сряда, ноември 29, 2017

Избраните думи на Петко Славейков

"По онова време имаше някой си дядо Начо, габровчанин, билерин, който идеше всяка събота в Търново да продава билките си на сергия пред Дряновския хан, тогаз наричан Габровски. Дядо Начо беше чокчалан, т. е. обичаше много да дрънка, да приказва, да разпитва и да разправя на мющериите си. А кога нямаше мющерии, той задяваше децата, които се бореха около него, привличани от любопитната му стока, па и децата бяха се обиграли с него, та на свой ред и те му не даваха спокойствие. Два-три месеца подир гореказаното събитие, аз минувах край Габровския хан. Дядо Начо беше отворил сергията си и аз се спрях там, та разгледвах разните му билки, бурени и коренье.

- Какво искаш, момче? - ме попита дядо Начо.

- Нищо; гледам, - му рекох аз.

- Какво гледаш? - попита пак той.

Аз се намерих в затрудненье, какво да му отговоря и безцелно някак, даже и безсъзнателно, от немай какво да кажа, продумах почти по детски: "Гледам те, хубавец ли си". - "Ам'чи не съм ли я? - каза дядо Начо, - я виж!" - и взе да глади с две ръце промесилата си голяма и прилична брада и да указва на главата си, като казваше: "Брада царска, глава воденичарска", а комшията му на сергията, Хаджи Тумтум някой си прекоросван, прибави на подбив: "Хубавец като стамбулец."

Дядо Начо се обърна към други едни селянки, що се явиха като мющерии. Хаджи Тумтум взе да тегли на едного солена риба, пък аз се замислих в новата си находка и повтаорях в себе си: "Брада царска, глава воденичарска" и "Хубавец като стамбулец", особено първата, която ми повече хареса и която повтарях из пътя. После се сетих за любимите ми онези дядови Колеви думи и чудех се тогава, отде вземат тези стари хора такива отбрани приказки и как умеят да ги казват на време, кога де приляга и както прилича

Тези два случая бяха първата ми среща и съзнателно запознанье с народната мъдрост; те възродиха в мене първото желанье да записвам, кога чуя такива думи, за да ги имам; но аз не знаях в това време, имат ли те особно някакво казванье и как се наричат у нас. Сам си ги нарекох и з б р а н и д у м и, или просто и з р е ч е н и я; така и следвах да си ги записвам ту под едното, те под другото наименованье. Тогава, още в началото на 1844 год., аз се услових за учител в ближното на Търново село Килифарево и до пролетта бях вече записал около 40-50 таквиз изречения. Година още подир туй, що поживях като учител в Килифарево, бях събрал около 200 други таквизи избрани думи."

Петко Славейков

неделя, ноември 26, 2017

ПОЧТИ ЧОВЕК



Малкият човек ядеше почти сирене, караше почти кола, живееше в почти апартамент. Живееше почти живот. Работеше почти работа, за което му плащаха почти заплата. Усмивката му беше почти, сълзите му бяха почти. И само сърцето му и мислите бяха цели.

Чувстваше се много малък. Колкото прашинка, не, колкото атом. Не, нещо дори още по-малко. Което хем съществува, хем никакво го няма.

Той много искаше да го забележат и цял живот размахваше ръце, но беше като мравка, която се опитва да привлече вниманието на колите по магистралата. Животът изсвистя край него като мръсен и шумен тир. Въздушната струя го хвърли в канавката на смъртта. И аха да умре, появи се Смъртта и не го видя. Тя измърмори нещо в смисъл, че пак е станала глупава грешка. И си тръгна.

И така малкият човек продължава да живее, вече дори не се опитва да бъде забелязан от другите. Той често надига огледало към себе се и повече се притеснява, че дори сам не може да се види.

четвъртък, ноември 23, 2017

Колибата ми се намира в апартамент
на осмия етаж на жилищен блок.
Когато е лято, градинката долу
е пълна с деца, те чуруликат,
подсвиркват, дивеят.
След тях тишината е по-пълна и обла.
Един кос често каца на перваза,
говоря му, той се поклаща съсредоточено.
Невинаги го разбирам, а и не трябва.
Всеки ден отлитам от планината,
втурвам се в задачите на деня,
лесни, неразрешими коани,
на които често се смея.
Сутрин чета философия,
по обяд чета мемоари,
през деня чета поезия,
вечер чета кратки романи.
Когато намеря време, пиша.
Това е всичко.
Нямам какво повече да ти кажа,
приятелю Рьокан.
Луната от днес
поздравява
луната от вчера.

петък, ноември 17, 2017

Из "Автобиография" на Петко Славейков

"Това беше първото ми влязванье в затвор. Цяла нощ стоях прав, или бях принуден да ходя от стена до стена в тясната стая. Пепелта и студа не ми даваха да седна, а бълхите и кокошите гадове кръстосваха се на вси четири страни, та ме измъчваха до душа, като че ли нарочно искаха да направят услуга с това на тираните ми Костакя и Неофита. Идеше ми на полуда, но в това си утесненье често пак се сящах за думите на дяда Коля: "Да би мирно седяло, не би чудо видяло." Тези думи за пръв път ги чувах, та ми и направиха, наистина, дълбоко впечатление. Аз осещах, че те бяха за мене едно погъчаванье или едно поучаванье; но да са думи книжевни, не бяха, а пък и прости не ми се виждаха: тъй щото, при всичкото ми несгодно положие, този нечакан урок ме занимаваше. Аз преговарях тия думи, за да ги запомня и да отблъсна някак другите безобразни мисли, които наваляха на мене."

Петко Славейков

сряда, ноември 15, 2017

ТОЙ, ТОЙ Е


(На Даниел)

Ти си неповторим, Даниеле,
ти си велик, ти си слънце,
ти си луна, ти си Млечният път.
По тебе космонавти кацат,
за теб - космически състезания
на Великите сили на Венера.

Твоето присъствие е слънчев ден,
всички сгрява, докато ти се разхождаш
по небосвода на всекидневието,
когато си тръгваш е залез,
после настъпна нощ, безмилостна,
замръзваща нощ, в която надеждата
за слънце е единственото, което сгрява
сърцата на тези, от които си си тръгнал.

Когато разказваш история, това е Омир,
това е Бокачо, това е цялата писана
и неписана литература.
Когато си ядосан, това е Содом и Гомор,
това е пълен Апокалипсис,
това е краят на света
след края на света,
без капчица начало.

Когато шофираш, си Шумахер,
рали звезда, оф роуд маниак.
Сечеш ли дърва, всички секачи
от миналото са се скрили в ръцете ти,
гледат те и ти завиждат.
Вижте Даниел!
Вижте колко е силен,
вижте колко е мъдър,
вижте колко е...
Даниел...

Пред теб всички прилагателни бледнеят,
пред теб глаголите стачкуват,
като някой иска да каже
пътувам по най-хубавия начин,
той казва аз даниелча,
като някой иска да каже,
че си е свършил перфектно работата,
казва аз изданиелих.

Ако някой можеше да те върне в миналото,
всички антични, ренесансови, барокови,
абе изобщо всички там скулптори,
художници, писатели, музиканти
нямаше да имат други модели,
други музи, други поводи за изкуство.

О, вижте Даниел на Рафаело,
я, това е Тайната вечеря на Даниел,
каква е теорията за усмивката
на Мон Даниел, знаете ли?

Всички кучета искат да бъдат
жокери в твоите ръце,
да ги разхождаш на каишките
на настроенията си и да ги храниш
с въздишките на вдъхновението си.

За тебе е цяла България,
тя е чудна работа,
всяка планина, всяка река,
всеки плаж, всеки път.
Всички крайпътни гостилници готвят
за благоволението на твоя стомах,
зададеш ли се по пътя, в тях настава
оживление, о, вижте, Даниел идва,
с какво да нахраним устата му,
с какво да напоим душата му,
с каква музика да сгреем ушите му,
о, най-чудното вино е разговорът с него.

Тебе искат на всички филми
да те направят статист!
Не, това не е, защото не обичат
да те гледат как играеш,
а тъкмо поради това!
Че те те искат във всеки филм,
във всяка реклама, във всеки клип!
Как да го снимаме във всичко?
Как да се докоснат повече хора до него?
Ще го снимаме като статист!
Но може ли така! Няма ли да го обидим?
Актьор като него!
Той ще разбере, той е великодушен,
той е разбиращ, той е всепрощаващ!

Музикантите издават албумите си,
за да ги пуснеш на плейъра си.
Правят концерти, за да ги огрееш като публика.
Готвачите готвят, за да вкусиш храната им.
Общаците вдигат кули, за да стъпиш в тях.
Всички печки, тебе искат да топлят.
Всяка кола мечтае да я караш.
Всяка ракета, всеки влак,
всеки хотел, всеки басейн.

Радостен ли си, това е световна песен,
това е медитацията на света,
това са всенародни химни и зари,
това са Даниелевски манифестации.
Тебе те чакат да се усмихнеш,
за да вдигат сватби,
чакат да разлееш вода,
за да се кръщават.

Тъжен ли си, всеки човек е оплаквачка,
всички ронят сълзи,
музикантите свирят блус от сутрин до вечер,
художниците рисуват черни квадрати
върху черни петна,
тебе всички чакат,
светът спира да се върти,
как да се върти като Даниел е тъжен?
Целият свят ти е дом!

Я вижте палатите на Даниел,
покривът му от звезди,
душът му - планински дъжд,
килимът му от трева,
ароматизаторите му - от билки,
ваната му - от море,
стерео уредбата му -
пойни птички и щурци.

От тебе няма по-красив на земята,
Даниеле, няма как да не се каже -
всички жени бленуват за твоите устни,
девойки припадат, само като докоснат
златните ти коси, само да си помислят
за теб и се изчервяват,
ти си синоним за мъж,
не, не, не, не, не, не, не,
как така?

Че как да те сравнява човек с останалите,
ти си супермъж, ти си свръхмъж,
мъжът е мост по пътя от детето
към свръхмъжа!
И как само чакат да ги погледнеш?
И помнят тези няколко секунди
през целите си животи!
Докоснеш ли ги, направо обезумяват.
Говориш ли им, приемат те за гуру,
погалиш ли ги, разтапят се като лед,
който е срещнал вулкан.

И ти всичко това го знаеш, Даниеле,
и още толкова други неща знаеш,
за които ние, простосмъртните,
дори не можем да подозираме,
целият свят е изостанал,
спрямо твоето развитие,
а ти го виждаш, мълчиш и се усмихваш.
Защото си и скромен!

събота, ноември 11, 2017

Тодор Икономов, „Мемоари” – Април 1867г


От една страна, притесненията на турците, които притеснения стават по-чувствителни за българите с разпространението на образованието и с размножението на интелигенцията, за която при днешния режим няма поприще за деятелност и за поминък: от друга страна, общите утвърждения, че на Турция дните са прочетени, че тя е в Европа една аномалия, която не може дълго да трае – всичко това изедно кара нашите младежи не само да бълнуват за някакво си освобождение, но и да прошават в тази смисъл. Във Влашко се образуват с тая цел комитети, печатат се вестници, проповядва се въстание, обнародват се всякакви прокламации, програми, възвания и др., пращат се апостоли и възбудители по България, събират се чети и пр., и пр. Това движение достига и до Шумен. И тука дохождат бунтовническите книжа, но тъй като те първи път ми бяха адресирани чрез человек, от когото имах причина да се боя, аз се отказах не само да ги съобщавам някому, но и да ги приемам. Впрочем това аз правех не от страх и не за собствена безопасност: който знае моите отношения към турците въобще, той лесно ще разбере, че не съм слушал страха; аз го правех по убеждение, че часът още не е ударил за подобно движение у нас. Против мисълта, че трябва да се подготвя у нас въстание аз не съм. Таквази мисъл аз не мога да допустя, защото тогава излазя, че ние трябва да търпим всичките турс неправди, да се отречем от человеческото съществование и да се обърнем на безчувствени животни. Аз съм [само] срещу несвоевременността на движението и срещу някои от средствата му. Един нов случай, една нова среща още повече ме укрепява в тая мисъл. Преди няколко дни из Тулча беше дошел Х. Дряновски. Той беше от възбудителите. Ние се разговаряхме с него надълго и нашироко. Той казваше, че трябва немедленно да се повдигнем и да се освободим и моите въпроси какви са данните, върху които можем да видим какви-годе надежди за успех, го учудваха дълбоко. Той гледаше на работата тъй леко, щото въпросите и съмненията му се виждаха неустни и при простото уверение, че уж имало до 15 000 хъшове във Влашко и че Русия обещала пушки и 40 000 души солдати в помощ. Пред туй негово уверение възраженията му се виждаха смешни и невъзможни. Че пушките още не са дадени, че 15 00хъшове са още на книга, че Русия не може да прати войска на помощ без обявление на война и войната едва ли ще [се] обяви през тези години и при сегашното настроение на Европа, че е доста да се обяви въстание и да дойдат хора отвън, [но че] туй движение трябва да се поддържи и подкрепи отвътре, от народа, че народът още не е дошъл до подобно съзнание и че по тая причина движението ще посрещне важно съпротивление между самите българи, че от несвоевременните движения не само полза не ще излезе, но и самото дело на освобождението ще се компрометира – за това моят приятел и не щеше да знае. Като възторжен школник той вярваше в силата на своите слова и дела и мислеше, че е доста да се каже и да се почне, за да стане желаното дело. На неговите уващания и предположения аз отговорих отрицателно и му казах, че не одобрявам тая поспешност, че тя осъжда делото на освобождението на несполучни опити и на закъснявания. Аз настоявах пред него да говори, гдето трябва, че засега движението трябва да се ограничи в думи, в изобличения турските неправди, в заканвания отдалеч, но на открито въстание да не се дохожда, защото не само народът не е приготвен за подобно нещо, но и мисълта още не е разпространена гдето трябва и колкото трябва. Революционният печат [зад] граница като изображава, от една страна, добрините на свободата и на самостоятелния живот и вътрешната мирна пропаганда, пропагандата на учителите и развитите хора, като разбужда съзнанието на населението; лошото положение на нашите съотечественици като почене да се съзнава от всекиго и на външните заканвания като се притури мирния, но всеобщ и грозен ропот на цял български народ, в който път бяха тръгнали вече местните вестници, делото на освобождението ще добие не само по-верни и по-сигурни шансове, но и добитото при таквизи условия ще бъде от всички нас по-добре оценено и по-добре запазвано. При днешното състояние на духовете в България движението не само не може да бъде общо, но няма нито най-малките шансове за успех. То би могло да има що-годе някакъв успех само с чужда помощ, но това едва ли може да се желае от добрите българи. Даруваната свобода не само не се цени, както трябва, но самият акт на дарувание влече подире си задължения, които не всякога биват по силите и интересите на освободените. Но и вън от това аз не виждам какво употребление можем да направим днес от една дарувана свобода. Поведението ни в нашите дребни общински работи много ясно показва на що сме способни. У нас ние нямаме добре приготвени хора, а и отвън не можем да ги чакаме. Ние нямаме хора и у другите държави, нямаме таквизи, които многогодишните си служби да се опекли в делата на управлението, в делата на порядъка и на дисциплината. Ние сме още башибозуци и от държавата, ако ни се дарува таквази, не ще направим освен разглобено и безсилно тяло, безполезно за самите нас и твърде угодно за нашите душмани. Държавата ни ще бъде образ, в по-голям и в по-безобразен размер, на нашето общинско устройство. Не е ли по-добре да се почака, че да се пригодим за по-хубаво бъдеще?...

Нашите млади не щат обаче да разберат, че освобождението на един род не може да стане против волята на този народ и че нашият народ не е приготвен дотам, щото да направи отсега нещо за своето собствено освобождение. Нашите млади не щат да разберат, че преди да се пристъпи към действията на освобождение, трябват се големи и многогодишни приготвителни работи, потребно е да се разбуди по-напред съзнанието поне у болшинството на народа, потребно е да се разклати днешната робска апатия на българската маса и да се извика наместо нея не само по-голямо съчувствие към по-добър живот, но и повече деятелно участие в стремленията към този живот. Някои от нашите млади искат да произведат непременно бунт в нашето отечество, без да мислят твърде много за сетнините от подобно движение. Те искат да си отварят работа и да направят да се говори за тях, но забравят главното, забравят, че всяко действувание иска сгодна и приготвена почва. Каква е почвата на нашите дневни бунтовници? Народът, масата, работливият и сносливият народ спи; той още не се е издигнал в чувствата си и мислите си дотам, щото да пожертвува поне една част от апатичното си спокойствие за свободата. Съчувствие на движението изказват само някои младежи по градовете, елемент твърде неблагонадежден не само по малочислеността си, но и по своята мекушавост и непривичност на труд и лишения. Яките и сносливите съсловия, еснафите, земеделите и скотовъдците, са чужди за работата. За да се приготвят, нужно е време, нужна е деятелност от друг характер. С нас, няколко учители и ученици, с няколко млади търговчета, които при първата нужда за пожъртвувание всички ще замлъкнат, с нас не става работа. Свободата се иска не за нас: ние сме и тъй свободни, защото сме или във Влашко, или в градовете и твърде редки съприкосновения имаме с турците. По правда ако говорим, аз съм повече свободен от натиска турското правителство и на полицията му, отколкото е свободен един гражданин в Русия. Свободата е нужна за народа, за масата, която ежечасно се съприкасава с турското зверство и страда от него, страда тежко и люто, а туй ни казва, че народът трябва да бъде с на, че без него свободата му не се достига и че за да го имаме с нас, длъжни сме да го приготвиме. Какво сме направили в това отношение досега? Не ще бъдем излъгани, ако кажем, че ние не сме направили в това отношение нито толкози, щото няколко стотини бунтовници да намерят помежду тоя народ ако не поддръжка и защита, поне нужната прехрана. Появившите се въстаници ще бъдат засега в очите на масата разбойнически шайки и ще могат да се държат по горите и балканите само по разбойнически начин, т.е. [с] принудително добивание нужното за живеение. Такъв бунт ли е нужен на България? Освен гдето не ще сполучи таквози движение, има да докара и това, че ще обезкуражи българите въобще и ще докара забавяние на друго по-сериозно опитвание. Нам са нужни не частни бунтове и опитвания на стотина-двеста ревностни и възторжени млади, а всеобща революция, революция в горите, в градищата, в селата, навсякъде. За да можем да надвием на многочислените турци, ние трябва да действаме везде и всички, и да действуваме при благоприятни условия, тогава, когато Турцисе намира в затруднения и не може да обърне всичките си сили срещу нас. Инак ние не ще направим, освен да погубим множество хора без всякаква полза за делото и с явни вредове за него. Опасения от несполуката на едно скорошно въстание воинстващият момък не поиска да слуша. Неговите сведения за България бяха съвършено противоположни на моите и той си остана на мнението, че е време да се почват действията. Той малко беше се търкалял из България и вярваше в говорите на младите, с които се виждаше по градовете. Впрочем той не отричаше, че сами ние не ще направим нищо. Той мислеше да подкачим и да поддържаме движението само през няколко време, догдето го наеме и довърши Русия. Като руски офицерин той знаеше настроението на руското воинство и на руския народ и николко не се съмняваше в неизбежността на една руско-турска война. На тая война, която Русия търсеше, за да развали Парижкия трактат, се осланяха най-големите надежди на И. Попова; в нея той намираше последнето и най-силното доказателство за нуждата да се почене движението. На моите забележки, че въпросът за нашето освобождение не се решава напълно с една подобна война и че туй освобождение ще дойде само след нашите всеобщи усилия и след надлежното приготвяние за него, Попов не даваше никакво внимание. Аз му пожелах добри успехи и ние се разделихме по най-приятелски начин. Дано господ да им помага в предприятията и да не ги подвъргне на тежки разочарования!

Тъй като в Шумен младежите тогава водеха повече лекомислен (гуляйски) живот и не обръщаха внимание на по-сериозни въпроси, аз не смеях да доверя тия тайни за приготовленията никому. Шумен през тая година остана мирен и никакъв знак за движение не се подаде. Да видим как ще постъпят подир 3-4 години младите, които сега се вдигат.

Туй спокойствие на Шумен спечели, както се каза, из тукашния каймакам голямо аферим от Мидхат паша. А за да не разклати това спокойствие и занапред, пашата изпрати в Шумен цели тайфи арфянки с уверение, че всяко младо ще се впусти подир момичета и ще забрави и отечество, и народни цели. Ние ще видим какви ще бъдат сетнините от пашовските грижи за нашето добро.

петък, ноември 10, 2017

Из "Записки за България и за българите" на Любен Каравелов

"Зидарите, които градят каменните здания и зидовете, са българи от село Брацигово (Плов. окръг); а дюлгерите са от Буново, от Мирково (Софийски окръг) и пр. Първите обикновено се наричат джонджури. Когато тия българи захващат да градят някое здание, то донасят със себе си и всичките свои националния вярвания и обреди. Така, например, когато покрият някоя къща, то дюлгерите турят в средата й кръст (в Русия тоя кръст се туря отстрана), обличат го с риза, която се харизва от стопанина или от стопанката на къщата, накитват го с кърпи и с прошове, които се харисват от роднините и от приятелите на домакина, и украшават го с китки, които се принасят дар от девиците. Отгоре над всичките тия украшения се туря голяма китка и венец от зелени цветя, които се дават от самите стопани. Всичките тия дарове принадлежат на работниците и делят се съобразно чиновете им: ризата взема майсторът, пошовете калфите и т.н. Забележително е, че тоя кръст се туря и над новоизгражданите турски здания, даже и над джамиите, и не само в България, но и в Цариград, дето дюлгарите са македонски българи."
Любен Каравелов