна
ще загубим всичко намерено
и ще намерим всичко загубено,
о, пирамидо, в която ще положим
балсамираните мумии на неизплаканото,
порой от сълзи и сополи,
о, депо, към което водят
всички релси.

PLANET EARTH IS BLUE
AND THERE’S NOTHING
I CAN DO.

Обрулените круши на телата ни
и изкорубените ни от търсене умове
ви пращат поздравителна картичка
в черен пощенски плик,
на който е изографисано релефно
черното ни сърце.

Така предават власт
генералите на пустия диктат
на име Мъж,
мъжествен глас
с мъжествен тон
припява:
Ние, влизаме!
Ние, влизаме!
Ние…
Влизаме…

Поемаме в тъмнината
на противоположния полюс на магнита,
менящ се монолит,
в която няма монотонност.
Ние…
Влизаме…

Прекрачваме в отвъд.
Прекрачваме и своето прекрачване.

NOW IT’S TIME TO LEAVE
THE CAPSUL IF YOU DARE.
I CAN FEEL IT.
MY MIND IS GOING.
THERE’S NO QUESTION ABOUT IT.
I CAN FEEL IT.
I CAN FEEL IT.
I CAN FEEL IT.

О, Боже, тук е пълно със звезди.
О, Боже, тук е пълно…
О, Боже Тук.
О, Боже.

понеделник, септември 25, 2017

Полиглоти



На Редактора

Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
забравени, загубени, заглъхнали езици,
езиците на други самоти,
на друго време,
на чужди светове,
които те привиждат като свои.

Нали в основите на днес
стои бетон от скъпо минало,
което никак не е минало,
а продължава да крепи бита?

Нали свещеното, което сме захвърлили,
трепти в словесни корени?
Не вярваш, по-добре се взри,
ще видиш как искрите на отминалото
продължават да горят
по бенгалските огньове
на пластмасовия век,
на секундата по линията на времето,
която гордо се гордее с единствената си реалност:
с реалността, която нереална
никога не спи по своите и чуждите прозорци.

Нищо, има и такива персонажи нереални,
които рязко дръпват платове от нули, единици
и се вглеждат ведро в звездите.
Има.
Има и реални копелета, в които
няма нито капка виртуалност.
Има, има.

Те също са от тях.

Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
прокудени, прокълнати езици
чрез които те прокуждат и прокълват
чистичките орди с име Пошлост.

Има, има.
Те също са от тях.
Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят да седят по масите
на пустословното си недоволство,
на висящи маси без крака,
макар самите те са табли
на краката на езика.
Нищо. Има.

Най-вече знаят древните езици,
затова воюват с тениски на Арес,
затова и креят все по-често всички Афродити.
Нищо.
Всичките езици знаят,
а все по-малко могат да се разберат.
Те говорят всичките езици,
но все не могат да намерят общ език.
Но ти недей ги съди и дамгосва,
а просто поседни и помисли:
какво невежество е да си вежлив и знаещ.

сряда, септември 20, 2017

Ядове

Сто квадрата немам.
Една къща немам.
Един бостан...
То и за кво ми е?
Само работа сака.
Дедо ми цел живот копаше.
И сега копа там горе
оня небесни бостани.
Бабичките се свършиха у Мизия.
Само деца останаха.
И работа немам.
Ама имам кво да ям,
има де да спа.
Имам мъж да ма обича.
Кво правим ли?
Ядосвам се!
Щото сичко ми е наред.

вторник, септември 19, 2017

Поетите са ловци на пеперуди,
които се скитат из планински поляни.
Стихотворенията пърхат
с пеперудените си криле
из меката паяжинена светлина на заранта.
Поетите се разхождат с мрежите
на вътрешното си мълчание.

Някои не виждат нищо.
Други виждат всичко.
Трети са циклопи.

А колко пеперуди пърхат
сред кълвачите на вдъхновението.
Рогове на неизреченото изобилие.
Богове на всички изгорени апокрифи.

Но някои поети хич ги няма в този лов.
Или пък мрежите им са надупчени.
А други са родени ловци,
които пълнят меховете на тетрадките си
с виното на пойни стихове.

Но какъвто и да си,
ти имаш своя улов.
Мърда той в торбата ти,
когато се прибираш към дома.

А после се започва друго.

Някои поети с карфици
приковават хербарии.
Други повиват пеперудите
в тефтери, в книги.
Трети в опитите си да ги запазят,
ги убиват.

Но малцина са,
повярвай ми,
ония,
които пускат пеперудите
на свобода да пърхат
под формата
на книги.

събота, септември 16, 2017

Елегия

Ой ле, майко, младост не видех,
само работа, майко, мътна и черна.
Мътна и черна още безнадеждна,
казали са майко, че аз съм свободен,
но на Тиква роб съм,
на Тиква, майко, и на други кратуни,
кратуни още политици,
политици още бизнесмени,
бизнесмени - чисти мутри.
Превзели за България, майко,
превзели са синовете й,
превзели са дъщерите й,
и теб, майко, са превзели.
На пусто българско пОле,
една тиква расте, майко,
една тиква и тя ни владее,
една тиква и тя ни заграбва,
една тиква и тя ни погубва,
а ние патки пасем.

петък, септември 15, 2017

Пенчо не чети!
Пенчо си чете.
Пенчо, работи!
Пенчо пак чете.
Пенча го бъзни,
няма да лежи,
ти го изиграй,
няма да се май.
Време се мина,
Пенчо порасна,
иска да яде,
има откъде.

четвъртък, септември 14, 2017

"Силата на думите" от днес на щанда на "Жанет 45" на Алеята на книгата в София

Новата ми книга "Силата на думите" най-сетне е вече факт. Тя вече се намира на щанда на "Жанет 45" на Алеята на книгата в София и аз нямам търпение по-късно да се срещна с нея. Причината? Освен това, че ще видя разказите на хартия, книгата е с илюстрациите, корицата и цялостния дизайн на страхотната Мария Налбантова.


Скоро ще има и дата за премиера.

А дотогава, споделям с вас думите на редактора на книгата Силвия Чолева:

"Четивна, остроумна, написана с въображение, с познаване на най-добрите образци в жанра, абсурдна, смешна, тъжна. Такава е новата книга с кратки разкази на Иван Димитров. Сбито писане, крайна пестеливост към думите. Иронично-саркастично и меланхолно-тъжното надделяват над историите в нея - ту измествани към есеистичния фрагмент или драматургията, ту към сюреалистичното или автентиката на преживяното. Иван Димитров успява да събере отделните части, на които се е разпаднал животът ни и от тези парчета се е получила малко мрачна картина, но читателят в крайна сметка остава обнадежден. Защото, докато четеш, се усмихваш, даже се разсмиваш. Думите имат сила.

Днес и утре ще съм на щанда на "Жанет 45". Ако искате минете, за да си разменим някоя усмивка, дума или поглед.

сряда, септември 13, 2017

Полиглоти



На Редактора


Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
забравени, загубени, заглъхнали езици,
езиците на други самоти,
на друго време,
на чужди светове,
които те привиждат като свои.

Нали в основите на днес
стои бетон от скъпо минало,
което никак не е минало,
а продължава да крепи бита?

Нали свещеното, което сме захвърлили,
трепти в словесни корени?
Не вярваш, по-добре се взри,
ще видиш как искрите на отминалото
продължават да горят
по бенгалските огньове
на пластмасовия век,
на секундата по линията на времето,
която гордо се гордее с единствената си реалност:
с реалността, която нереална
никога не спи по своите и чуждите прозорци.

Нищо, има и такива персонажи нереални,
които рязко дръпват платове от нули, единици
и се вглеждат ведро в звездите.
Има.
Има и реални копелета, в които
няма нито капка виртуалност.
Има, има.

Те също са от тях.

Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
прокудени, прокълнати езици
чрез които те прокуждат и прокълват
чистичките орди с име Пошлост.

Има, има.
Те също са от тях.
Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят да седят по масите
на пустословното си недоволство,
на висящи маси без крака,
макар самите те са табли
на краката на езика.
Нищо. Има.

Най-вече знаят древните езици,
затова воюват с тениски на Арес,
затова и креят все по-често всички Афродити.
Нищо.
Всичките езици знаят,
а все по-малко могат да се разберат.
Те говорят всичките езици,
но все не могат да намерят общ език.
Но ти недей ги съди и дамгосва,
а просто поседни и помисли:
какво невежество е да си вежлив и знаещ.

понеделник, септември 11, 2017

"Райският проект" на Джеймс Холис - едно райско есе за любовта с привкус на Юнг

Това е втората книга на Джеймс Холис, която чета (след "Под сянката на Сатурн: раняване и лекуване на мъжката душа) и е малко да кажа, че съм впечатлен. Подходих към Джеймс Холис като към психолог-юнгианец. Очаквах един по-скоро научен автор. Нищо подобно. Още с първата книга тази представа рухна, а с тази съм вече тотално и безвъзвратно запленен от него.


Освен научна тази книга е и чудесно написана. От една страна тук Джеймс Холис дълбае в огромната тема за Любовта, описвайки нашия съвременен свят, в който сме се отказали от боговете и търсенето на любовта до голяма степен е заместило старите божества. В същото време обаче ние влизаме във връзките си с товара от нашето минало, който се отразява върху настоящето ни. На несъзнателно равнище не спираме да проектираме върху възлюбения (магическия Друг) и виждаме в него възможността да се върнем в Обетованата земя на детството си, в тази Райска градина. И оставаме излъгани.

Защото ние живеем тук и сега и нашата мисия е да вървим по пътя си, да станем пълноценни индивиди, да пораснем. А не да се вкопчваме в миналото и така да ограбваме настоящето и бъдещето си.

Тази книга е истинско съкровище и може да помогне на всеки човек да открие повече за себе си и да види къде са препъни-камъните по пътя му, за да се опита да ги избегне.

Завършвам с това, че Джеймс Холис дава страхотни примери чрез силни и въздействащи стихотворения от едни от най-утвърдените поети. Което е още един безспорен плюс на тази книга. И още една причина (поне за мен) да поискам да прочета и други негови неща.

неделя, септември 10, 2017

За "Градове сме, а после пустини" на Мина Стоянова

Рядко се появяват толкова зрели първи стихосбирки. Мина Стоянова се появава като поет със свой глас, свой светоглед. Тя не подражава, а просто казва. По нейния начин - с метафори, донякъде с ритъм и с по-скоро дълги стихотворения. Нещо, с което се отличава от редица млади поети, които по-скоро се насочват към по-кратките поетични форми. Стихосбирката на Мина Стоянова носи със себе си едно усещане за святост, което стои на границата с религията. Това е книга, която четеш и след това откриваш, че за нея най-добре се говори по невербален начин, чрез значещи и отекващи мълчания. Или както е казала самата Мина Стоянова:

"бог е казал всичко
но нищо, което е казано
не го е казал бог"

Стихосбирката е издадена през 2010 година от издателство "АРС".
Може да бъде поръчана от "Български книжици".

събота, септември 09, 2017

За хората с имена на руски реки

Онези, които искат нови девети септември, защото тогава била възтържествувала справедливостта, са забравили съдбата на поетите, чиито снимки са сложили за свои профилни снимки във Фейсбук... Странно само как те настояват за нов девети септември, направо казват кои трябва да бъдат отстреляни, а в същото време продължават да работят в национални институции на държавни службички. Но това е драмата на либерализма и вървящия с него плурализъм.

Същите индивиди, които се размножават с главоломна скорост, така че скоро най-вероятно няма да могат да се кръщават на руски реки - имената на реките просто ще свършат, та същите те говорят за това как при нов девети септември България най-сетне ще бъде отново свободна държава. За късмет от горчив исторически опит знаем, че в техните глави свободата е робство, та веднага можем да си преведем това изказване. България отново да бъде поробена от руските окупатори - това е тяхното най-съкровено желание.

Междувременно в коментарите под техните постове някакви невежи ги обявяват за истински българи и жестоко се лъжат. Не, това не са българи, това са фалшиви руснаци. Живеем в криза на автентичността. Какво да се прави. За съжаление доста хора не могат да направят разликата между истинското и ментето...

сряда, септември 06, 2017

Под игото



Как лъжеш се, че си свободен,
поспри за миг, ще чуеш тракането
на оковите, които оковават
скованите ни умове,
сърцата плахо в ритъм бият
с крачките на победилите биячи,
не можеш и да протестираш,
докато креташ кротко
из улиците криви
на озъбен свят,
изкилиферчен свят,
свят без свян и свяст.

Докато гърлото ти
здраво е притиснато,
от злобния ботуш
на диктатурата
на простакориата,
на глупащириата.

Да, глупашко е да се живее,
когато светлият живот
обърнат е на черна смърт.

Нон стоп плануваш идните преврати,
които, чудно, все не идат,
недоизбленувани и недодялани
дървета, дялани от детски пръсти.
(Длетото е изпълнено с несигурност,
треперило е тялото на скулптора.)
Главите ни, изпълнени с несигурност,
предизвестяват сигурно провала:
в утробата на мъртва майка
въргаля се мъртвороденото
чудовище на този сън.

Но нищо, хайде, все ще преживеем,
свикнали сме да живеем някак,
свикнали сме да живеем никак
и затова живеем в никаквост,
в бездънното безвремие,
в безветрено пристанище,
в безизказност и безнаказаност.

Но нищо, хайде, нека правим
черешово топче подир черешово топче,
нищо, че ги правим вече цъфнали
(нима очакваме сами да цъфнем?)...
Поне ще погърмим и потрещим.
Поне ще понадигнем шум,
ще се навикаме, а после ще се покорим,
така сме свикнали – по цели векове
със викове безмълвни
да мълчим сред мътната си мъчнотия.

Но нищо, хайде, нека да почакаме,
от опит знаем, че спасителите закъсняват,
закъсали сме без спасители,
накъсани сме от мъчители,
иконите ни спят, а спим и ние –
гръмовен свят е колективният ни сън,
похъркванията са земетръси,
които ни тресат околовръст,
далеч от центъра на тази сфера,
която е наречена борба.

Но нищо, хайде, нека да потраем,
сега е ад, в котлите врим,
пристигат нови гости,
оглозгани от завист
към всяко битие,
което не е свое,
те хвърлят се в казаните
на наказанието
да врят,
поври, поври,
с почуда скоро ще откриеш,
че в огъня се крие много сладост,
покорно ври, за нищо на света не ставай,
движението е само грижи,
ври си, ври.

Това е, чакаме ръката на Спасителя,
а видим ли я ще я приковем,
ковем преврата,
който трябва да ни върне свободата,
сковани сме с всички други клетки,
един отбор от клетници и проклетии,
в казаните ще дремем.
А той когато дойде...
А ние когато...
Ех, когато...
Ах, когато...

Така оплетени в далечно бъдеще
забравили сме,
че спасителите единствено
страни спасяват
или учат свойте ученици
как сами да се спасят.
Но как сами да се спасим,
когато сме самотни,
захвърлени сираци
в тези чужди домове?
И как да освободим глобално другите,
когато себе си не можем да освободим?
Под игото минава нашето начало,
под игото минава нашата среда,
дано поне под игото
не ни завари неизменният ни край.
Дано, дано.

събота, септември 02, 2017

Защо големите си тръгват рано? Може би защото са вечни
и несъзнателно усещат, че остават?

Днес той щеше да навърши 60 години. А е написал стихове, които не могат да напишат и поети на 80.

Всеки си има предпочитания. Всеки има свои очи. В моите той е най-големият сред новите. Той не е изчезвал, но не е спирал да се завръща и да ни връща в Голямата земя. Той ни учи как да сме Гмуркачи. Той ни кара да продължим, дори когато Нататък няма път и да преживяваме между тимпанените удари Смъртта на Тибалт, както и всяка друга смърт, до която се докосваме. Дори нашата.

Георги Рупчев (02.09.1957-28.11.2001)

ЧУВСТВО ЗА БАВНО ИЗЧЕЗВАНЕ

Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването на плътта.
В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсих убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.

вторник, август 29, 2017

Диктатура на простащината


На Лора Динкова

Простакът прост развява простота
като свое свято знаме,
строени са войските на глупаците,
същински мелници, които мелят
непрестанно приказки
с дългите езици на късите си умове.

Строени са редиците на слабоумието
пред жреците на безумието,
които живи смисли жертват
в преследване на крайния успех.
Флотата на гламавите
е закотвена в море от плиткоумие,
в което плуват рибите на безразсъдството.

Трубадурите тръбят великите послания,
с които Империята ще завземе този свят:

БЕЗСМИСЛИЕТО Е СМИСЪЛ,
ТРУДЪТ Е МЪРЗЕЛ,
ЛЪЖАТА Е ИСТИНА,
ОМРАЗАТА Е ЛЮБОВ.

Диктаторите кухо произнасят
куха реч сред куха реч,
които кухите им поданици възвисяват.
Ето ги, начеват своя кръстоносен поход,
с който всяка святост ще смрачат,
всяка мъдрост ще сглупят,
ще обърнат всеки час в минута,
времето ще свършат.

Ето ги!

Те идват.
Те идват.
Те са тук.