Спомен за една невъзможна възможност

Почти всяка вечер я вижда с различен мъж в Alert Shot Bar. Тя пие вино или бира, той – водка. Тя сяда на някоя маса, обгражда се с приятели. Май всички са й приятели. С такова впечатление е останал. На всичко отгоре мъжете постоянно я свалят. Сядат до нея. Говорят й. Ръцете им се плъзват към бузата или към косата й. Понякога тя ги отблъсква, но често сякаш забравя да го стори и се прегръща с тях, целува ги, гали ги. Тръгват си заедно. Как продължава вечерта им, той не е в състояние да каже, но на следващия ден тя се държи сякаш вчера нищо не е станало, сяда на масата при приятелите си и всичко започва отначало.

Той се поздравява с нея. Понякога си подхвърлят незначителните думи, които хората използват за да подхранват разговори, които на следващия ден никой вече няма да помни.

- Днес четох, че...

- Един приятел обича да казва...

- Последният албум на Radiohead е страхотен, нали?

Ако трябва да бъде честен, той не обича да говори с нея, а да стои в някой ъгъл и да я наблюдава. Харесва очертанията й и някъде между десет и единайсет вечерта нерядко се случва да примре по тях.

Често си представя как някой ден се приближава към нея. Казва й нещо, което му дава повод да я прегърне. Прегръща я дълго и силно. След това може би я целува. Може би тя му отвръща, или пък не. Кой може да каже? Може би сяда до нея, слага ръка на гърба й, смеят се до края на вечерта и от време на време допира устните си до нейните, допира ги до косите, до врата й. Може би вдишва аромата, който се разплисква на вълни от тялото й. Може би след това тя ще поиска да се приберат заедно. Ще си хванат такси до апартамента й, или до неговия. Ще се качат на задната седалка и ще се целуват, докато таксиметровият шофьор тайно ги следи с поглед в огледалото за задно виждане. Когато стигнат в апартамента може би няма да има сили да изчака да се озоват в спалнята, за да я съблече съзерцателно и ще го направи още в коридора. Може би ще легнат на пода, или на канапето в хола, или пък в леглото. Може би ще се докосват дълго без да стигат по-нататък. Може би ще настръхват заедно до сутринта. Или той няма да издържи на изкушението и ще се прокрадне в нея като дете, което се прибира вкъщи по-късно от разрешеното и се стреми да не разбуди родителите си? Или ще нахлуе в нея като камък през витрина и след това цели дни тялото му ще гърми в трясъка на хиляди натрошени парчета стъкла?

Може би това ще се случи някой ден, или няма да се случи никога.

И тази вечер той седи над чаша водка с вишнев сок, наблюдава я. Мисли си за невъзможните възможности и за възможните невъзможности. Мисли си колко би искал някой ден нещо между тях да се случи и колко не би искал това да се случи. Колко жалко би било ако на следващия ден след тази измислена среща, тя се появи в бара и както обикновено, се държи сякаш нищо не е станало. Мисли си как тогава не би бил в състояние вече да следи с поглед очертанията й в мижавата светлина на бара и да примира по тях сред цигарения дим някъде между десет и единайсет часа вечерта. Как не би могъл никога повече да й проговори, нито да я вижда, нито дори да се разминава безмълвно с тея. Или как двамата пристигат весело ръка за ръка и тя се държи така, че целият бар да разбере, че сега са заедно. Мисли си как би продължила връзката им. Дали ще изкарат дълго? Дали някой ден ще имат деца и той ще води за ръка невръстния си още син на детска градина сред ръсещия се валсово сняг в седем сутринта? Или ще си омръзнат, ще се разделят и телефоните им с месеци ще дават свободно? Или ще си вдигат скандали и ще се ненавиждат? И тя ще го замери злостно с „Възможност за остров” на Уелбек, една от любимите му книги. Или може би след като скъсат, ще останат добри приятели и тя ще му се обажда в два сутринта за да сподели някоя невидима за другите тревога, радост, болка. Кой може да каже?

Тази вечер, някъде между десет и единайсет вечерта, тя минава край него по пътя към следващото си вино. Поздравява го и му се усмихва. Той не й отговаря.

Разказът наскоро беше публикуван във вестник "Труд"

Покана за двете премиери на стихосбирката ми

Първата ми стихосбирка вече е факт. Нейното заглавие е "Поет на портрет" и тя включва и доста неща, които са публикувани тук, но които след това са минали през редакторската работа на Силвия Чолева, на която съм безкрайно благодарен.

Книгата е издадена от "Обединени издатели" и е първата от поредицата "София Поетики".

Всеки може да се чувства поканен на двете й премиери:

На 8-ми март от 19:00 в 148 аудитория в Софийския Университет е академичната премиера.

На 14-ти март от 19:00 в "Петното на Роршах" в София е втората премиера.

Ще се радвам да се видим, да ви почета, да си поговорим.

Pulp Fiction in Ruse, Bulgaria

Butch: I'll be back before you can say Blueberry pie.
Fabienne: Blueberry pie.
Butch: Okay, maybe not that fast. But pretty fast, alright?

пролетно хайку

Лада в пряспа.
Пролетното топене
разкрива нов път.

Баща ми като млад

Засичам се с лица от миналото.
Далечно или близко.
Засичам се с лицата,
не с хората.

Лице на съученик от трети клас
залепнало за тялото
на продавач на пуканки.
Лице на полузабравен
приятел от квартала
на врата на знаменитост.

Винаги съм си казвал,
че в това няма нищо странно.
Лицата се повтарят,
не хората.

Вчера, в претъпан и шумен бар,
музиката ме караше да подскачам,
още бях на втората бира,
когато видях баща ми.

Беше на седемнайсет,
пиеше в гръмогласна компания,
те се смееха на технитете си шеги,
олюляваха се, тупаха се по гърбовете,
изглежда празнуваха нещо.

Той разказваше смешна история,
хилеше се: същите жестове,
същия поглед,
дори същото чувство за хумор.

Аз се питах:
кога ще се запознае
с майка ми.

Актова поезия 1

Актова поезия

1.
Обичам само когато забравям за метеорологията,
слънцето, снегът, надеждите.
Когато подчинявам тялото си
на ритъма на
б
е
з
к
р
а
а
а
й
н
и
р
а
з
х
о
д
к
и
и
и.
Със стъпки без посока несъзнателно
зп св м м чт т с
и и а е и е и.

И ми е напълно
безразлично дали


о
т
г
о
р
е

МИ
в д с
а ъ н
л ж я
и д г


или
н ъ
ъ л
л и
с
ч ч
е и
в


Когато единствените бъдещи планове
са-свързани-с-докосвания-целувки-ухапвания.
И единствената поезия, която мога да измисля е
за нея.

Тази поезия дори не я пиша.
Измислям си я тихичко наум.
Хихикам се. Ругая се.
Изпращам я до майчиния дом
и из-го-ва-рям скъпите ми строфи.
Не мога да преценя дали й харесват.
Не ми и дреме.

Тя е хванала ръката ми, целувам я по шията.
Ръцете ни изтръпват една в друга.
Не мога да измисля нищо по-
и
т
еро чно.


Гласовете ни водят далечен друг живот.

Най-хубавата поезия пазя за леглото.
Безмълвно я ш-ш-шептя
върху чарш-ш-шафите

илинапода.

В онзи върховен момент,
когато двамата сме голи
и ръката ми се плъ-ъ-ъзга
по гър-р-рба, гъ-р-р-рдите
и надо-о-олу по кор-р-рема й.

Най-великатата поезия е актова поезия.

Нейните форми са пряко подчинени
на формите на женското тяло.
Черно-бяла поезия с перфектно осветление.

Невъзмутимо
възбуждаща,
пищно-еректирала-поезия.
И сега, на сут-
ринта, в леглото


искам да й кажа, че е по-красива
от цялата поезия взета заедно.
Че красотата й е по-вечна от Античността и Ренесанса.
Че е по-романтична от романтизма.
Че е по-живописна от импресионизма.
Че е по-авангардна от кубистите и сюрреалистите.
От всички „исти” взети заедно.

Но
в
сутрини
като
тази
единствения
език,
който владея,
е..................................................................езикът

на тялото.

Част от една нова поема

8.

И ако някой не е успял да осъществи намеренията си,
значи не ги е пожелал наистина.
И ако някой не е бил щастлив,
значи не е пожелал да бъде щастлив.
И ако някой не е искал да стане богат,
духовно или материално,
значи той не е пожелал да бъде богат.
И ако някой е бил тъжен и депресиран,
значи той е пожелал да бъде тъжен и депресиран.
И ако някой не е срещнал любовта,
или тя му се е изплъзнала,
или я е погубил,
заслепен от ревност, болка, завист,
значи той не е пожелал да срещне любовта,
не е пожелал да отвори сърцето си,
да отвори сърцето на другия.
И ако някой е станал жертва на нечии зли помисли,
значи той е пожелал да бъде жертва,
значи му харесва да бъде жертва.
И ако някой се оплаква, че светът го е намразил,
значи той самият е намразил света.