понеделник, септември 21, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 41

В ОСЕМ ВЕЧЕРТА ДЪЛГА ОПАШКА СЕ РАЗСТИЛАШЕ ДО КАБИНЕТА, в който даваха MST, а бившите и настоящи наркомани бяха подредени по азбучен ред. Малко преди това Боян едва успя да ме изкара от стаята. Той продължаваше да ми говори. Аз не го слушах, бях се вцепенил. Знаех, че моментът идва и няма как да го спра. Не след дълго Боян успя да ме изрита от леглото и се озовах в тази картинка. Като нов бях последен на опашката, може би с цел да се побъркам от очакване или за да осъзная тържествеността на събитието. Нервите ми бяха опънати докрай. Цареше мълчание.
            Вратата на кабинета беше отворена и оттам се чуваше гласът на сестрата.
            - Отвори си устата и извади език – каза тя. В гласът й се усещаше досада.
            - Не искаш ли да извадя нещо друго? – подхвърли Петко със сериозен тон.
            Извън кабинета всички освен мен избухнаха в смях.
            - А ти не искаш ли да ти пъхна хапчето отзад? – хладно отвърна сестрата. Навярно й беше дошло до гуша от подобни шегички.
            - Ако много държиш... Може ли да ти откаже човек?
            - Петко, по цяла нощ сънувам как завирам ръката си в задника ти.
            - Знаех си – изсмя се Петко.
            - Но като студентка учих машинопис и съм свикнала да действам по десетопръстната система. Предупреждавам те!
            Смехът се усили.
Чаках. Процедурата беше бърза, но времето течеше като боза: бавно и плътно. Другите един по един излизаха видимо светнали от стаята и се отправяха към общото пространство, където се разплуваха на столовете. Някой включи телевизора и увеличи звука така, че целият коридор гърмеше. Една сестра мигновено изтича и намали звука.
- Усмирете се малко, това е болнично заведение. Не може така!
- Не зависи ли от болничното заведение?
- Бояне, затваряй си устата. В момента не мога да споря с теб.
Сестрата набързо приключи въпроса и се скри някъде, а междувременно аз се намирах в края на коридора и се питах как да накарам времето да тече още по-бавно. По някаква ирония тъкмо тук, пред кабинета, беше закачена репродукция на прословутата картина на Дали с разтеклите се часовници.
Хапчетата се даваха в малки пластмасови чашки, както правят в лудниците по филмите. Естествено, в нашето заведение не насилваха клиентите си да взимат медикаментите, но те самите до такава степен желаеха да ги получат, че биха приели и всичко да става на самообслужване. Не бих искал да си представям какво би било в такъв случай – щеше да има пълна липса на ред. Тотално меле. Щеше да има ръгания, предреждания, оплаквания, заплашвания, въобще всички необходими съставки за опашка в деня на зареждането на нашумял магазин.
Менсъна мина покрай мен и ми подхвърли:
- Скоро ти си на ход, споко. Виждам, че си се притеснил, но няма защо – има за всички. Нищо чудно точно това да ти развърже езика. Донякъде те разбирам, тъкмо си минал през абстиненцията и наистина се чувстваш чист, ама не си. Чист си, когато мине най-малко година. Преди това винаги съществува възможност да се боцнеш ей така – заради самото боцване.
- Аз... – замънках, търсейки верния отговор, все едно бях в телевизионно състезание.
Телевизионните предавания са едно от малкото места, където се срещат верни отговори. В реалността преобладават уместните отговори. Понечих да му отвърна, но той вече се отпускаше на един от столовете при другите.
Главата ми гореше. Обмислях как да избегна взимането на MST, но нямах избор. Ако въпреки очевидните препятствия успеех да избягам, щях да докажа на нашите, че съм наркоман. Да говоря с някой от клиниката беше немислимо – те ми бяха направили втори положителен тест, който не можех да скрия. Щом осъзнах това, спокойствието ми се върна. Нямаше какво чак толкова да ми се случи. MST-то си беше лекарство за наркомани, нали? Ще го взема и ще се отпусна, казах си, пък да става каквото ще.
На опашката пред мен вече нямаше никой. И да исках да се връщам, нямаше къде. Билетът за обратното пътуване беше еднопосочен и минаваше през чашката пред мен. Прекрачих през отворената врата.
- Аз съм доктор Киров, приятно ми е – протегна ръка към мен нисък и плешив човек в бяла престилка.
Казах му своето име и той надраска нещо в червената тетрадка на бюрото пред него. Сестрата ми подаде чашката с хапчетата. Изпих я на екс. Докторът надникна в устната ми кухина, за да провери дали наистина съм ги изпил. Тя беше празна.


Публикуване на коментар