сряда, септември 20, 2017

Ядове

Сто квадрата немам.
Една къща немам.
Един бостан...
То и за кво ми е?
Само работа сака.
Дедо ми цел живот копаше.
И сега копа там горе
оня небесни бостани.
Бабичките се свършиха у Мизия.
Само деца останаха.
И работа немам.
Ама имам кво да ям,
има де да спа.
Имам мъж да ма обича.
Кво правим ли?
Ядосвам се!
Щото сичко ми е наред.

вторник, септември 19, 2017

Поетите са ловци на пеперуди,
които се скитат из планински поляни.
Стихотворенията пърхат
с пеперудените си криле
из меката паяжинена светлина на заранта.
Поетите се разхождат с мрежите
на вътрешното си мълчание.

Някои не виждат нищо.
Други виждат всичко.
Трети са циклопи.

А колко пеперуди пърхат
сред кълвачите на вдъхновението.
Рогове на неизреченото изобилие.
Богове на всички изгорени апокрифи.

Но някои поети хич ги няма в този лов.
Или пък мрежите им са надупчени.
А други са родени ловци,
които пълнят меховете на тетрадките си
с виното на пойни стихове.

Но какъвто и да си,
ти имаш своя улов.
Мърда той в торбата ти,
когато се прибираш към дома.

А после се започва друго.

Някои поети с карфици
приковават хербарии.
Други повиват пеперудите
в тефтери, в книги.
Трети в опитите си да ги запазят,
ги убиват.

Но малцина са,
повярвай ми,
ония,
които пускат пеперудите
на свобода да пърхат
под формата
на книги.

събота, септември 16, 2017

Елегия

Ой ле, майко, младост не видех,
само работа, майко, мътна и черна.
Мътна и черна още безнадеждна,
казали са майко, че аз съм свободен,
но на Тиква роб съм,
на Тиква, майко, и на други кратуни,
кратуни още политици,
политици още бизнесмени,
бизнесмени - чисти мутри.
Превзели за България, майко,
превзели са синовете й,
превзели са дъщерите й,
и теб, майко, са превзели.
На пусто българско пОле,
една тиква расте, майко,
една тиква и тя ни владее,
една тиква и тя ни заграбва,
една тиква и тя ни погубва,
а ние патки пасем.

петък, септември 15, 2017

Пенчо не чети!
Пенчо си чете.
Пенчо, работи!
Пенчо пак чете.
Пенча го бъзни,
няма да лежи,
ти го изиграй,
няма да се май.
Време се мина,
Пенчо порасна,
иска да яде,
има откъде.

четвъртък, септември 14, 2017

"Силата на думите" от днес на щанда на "Жанет 45" на Алеята на книгата в София

Новата ми книга "Силата на думите" най-сетне е вече факт. Тя вече се намира на щанда на "Жанет 45" на Алеята на книгата в София и аз нямам търпение по-късно да се срещна с нея. Причината? Освен това, че ще видя разказите на хартия, книгата е с илюстрациите, корицата и цялостния дизайн на страхотната Мария Налбантова.


Скоро ще има и дата за премиера.

А дотогава, споделям с вас думите на редактора на книгата Силвия Чолева:

"Четивна, остроумна, написана с въображение, с познаване на най-добрите образци в жанра, абсурдна, смешна, тъжна. Такава е новата книга с кратки разкази на Иван Димитров. Сбито писане, крайна пестеливост към думите. Иронично-саркастично и меланхолно-тъжното надделяват над историите в нея - ту измествани към есеистичния фрагмент или драматургията, ту към сюреалистичното или автентиката на преживяното. Иван Димитров успява да събере отделните части, на които се е разпаднал животът ни и от тези парчета се е получила малко мрачна картина, но читателят в крайна сметка остава обнадежден. Защото, докато четеш, се усмихваш, даже се разсмиваш. Думите имат сила.

Днес и утре ще съм на щанда на "Жанет 45". Ако искате минете, за да си разменим някоя усмивка, дума или поглед.

сряда, септември 13, 2017

Полиглоти



На Редактора


Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
забравени, загубени, заглъхнали езици,
езиците на други самоти,
на друго време,
на чужди светове,
които те привиждат като свои.

Нали в основите на днес
стои бетон от скъпо минало,
което никак не е минало,
а продължава да крепи бита?

Нали свещеното, което сме захвърлили,
трепти в словесни корени?
Не вярваш, по-добре се взри,
ще видиш как искрите на отминалото
продължават да горят
по бенгалските огньове
на пластмасовия век,
на секундата по линията на времето,
която гордо се гордее с единствената си реалност:
с реалността, която нереална
никога не спи по своите и чуждите прозорци.

Нищо, има и такива персонажи нереални,
които рязко дръпват платове от нули, единици
и се вглеждат ведро в звездите.
Има.
Има и реални копелета, в които
няма нито капка виртуалност.
Има, има.

Те също са от тях.

Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
прокудени, прокълнати езици
чрез които те прокуждат и прокълват
чистичките орди с име Пошлост.

Има, има.
Те също са от тях.
Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят да седят по масите
на пустословното си недоволство,
на висящи маси без крака,
макар самите те са табли
на краката на езика.
Нищо. Има.

Най-вече знаят древните езици,
затова воюват с тениски на Арес,
затова и креят все по-често всички Афродити.
Нищо.
Всичките езици знаят,
а все по-малко могат да се разберат.
Те говорят всичките езици,
но все не могат да намерят общ език.
Но ти недей ги съди и дамгосва,
а просто поседни и помисли:
какво невежество е да си вежлив и знаещ.

понеделник, септември 11, 2017

"Райският проект" на Джеймс Холис - едно райско есе за любовта с привкус на Юнг

Това е втората книга на Джеймс Холис, която чета (след "Под сянката на Сатурн: раняване и лекуване на мъжката душа) и е малко да кажа, че съм впечатлен. Подходих към Джеймс Холис като към психолог-юнгианец. Очаквах един по-скоро научен автор. Нищо подобно. Още с първата книга тази представа рухна, а с тази съм вече тотално и безвъзвратно запленен от него.


Освен научна тази книга е и чудесно написана. От една страна тук Джеймс Холис дълбае в огромната тема за Любовта, описвайки нашия съвременен свят, в който сме се отказали от боговете и търсенето на любовта до голяма степен е заместило старите божества. В същото време обаче ние влизаме във връзките си с товара от нашето минало, който се отразява върху настоящето ни. На несъзнателно равнище не спираме да проектираме върху възлюбения (магическия Друг) и виждаме в него възможността да се върнем в Обетованата земя на детството си, в тази Райска градина. И оставаме излъгани.

Защото ние живеем тук и сега и нашата мисия е да вървим по пътя си, да станем пълноценни индивиди, да пораснем. А не да се вкопчваме в миналото и така да ограбваме настоящето и бъдещето си.

Тази книга е истинско съкровище и може да помогне на всеки човек да открие повече за себе си и да види къде са препъни-камъните по пътя му, за да се опита да ги избегне.

Завършвам с това, че Джеймс Холис дава страхотни примери чрез силни и въздействащи стихотворения от едни от най-утвърдените поети. Което е още един безспорен плюс на тази книга. И още една причина (поне за мен) да поискам да прочета и други негови неща.

неделя, септември 10, 2017

За "Градове сме, а после пустини" на Мина Стоянова

Рядко се появяват толкова зрели първи стихосбирки. Мина Стоянова се появава като поет със свой глас, свой светоглед. Тя не подражава, а просто казва. По нейния начин - с метафори, донякъде с ритъм и с по-скоро дълги стихотворения. Нещо, с което се отличава от редица млади поети, които по-скоро се насочват към по-кратките поетични форми. Стихосбирката на Мина Стоянова носи със себе си едно усещане за святост, което стои на границата с религията. Това е книга, която четеш и след това откриваш, че за нея най-добре се говори по невербален начин, чрез значещи и отекващи мълчания. Или както е казала самата Мина Стоянова:

"бог е казал всичко
но нищо, което е казано
не го е казал бог"

Стихосбирката е издадена през 2010 година от издателство "АРС".
Може да бъде поръчана от "Български книжици".

събота, септември 09, 2017

За хората с имена на руски реки

Онези, които искат нови девети септември, защото тогава била възтържествувала справедливостта, са забравили съдбата на поетите, чиито снимки са сложили за свои профилни снимки във Фейсбук... Странно само как те настояват за нов девети септември, направо казват кои трябва да бъдат отстреляни, а в същото време продължават да работят в национални институции на държавни службички. Но това е драмата на либерализма и вървящия с него плурализъм.

Същите индивиди, които се размножават с главоломна скорост, така че скоро най-вероятно няма да могат да се кръщават на руски реки - имената на реките просто ще свършат, та същите те говорят за това как при нов девети септември България най-сетне ще бъде отново свободна държава. За късмет от горчив исторически опит знаем, че в техните глави свободата е робство, та веднага можем да си преведем това изказване. България отново да бъде поробена от руските окупатори - това е тяхното най-съкровено желание.

Междувременно в коментарите под техните постове някакви невежи ги обявяват за истински българи и жестоко се лъжат. Не, това не са българи, това са фалшиви руснаци. Живеем в криза на автентичността. Какво да се прави. За съжаление доста хора не могат да направят разликата между истинското и ментето...

сряда, септември 06, 2017

Под игото



Как лъжеш се, че си свободен,
поспри за миг, ще чуеш тракането
на оковите, които оковават
скованите ни умове,
сърцата плахо в ритъм бият
с крачките на победилите биячи,
не можеш и да протестираш,
докато креташ кротко
из улиците криви
на озъбен свят,
изкилиферчен свят,
свят без свян и свяст.

Докато гърлото ти
здраво е притиснато,
от злобния ботуш
на диктатурата
на простакориата,
на глупащириата.

Да, глупашко е да се живее,
когато светлият живот
обърнат е на черна смърт.

Нон стоп плануваш идните преврати,
които, чудно, все не идат,
недоизбленувани и недодялани
дървета, дялани от детски пръсти.
(Длетото е изпълнено с несигурност,
треперило е тялото на скулптора.)
Главите ни, изпълнени с несигурност,
предизвестяват сигурно провала:
в утробата на мъртва майка
въргаля се мъртвороденото
чудовище на този сън.

Но нищо, хайде, все ще преживеем,
свикнали сме да живеем някак,
свикнали сме да живеем никак
и затова живеем в никаквост,
в бездънното безвремие,
в безветрено пристанище,
в безизказност и безнаказаност.

Но нищо, хайде, нека правим
черешово топче подир черешово топче,
нищо, че ги правим вече цъфнали
(нима очакваме сами да цъфнем?)...
Поне ще погърмим и потрещим.
Поне ще понадигнем шум,
ще се навикаме, а после ще се покорим,
така сме свикнали – по цели векове
със викове безмълвни
да мълчим сред мътната си мъчнотия.

Но нищо, хайде, нека да почакаме,
от опит знаем, че спасителите закъсняват,
закъсали сме без спасители,
накъсани сме от мъчители,
иконите ни спят, а спим и ние –
гръмовен свят е колективният ни сън,
похъркванията са земетръси,
които ни тресат околовръст,
далеч от центъра на тази сфера,
която е наречена борба.

Но нищо, хайде, нека да потраем,
сега е ад, в котлите врим,
пристигат нови гости,
оглозгани от завист
към всяко битие,
което не е свое,
те хвърлят се в казаните
на наказанието
да врят,
поври, поври,
с почуда скоро ще откриеш,
че в огъня се крие много сладост,
покорно ври, за нищо на света не ставай,
движението е само грижи,
ври си, ври.

Това е, чакаме ръката на Спасителя,
а видим ли я ще я приковем,
ковем преврата,
който трябва да ни върне свободата,
сковани сме с всички други клетки,
един отбор от клетници и проклетии,
в казаните ще дремем.
А той когато дойде...
А ние когато...
Ех, когато...
Ах, когато...

Така оплетени в далечно бъдеще
забравили сме,
че спасителите единствено
страни спасяват
или учат свойте ученици
как сами да се спасят.
Но как сами да се спасим,
когато сме самотни,
захвърлени сираци
в тези чужди домове?
И как да освободим глобално другите,
когато себе си не можем да освободим?
Под игото минава нашето начало,
под игото минава нашата среда,
дано поне под игото
не ни завари неизменният ни край.
Дано, дано.

събота, септември 02, 2017

Защо големите си тръгват рано? Може би защото са вечни
и несъзнателно усещат, че остават?

Днес той щеше да навърши 60 години. А е написал стихове, които не могат да напишат и поети на 80.

Всеки си има предпочитания. Всеки има свои очи. В моите той е най-големият сред новите. Той не е изчезвал, но не е спирал да се завръща и да ни връща в Голямата земя. Той ни учи как да сме Гмуркачи. Той ни кара да продължим, дори когато Нататък няма път и да преживяваме между тимпанените удари Смъртта на Тибалт, както и всяка друга смърт, до която се докосваме. Дори нашата.

Георги Рупчев (02.09.1957-28.11.2001)

ЧУВСТВО ЗА БАВНО ИЗЧЕЗВАНЕ

Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването на плътта.
В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсих убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.

вторник, август 29, 2017

Диктатура на простащината


На Лора Динкова

Простакът прост развява простота
като свое свято знаме,
строени са войските на глупаците,
същински мелници, които мелят
непрестанно приказки
с дългите езици на късите си умове.

Строени са редиците на слабоумието
пред жреците на безумието,
които живи смисли жертват
в преследване на крайния успех.
Флотата на гламавите
е закотвена в море от плиткоумие,
в което плуват рибите на безразсъдството.

Трубадурите тръбят великите послания,
с които Империята ще завземе този свят:

БЕЗСМИСЛИЕТО Е СМИСЪЛ,
ТРУДЪТ Е МЪРЗЕЛ,
ЛЪЖАТА Е ИСТИНА,
ОМРАЗАТА Е ЛЮБОВ.

Диктаторите кухо произнасят
куха реч сред куха реч,
които кухите им поданици възвисяват.
Ето ги, начеват своя кръстоносен поход,
с който всяка святост ще смрачат,
всяка мъдрост ще сглупят,
ще обърнат всеки час в минута,
времето ще свършат.

Ето ги!

Те идват.
Те идват.
Те са тук.

петък, август 25, 2017

Преводачът





Благодаря за всичките езици,
благодаря за всички думи,
слепци с водачи еднооки сме
в клетката на нашия език.
(Езикът е поле, простор,
но също клетка,
обитавана от клетките
на нашите езици клети.)

От бездните на ада неизречен
спасяваш ни към излаза на светлината:
искрящото небе, подвързано
в меки залезни корици.
А вътре още еднорози,
дяволи, възкръсвания, чуми.
А вътре цялата палитра
на чувства, дръзновения,
съмнителни значения,
които като песове преследват
дивечът на смисъла.

Езикът е това, което чуждото убива,
а преводачът – този, който гробницата
приближава и с животворния си глас
с животворното си слово и със скромен
жест прошепва на клетия,
но също и проклет писател:
„Ти просто си заспал,
сега ще те събудя.
Лазаре, стани!”

сряда, август 23, 2017


Ти изкърти мивката на моето сърце,
превърна го в поток планински,
сега пъстърви в него шляпат,
костурите на страстите
преяждат с дребни рибки от съмнения,
раци наобратно крачат
в прослава на ината ти.

Когато аз е нищо, ти е всичко,
незабравима незабравке.

Прекланям ти се, самодиво,
прегръщам те с росните си китки,
все по-омайно псувам своята нелепост,
о, ти накара ме да вярвам:
нататък има път.

(Така да предадат на генералите:
нататък има път.)

Води ме, както казах, без отлагане,
поредният Иван,
поет на мрака,
прозаик на светлината,
драматургът на плача през сълзи.
Удавен тихо в тихите ти дълбини.
Морето спи…
Води ме, както казах.

Ти мислиш, че ще крачим,
аз зная, че с теб летя.

И твоето Величество
със смуглата ми милост
отидоха нататък.

неделя, август 20, 2017

Диагноза




Не си знаем историята.
Не си знаем музиката.
Не си знаем изкуството,
театъра, литературата.
Не си знаем героите.
Не си знаем правата,
закони не спазваме.
А уж искаме нас да ни спазват.
Със скорост светлинна забравяме,
защото отдавна не помним,
имаме обща склероза.
Не си знаем дори и езика,
но не спираме да бърборим.

Иначе от всичко разбираме,
експерти сме, това вече го знаем
и спорим, и псуваме, и по масата тропаме,
и се бием с патос и слава в гърдите.
От нас по умни няма на тая планета,
а най-вероятно също на другите.
Синоним сме на „разумен живот”,
а отдавна живуркаме,
в чуждите джобове гледаме,
а не вперваме поглед в звездите.
Гений до гений до гений
(до един безработни)
бродят по нашата майка земя
и ридаят, защото майката-мащеха
постоянно ги лъже, предава ги,
както те сами се лъжат, предават.
Комин до комин, хитрец до хитрец,
а балъци са другите, дай да ги метнем,
но май себе си мятаме,
май себе си лъжем,
май сами се предаваме.

Иначе от всичко разбираме.
Не знаем най-важното,
но пък знаем най-съкровеното.
Живота си даваме за ракия,
за шопска салата, за чалга,
за привидни успехи,
с които се перчим,
развявайки телефони
по-скъпи от тринайста заплата,
вторачвайки се в бляскави плазми.
Искаме да живеем в здрава държава,
а нездраво живеем и сеем зарази.
От настоящето срам ни е,
но се гордеем с историята.
Все по-чужди на традициите ставаме,
все повече се гордеем с България.


вторник, август 15, 2017

Парк

На Кирил Василев

Те са тук,
устремени в целите на своята безцелност,
бутат своите тела, души и бебешки колички,
припичат се двустранно на реотаните на слънцето –
анонимния венец на нечие анонимно сътворение.

Те са тук,
началото на края на нищото,
краят на началото на нещото,
единствени, неповторими, ефимерни.
Когато аз е всичко, ти е нищо,
ние от години няма.

Те са тук,
с философията на „Как си?”,
с естетиката на свещените анцузи,
с етиката, в която няма етика,
с логиката на корема,
в която плуват корабите на непотребността,
които те желаят с бебешкото си упорство.

Те са тук,
обръщат есенни листа в по-търсени валути,
играят на игрите на привидната си зрялост.
Натрошени съчки пукат под маратонките
на тълпа деца, всъщност вече възрастни хора.
Отегчени кучета разхождат модерни кентаври
по алеите на бъдещето без минало.

Те са тук,
стъпкват безогледно всичко,
стъпкват безогледно всичко,
стъпват безогледно всичко.
Ние мълчим, гледаме ги с ужас
и чакаме някой да им каже нещо.

Все пак сме културни хора.

петък, август 11, 2017

Филология.
Филологийо!
Филологийке.
Как я докара
до Червения списък?
Скъпичка,
не се страхувай!
Всички много
ще те пазим.
Ще те чешем
по коремчето.
Ще те глезим
с вкусотийки.
Ще те галим
по муцуната.
Както ти ни галиш
с най-миротворната
атомна бомба:
словото.

четвъртък, август 10, 2017

Старобългарските имена на месеците

Имената на дванадесетте месеците от годната имат латински произход и днес се използват в почти целия свят. До VIII век преди Рождество Христово римският календар има десет месеца, но Нума Помпилий - прекият наследник на Ромул и Рем, добавя два нови месеца (януари и февруари).
Това той прави, за да изравни календарната година, която до тогава е била 304 дни, с лунната, която има 355 дни, пишат www.highviewart.com
В миналото нашите предци използвали изцяло български имена за месеците, които ние сме забравили днес, а те звучат толкова самобитно и красиво. Ето как са ги наричали:
1. Просинец (Колог, Коложег, Голям Сечко) - така старите българи наричат месец януари.
"Месецът на горящия дънер" - това е значението на старобългарски.
2. Съчен (Сечко, Малък Сечко) - така старите българи наричат месец февруари.
"Месецът на страшния лед" - това е значението на старобългарски.
3. Сухи (Сух) - така старите българи наричат месец март.
"Сухият месец" - това е значението на старобългарски.
4. Брязок (Брезов) - така старите българи наричат месец април.
"Многоцветният месец" - това е значението на старобългарски.
5. Тръвен (Тревен, Цветен) - така старите българи наричат месец май.
"Тревистият месец" - това е значението на старобългарски.
6. Изок (Червеник) - така старите българи наричат месец юни.
"Червеният месец" - това е значението на старобългарски.
7. Чръвенъ (Жетар, Жътвар, Сърпен) - така старите българи наричат месец юли.
"Месецът на жътвата" - това е значението на старобългарски.
8. Зарев (Орач) - така старите българи наричат месец август.
"Месецът на оранта" - това е значението на старобългарски.
9. Руен (Руй) - така старите българи наричат месец септември.
"Изобилният (плодородният) месец" - това е значението на старобългарски.
10. Листопад - така старите българи наричат месец октомври.
"Месецът на падащите листа" - това е значението на старобългарски.
11. Груден - така старите българи наричат месец ноември.
"Месецът на грудките" - това е значението на старобългарски.
12. Студен - така старите българи наричат месец декември.
"Студеният месец" - това е значението на старобългарски.
Източник: За Жената

вторник, август 08, 2017

БЪЛГАРИЯ


Затвор огромен е страната,
Отвред обградена със тел,
във кърви къпе се земята,
човекът тук е жива цел.

Лъжи изпълват днес закони,
убийства и терор тежат,
разврат, пиянство и патрони
народа в робство го държат.

О, жалка власт на сган лукава,
родена за разврат и мъст,
виж робът вече, че съзнава,
че трябва да ви сложа кръст.

Георги Заркин (убит от комунистическия режим в Пазарджишкия затвор)

вторник, юли 25, 2017

Арт отрепките



На Роберто Боланьо

Сега, тогава, утре,
в зиналата челюст на деня и вечността,
тялото, душата ми се раздробяват,
превръщат се в нектар, амброзия.
И аз се питам луд ли съм?
Да, вярно, че изгубих битието си,
но спечелих пеперудени
пространства на духа,
в които безтелесно пърхам,
гонейки мечтата си.
Докато мечтата съществува,
битието може да си гледа работата.
С постоянните житейски драми.
С всички скапани заплати.
С всичките провали.
Седнали в ръба на тоя свят,
размахваме крака със арт отрепките,
сочим блатните пространства на бита
и им се смеем до откъсване
от този свят, (а може би) от другите.
Мечтата ни изпълва с пълнокръвие:
мъничко поточе се влива в река,
която се влива в по-голяма река
и накрая като разтопен любовник
нахлува през разкрачени крака
на делта в морето, в океана.
А понякога в депресия
развеждам се със себе си
в ритуалното пространство на света:
омайна черна нощ, изпълнена с радиация,
плътта окапваща на цялата естетика,
ангели с хърбави тела са наденали
противогази на ренесансовите си лица.
Усещам как умирам.
Но когато целият живот обърнат е на смърт,
умирането е прераждане:
смърт в друга смърт в друга смърт.
И всичките ми клетки изкрещяват:
трябва да пораснеш,
да станеш възрастен човек,
да стъпиш на заплата,
да оправиш битието си,
за да то не те оправя вече.
Но тогава пристига колесницата
на слънцето – мечта, съкровище и смисъл.
Порастването би било идиотщина.
Не, казвам си, аз съм тук, щастлив с арт отрепките
и тук ще си остана, и ще пребъда.


понеделник, юли 24, 2017

За това как щях да се гръмна, Гришо, супербългарите и една тъжна работа



Този текст се посвещава на един известен български модел от женски пол.

Още не съм започнал да си пиша статията за Дневник, която вчера не успях да напиша, защото бях помлян от четири стихотворения, а драмите вече започнаха... На личния си профил пуснах обява за това, че си търся женски вокал за нова група. Изглежда имам прекалено много изисквания, но просто съм една кифла от мъжки пол и като искам нещо, то винаги е адски конкретно.

Първо да вметна, че днес вече ще трябва да напиша не една, а две статии, защото и за Актуално реших да драсна и аз някой скромен ред като уж вървежен и известен автор, който продава обидно малко бройки от книгите си, въпреки че си скъсва задника да обикаля по провинцията с четения и свои книги.

Та пиша поста, че търся певачка, тагвам четири принцеси от Венера. Ама такива като от филм на Тим Бъртън принцеси. Не някакви лигави. И след някакви си 30-на минути едната от тях, известен модел в една модна агенция, който свири на китара и си пада и става по психеделичен рок, ми пише да се гръмна още днес. Че и от Париж го изстрелва това моделката от кориците на списанията. Обичам да й гледам клипчетата, на които свири по гащички. Разтуптява ми сърцето. Човещинка…

Сега съм си пуснал „Traveling Light” на Иво Димчев като начало на плейлист с негови песни, слушам как той извива гласа си, подсмърчам и всеки момент ще ревна. Вече знам, че ще има и сополи. Чувствам ги гадовете как клокочат в душата ми. Душата ми е сопол, бе! Представяте ли си докъде я докарах?!! Вадя пет пакета носни кърпички от шкафчето под мивката, което все заяжда и изобщо не успява да ме накара да се почувствам по-добре. Да са ми под ръка, не е като да не се познавам. Някои плачат като гледат Титаник и Лео потъва в ледените води на океана, въпреки че до мацката му има доволно място, да се чуди човек как тази безсърдечна кучка я мързи да си мръдне задника, за да любовта на живота й не умре. Аз пък плача, когато известен български модел, удивително красива жена с изключително добър музикален вкус, която съм имал наглостта да тагна веднъж във Фейсбук, ми пише да се гръмна. И то още днес! И ми го стреля този парфюмиран императив от Париж, докато аз, бедният поет, кротувам в скромната панелка и слушам как мъжът три етажа под мен гледа някакъв неопределен спорт по телевизията, а жена му го врънка да слезе да вземе хляб Добруджа, майонеза и два кренвирша за обяд. Той работи като нощен пазач на близкото училище, а тя е без работа от няколко месеца. Клетници… И парижка проклетница, но това само си го мрънкам, защото съм разстроен, сигурен съм, че е прекрасна и неповторима.

Най-гадното в случая е, че съм прекалено послушен и разбран мъж. Каквото ми кажат красивите и съответно опасни жени, на мига се опитвам да го изпълня, така че бъркам под дюшека и взимам парите, с които разполагам до края на седмицата. Картата ми е празна, но чакам два хонорара. Вечната съдба на фрийлансъра, все тая. Пари вече няма да ми трябват. Веднага излизам, нищо, че днес дават опасни жеги. Наскоро излязох от болницата, бях се дехидратирал и това никак не е препоръчително, но ми е толкова тъжно, че не ми пука. А и краят идва. Очевидно този път няма да стигна дори до реанимацията, а спешната помощ само тъжно ще поклати глава и ще ме занесе директно в моргата. Поне там няма да е такава зверска жега…

Още ми е адски тъжно. Сълзите ми рукват. Мамка му. Сега осъзнавам, че съм забравил кърпичките на икейската маса за десет лева в хола. Горд собственик съм на няколко такива и обичам да ги галя по муцуните, но сега не ми е до никакво галене. Нямам носни кърпички, а точно тази сутрин свирих на китара и си представях, че съм рокзвезда. Още съм облечен в черно, но не това е проблемът. Реших да се правя на гъзар, нали разполагам с огромно и леко поначупено огледало. Ох, вярно, сигурно затова от няколко години освен, че съм беден писател, жените ме търпят по три дни и ме зарязват. Тъпото огледало! Как успях да го прасна така през пролетта на 2014-та, докато вкарвах празния бидон от кисело зеле от балкона вътре, за да го метна в мазето? Да не реши човек да си направи кефа и да си сложи черен молив и спирала, докато свири меланхоличен рок на черната си китара значи… Ама откъде да знам, че ще ревна така? Откъде да знам, че през цялото време в Париж една жена, която съм виждал един път на концерт в малкия Микстейп и която така и не се престраших да заговоря, защото си бях оцапал бялата тениска с лютеница, ще ми вкара такова емоционално кроше. Това е. Рундовете са доникъде, аз лежа бушониран, докато нокдаунът бързо се превръща в нокаут.

Вървя по тротоара в Люлин. Няма да казвам в кой микрорайон живея, все пак мизерните пари, които свършват в момента, в който излязат от банкомата, ги изкарвам като либерален журналист и постоянно ме тормозят в коментарите, че съм антибългарин, толераст, отрепка долна и как щели да ме набият… Продължавам да рева като пикльо. Всъщност не знам защо казвам „като пикльо”, напоследък подозирам, че съм вдигнал статуса и съм се превърнал в посерко. В същото време така съм се спекъл, че и аз вече не зная как да се самоопределя. Спечен посерко звучи в крайна степен противоречиво. Такова животно просто няма. Молива и спиралата отдавна са се разтекли и си представям каква гледка съм отстрани. Някакъв брадат изверг в средата на седемдесетте, който е облечен в черно и се е разтекъл по лицето, че и повече.

Увесил нос продължавам да слушам напевния Иво Димчев на огромните слушалки. Музиката за един ефирен миг ме развлича, когато се сещам, че приятелката, която ми беше дала да ползвам огромните бели слушалки Сони преди две-три години, за да не ме набие съседът отдолу, защото свиря прекалено шумно на китара, тази същата оня ден ми каза, че си ги иска обратно. Става ми още по тъжно. Рухвам на земята. Вали дъжд, но е 41 градуса. Дъждът е от пот. Надигам поглед към небето.

- Не-е-е! – крещя патетично като в някоя холивудска боза и се тръшкам. - Защо а-а-аз, Господи! Защо а-а-аз!

Мъката ме залепва за земята, едвам се изправям, краката ми треперят. Влизам в магазина, към който съм се запътил. Продавачът яде хот дог, дебел е и плува в собствения си сос. Преди да успея да го изгледам въпросително, което е трудна задача (солта ми щипе на очите), той захвърля храната на стъклената витрина и я изцапва с горчица и майонеза. Кетчупът невъзмутимо си стои върху хот дога, вместо и той да се размаже по стъклото. Забележително явление! А той вади салфетка и замазва положението. Усмихва се притеснено.

- Климатикът ни май сдаде багажа.

Идва ми да му кажа, че хич не ми пука за малоумния му климатик. По пътя насам двата литра вода, които съм изпил до момента, са успели някак да се озоват на тениската, по гащите ми и по опънатите бели чорапи, които се подават унило от сандалите. Дори с това не ми се занимава, значи положението е повече от сериозно. Но не трябва да забравям защо съм тук.

- Колко ти струва най-евтиният пистолет? – питам.

Продавачът в кварталния оръжеен магазин ми хвърля поглед в стил: и ти ли, Бруте. После изрежда опциите: автоматичен, полуавтоматичен пистолет или револвер. Тръгва да влиза в подробности, които дълбоко не ме интересуват. С тресяща се от нерви ръка бъркам в задния си джоб и изваждам купчина смачкани банкноти. Хвърлям ги на все още зацапаната витрина. Трескаво ги броя. Не стигат! Кажете ми сега живот ли е това? Един пистолет да не можеш да си купиш. С последна надежда вадя от страничния джоб прокъсаното си портмоне, в което има още две банкноти. На стъклото издрънчават и всичките ми стотинки – няколко по два лева, три по един, четири петдесетачки и някакви други монети. Една от двулевките се озовава в кетчупа, но на мен така ми е паднало пердето, че невъзмутимо си я взимам обратно. Забърсвам я с една от сополивите салфетки. Все още съм се разтекъл. Сигурно съм грозна гледка, особено със зимното бирено коремче, което още не съм успял да сваля и което издига секънд хенд тениската ми.

Парите пак не стигат. Изпадам в шок. Сигурно щях да звънна някой телефон и да се опитам да взема заем, ако не дължах пари на половината микрорайон, че и на завидни части от няколко други микрорайони.

- Имам ли други възможности? – питам тъжно продавача.

Шишкото се подсмихва и ми предлага противошокова палка. Коригирам го на момента.

- Интересувам се от летален завършек. Разбираш ли, човек?

- И ти ли? – отегчено се мръщи той.

Предлага ми боен нож като този на Рамбо от не знам коя от частите. Това ми се струва прекалено болезнено.

- Нещо друго нямаш ли?

Той потъва в дълбок размисъл, но завидно бързо изскача с нестандартно решение. Продава ми граната за 60 лв. Тръгвам си, а по пътя за вкъщи си купувам ром Атлантик. Задължително трябва да вкарам нещо. Прибирам се с две торбички. В едната е гранатата, а в другата – бутилката. Някой пак е пикал във входа, но не съм скандализиран. Да, това не ми се случваше, докато имах възможност да живея в центъра, но от достатъчно време живея в Люлин, за да зная за какво става въпрос. Асансьорът пак не работи. Изкачвам се до последния етаж. Съседът долу продължава да гледа спортното предаване. Жена му още го врънка да слезе да купи храна.

Най-сетне съм у дома. Как да обясня на моделката в Париж, че нямам възможност да си купя пистолет? Не искам да съм жалък. От друга страна тя така и не се сети да уточни, че трябва да се гръмна с пистолет. Ще изпълня заръката. Ще се гръмна с гранатата и това е! Не мога да се трая повече, а и много искам да я направя кефа.

Отварям чекмеджето на бюрото, в което се мандахерцат неиздадените ми ръкописи. Има две-три нелоши неща. За проза говоря. Стихотворенията ми отдавна не стават. Пиесите ми не се играят. Статиите ми имат по 42 гледания в нета. Никой не ги чете. Едно време не беше така. Едно време не бях такъв. Но за жалост живея в настоящето. Няма как да избягам. Е, сигурно смъртта ще ми вдигне статута. Май не съм чувал друг писател да се е самоубивал с граната. Отпивам смело от бутилката спиртна напитка с есенция на ром. Така пише на етикета. Сядам на пода. Изпивам половината шише, гледам съсредоточено гранатата двайсетина минути, взимам я. С рязко движение дърпам халката.

- Па – чува се от гранатата.

След това от нея се разнася нещо като кашляне, вдига се рехав пушек. Сърцето ми всеки миг ще изскочи като на анимационен герой, който току що се е влюбил. Ей сега ще се напикая от напрежение, но нищо не се случва. Чакам цели десет минути. После надигам озадачено гранатата и я оглеждам. На дъното й пише:

MADE IN BG

- Аха – кимам разбиращо.

Вече и гранатите са ментета.

Странно, но след цялото това напрежение тъгата ми рязко си бие шута. Живот ли е да го опишеш? Вдигам се от пода и се надвесвам над лаптопа. Слънцето напича здраво, но сега си давам сметка, че поне не е зима и не се питам дали всеки момент ще ми спрат парното, защото поредната медия закъснява с поредния хонорар. Всъщност не е чак толкова зле.

Отварям отново фейсбук. Коментарът за гръмването ме гледа неумолимо и освен сърцето, което съм му лепнал, има втори лайк от една стара приятелка. Пиша й, за да я питам толкова ли е зле статусът.

- Толкова е зле – отговаря ми тя.

Дори не споря, признавам й, че не съм само спечен дришльо, ами съм и пълен тъпак понякога. Тя ми пише, че кима разпалено с глава. Пак ми става тъпо. В този момент получавам друго съобщение. Певица, която е участвала в някой от музикалните формати иска да пробваме нещо заедно. Гледай ти! Тъкмо оставиш всяка надежда, а на нея нещо й щукне и се връща. Чатим си възторжено. Разбираме се нещо, после тя отива на работа. Аз трябва да сядам да пиша най-сетне един текст за Гришо и супербългарите, от чиито приказки излиза, че целият народ играе страхотно тенис, а Гришо за нищо не става и затова го е смачкал Федерер. Аха да тръгна да го почна, дори не съм написал заглавието, когато решавам да си проверя мейла. Отварям пощата и ми излиза новината, че Кристиан Такев е умрял на 51 години.

Този път не плача, но отново ми е много тъжно. Един от най-читавите и качествените хора в тази държава е починал на 51 години! И един от индивидите, които най-адекватно успяха да обяснят политическите си убеждения в обърканата днешна ситуация. И също така имаше страхотни изказвания като част от "Да, България". И сто процента е направил страшно много за нашето общество като преподавател по гражданско право в СУ. Кристиан Таков, не те познавах, но се радвах, че в тази страна вирее човек като теб. Човек и в същото време истински гражданин, каквито все по-малко се срещат по тези съмнителни балкански географски ширини. Съжалявам, че толкова рано се преселваш на небето. Вярвам, че паметта за теб ще остане! Почивай в мир.

Това е. Всички тези драми, преживявания, тръпки. А денят е едва към половината си. Какво ли ще се случи до неговия край? Кой знае…

Текстът е публикуван за пръв път в електронното списание "Егоист" на следния линк: http://egoist.bg/za-tova-kak-shtyah-da-se-gramna-grisho-superbalgarite-edna-tazhna-rabota/

неделя, юли 23, 2017

На Илия Бешков



Тая нощ умирах много пъти,
безсъници въргаляха се
из леглото ми, бушуваха в
чаршафите като животно,
съпротивляващо се на
студената машина за убиване.
Погледнах се в огледалото,
извиках в истеричен уплах –
карикатурата на моя образ
ми се хилеше с чертите
криви на безбожието.
Тая вечер от художник
станах дявол, рогата ми
разпердушиниха красивото,
окървавиха го и смляха
неговите линии в прокажена
кайма, в чиста чума.
След всяка смърт отдъхвах
и празнувах умиротворяващия
край, а след това ругаейки
възкръсвах. Ад. Нима не е
това безкрайно продължаваща
агония без усмивката на смърт?
Умирах много пъти тая нощ,
на заранта със слънцето
възкръснах за последен път.
Амин.


събота, юли 22, 2017

4 тона бонбони

Тази вечер всички коментират корупционния скандал. Политик поискал подкуп в четири тона разноцветни бонбони. Като деликатно помолил един тон да бъдат ментови, защото най-много ги харесвал. Другите могли да бъдат всякакви: карамел, малина, ягода, шоколад. Условието му било половината да са дъвчащи, а другата - смучащи. Просто наистина много харесвал бонбони. Но ето, хванали го и сега депутатският му имунитет със сигурност щял да падне. Лекарят го предупредил да внимава с кръвната си захар. А главният прокурор въздъхнал облекчено, когато съобщил, че премиерът не бил замесен. И дори един-едничък бонбон не стигнал до него, макар и той да ги обичал, особено смучащите.

вторник, юли 18, 2017

Сапунени мехури




На Марин Бодаков

Я, каква снимка
на Яна Лозева.
Ти (усмихнат!!!)
с четири сапунени мехура.

- Моля те, Марине,
сложи снимката на гърба
на следващата си книга!
Моля те, моля те, моля те…

- Ох, Ванка, че аз не знам
кога и дали ще има такава.
Нещата ми са като тези
сапунени мехури, разбери…

- Сапунените мехури
са толкова изящни, Марине.
Триумф на мига и духа
над материята.
Точно като поезията.

Ти се оправдаваш,
че си в миналото,
а зная, че си вече
в бъдещето.

Аз ли?
Аз съм в космическите
мъгли на настоящето.

Ех, колко хубаво,
че времената ни се
срещат.

18.07.2017

Фотография: Яна Лозева

неделя, юли 16, 2017

Епитафия на Кристиан Таков



Ако дадеш достатъчно
на настоящето,
няма да останеш
в миналото,
а ще пребъдеш
в бъдещето.

16.07.2017

събота, юли 15, 2017

Орфей, Чакалнята на ада, XXI век


Ей, момиченце!
А може би жено?
Де да те знам к’ва си
като още те нема в моята схема.
Мъчна работа е моята, ей,
сизифовска, долна, гадна.
Въх-х-х е положението.
Отвсекъде.
Хич не си е работа моята
да си кажа, ама кой ли ме пита …
Остарях си така, ей,
тея паразитки ми разказаха играта.
Ей, слънце лунно,
най-светла черна дупке
в тоя край на Млечния път.
Виж сега, разбирам,
нали си от женски род,
от Венера и двеста хиляди
други планети от нежния пол,
от седмото небе
или от подземието.
Знам, че си некъде
в неопределеното пространство
зад гърба ми,
спотайваш се там,
димиш с некаква цигара
или си супер хипер мега био.
Може и веганка да си,
де да те знам
като още те нема в моята схема.
Хич не си е работа моята
да си кажа, ама кой ли ме пита.
Вървиш там нагоре по стълбите,
бледа или с най-искрящия загар.
Чиста проба космическо същество.
Аз съм некакъв скапан землянин,
да се чудиш жив ли съм,
мъртъв ли съм?
На кой свят съм?
Свят ли е това?
Свят ли е?
Съм ли?
Не, не съм светец.
Знам си правата,
гледам да не се обръщам,
докато не се махнем
от подземното царство
и не излезем малко на въздух горе,
че тука долу е адски запушено
и осветлението хич го нема,
пълна дупка, ей,
аз нали затова се катеря пред тебе.
Мани, че се задъхвам,
тия цигари ми ограбиха
и белите дробове, и всичко, деба.
А обърна ли се тия идиоти
ще те вземат обратно.
Насила ще те вкарат
в патрулката на Ада.
Де да те знам ква си.
Може да си пред огледалото,
сигурно още червило си слагаш.
И то некакво космическо.
Или нещо се контиш там,
чудиш се какви фейски
дрешки да си облечеш
или нещо подобно,
ей, безподобнице!
Нали си от Венера
и двеста хиляди
други планети от нежния пол,
от седмото небе
или от подземието.
Работата е там, че…
Въх-х-х е положението.
Отвсекъде.
Хайде пали кашоните и идвай.
Писна ми да те чекам,
аз съм жентълмен иначе,
да не се стане грешка тука.
Ей, слънце лунно,
най-светла черна дупке
в тоя край на Млечния път.
Искам да ти кажа само…
Ей, тея паразитки ми разказаха играта.
Знам, че си некъде там,
то и аз съм заплес, верно.
Знам и, че ще дойдеш накрая, ама…
Остарях си така, ей.
Хайде, скачай в моята схема.
Скачай. Скачай. Скачай.
Славно бъдеше ни чека.
Само требва да дойдеш.
И да бегаме некъде заедно.
Че си е таковало таковатата
положението.
Отвсекъде.
Ей, момиченце
А може би жено.
Де да те знам ква си.
Идвай. Бързай. Скачай.
От сто века си клатим
краката тука в очакване на Годо.
Писна ми, ей.
Идвай, казах.
Мамка му и сърце.
Аре, тука на ъгъла чекам.
Обичам те, ей!

четвъртък, юли 13, 2017

Ох, клетият ми текст в Дневник... Ох, как ме гризе съвестта. Ох, от сутринта му се точа, а в същото време един мускулест и злобен мултитаскинг седи до мен с бухалка и ме млати здравата по кокаляците. Всичко е във въображаема кръв. Иначе съм добре.

Само не знам защо българският модел (от женски пол), за когото писах вчера не ми отговори на съобщението с линк към статията и текст: "Виж, за малко щях да се гръмна." В същото време пък Динко да вземе да пребие за втори път някоя невинна душа, която най-сетне да не е бившо гадже или бежанец. И най-накрая да е на правилното място. Не по границата, а в пандиза. ❤️

Та предишната идея за статия за Дневник влиза в чекмеджето, Динко е неустоим. Аз съм дълбоко хетеро, но ми се иска да се оженя за него, за да мога да се разведа и да му взема джипа! Ей така, за да му е гадно, не че съм умрял за някакъв си там джип. Оня ден си купих "Приятел на Кафка" на Исак Башевис Сингер в невероятната поредица "Кратки разкази завинаги", която е дело на ИК Жанет 45 и на любимата ми преводаческа фурия Нева Мичева. Ако му взема джипа, обещавам да го разменя за пълната колекция на всичките книги от поредицата. С разликата в парите (някакви си там хиляди заспали) Manol Peykov ще може да натвори още чудеса и да ни кара да мечтаем да завземаме чрез кратки семейни отношения с идиоти нови джипове, за да ги разменяме за книги отново и отново, и отново.

Като споменах Жанет 45 няма как да скрия от вас новината, че най-сетне знам кога точно ще ми излезе сборника с разкази "Силата на думите". Ама ще ви кажа някой друг път, за да ви държа в напрежение. Ще го отпразнувам с домашна лимонада, така че ако утре имам махмурлук, да знаете, че е от предозиране с лимони.

Сега сядам да пиша най-сетне, защото рискувам съвестта съвсем да ме оглозга и следващия път като се видим да съм просто скелет.

Ох, само да направя едно добро дело и да се подпиша тук. Заслужава си.

https://www.peticiq.com/178856

Аре!

сряда, юли 12, 2017

Обява

Ще стрелям директно. Присвирило ми се е по-активно. Прави ми се авторски алтърнътив с български текстове. Готов съм да пиша текстове и музика. Искам група от двама човека. Имам нужда от женски вокал. Най-добре да е върл фен на The Kills. И ако може да обича или да е готова да се облича в черно и да има желание да си закупи някоя рокерия. Бонус ще е ако пие уиски и пуши като комин.

Ще трябва малко по малко да се действа. Аз имам лууп и джаджи и ще се опитам всичко да запълня. Бих припявал също. В идеалният вариант това ще е пееща барабанистка, за да са по-динамични барабаните, ако не ще луупвам. Или китара, за да джемим и така по-колективно да измисляме песни. Но проекта изисква електрическа китара, кубе, някой и друг ефект, който да не е distortion, а с по-меко звучене - overdrive, някакъв винтидж fuzz и там зависи от вкусовете.

Аз ще инвестирам пари в един octaver, за съжаление няма да имам пари първоначално за POG или готино Whammy, за да мога да правя едновременно бас и пищящи китарни сола ала Джак Уайт с две октави нагоре. Но веднага мога да си взема boss oc-3, който за симулация на бас с китара си цепи мрака.
И ако тръгне, постепенно и още някакви ефекти - разполагам с overdrive, супер много чудесии на лууп стейшъна (Rc505), BIG MUFF, който е супер, но мисля, че целта ще е леко по-лек и мек звук, а мъфа е много рязък.
Но съм склонен с времето да пробвам различни неща.

Разполагам и с един брой микрофон Shure 58 бета. Но ако трябва да се симулират барабани, той трябва да е при мен.
Може да ползваме и айпад с Garageamp за разни чудесии оттам. Примерно част от барабаните и от време на време някой орган или каквото там.
И саунд карта имам, както и Ableton на лаптопа, но там съм бос.

RaJa ElMad, естествено за теб се сетих първо, но знам, че си супер заета.

Mila Robert, обожавам те, ама ти си пишеш авторска музика и си страхотна актриса, която все по-често ще я искат по театри и сериали, де да знам дали и с това ти се занимава.

Iveta Dimitrova, за теб не знам дали пееш, иначе си се утепала за подобен проект. А и от кратката ми онлайн комуникация с теб подозирам, че с думата "утепала" вече те загубих.

Pictoria Vetrova, не знам защо и теб си те представям в нещо подобно, но пак - не знам дали пееш и какъв е тоя тука дето ми пише такива работи...
Някой нещо?

P.S. Ако има контакти със заведения, в които се свири на живо извън София е бонус.

Задължително условие е да е пич! Може и пичка.

Крайната цел е в някакъв момент да си имаме репертоар, да правим по някой и друг кавър. И да правим по 1-4 концерта месечно. Както си трябва.

вторник, юли 11, 2017

Статос 1

Абе това на нищо не прилича!

Значи от пет часа се каня да напиша една статия за Дневник. Междувременно чета, чатя си, пиша във фейсбук, чопля си в носа (естествено). Един пост пуснах на личния си профил в опит да събера материал за нова пиеса. И какво да правиш? Дай да си взема душ и после сядам.

Взимам душа, освежавам се в тая жега, сядам да пиша текста за Дневник и изпод ноктите ми като джин от вълшебна лампа започва да издимява едно стихотворение. Първо съвсем леко, после се издига. И ми вика: абе аз може да съм ти най-готиното любовно стихотворение, което си писал в последните месеци, балък смотан! Я ме пиши вместо да се занимаваш с глупости!

И сега статията си стои с едно заглавие и три линка, от които нали да взема някаква информация. Съвсем се сдуха милата, лежи си на екрана и всеки миг ще ревне, аз нали я гледам съсредоточено. Стихотворението набъбва, ама няма да е много дълго. А аз седя в потрес и се чудя защо винаги става така?

Човек тъкмо се вземе в ръце и тръгне да работи и някакви коварни стихотворения започват да изскачат от ъгъла и бой по кратуната, пръстите, бъбреците, сърцето. Счупят те целия и после седиш разкъртен все едно си бягал двайсет километра (а само до магазина като слезеш се задъхваш), или си правил четири часа секс на антидепресанти с мека пишка, без да успееш да свършиш.

А накрая лежиш, искаш да запалиш цигара, размазваш се. И после как да работи човек? Успокояваш се и си казваш, че вече е вечер и положението е маняна. Ами ако утре ме нападнат пак някакви стихотворения? Днес четири броя ме избомбиха бе, хора! Това не е хуманно.
И после защо поетите били бедни? Жертви сме! Това вдъхновение майката ни разгонва!

МЪЖЪТ


Мъжки
род,
единствено число,
пълен
член.

понеделник, юли 10, 2017

Белият шум каза,
с връзките е така,
в началото има среща,
при срещата всички са хора,
за съжаление в повечето
случаи после
мъжете започват
да се държат като мъже,
жените започват
да се държат като жени,
и гледай какво става.

сряда, април 05, 2017

Симфония


Бели пролетни цветчета
заваляват заедно с дъжда.
Човекът джапа локви
с леките обувки, вдишва,
и извиква: Даааааааааа!

петък, март 31, 2017

Малко коте




На Ясен Василев

Шокиран ли? Много ясно, че бях шокиран. )

Колко години си живеем чудесно с Мария. Цяло щастие е, че се намерихме след всички идиоти, с които сме си губили времето. Че и да се запознаем точно в този дъжд на пейката в парка. Тя да си е загубила телефона, аз да й вляза в положението и като по чудо да го намерим. После да се хилим като деца и да джапаме по локвите. На другия ден вече да се държим за ръце. А след година и нещо да си вземем обща квартира.

Е, напоследък съм бая скапан от бачкане. Нова работа, какво да се прави. Добера ли се до леглото, на момента заспивам и това си е. Не обичам да се обяснявам, но нали искаме да си имаме бебе. Напуснах института, нали беше държавна служба, та заплатата беше от малка по-малка, а повишение можеш да получиш на кукуво лято, че и малко след това. Добре, но в големите фирми не се шегуват. Купили са осем часа от времето и гледат да те изстискат, докато си им паднал в ръчичките. Да се чудиш дали си човек или лимон в ръцете на някой барман.

Разбирам Мария, не е като да съм някой тъпак, който да не може да ти влезе в положението. Не е готино мъжът на живота ти да е постоянно изстискан от умора. Но на кой ли му е лесно? Да, наистина заспивам като пън всяка вечер и не можем да се гушкаме като преди, но често се будя през нощта. Красива е като спи, направо страх да те хване. Прокарвам ръка през косата й и натъкмявам одеялото – постоянно се отвива. Сутринта отваря очи, а аз я целувам. Притискам се в нея, но тя още не се е събудила и се обръща на другата страна. Все по-рядко го правим, но съм сигурен, че това ще мине. В крайна сметка се будя до най-красивата жена на света, така че всичко мога да преглътна.

Нещата се объркват една вечер. Качвам се по стълбите. Пълно гроги съм, очите ме щипят от висене пред компютъра и сто на сто са червени не като домат, а не знам като какво. За капак на всичко съм вир вода, целия ден е валяло, а съм си забравил чадъра вкъщи. Мария ме чака на вратата. Лицето й е обляно в сълзи. Тялото й се разтърсва от рев. Плаче, та се къса.

Шашкам се и веднага я грабвам в ръце. Влизаме вкъщи. Галя я, опитвам се да я успокоя. Питам я какво е станало. Тя ревва още по-силно. Казвам й, че каквото и да е станало, все някак ще се оправим. Нали се обичаме, млади хора сме. Няма да се даваме, я!

- Изневерих ти! – излюва камъчето тя.

Хич не съм очаквал този отговор, не знам как да реагирам. Отивам на балкона и паля цигара. Главата ми не го побира. Скъсвам си задника от работа. Да ме питате, не мога да ви кажа как успявам да я карам така. Но на хоризонта гука нашето бебенце, да го изядеш от сладост и кеф. Искам да му дам добър старт в живота. А сега тая работа с изневярата…

Мария излиза при мен на балкона.

- Не е така, както го мислиш!

Напълно кипвам и крясвам:

- А как е, Мария? Кажи ми?

Тогава тя през сълзи ми разправя как е станало. Звучи невероятно, признавам. Сутринта малко след като съм изхвърчал за работа, на вратата се позвънило. Мария още била сънена, но се вдигнала от леглото, отворила вратата и какво да види? Едно малко черно коте я гледало с влажните си очи и мяукало жално. Съвсем било подгизнало от дъжда. Тя се огледала, но наоколо нямало никой, дожаляло й, взела котето. Подсушила го с кърпа. Сипала му мляко в една купичка. То се нахвърлило на млякото, не се шегувало – излочило цели купички, а после доволно замъркало. Мария трябвало да излиза чак към два, така че се върнала в спалнята. Взела котето със себе си. Сложила го на гърдите си, галила го, то предяло, тя се унесла и заспала.
Когато се събудила, в леглото до нея имало висок чернокос мъж, който бил чисто гол. Мъжът започнал да се гали в нея с главата си. На Мария всичко и се струвало като в сън, била така стъписана, че не направила нищо. Мъжът малко по малко включил в галенето ръцете си. После й пуснал език, негодникът. Тя се опитала да каже нещо.

- Мър-р-р! – отвърнал той и продължил в същия дух.

Докато се усетила, били свършили.

Тогава Мария излязла от унеса си и зацепила какво е станало. Почувствала се мръсна. Чернокосият мъж още се умилквал около нея, а когато тя го отблъснала, той казал само:

- П-с-с-с!

Тя се облякла и го помолила да ти тръгне.

- Виж, маце! Не се сърди, но много бях загорял! – смигнал й той.

Мария вдигнала врява, а той не й обърнал никакво внимание.

- Хора сме, маце! Имаме нужди!

А преди да излезе й хвърлил визитната си картичка, на която пишело, че е футболист.

- Ако искаш някой път да повторим, маце!

Като се ядосах! Значи така? Нямаме си приятелка и затова изиграваме чуждите жени с някакъв тъп номер. Ще види той! Футболистче скапано. Моля Мария да му се обади и да си уговори среща с него същата вечер. Той приема, сякаш само това е чакал.

- Само да не вземеш да направиш някоя глупост! – притеснява се Мария.

- Няма!

Но и аз нямам ни най-малка идея какво ще направя, когато влизам в сумрачния и шумен бар. Свивам очи и се опитам да го фиксирам. Седи на една маса и се хили като идиот. Няма съмнение, че е той. Отговаря на описанието. Запътвам се към него с бойна крачка и се стоварвам на стола пред него.

- Имам среща, пич! – прави се на гръмнат.

- Аз съм ти срещата, говедо скапано!

Той ме гледа като треснат, а аз му обяснявам кой съм.

- Виж, пич! Не се сърди. Имаш страхотна приятелка, признавам! Гледай на нещата позитивно!

Отговарям му, че ще му избия зъбите по много позитивен начин, а той никак не изглежда притеснен. Разправя колко му е трудно без приятелка и е принуден да прави номера с котето, за да и на него от време на време му се отвори парашутът. Номерът минавал в три от четири пъти. От години го ползвал. Малките котета били неустоими за мацките, а завалял ли дъжд, свалката била в кърпа вързана.

Странно, но докато той ми разкрива номера с котето, на мен ми минава. Даже ми става интересно. Това е нещо като фокус, от тези дето ги прави Дейвид Копърфийлд и ония като него. Създаваш илюзия, превръщаш я в реалност и се възползваш от създалата се ситуация. В края на вечерта му казвам, че е велик и му благодаря, че ме е светнал за номера с котето. Чукваме се за наздраве, а той го играе скромен. Нищо кой знае какво нямало, елементарен трик и толкова. Само да знаеш тайната.

Прибирам се с широка усмивка на устата.

- Какво стана?

- Разбрахме се!

- И?

- Дай да не правим от тая работа нещо голямо. Станалото-станало.

- Добре – казва Мария.

Вечерта заспиваме прегърнати, след като сме говорили за това, което ни предстои. За бебето и всичко останало. Към три сутринта се събуждам. Галя я по косата и се питам какво ли сънува. После се събличам и излизам. Натискам звънеца и чувам как тя се буди. Сигурно се чуди къде съм се дянал. Приближава се бавно и отваря вратата, където я посреща едно малко пухкаво коте с влажни очи. В първия момент Мария се плаши. Ей сега ще тресне вратата, но тогава котето й казва:

- Не се страхувай! Аз съм! Твоето малко коте!






неделя, март 26, 2017

Измислица ли е моралът?

(По Христо Фотев)


Измислица ли е моралът?
И честност съществува ли?
Не вярвайте!
Не вярвайте на продавачите,
които го продадоха.
Не вярвайте на журналистите,
които го предадоха.
Не вярвайте на политиците,
които го низвергнаха.
Не вярвайте на всенародното безверие.
Не е измислица моралът.
И честност съществува.

Достатъчно е да погледнете в себе си.
Да чуете смеха на алвеолите си.
Да срещнете приятел, да му споделите.
Да се потупате по рамото с усмивки,
но и със сълзи, с хубаво и с болки.
Да повървите заедно из този град,
из другия, а също из полетата.
В нощта да сте светулки,
да разпръсквате сияние
в света на мрака и на слепите.

Така дори за миг ще върнете
разграбеното и отнетото
от вашата земя разграбена, отнета.
Така ще дойде най-зашеметяващият изгрев
и слънцето със своите лъчи
ще сложи край на мухъла,
ще вдишате най-бистър въздух,
ще се изпълнят дробовете ви
с молекулите на свободата.
И островът, по който стъпвате,
в който сте откърмени
със слово и с памет,
от мащеха ще стане майка.

Не е измислица моралът.
И честност съществува.


понеделник, март 20, 2017

Романът ми "Софийски дует" е номиниран за Европейската награда за литература



Четири български заглавия се борят за Европейската награда за литература'2017 от България, съобщиха на сайта си организаторите на литературния конкурс за роман "Развитие", чийто лауреат "Остров крах" е един от тях. Романът на Ина Вълчанова спечели конкурса миналата година, а сега е номиниран за Европейската награда редом с повестта "Кротките" на Ангел Игов, сборникът разкази "Любов, подслон, храна и вода" на Николай Фенерски и романът "Софийски дует" на Иван Димитров.

За първи път съм номиниран за подобна голяма награда и още смилам тази информация. За мен не е важно дали ще спечеля, а че книгата беше забелязана.

вторник, март 14, 2017

Нов разказ

На следния линк можете да прочетете най-новия ми разказ.

За съжаление ще трябва да го копирате и да го пейстнете в браузара си, за което благодаря на www.blogspot.com

https://www.actualno.com/columnist/article/1273/author_id/90

понеделник, март 13, 2017

Говори вдъхновено за Левски и Ботев,
иска да бие цигани и турци,
но бие метъли и деца.
Пие по три литра на ден и се гордее с това.
Чел е "Моята борба" три пъти.
Често скандира: "Да живее България!".
После вика: "Зиг хайл!"
В една и съща седмица отборът му
играе срещу Левски София и Ботев Пловдив.
Тогава крещи: "Кур за Левски",
"Кур за Ботев!"
И продължава да вика:
"Зиг хайл!"
Докато се гордее, че е българин.

петък, март 10, 2017

Роб





На Емил Джасим

През едно Възраждане
едни хора убеждаваха
един народ, че за да се освободи
трябва да се пребори
със собственото си
робско съзнание.

Налагаше се често
да го праскат по главата
и за да се осъзнае, да му викат:
Роб си!

Днес същия тоя народ
по страшната силата
на страшния навик
сам си праска
страшно силно
главата в стената
и сам си повтаря:
Роб съм!

Въпросът е:
от колко въпросителни
се нуждае тоя народ?
От четири?
Или от четиристотин?

четвъртък, март 09, 2017

Грух!




Предсрочните избори в страната на маймуните се задаваха като директор на национален исторически музей – гордо и изпъчено в позата асистент, който в ушите на маймунското племе е професор и който трескаво се тупа по косматите си гърди в неистов възторг от родово-племенната си принадлежност като в някоя виенска баня, докато крещи: „Маймун! Маймун!” Политическите партии бяха впрегнали цялото кралство на животните в предизборната борба и в редиците им пъплеха мишки, които се представяха за лъвове, щрауси, които говореха като орли и магарета, предрешени като коне. Имаше още жаби, които уж пееха като славеи, хиени, които уж бяха тигри и какви ли не други животни, за които с пълна сила важеше правилото: „Совите не са това, което са.” Но в един по-маймунски смисъл на израза. Най-разпространени, естествено, бяха политическите хамелеони, които сменяха цветовете и идеологиите си така, както пчеличките летят от цвят на цвят.
В страната на маймуните имаше ужасяваща криза на нови животни. Все по-малко избиратели гласуваха. Сред маймунския народ се носеше съмнителното усещане, че всички партии са всъщност една и съща партия и че политиците са по-големи маймуни от обикновените обитатели на тази джунгла. В надпреварата си партиите активно работеха с различни пиар агенции, в чиито ръце като наковалня беше захвърлена нелеката задача да измислят как да се преборят с този проблем, та маймуните да има за кого да гласуват.
Най-проницателен се оказа ходът на пиар агенцията „Кой сега е номер едно”. След дълго умуване специалистите, които работеха в нея, стигнаха до заключението, че партията, която ги беше наела, ще има най-голям успех, ако кандидатът им е човек. Ала хората не се ползваха с особено добра репутация в страната на маймуните. Затова от агенцията прецениха, че ще е най-добре някое друго животно да изиграе ролята на човека.
Така те се отправиха към една кочина в края на джунглата. Там щастливо се въргаляше едно прасе. Те го издърпаха, облякоха го в костюм. Научиха го що-годе да ходи на два крака. Дресираха го и прасето разбра, че ако се държи прилично и прави това, което му кажат, ще получи кюспе и ябълки. След това организираха пресконференция, на която обявиха как за първи път на изборите в джунглата се кандидатирал истински човек. Как той щял да изгради светлото бъдеще на маймунската нация. Щял да подобри материалната база. Щял да повиши заплатите и пенсиите. От небето щели да завалят пари. Дърветата щели да бъдат отрупани с банани и специални служители напълно безплатно щели да пощят въшките на маймуните, та да не трябва те сами да се пощят.
Събралата се тълпа възторжено извика:
- Ура!
А журналистите се нахвърлиха върху този истински, пръв и неповторим политик, който (те вече знаеха това) щеше да донесе истински просперитет на страната на маймуните.
- Какво ще направите относно неработещата съдебна система? – попитаха те прасето.
- Грух! – отговори то.
И медиите написаха как съдебната система ще заработи. За това имало конкретни стъпки, които щели да бъдат направени. Щели да се допитат до истински експерти. И съвсем скоро съдебната система щяла заработи без никакъв проблем.
- Какво ще направите със здравеопазването? – попитаха журналистите прасето.
- Грух! – отговори то.
И медиите написаха как корупцията по болниците ще бъде преборена. Как лекарите и медицинските сестри щели да имат достойни заплати. Как бързата помощ щяла да бъде снабдена с нови линейки. И всичко щяло да цъфне и върже.
- А какво ще направите с образованието? – попитаха журналистите прасето.
- Грух! – отговори то.
И медиите написаха как заплатите на учителите ще бъдат над средните заплати в страната, както е на Запад. Така щяло да има все повече и повече млади маймуни, които щели да работят като учители. Учебниците щели да бъдат пренаписани. Системата щяла да става все по-човешка по един маймунски начин. И така в страната на маймуните щяло да расте едно образовано и единствено по рода си младо поколение.
А когато пресконференцията свърши, журналистите влюбено въздъхнаха:
- Това е то! Истински политик!
После екипът на пиар агенцията прибра прасето в един хотел, където му бяха спретнали чудна кочинка. То легна в нея и заквича щастливо.
Съвсем скоро прасето щеше да стане президент. А после и премиер. Щеше да си има и собствена партия. И щеше да направи много свинщини в страната на маймуните. Но какво можеш да очакваш от едно прасе? Прасето маймунджилъци не може да прави. То може да прави единствено свинщини. Защото природата му е свинска.
А ти, драги читателю, моля те, попитай се колко пъти вече се е случвала тази история в страната, в която живееш. И се опитай да се научиш да виждаш мишката зад лъва, щраусът зад орела. И така нататък… И гласувай само за истински животни. За такива, каквито не се представят за това, което не са. Защото ако гласуваш за престорени политици и политиката им ще е такава: престорена и зле изиграна. И ако ще гласуваш за прасе, моля те, поне гласувай за някое прасе, което ти казва в очите, че е прасе. Ти не гледай какви етикети му лепят медиите. В какви опаковки го обвиват. Ако си направиш труда, лесно можеш да видиш каква е истинската същност на човека или животното. Ако се държи като мишка, значи е мишка. Ако си зарива главата в пясъка като стане напечено, значи е щраус. Ако реве като магаре, значи е магаре. Ако квака като жаба, значи е жаба. А ако прави свинщини, колкото и да се прави на човек, то е прасе.
И помисли, драги читателю, дали ако искаш да живееш човешки, трябва да се оставиш да те управлява животно. Или трябва да се опиташ да откриеш някой човек. За съжаление хората често се държат като животни. Но понякога се държат и като хора. Ти съди по човешките постъпки. Те стават все по-малко, защото вече почти никой не гласува за тях.

неделя, февруари 26, 2017

Би ми било интересно да гледам съвременен български филм с тема от сорта на: вярата, надеждата, красивото, различният и неговото битие, любовта.

Филм, в който тази идея да е разработена първо на ниво сценарий, а после да е разработена на езика на киното.

За съжаление повечето пъти гледам някаква история, която е интересна на режисьора, в която я се прокрадне някоя идея, я не. И това е по-скоро неосъзнато.

От друга страна "София Филм Фест" идва. Има надежда.

събота, февруари 25, 2017

Светът е това, което е

"Париж вече не е Париж", казва Тръмп и обяснява как негов приятел вече не ходел в този, защото се страхувал от терористични атаки. А какво да кажем за Америка? Ню Йорк вече не е Ню Йорк след атентатите. Изобщо Америка вече не е Америка. И светът не е това, което беше.

Но светът се променя постоянно. И няма смисъл да дълбаем в историята. Достатъчно е да погледнем света около себе си. Нашия свят.

Въпросът е как ще реагираме? Дали ще се свием в колибката си и ще си браним дворчето или ще приемем, че светът е това, което е и че неговото утре зависи от неговото днес. Като в същото време си дадем сметка, че това днес зависи от нас. Няма кой да ни го направи и да ни го подхвърли.

И след това да си зададем въпроса дали искаме да строим стени по границите си. Стени срещу хората около нас. Дори срещу най-близките си. Че също и стени вътре в нас? Срещу страховете ни и кошмарите ни. Или искаме да живеем в свят без стени.

Да, рисковано е, защото така сме по-уязвими. Но не е ли именно уязвимостта това, което ни прави хора? И не е ли по-смислено да споделяме уязвимостите си, страховете си, отколкото това да ги обграждаме със стени?

вторник, февруари 21, 2017

"Софийски дует" участва в надпреварата "Моята любима книга 2016"

С трепет открих, че романът ми "Софийски дует" е номиниран в конкурса "Моята любима книга 2016 г." Искам да изразя своята благодарност за тази номинация. Странно е усещането да видиш книгата си редом с автори като Алесандро Барико, Орхан Памук, Момчил Николов, Примо Леви, Емил Андреев, Хасан Бласим, Недялко Славов, Гарт Грийнуел, ДЖИПИ, Данило Киш...
Благодаря на читателя, без който не би имало писатели. И нека не забравяме, че писателите са най-първо читатели.

Можете да гласувате за любимите си книги в няколко различни категории на следния линк, който за съжаление ще трябва да копирате и да пейстнете в браузъра си, защото имам проблеми с поставянето на линкове тук: http://vsichkozaknigite.bg/%D0%BC%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0/%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%B9-%D0%B7%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD/

неделя, февруари 19, 2017

Рок



(На Елин Рахнев)

Когато забравих самотата си
и самотата не ме забрави
и шурна из артериите ми
и нахлу в предсърдията ми
и се сгуши в полулунните ми клапи
и един сняг ме валя с дни, месеци и години
и сянката ми излезе в стачка
и депресията ми си би шута
и ето ги трите сега: самотата, сянката и депресията
и какъв тричленен протест под ендокарда ми
и се замислих за Динко и за границата му
и станах бежанец в собствената си страна
и рецитирах Левски на скинарите, които искаха да ме сритат
и написах разказ за пътуване във времето и Ботев
и един фен на Ботев Пловдив искаше да ме бие
и ми стана зверски противно
и щях да напиша своя погнуса, ако чуждата не беше написана
и даже фалангите ми искаха да се издрайфат
и светът миришеше на ароматизатор в такси
и се опитах да преглътна снега, който изгори гърлото ми
и гласът ми секна
и са научих да пея със секнал глас
и затанцувах с разпарчетосаното си тяло
и открих поезията на цитоскелета си
и пролетта изпълни организма ми сред разцъфналата бяла зима
и събрах съставните си части от пода на един кенеф
и ето ме сега слепен набързо, така несъвършен, но пеещ
и се събрах
и се прибрах в дома на тялото си
и тялото ми се влачеше и пърхаше из улици, алеи, паркове
и ми стана някак намерено, някак завършено по един незавършен начин
и се събудих сред снега и направих снежна пеперуда
и призовавам пролетта, но не оная, синоптичната
и зъзна, но будувам
и развявам момини сълзи
и развявам момини сълзи

сряда, февруари 15, 2017

До майка ми

Не знам дали писмата стигат до небето,
но не знам дали небето съществува.
Знам само, че вървя и дишам,
понякога спокойно,
понякога и ускорено.
Двете години, които ни делят,
отминаха, но думите ти още
са в ушите ми.
Знам, вече няма никой да ми казва: "Ивче".
Знам, че майка ми, поне на този свят,
не ще чете най-първа книгите ми
и да бумти сърцето й,
мечтите й да предвещават славно бъдеще,
когато настоящето ме е захапало.
Но знам, че помня, да, поне това.
Кръвта ми също помни своето рождение.
И нищо, че с думи трудно мога да го изразя,
но знам, че мъртвата ми майка
все пак живее в мен.
Че се е спотаила в пръстите, нозете.
Е, не мога да я чуя, но и това е нещо.
Помня също нейния завет,
увереността й в мен,
как тя винаги ми казваше,
че всичкото, което мога да очаквам
от нея е един ритник в гъза.
Това е най-великият съвет.
Така съм мразил на моменти тези нейни думи.
А сега ми липсват,
няма го ритника.
Няма я и нея,
но физически.
Таи се тя в мен, извира
от очите ми, скрила се е в зъбите ми.
Оттук-нататък ще живея все така,
изправен върху гроба й.
Да, дълго бях безсилен,
но открих в слабостта голяма сила.
Да живееш заради смъртта на друг.
Да цениш заобикалящото те,
защото всеки миг си има край.
Да живееш като за последно.
Да живееш с мисълта за памет.
За поколенията, дето дишат в теб.
Това е преходната вечност.
Да, мамо, както пише там, на гроба ти,
но малко по-различно:
"Кълна се в костенурките на Тасман.
Ти беше истински мъж!"

15.02.2017
Думите са лечение
на всичките рани
Ако е истинска обичта,
тя не може да бъде изсмукана.
Отпуснеш ли и за миг
своето тяло, своите сетива,
обичта ще навлезе в теб като прилив
на нежност и ще дефлорира душата ти.

понеделник, февруари 13, 2017

Моя пиеса е една от номинираните в първия конкурс за пиеса на НБУ с тема "Справедливостта"

Рекорден брой драматургични творби са постъпили в първото издание на „Конкурс за нова пиеса“ на Нов български университет, който тази година е на тема „Справедливостта“.
Внушителното число от 85 пиеси е безпрецедентно за подобен род конкурси в България и бележи своеобразен национален рекорд.

Журито, в състав проф. Виолета Дечева, д.н., гл. ас. д-р Георги Гочев, проф. Михаил Неделчев, доц. Пламен Дойнов, д.н., доц. д-р Светла Христова, доц. Снежина Петрова и проф. д-р Христо Тодоров, прочете пристигналите конкурсни пиеси и излъчи шест номинации на следните автори и на техните нови пиеси (по азбучен ред):

- Владо Трифонов – „Играч“
- Георги Тенев – „Роден край“
- Иван Димитров – „Пиеса за телевизора“
- Йоана Мирчева – „Изход“
- Нели Лишковска – „72“
- Петя Башева – „Аз, Змеят“

Предстои втората фаза на Конкурса за нова пиеса на тема Справедливостта: Това е първото издание на Лаборатория за писане на пиеси с водещ Боян Папазов, в която номинираните са отличени с право на участие.
Тя ще се проведе от 20 до 24 февруари в НБУ. Това е първият Конкурс за драматургия в България, който предлага такава Лаборатория.
Първият и последният ден от Лабораторията за писане на пиеси са отворени за посещение за студенти, любители на театъра, критици, преподаватели, журналисти и външни лица.
На 20 февруари от 10 часа в залата на Университетския театър на НБУ известният драматург и киносценарист Боян Папазов ще изнесе лекция за своя опит в изкуството на драматургията, а на 24 февруари от 16 часа на същото място той ще направи щателен и методичен самоанализ на „Любовен бестиарий“, последната му засега пиеса, която може да бъде прочетена на сайта на Конкурс за нова пиеса. В останалите дни номинираните ще работят върху пиесите си при закрити врата с Боян Папазов.

Победителят в първия Конкурс за нова пиеса на НБУ ще бъде обявен на 27 февруари от 17 часа в галерия „УниАрт“ в НБУ. На специална церемония ректорът на университета проф. д-р Пламен Бочков ще връчи на победителя престижната награда: сертификат, парична премия от 3000 лв. и право на сценична реализация на пиесата от Университетския театър на НБУ. Останалите номинирани, освен участието си в Лабораторията за писане на пиеси, ще получат и сертификати.
Церемонията ще бъде с водещ доц. д-р Пламен Дойнов и ще включва театрално-музикално четене на емблематичната за тазгодишната тема Справедливостта пиеса на Софокъл „Едип Тиран“ в новия превод на гл. ас. д-р Георги Гочев, член на журито. Участниците в него са преподавателите от Департамент „Театър“ на НБУ.
Повече на: http://www.dramacontest.nbu.bg/bg/aktualno

Проектът се реализира с финанансовата подкрепа на Централен фонд за стратегическо развитие към Настоятелството на НБУ.

неделя, февруари 12, 2017

Не ме ревнувай от писателската мисия,
също като теб и книгите са част от моят път.
Затрупан съм от тях физически, подпирам
ги върху стените си, подреждам ги по рафтове,
затрупва ги прахът, отделящ се от тялото ми.
Но подпирам мисълта си на кориците и страниците им,
в съзнанието ми зрее свобода, препълнена е
дървената купа в кухнята с плодове на общо знание,
почиства се прахът из алвеолите ми, подхранвам
пълнокръвието си с тях. Всичките писатели сме
книжни плъхове. Градим живота си чрез думи,
запетайки, многоточия... Началото си този свят
открил е именно в словото. Това далеч не е
библейско. Нима не са и слово простичките думи:

„Не бой се и ела”, „Жадувам твоята прегръдка”,
„Когато в зимните студени дни премръзналите
ни ръце се вкопчат в хватка, светът е летен, летни
сме и ние.” Защо когато срещнем любовта, не
я погалим и полеем, вместо да завием към луната с
песента на страхове и фобии, неврози, преживени
преди векове любови, многобройните отричания,
които изброяваме с отричащо ни постоянство?
Защо се отричаме вместо да се назовем? Да кажем, че
това е маса, това е плът, това са изпражнения.
В тези думи няма нищо страшно. Ще кажат,
че това не е поезия? Животът е поезия, поетите –
очи, които гледат, виждат. Думите единствено
изписват онова, което е проникнало през нашите стени.
Стени, които ние уж рушим, но май строим.
Но нека да строим и себе си. Да построим и нашата
любов. Да я построим с тухли, камъни. Да ги слепим
с онази тъй свещена кал, която сме забравили. 

Да ги измажем с глина. Да съградим огнище,
да сготвим боб, да хапнем. А после може и да пръднем.
Но нека пръднем заедно. И нека се посмеем.
На другия, но повече на себе си. Защото хората са
смешни. Смешни сме и ние, защото сме човеци.
Нуждаем се от повече конкретика, от действия,
а все забравяме да сме конкретни и да действаме…
Ела, подпри главата си на рамото ми. Отпусни се.

Може да заспиш. Ще те гледам с възторг, но и
ще пиша стихове. Не мога да мълча, докато
великата конкретика тактува своя сън с дихание
в шията ми. Не мога да не пиша, докато поезията
ми диша във врата. Защото си поезия. Такъв е моят поглед.
Такива са очите ми. Такива са и белите ми дробове.
Поезията засяда в черния ми дроб. С всичката си
светлина тя също е цироза. Нима не е това животът:
раждане и смърт. И нещо неопределено по средата.
Но тази неопределеност носи име: твое, мое, чуждо.
Всъщност наше. Защото сме прашинка от едно човечество.
И тази неопределеност се определя именно от нас.
Това е наша отговорност. Изписваме я с действията
си във всяка стотна от часовника, чието време свършва.
Ела, прости ми всички изречения, абзаци. Защото ти
си тяхното заглавие, подтекстът скрит зад думите.
Грабни главата ми, обвий ме с тялото си, целуни ме.
После да вървим. На майната си. Да се изпишем славно или
тихо в белите листа на този свят. Но нека се изпишем.
Понякога ще трябва да задраскваме, да късаме листа,
но така е с всеки ръкопис. А ръкописът става книга.
Да станем книга. Да се подвържем и слепим. Телата ни
ще са хартия, а любовта ще е корици. И нека ни четат.
Да ни четат по пейки, по читални. По рейсове и в домове.
Ела, да се четем и ние, да се разгърнем и да затрептим.
И да се превърнем в падаща звезда. Ще бъдеш тялото,
а аз ще съм опашка. Ще оставим чудна диря. Ще се радват
всички очевидци: дребните деца и възрастни старици,
облечени в така любимата си суета. Но най-голяма радост
ще изпитаме с теб. Защото ние светим. Фосфоресциращите
ни тела са фасонка и крушка. Любовта е ток. Но само ние
можем да натиснем копчето на нашата любов. Ела,
да, вярно, че съм книжен плъх. Но думите си имат тълкувания.
Да, може да съм плъх, но книжното е повече. А всъщност
съм човек. И моля, само не забравяй: ти също си човек.
Любовта ни също е човешка. Бленуваме за нещо друго.
Представяме си невъзможното. В очите си сме богове. Така
забравяме най-важното. Забравяме, че сме човеци.
И моля те, независимо с мен или с някой друг: бъди човек.
Боговете падат отвисоко, а хората летят в пръстта.

събота, февруари 11, 2017

Резултат от личната ми акция в "Сфумато" до момента. 14 продадени книги и 151лв. Знам, че това няма им да оправи покрива. Не знам дали и за два квадратни метра ще стигне. Но все за нещо ще свършат работа. От стихосбирката и книгата с пиеси нищо не губя, имам залежали бройки. Двата продадени романа са 31 лв. (по 16 лв са, но нямах дребни да върна, та едната я продадох за 15 лв)... Така че от себе си съм дал 31лв.

Малко е, но е някакъв жест. Той е важен. Жестът може да бъде дори усмивка в трамвая или потупване по рамото... И това е достатъчно в света, в който живеем, където вече и партиите в лозунгите си наслагват страх и омраза.

Благодарен съм на Театрална Работилница Сфумато, че са ме отгледали като зрител. Направили са ме взискателен към театъра.

Стихосбирки имам още. Който иска да удари рамо на този театър, може да пише на лични. Ще му я изпратя с наложен платеж. Вече имам поръчка за три книги, но се боя, че май ми свършиха книгите с пиеси. Което ме радва. Защото май останаха съвсем малко...

А дори не продавам кой знае колко бройки по книжарниците. Представям си колко пари могат да се съберат, ако по-известни писатели продадат по 5-6 книги...

Това е от мен... Благодаря на всички, които си купиха книги...
Днес на "Актьори срещу поети" ще можете да си закупите моите книги "Софийски дует", "Очите на другите" и "Поет на портрет". Ще ви ги надпиша с калиграфски писец или с писалка.

Приходите ще даря на Театрална Работилница Сфумато, защото покривът им тече, а именно този театър ме е формирал като театрален зрител и като драматург. Аз помня това! И никога няма да го забравя.

Ако сте пишещ човек и искате да помогнете и вие в тази борба, продайте своя книга и дарете приходите на театъра.

Ако искате да ви се дава в трудни моменти, дайте и вие, когато Другият е в затруднение. Защото Другият сте Вие. Другият също е Човек.

Не можем постоянно да очакваме от Държавата да дава, а ние да не даваме дори помежду си. Ако не си помогнем сами, няма кой да ни помогне.

Актьори срещу поети

Днес (11.02.)

20:30 часа

Театрална работилница Сфумато

И поезията е "рисуване на въздуха".

Впрочем доброто изкуство също...

петък, февруари 10, 2017

Днес "ИЗВЪН ЗЕМНО" се играе за последен път

От фейсбук страницата на Театър "Възраждане" разбирам, че днес представлението по мой текст "ИЗВЪН ЗЕМНО" ще се играе за последен път. Бесен съм! Така ли е редно да се прави? Можеха поне да предупредят, за да кажа на приятелите си да го гледат. А не да го научавам на датата на представлението!!!
Не е като да не ходя през 2-3 представления и да не се интересувам какво става.
Така де... Ако не сте гледали представлението, отидете днес. Изглежда това ви е последнава възможност.
Благодаря на Vladimir Petkov. Ако той не беше директор за известен период от време, най-вероятно тази пиеса изобщо нямаше да бъде поставена до момента.
Благодаря на Васил Дуев.
Благодаря на Ivaylo Dragiev, Dimitur Zahariev Yana Kuzova и Мариана Жикич.
Благодаря на Елена Стумбова Silvana Ilieva
Благодаря и на Театър Възраждане.
Просто можеше да звъннат един телефон... Публика за последното представление щеше да се намери. Сега е по-сложно...
Благодаря и на целият екип на театъра, без който тази магия не може да се случва...
Истинските герои в театъра са зад сцената. Те вършат огромна част от работата, а често не си даваме сметка за това...
Така че който иска, да отиде да гледа постановката.
19:00 часа
Театър Възраждане

Любовна прилича на снимка


Любовта прилича на снимка.
Стои на стената, краси я добре.
Гледаш я, тя остарява.
И даже по-хубава става.
Даже по-мила.
Ала понякога ти я намразваш.
Боли те и в болката късаш,
на пода парчетата хвърляш.
А може дори да ги стъпчеш.
Може дори да ги смачкаш.
Но ако обичаш наистина, сепваш се,
вдигаш ги с трепет, с уплаха,
галиш ги, слепяш ги, нежно говориш им,
на стената ги връщаш.
Любовта прилича на разкъсана снимка,
повторно красяща стената.
И май пада се по-хубава втората снимка.
И май пада се по-истинска.


четвъртък, февруари 09, 2017

Любовта е да кървите заедно.
Да сте щастливи в общото си нещастие.
Да споделяте самотите си.
Да плувате в тях както медуза
плува в океана, оставяйки се
напълно на теченията му,
попаднала изцяло във властта му.
Любовта е красива меланхолия.
Упоителен мрак.
Любовта е усмихната мъка.
Любовта е да се смеете заедно.
Да сте щастливи заедно,
докато вървите хванали се
за ръце из претъпканите булеварди на този град.
Любовта е да не сте самотни нито за миг.
Любовта е протест срещу самотата.
Любовта е да шестваш по улиците,
да блокираш движението,
докато носиш лозунги като: „Не на самотата!”,
„Никога повече самота!”
и „Самотата – враг номер едно на хората и зверовете!”
Любовта е прясно изстискан фреш.
Любовта е оптимизъм.
Проникваща пред всичко светлина.
Любовта е нацупена радост.
Любовта е дъх на момини сълзи,
на липа, на магданоз и копър.
Дъхът на пролетната вечер в някое
незнайно село. Звън на чинари сред
тучни ливади. Споделено и казващо
толкова много мълчание.
Любовта е да няма зима.
Любовта е пети сезон.
Най-великият сезон.
Най-завършеният.
В него има всичко за всеки.
Любовта е зашеметяващ скъп парфюм.
Лакирани нокти, които се впиват в гърба ти.
Които дращят гърба ти.
Дъхът на есен и жълти листа, посипани по тротоар. Десетзвезден хотел с всички удобства.
Безкраен разговор.
Любовта е прохладен полъх на вятъра.
Плаж на остров.
Любовта дава всичко на всеки.
Любовта е уплах, трепет, възторг.
Любовта е памет и шепот, студ и зной.
Без любов не може да има любене.

сряда, февруари 08, 2017

Морето на живия Александър




Александър Секулов не може да бъде описан с две думи. Той е пловдивски общественик. От известно време е и драматург на „Драматичен театър Пловдив”. Именно той задвижи постановки по известни български романи, от които фаворитът ни е „Възвишение” (под режисурата на Иван Добчев и с Бойко Кръстанов и Асен Блатечки в ролите на двата главни героя.) Между другото Лили Абаджиева постави там неговата пиеса „Няма ток за електрическия стол” в същия театър.

Освен това Александър Секулов е и част от редакционната колегия на литературното списание „Страница”, което е едно от малкото хубави литературни списания от нас. В топ три са ни още бълтгарската Гранта и списание „Съвременник”. На всичко отгоре той е и автор на доста книги, които няма да изброяваме. Но ще поставим акцент върху поезията му и върху романите „Колекционер на любовни изречения” и „Островът”.

Тази вечер може да го срещнем лично на премиерата на последната му стихосбирка в София. Книгата се казва „Море на живите” и е издание на „Изток-Запад”, което е леко странно, защото досега той работеше с издателство „Сиела”. Може би това се дължи на факта, че „Сиела” толкова рядко публикуват съвременна българска поезия? В крайна сметка това няма значение. Един автор може да работи с много издателства…

В крайна сметка можем само да адмирираме „Изток-Запад” за това, че публикуват тази стихосбирка. Както и за това, че те не са от издателствата, които се опасяват да публикуват съвременна българска поезия, защото тя не се продава в главоломни тиражи.

Можем да адмирираме и стихосбирката на Александър Секулов, която звучи точно като описание на очите му: „Море на живите”. В която нямаме търпение да се гмурнем. И да отидем на премиерата или да се сдобием с нея и да я прочетем. Защото хубавите книги имат значение.

Къде: Театър „Българска армия, пети етаж, зала „Миракъл”

Кога: 08.02.2017, сряда, 19:00 часа.




вторник, февруари 07, 2017

Бързата работа, смърт за някого



Този текст се посвещава на жената, която почина в „Ечемишка”.


На работливи ни се носи славата. Или по-скоро ние си я носим с учудващо упорство. Все пак това е една от опорните ни точки в нашия разпадащ се свят, в нашата разпокъсана държава. Другата опора е славната история, поради която се тупаме в гърдите. Нищо, че забравяме да си вземем уроците от нея. Нищо, че и нея някак не съвсем я знаем. Цитираме онова, което ни изнася и си правим оглушки за онова, което не се връзва в нашата лична картинка. Третата опорна точка е мрънкането, разбира се. Не сме доволни от нищо, с изключение на себе си.

Но сме работливи, това се знае. Даже ни се носела славата в Англия, Германия, по широкия свят. Само в нашата държава май не сме толкова работливи. Но нали и без това ни плащат малко? За какво ни е да работим като ни дерат кожите? Я да си стоим, да се правим, че работим и да си вземаме заплатите. И по времето на социализма така беше. Ти само си кротувай, пази си местенцето, чакай си пенсията и си гледай семейството и дома. Няма смисъл да се хабиш. Да не би работодателят да се хаби за теб? Ти си гледай къщата.

Виж, блокът ни може да е с олющена фасада, но апартаментът ни е друго нещо. Паркетът е новичък, мебелите – също. Ако не са новички, поне всичко е подредено, чистичко, спретнато. Нищо, че си хвърляме боклука през прозореца. Че го тъпчем по тротоарите. Сядаме пред плазмите. Може светът навън да се разпада, но това не ни интересува. Е, псуваме понякога и даваме акъл, защото сме царете на това. От всичко разбираме. От дърводелство, от пчеларство, от футбол, от политика. Нашето мнение е най-правилното. Но май и нашата салата е най-добрата. Ракията ни също. Няма други като тях.

А по плазмата се точат новини. Например някаква жена умряла в „Ечемишка”. Паднало й осветително тяло върху колата. И край! Точка! Но ние не сме виновни. Виновен май няма. Даже, казват, септември миналата година направили профилактика и нищо не открили. А не я ли направихме ние? И не бързахме ли? Може би жената ни чакаше вкъщи? Или отново си гледахме през пръсти ниско платената работа и затова я претупахме? Или просто не догледахме нещо? Защото какво би могло да се случи? Нали няма да сме ние. Ама май и ние можем да сме и не си даваме сметка. И ето какво става: смърт на човек. Смърт поради нечия грешка.

Но ние имаме опит в тази работа. Отсега знаем какво ще се случи. Никой няма да бъде виновен. Всички в тази страна сме невинни до доказване на същото. Свети води ненапити сме. От друга страна всички около нас са виновни. Оня, защото ни гледа накриво. Продавачката, защото се държи сопнато, нищо че и ние й повдигнахме тон. Всички гледаме само себе си, вършим само своето, личното. Не си отваряме очите. Не мислим за общото. И резултатът е смърт. Не само смърт на хора по пътища, тунели, поради паднали висулки. Не само смърт пред нищо ненаправили свидетели. Не само смърт в наводнения, бедствия. Но и смърт на едно общество. На нашето.

Гледаме го как умира и мърморим, затворили се в своите кутийки. И това е. Мислим, че не можем да направим нищо, но май по-скоро нищо не правим. Искаме да променим света, но грам не променяме себе си. Прекалено сме безгрешни и съвършени. Говорим за това как умират ценностите, а дали ги пазим? За това колко са невъзпитани днешните деца. А грижим ли се достатъчно за собствените си деца? Говорим за това как няма за кого да гласуваме, а не гласуваме дори за себе си в избора за собственото си съществуване. Искаме да сме хора, но често предпочитаме да живуркаме, да я кретаме някак. Искаме да сме добре заплатени, но безропотно приемаме да работим за ниски заплати. Защото нямало какво да направим. Защото някой друг бил виновен за нашата клета, нещастна съдба. Но май съдбата сами трябва да си я изковем. Само сили ни трябват и най-вече желание. Но май и желание нямаме. Затова продължаваме да си мрънкаме. Продължаваме да се бием в гърдите със своята славна история, докато денят ни убива. И продължаваме да си гледаме своята, личната работа, затваряйки очите за чуждото.

За съжаление обитаваме една територия, която носи името България. Живеем с други хора, които носят името българи. А ако можехме да живеем на остров колко би било хубаво! Въпреки че май тук всеки живее на своя си остров. Може и да не ни се иска, но колкото и да разкъсани да сме, територията ни прави някаква общност. Нашето става и чуждо. Чуждото става и наше. Но дали ще го осъзнаем някога? Дали дори след години ще проумеем, че сме отговорни не само за себе си, но и за другите? Защото става някаква човешка грешка и после? Смърт. Успокояваме се, че сме живи, неразбирайки, че всяка смърт от човешка грешка е и наша смърт. Смъртта на една общност. Но нищо! Нали сме живи. Продължаваме да мрънкаме. И си претупваме работата. И си претупваме работата. И си претупваме работата.

И докога така?