вторник, февруари 21, 2017

"Софийски дует" участва в надпреварата "Моята любима книга 2016"

С трепет открих, че романът ми "Софийски дует" е номиниран в конкурса "Моята любима книга 2016 г." Искам да изразя своята благодарност за тази номинация. Странно е усещането да видиш книгата си редом с автори като Алесандро Барико, Орхан Памук, Момчил Николов, Примо Леви, Емил Андреев, Хасан Бласим, Недялко Славов, Гарт Грийнуел, ДЖИПИ, Данило Киш...
Благодаря на читателя, без който не би имало писатели. И нека не забравяме, че писателите са най-първо читатели.

Можете да гласувате за любимите си книги в няколко различни категории на следния линк, който за съжаление ще трябва да копирате и да пейстнете в браузъра си, защото имам проблеми с поставянето на линкове тук: http://vsichkozaknigite.bg/%D0%BC%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0/%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%B9-%D0%B7%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD/

неделя, февруари 19, 2017

Рок



(На Елин Рахнев)

Когато забравих самотата си
и самотата не ме забрави
и шурна из артериите ми
и нахлу в предсърдията ми
и се сгуши в полулунните ми клапи
и един сняг ме валя с дни, месеци и години
и сянката ми излезе в стачка
и депресията ми си би шута
и ето ги трите сега: самотата, сянката и депресията
и какъв тричленен протест под ендокарда ми
и се замислих за Динко и за границата му
и станах бежанец в собствената си страна
и рецитирах Левски на скинарите, които искаха да ме сритат
и написах разказ за пътуване във времето и Ботев
и един фен на Ботев Пловдив искаше да ме бие
и ми стана зверски противно
и щях да напиша своя погнуса, ако чуждата не беше написана
и даже фалангите ми искаха да се издрайфат
и светът миришеше на ароматизатор в такси
и се опитах да преглътна снега, който изгори гърлото ми
и гласът ми секна
и са научих да пея със секнал глас
и затанцувах с разпарчетосаното си тяло
и открих поезията на цитоскелета си
и пролетта изпълни организма ми сред разцъфналата бяла зима
и събрах съставните си части от пода на един кенеф
и ето ме сега слепен набързо, така несъвършен, но пеещ
и се събрах
и се прибрах в дома на тялото си
и тялото ми се влачеше и пърхаше из улици, алеи, паркове
и ми стана някак намерено, някак завършено по един незавършен начин
и се събудих сред снега и направих снежна пеперуда
и призовавам пролетта, но не оная, синоптичната
и зъзна, но будувам
и развявам момини сълзи
и развявам момини сълзи

сряда, февруари 15, 2017

До майка ми

Не знам дали писмата стигат до небето,
но не знам дали небето съществува.
Знам само, че вървя и дишам,
понякога спокойно,
понякога и ускорено.
Двете години, които ни делят,
отминаха, но думите ти още
са в ушите ми.
Знам, вече няма никой да ми казва: "Ивче".
Знам, че майка ми, поне на този свят,
не ще чете най-първа книгите ми
и да бумти сърцето й,
мечтите й да предвещават славно бъдеще,
когато настоящето ме е захапало.
Но знам, че помня, да, поне това.
Кръвта ми също помни своето рождение.
И нищо, че с думи трудно мога да го изразя,
но знам, че мъртвата ми майка
все пак живее в мен.
Че се е спотаила в пръстите, нозете.
Е, не мога да я чуя, но и това е нещо.
Помня също нейния завет,
увереността й в мен,
как тя винаги ми казваше,
че всичкото, което мога да очаквам
от нея е един ритник в гъза.
Това е най-великият съвет.
Така съм мразил на моменти тези нейни думи.
А сега ми липсват,
няма го ритника.
Няма я и нея,
но физически.
Таи се тя в мен, извира
от очите ми, скрила се е в зъбите ми.
Оттук-нататък ще живея все така,
изправен върху гроба й.
Да, дълго бях безсилен,
но открих в слабостта голяма сила.
Да живееш заради смъртта на друг.
Да цениш заобикалящото те,
защото всеки миг си има край.
Да живееш като за последно.
Да живееш с мисълта за памет.
За поколенията, дето дишат в теб.
Това е преходната вечност.
Да, мамо, както пише там, на гроба ти,
но малко по-различно:
"Кълна се в костенурките на Тасман.
Ти беше истински мъж!"

15.02.2017
Думите са лечение
на всичките рани
Ако е истинска обичта,
тя не може да бъде изсмукана.
Отпуснеш ли и за миг
своето тяло, своите сетива,
обичта ще навлезе в теб като прилив
на нежност и ще дефлорира душата ти.

понеделник, февруари 13, 2017

Моя пиеса е една от номинираните в първия конкурс за пиеса на НБУ с тема "Справедливостта"

Рекорден брой драматургични творби са постъпили в първото издание на „Конкурс за нова пиеса“ на Нов български университет, който тази година е на тема „Справедливостта“.
Внушителното число от 85 пиеси е безпрецедентно за подобен род конкурси в България и бележи своеобразен национален рекорд.

Журито, в състав проф. Виолета Дечева, д.н., гл. ас. д-р Георги Гочев, проф. Михаил Неделчев, доц. Пламен Дойнов, д.н., доц. д-р Светла Христова, доц. Снежина Петрова и проф. д-р Христо Тодоров, прочете пристигналите конкурсни пиеси и излъчи шест номинации на следните автори и на техните нови пиеси (по азбучен ред):

- Владо Трифонов – „Играч“
- Георги Тенев – „Роден край“
- Иван Димитров – „Пиеса за телевизора“
- Йоана Мирчева – „Изход“
- Нели Лишковска – „72“
- Петя Башева – „Аз, Змеят“

Предстои втората фаза на Конкурса за нова пиеса на тема Справедливостта: Това е първото издание на Лаборатория за писане на пиеси с водещ Боян Папазов, в която номинираните са отличени с право на участие.
Тя ще се проведе от 20 до 24 февруари в НБУ. Това е първият Конкурс за драматургия в България, който предлага такава Лаборатория.
Първият и последният ден от Лабораторията за писане на пиеси са отворени за посещение за студенти, любители на театъра, критици, преподаватели, журналисти и външни лица.
На 20 февруари от 10 часа в залата на Университетския театър на НБУ известният драматург и киносценарист Боян Папазов ще изнесе лекция за своя опит в изкуството на драматургията, а на 24 февруари от 16 часа на същото място той ще направи щателен и методичен самоанализ на „Любовен бестиарий“, последната му засега пиеса, която може да бъде прочетена на сайта на Конкурс за нова пиеса. В останалите дни номинираните ще работят върху пиесите си при закрити врата с Боян Папазов.

Победителят в първия Конкурс за нова пиеса на НБУ ще бъде обявен на 27 февруари от 17 часа в галерия „УниАрт“ в НБУ. На специална церемония ректорът на университета проф. д-р Пламен Бочков ще връчи на победителя престижната награда: сертификат, парична премия от 3000 лв. и право на сценична реализация на пиесата от Университетския театър на НБУ. Останалите номинирани, освен участието си в Лабораторията за писане на пиеси, ще получат и сертификати.
Церемонията ще бъде с водещ доц. д-р Пламен Дойнов и ще включва театрално-музикално четене на емблематичната за тазгодишната тема Справедливостта пиеса на Софокъл „Едип Тиран“ в новия превод на гл. ас. д-р Георги Гочев, член на журито. Участниците в него са преподавателите от Департамент „Театър“ на НБУ.
Повече на: http://www.dramacontest.nbu.bg/bg/aktualno

Проектът се реализира с финанансовата подкрепа на Централен фонд за стратегическо развитие към Настоятелството на НБУ.

неделя, февруари 12, 2017

Не ме ревнувай от писателската мисия,
също като теб и книгите са част от моят път.
Затрупан съм от тях физически, подпирам
ги върху стените си, подреждам ги по рафтове,
затрупва ги прахът, отделящ се от тялото ми.
Но подпирам мисълта си на кориците и страниците им,
в съзнанието ми зрее свобода, препълнена е
дървената купа в кухнята с плодове на общо знание,
почиства се прахът из алвеолите ми, подхранвам
пълнокръвието си с тях. Всичките писатели сме
книжни плъхове. Градим живота си чрез думи,
запетайки, многоточия... Началото си този свят
открил е именно в словото. Това далеч не е
библейско. Нима не са и слово простичките думи:

„Не бой се и ела”, „Жадувам твоята прегръдка”,
„Когато в зимните студени дни премръзналите
ни ръце се вкопчат в хватка, светът е летен, летни
сме и ние.” Защо когато срещнем любовта, не
я погалим и полеем, вместо да завием към луната с
песента на страхове и фобии, неврози, преживени
преди векове любови, многобройните отричания,
които изброяваме с отричащо ни постоянство?
Защо се отричаме вместо да се назовем? Да кажем, че
това е маса, това е плът, това са изпражнения.
В тези думи няма нищо страшно. Ще кажат,
че това не е поезия? Животът е поезия, поетите –
очи, които гледат, виждат. Думите единствено
изписват онова, което е проникнало през нашите стени.
Стени, които ние уж рушим, но май строим.
Но нека да строим и себе си. Да построим и нашата
любов. Да я построим с тухли, камъни. Да ги слепим
с онази тъй свещена кал, която сме забравили. 

Да ги измажем с глина. Да съградим огнище,
да сготвим боб, да хапнем. А после може и да пръднем.
Но нека пръднем заедно. И нека се посмеем.
На другия, но повече на себе си. Защото хората са
смешни. Смешни сме и ние, защото сме човеци.
Нуждаем се от повече конкретика, от действия,
а все забравяме да сме конкретни и да действаме…
Ела, подпри главата си на рамото ми. Отпусни се.

Може да заспиш. Ще те гледам с възторг, но и
ще пиша стихове. Не мога да мълча, докато
великата конкретика тактува своя сън с дихание
в шията ми. Не мога да не пиша, докато поезията
ми диша във врата. Защото си поезия. Такъв е моят поглед.
Такива са очите ми. Такива са и белите ми дробове.
Поезията засяда в черния ми дроб. С всичката си
светлина тя също е цироза. Нима не е това животът:
раждане и смърт. И нещо неопределено по средата.
Но тази неопределеност носи име: твое, мое, чуждо.
Всъщност наше. Защото сме прашинка от едно човечество.
И тази неопределеност се определя именно от нас.
Това е наша отговорност. Изписваме я с действията
си във всяка стотна от часовника, чието време свършва.
Ела, прости ми всички изречения, абзаци. Защото ти
си тяхното заглавие, подтекстът скрит зад думите.
Грабни главата ми, обвий ме с тялото си, целуни ме.
После да вървим. На майната си. Да се изпишем славно или
тихо в белите листа на този свят. Но нека се изпишем.
Понякога ще трябва да задраскваме, да късаме листа,
но така е с всеки ръкопис. А ръкописът става книга.
Да станем книга. Да се подвържем и слепим. Телата ни
ще са хартия, а любовта ще е корици. И нека ни четат.
Да ни четат по пейки, по читални. По рейсове и в домове.
Ела, да се четем и ние, да се разгърнем и да затрептим.
И да се превърнем в падаща звезда. Ще бъдеш тялото,
а аз ще съм опашка. Ще оставим чудна диря. Ще се радват
всички очевидци: дребните деца и възрастни старици,
облечени в така любимата си суета. Но най-голяма радост
ще изпитаме с теб. Защото ние светим. Фосфоресциращите
ни тела са фасонка и крушка. Любовта е ток. Но само ние
можем да натиснем копчето на нашата любов. Ела,
да, вярно, че съм книжен плъх. Но думите си имат тълкувания.
Да, може да съм плъх, но книжното е повече. А всъщност
съм човек. И моля, само не забравяй: ти също си човек.
Любовта ни също е човешка. Бленуваме за нещо друго.
Представяме си невъзможното. В очите си сме богове. Така
забравяме най-важното. Забравяме, че сме човеци.
И моля те, независимо с мен или с някой друг: бъди човек.
Боговете падат отвисоко, а хората летят в пръстта.

събота, февруари 11, 2017

Резултат от личната ми акция в "Сфумато" до момента. 14 продадени книги и 151лв. Знам, че това няма им да оправи покрива. Не знам дали и за два квадратни метра ще стигне. Но все за нещо ще свършат работа. От стихосбирката и книгата с пиеси нищо не губя, имам залежали бройки. Двата продадени романа са 31 лв. (по 16 лв са, но нямах дребни да върна, та едната я продадох за 15 лв)... Така че от себе си съм дал 31лв.

Малко е, но е някакъв жест. Той е важен. Жестът може да бъде дори усмивка в трамвая или потупване по рамото... И това е достатъчно в света, в който живеем, където вече и партиите в лозунгите си наслагват страх и омраза.

Благодарен съм на Театрална Работилница Сфумато, че са ме отгледали като зрител. Направили са ме взискателен към театъра.

Стихосбирки имам още. Който иска да удари рамо на този театър, може да пише на лични. Ще му я изпратя с наложен платеж. Вече имам поръчка за три книги, но се боя, че май ми свършиха книгите с пиеси. Което ме радва. Защото май останаха съвсем малко...

А дори не продавам кой знае колко бройки по книжарниците. Представям си колко пари могат да се съберат, ако по-известни писатели продадат по 5-6 книги...

Това е от мен... Благодаря на всички, които си купиха книги...