Follow by Email

четвъртък, юни 06, 2019

Лекция по българска литература


Житото на Ботев е изкласило – зърната падат върху бетонирания под и изсъхват. На Петко Славейков му е пресипнал гласът. Учителката по пеене го хока, че е прекалил с дрането, тя замахва с меча, с който дирижира, и му разцепва главата. Оттам се ражда Пенчо. Той не се кефи на книгите, използва ги, за да си държи пепелника върху тях. Но веднъж заспива на замръзнало езеро, където му се явява духът на доктор Кръстев, който се опитва да му вкара малко мисъл в чутурата и май успява.

През това време Вазов свири на гъдулка. Като уличен музикант той щъка между България, Румъния и други държави. Кирил Христов седи на един ъгъл на бул. „Васил Левски” и в добрите дни успява да заработи повече от него с акордеон и репертоар от стари градски песни. Алеко Константинов прави експерименти в усоен замък, но нещо не му се получава. Той намира решението на проблема в Чикаго и когато се връща оттам, успява да създаде чудовището Бай Ганьо от частите на различни трупове. Чудовището се разбунтува срещу своя създател и организира успешно покушение срещу него.

Любен Каравелов е в сериозен конфликт със съседите си, които са от старо време и му въртят какви ли не мръсни номера. Той е мамино детенце, но вика на помощ горските пътници и попове Георги Раковски и Васил Друмев, които с бухалки оправят нещата.

Захари Стоянов записва цялата тая работа и я публикува в жълтите вестници. Петко Тодоров се захваща с журналистическо разследване, с което разкрива, че тези вестници са собственост на медийната олигарха Мара Белчева. Петко Тодоров живее в къща, в която вечерта гасне денонощно и когато Дебелянов се завръща, той не издържа на обстановката, забърсва го и двамата отиват на гости при чифликчията Йовков. Там пък им е много шумно заради песента на колелетата, а и се чувстват като другоселци. Затова се чупят към Елин Пелин, ядат печена тиква на Самодивските скали и си изкарват чутовно. А на следващия ден отиват на събора в съседното село, където друсват по едно хорце с Антон Страшимиров.

Междувременно в града Теодор Траянов продава хероин на Емануил Попдимитров, който взема свърдоза и умира. Димитър Бояджиев, неговият най-добър приятел, не преживява загубата и се самоубива. Тодор Пеев бачка на щанд за книги секънд хенд, възприема тяхното самоубийство като форма на протест и се гръмва. Яворов така се ядосва от тая работа, че се гръмва два пъти.

неделя, май 12, 2019

В очакване на Пеевски, или трагедията на бездействието



Завесата предизборно се вдига. На сцената - площадка пред училище, в което ще се състои вотът за европарламента, излизат двама опърпани персонажи. От първата реплика се разбира, че това са журналист и философ. Зад оградата на училището се е надвесил висок блок, от който периодично излизат герои с една и съща реплика: "Подавам оставка!" След това те напускат мястото на действието. В дъното на сцената се спуска мултимедиен екран, на който се прожектират пътища и магистрали.

Едър мъж върви по напукалия се миналогодишен асфалт, сочи го и повтаря: "Това направих. И това. И това. И още ще направя. И престанете с критиките, неблагодарници. Другите само ви оправяха... магистралите, а аз правя, строя, струвам! С ето тези две ръце! Вчера, докато строих новата отсечка на магистрала "Хемус", ми се сецна кръстът. А днес ме корите за някакви си там съкооператори. Това е проблем на домоуправителя!"

Тук едрият мъж е осенен от някаква мисъл. Той вдига драматично пръст във въздуха и казва: "Ето, папата дойде, прекръсти се и каза, че ако във Ватикана имало подобни пътища, в църквата нямало да има проблем със сексуални злоупотреби. Свещениците щели да си карат автомобилите и да задоволяват страстите си с това мъжко, богоугодно дело."

Бързо се оказва, че подаващите оставки персонажи и човекът по магистралата са просто фон, чиято цел е да отвлича вниманието на публиката, за да може режисьорът да постигне драматичен ефект. Жанрът на пиесата е трагикомедия. Същинското действие е очакваната поява на лице с многобройни таланти - вестникар, бизнесмен, меценат на популярното фолклорно изкуство и не на последно място, политик в предизборна кампания. Неговото име е, да кажем, Пеевски. Името е случайно избрано, защото авторът на този текст не може да си спомни как се казваше този персонаж в постановката.

От думите на двамата главни герои научаваме, че годината е 2019. Те очакват Пеевски от 2017 г., когато той е видян за последно в най-големия театър в държавата - парламентът. За съжаление актьорите в него са слаби и какъвто и жанр да подхванат, правят от него пълна трагедия. И двамата герои са измършавели, все пак висят на мястото от, има-няма, две години. Въпреки това надеждата да видят Пеевски ги крепи.

Не, те не очакват от него лична услуга или нещо подобно. Журналистът от две години пише текстове за Пеевски, нещо, което той прави и сега, тракайки невротично по клавишите на лаптопа си. Той искрено желае да разбере дали основното вдъхновение за неговото перо, тоест за белия дигитален лист, е жив или мъртъв.

Философът на свой ред използва фигурата на Пеевски, за да повдигне основни проблеми на съществуването. Като това дали ако никога не си виждал някого, той наистина съществува. И дали в мига, в който някой осъзнае, че не съществува, ще изчезне в облак от дим. Философът се надява да провери този въпрос практически, когато Пеевски се появи.

Журналистът твърди, че ако част от нечий бизнес е видима, тогава колкото и неговият собственик да е невидим на пръв поглед, той се пада видим в измерението на икономиката и финансите. Философът не разбира как, ако само част от бизнеса ти е видима, самият ти можеш да бъдеш видим. Това би означавало да си или полувидим, или полуневидим. А нещата или са, или не са - средно положение няма. Или ако има, то е възможно най-лошото нещо. Журналистът сочи мултимедийния екран зад тях, на който едрият мъж продължава да ходи по напукания асфалт и да повтаря: "И това направих. И това..." Неговият довод е, че напуканата магистрала е на една година. Съответно тя е както нова, така и стара. Така че средно положение има и философът се съгласява с това.

Двамата спират за малко диалога си. Разхождат се по сцената. Отправят погледи в различни посоки. Установяват, че Пеевски не се вижда нито на хоризонта, нито до будката за вестници, която всъщност е негова собственост. Журналистът казва, че чрез будката за вестници Пеевски присъства косвено в пространството. Философът е на мнение, че човек не може да съществува косвено. Той допълва, че разумът му се съмнява, че Пеевски ще се появи, но вярва в неговото пристигане. Журналистът е атеист и отрича както религиозната вяра, така и вярата изобщо.

"Вярата дава възможност на човека да се хване за спасителната сламка и да се измъкне от блатото, в което потъва", казва философът. "Това за съжаление зависи от държавата, в която се намира блатото, отвръща журналистът. А държавата, в която се намираме, е тази, чийто основен механизъм е да прави всичко възможно невъзможно."

В дъното на сцената се спуска втори екран, на който излиза леко разчорлена дама. Изглежда, тя страда от същия говорен дефект като едрия мъж, защото не спира да повтаря: "Всички са виновни! Само аз не съм! Затова ще ви оправя! Ще вземам, за да давам, и ще давам, за да вземам! Само вместо да вървите - скачайте на левия си крак. Европа е ужасна. Измисля всякакви полове и други щуротии. Гласувайте за нас. Защото ако ние влезем в нея, ще излезем!"

Оттук нататък двамата главни герои водят диалога толкова бързо, че гласовете им се смесват. Какво означава да живееш в една държава? Да имаш местожителство по адрес или да се прибираш вкъщи, за да поливаш цветята? Да излизаш на балкона си, макар и обграден от бодигардове, или да пращаш бодигардовете да охраняват пространство от въздух между тях? Да избереш летище София или летището в Дубай? Да си правиш селфита, докато ядеш картофи в Самоков, или да се снимаш с екзотични ястия в Дубай? Всъщност последните два въпроса нямат значение - и без това не публикуваш снимки...
Може ли в изборите да участва някой, който не е бил виждан в последните 2 години?

Според институциите може. Това е доказателство за абсурда, който внася човекът в обкръжаващата го среда. Не би хрумнало дори на драматурзите. Ако институциите действат по начин, който очевидно подкрепя нещо неправилно, значи те не са никакви институции. А ако институциите не са никакви институции, няма държава. Тогава най-вероятно в държавата няма и никаква политика. Следователно не може се говори и за наличието на политици.

Така излиза, че държавата е едно огромно, пусто пространство на вакуум, в което промяната е невъзможна. Но това е само на пръв поглед. Защото от избирателите зависи дали ще гласуват за някого, който е невидим и е жив по документи, но е мъртъв в публичното пространство. За някой, който присъства в парламента чрез своето отсъствие. И който е машина за производство на абсурди в една и без това абсурдна държава.

От друга страна, за невидимите политици гласуват невидими хора. Така че въпросът е в ръцете на институциите. Или по-скоро в дланите на обикновените хората, чиито интереси би трябвало да бъдат защитени от институциите. И които би следвало да си дават сметка, че ако не искат да живеят в абсурд, трябва да тропнат с крак и да досаждат непрекъснато на режисьора на пиесата, докато на него не му писне и реши да смени жанра. Така абсурдът може да се превърне в комедия. В стария смисъл на думата - всичко да завърши добре.

неделя, май 05, 2019

Сонет за В.

Ти пиеш като смок, но също въздуха опиваш,
когато се изтичаш в социални мрежи като водопад,
със селфита разцепваш мивки, черна самодиво,
по тротоарите поръсваш пудра прах от рай и ад.
Прасета пробват свалките на мъжкарански пуяк,
изтърканите си шеги повтарят пъдпъдъци мръсни,
в гушите им жабешки словата с въздух се надуват,
а ти ги пръскаш триумфално с средните си пръсти.
И как обичаш да си кучка! О, това е твоят избор.
В свят от псета не отива да си птица или котка,
но не си едно, затуй си също саркастична кифла,
която хапва кекс след тренировка сладко, кротко. .

И защо е толкова безмилостна и зла съдбата, ах?
Яде ти се нон-стоп, а днеска туй беда е и е грях!

сряда, април 17, 2019

Във Франция за часове
цели църкви изгарят в пожари.
В България хора изгарят
за по 20 години в затвори.

неделя, април 14, 2019

Неделя между 14:00 и 16:00 часа. В леглото с лаптопа в скута съм. Отгоре се разнасят трясъци. Странно. Живея на последния етаж. Тъй като трясъците не свършват, вземам ключовете, отключвам каквото трябва и излизам на покрива.

Гледам Бойко Борисов. Запретнал ръкави и трещи с един огромен чук в ръцете. Питам го какво си мисли, че прави. Отговаря, че ще ми счупи покрива. Някак успявам да го разубедя и тръгваме надолу по стълбите.

Изведнъж той се отскубва от мен, нахълтва в апартамента ми, излиза на терасата и започва да праска по пода.

- Ама какво? - чудя се аз.

- И тераси ми се чупят! И тераси!

петък, март 29, 2019

Сонет 2

Погледна ме,
прониза ме -
така ме разпиля.

Говори ми,
погали ме
и после ме събра.

Какъв триумф?
отказване от Аза,
захвърляне на змийска кожа
пред омагьосващото Ти.

Какъв човек ли станах?
Опиянен, изпълнен и уверен.
И в теб разтворен ръката си протягам
и казвам ти: "Ела, след мен върви."

вторник, март 26, 2019

Група тийнейджъри се качват от Бастилята и застават до мен. Хвърлям им по бегъл поглед, щото нали хубавото на автобусите е, че можеш да попрочетеш нещо. Забивам очи в книгата, но съм наострил уши. Едно момче, предполагам на 10-11-12 години, обяснява на съучениците си:

- Аз не съм от тъпаците, дето казват: "Здравей! Искаш ли да ми станеш гадже?"

От разговора се подразбира, че той по друг, по-нормален начин, е направил така, че тя да разбере колко той си пада по нея. Но краят на речта му беше велик.

- Искам тя да направи нещо глупаво и красиво за мен!

Така че, моля ви! Нека правим глупави и красиви неща.