сряда, септември 20, 2017

Ядове

Сто квадрата немам.
Една къща немам.
Един бостан...
То и за кво ми е?
Само работа сака.
Дедо ми цел живот копаше.
И сега копа там горе
оня небесни бостани.
Бабичките се свършиха у Мизия.
Само деца останаха.
И работа немам.
Ама имам кво да ям,
има де да спа.
Имам мъж да ма обича.
Кво правим ли?
Ядосвам се!
Щото сичко ми е наред.

вторник, септември 19, 2017

Поетите са ловци на пеперуди,
които се скитат из планински поляни.
Стихотворенията пърхат
с пеперудените си криле
из меката паяжинена светлина на заранта.
Поетите се разхождат с мрежите
на вътрешното си мълчание.

Някои не виждат нищо.
Други виждат всичко.
Трети са циклопи.

А колко пеперуди пърхат
сред кълвачите на вдъхновението.
Рогове на неизреченото изобилие.
Богове на всички изгорени апокрифи.

Но някои поети хич ги няма в този лов.
Или пък мрежите им са надупчени.
А други са родени ловци,
които пълнят меховете на тетрадките си
с виното на пойни стихове.

Но какъвто и да си,
ти имаш своя улов.
Мърда той в торбата ти,
когато се прибираш към дома.

А после се започва друго.

Някои поети с карфици
приковават хербарии.
Други повиват пеперудите
в тефтери, в книги.
Трети в опитите си да ги запазят,
ги убиват.

Но малцина са,
повярвай ми,
ония,
които пускат пеперудите
на свобода да пърхат
под формата
на книги.

събота, септември 16, 2017

Елегия

Ой ле, майко, младост не видех,
само работа, майко, мътна и черна.
Мътна и черна още безнадеждна,
казали са майко, че аз съм свободен,
но на Тиква роб съм,
на Тиква, майко, и на други кратуни,
кратуни още политици,
политици още бизнесмени,
бизнесмени - чисти мутри.
Превзели за България, майко,
превзели са синовете й,
превзели са дъщерите й,
и теб, майко, са превзели.
На пусто българско пОле,
една тиква расте, майко,
една тиква и тя ни владее,
една тиква и тя ни заграбва,
една тиква и тя ни погубва,
а ние патки пасем.

петък, септември 15, 2017

Пенчо не чети!
Пенчо си чете.
Пенчо, работи!
Пенчо пак чете.
Пенча го бъзни,
няма да лежи,
ти го изиграй,
няма да се май.
Време се мина,
Пенчо порасна,
иска да яде,
има откъде.

четвъртък, септември 14, 2017

"Силата на думите" от днес на щанда на "Жанет 45" на Алеята на книгата в София

Новата ми книга "Силата на думите" най-сетне е вече факт. Тя вече се намира на щанда на "Жанет 45" на Алеята на книгата в София и аз нямам търпение по-късно да се срещна с нея. Причината? Освен това, че ще видя разказите на хартия, книгата е с илюстрациите, корицата и цялостния дизайн на страхотната Мария Налбантова.


Скоро ще има и дата за премиера.

А дотогава, споделям с вас думите на редактора на книгата Силвия Чолева:

"Четивна, остроумна, написана с въображение, с познаване на най-добрите образци в жанра, абсурдна, смешна, тъжна. Такава е новата книга с кратки разкази на Иван Димитров. Сбито писане, крайна пестеливост към думите. Иронично-саркастично и меланхолно-тъжното надделяват над историите в нея - ту измествани към есеистичния фрагмент или драматургията, ту към сюреалистичното или автентиката на преживяното. Иван Димитров успява да събере отделните части, на които се е разпаднал животът ни и от тези парчета се е получила малко мрачна картина, но читателят в крайна сметка остава обнадежден. Защото, докато четеш, се усмихваш, даже се разсмиваш. Думите имат сила.

Днес и утре ще съм на щанда на "Жанет 45". Ако искате минете, за да си разменим някоя усмивка, дума или поглед.

сряда, септември 13, 2017

Полиглоти



На Редактора


Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
забравени, загубени, заглъхнали езици,
езиците на други самоти,
на друго време,
на чужди светове,
които те привиждат като свои.

Нали в основите на днес
стои бетон от скъпо минало,
което никак не е минало,
а продължава да крепи бита?

Нали свещеното, което сме захвърлили,
трепти в словесни корени?
Не вярваш, по-добре се взри,
ще видиш как искрите на отминалото
продължават да горят
по бенгалските огньове
на пластмасовия век,
на секундата по линията на времето,
която гордо се гордее с единствената си реалност:
с реалността, която нереална
никога не спи по своите и чуждите прозорци.

Нищо, има и такива персонажи нереални,
които рязко дръпват платове от нули, единици
и се вглеждат ведро в звездите.
Има.
Има и реални копелета, в които
няма нито капка виртуалност.
Има, има.

Те също са от тях.

Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
прокудени, прокълнати езици
чрез които те прокуждат и прокълват
чистичките орди с име Пошлост.

Има, има.
Те също са от тях.
Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят да седят по масите
на пустословното си недоволство,
на висящи маси без крака,
макар самите те са табли
на краката на езика.
Нищо. Има.

Най-вече знаят древните езици,
затова воюват с тениски на Арес,
затова и креят все по-често всички Афродити.
Нищо.
Всичките езици знаят,
а все по-малко могат да се разберат.
Те говорят всичките езици,
но все не могат да намерят общ език.
Но ти недей ги съди и дамгосва,
а просто поседни и помисли:
какво невежество е да си вежлив и знаещ.

понеделник, септември 11, 2017

"Райският проект" на Джеймс Холис - едно райско есе за любовта с привкус на Юнг

Това е втората книга на Джеймс Холис, която чета (след "Под сянката на Сатурн: раняване и лекуване на мъжката душа) и е малко да кажа, че съм впечатлен. Подходих към Джеймс Холис като към психолог-юнгианец. Очаквах един по-скоро научен автор. Нищо подобно. Още с първата книга тази представа рухна, а с тази съм вече тотално и безвъзвратно запленен от него.


Освен научна тази книга е и чудесно написана. От една страна тук Джеймс Холис дълбае в огромната тема за Любовта, описвайки нашия съвременен свят, в който сме се отказали от боговете и търсенето на любовта до голяма степен е заместило старите божества. В същото време обаче ние влизаме във връзките си с товара от нашето минало, който се отразява върху настоящето ни. На несъзнателно равнище не спираме да проектираме върху възлюбения (магическия Друг) и виждаме в него възможността да се върнем в Обетованата земя на детството си, в тази Райска градина. И оставаме излъгани.

Защото ние живеем тук и сега и нашата мисия е да вървим по пътя си, да станем пълноценни индивиди, да пораснем. А не да се вкопчваме в миналото и така да ограбваме настоящето и бъдещето си.

Тази книга е истинско съкровище и може да помогне на всеки човек да открие повече за себе си и да види къде са препъни-камъните по пътя му, за да се опита да ги избегне.

Завършвам с това, че Джеймс Холис дава страхотни примери чрез силни и въздействащи стихотворения от едни от най-утвърдените поети. Което е още един безспорен плюс на тази книга. И още една причина (поне за мен) да поискам да прочета и други негови неща.