Follow by Email

вторник, март 12, 2019

Балада за безкурието


(на един революционер и таксиметров шофьор, известен със своите нерви)


Насред артериите и предсърдието на София
живял революционер с твърда философия,
с огромни топки и чутовен член
не проумявал ни за миг света и изумен
той гледал хората около него да вървят…
и често горко пуфкал, че се е родил в безкурен свят.

И не че хората били съвсем без пишки,
но честно да си кажем тия мишки
в дупките на щрауси всеки път се крият,
докато светът сред тях с бумащина зариват
някакви глави големи, горили и гамени,
които кухо кютат си корупцийки. Кретени,
те гъз с глава затриват, затриват и зариват,
зариват и прибират и с пълен кеф закриват
в болниците бедни отделения.

(Е, как да чуят възражения,
когато в крачолите кротки
дори си нямат мъжки топки.
Да, те се правят, че в свойте гащи
зад дюкяните си пусти, прашни
някакво дърво с всеки ден расте, стърчи:
дори идиотите са пълни с мечти.)

Но такава е съдбата, че по мъничко стечение
изкуствени, пластмасово навирени са членовете,
с които те се перчат, навират ти в очите
и гордо и наперено по стълбищата тичат.

(Да, трудна е борбата, такава е средата,
безкурието жалко – в това ни е бедата.)

Когато нямаш член, а само задник имаш,
какво, кажи, да правиш – оставяш да навират
каквото искат там, отгоре, но другите го духат също,
дори съскурниците страдат, макар да са могъщи
поне с това, че нищо не търпят и здраво удрят
изкуствените членове на путки дребни и напудрени.
И нито за секунда не свалят гард и дръпват
ушички на директори, разбират се отвънка,
когато тия гадове с мозъци умрели
затрупват ги безкрайно с безумните си щения.

И ето, стават двама, сега не е самотен,
съскурникът страхотен, едничка е жената,
която топки има в неговия делник,
двайсетчетричаса, неделя, понеделник,
вторник, сряда, петък, четвъртък - спирка няма
безкрайно жива дама, която преебава
мижави отрепки, буболечки, мазни тении,
ордите животни в болничните отделения.

Не след дълго трети в групата се включва
стаи, коридори, яко, шумно тътнат
след бодрите им крачки
простаците си крякат.

Групата нараства и въстание подготвя,
вдига революция и разкарва смотьовците
в болничните отделения на глухата провинция
нека там да мрънкат и на масата пред винце
да шепнат стреснати, уплашени и възмутени
с чутурите на раменете си в шушукащите прения.

И ето че настъпва ярък, постреволюциотен ден!
В който тикви, зелки, броколи се чувстват победени!
Седят, обмислят и не могат с акъла си да разберат
промяната настъпила, прекрасния съскурен свят!






четвъртък, февруари 28, 2019

Разговорите на "Сесар Айра", издателство "Лист", превод: Нева Мичева

Радвам се на всеки превод на български език на книга на Айра. Този автор така ме запали, че го чета и на английски и за късмет на български се появяват заглавия, които не притежавам на английски.

Естествено, при неговата продуктивност това не е трудно. Но както сам той отбелязва, неговата цел е да експериментира и тъкмо затова книгите са му по 100-120 страници. Айра просто няма търпение да се впусне в следващото приключение. И са изненада както себе си, така и своите читатели.

Трудно е да се каже какъв е сюжетът в "Разговорите" - двама приятели си говорят за филм, който са гледали и спорят за него. Липсва конвенциално действие. Вероятно на доста читатели книгата ще се стори необичайна.

Под тази форма обаче Айра всъщност се занимава със създаването на изкуство. Независимо дали е литература, кино или някоя друга форма. Той сблъсква различни гледни точки и като истински майстор, не взема страна, а наблюдава отсрани героите си. Защитава техните позиции докрай.

Надявам се да да излизат повече и повече книги от този автор на български. Не искам да пиша едно от онези ревюта, които разкриват човека. Които дават оценки. Айра е автор от моята кръвна група. Точка.

понеделник, февруари 25, 2019

Из “Кандид”

“— Учителю, дойдохме да те помолим да ни кажеш защо е било създадено това странно животно, човекът.
— Защо се бъркаш в тези неща — му отвърна дервишът. — Твоя работа ли е?
— Но, достопочтени отче — каза Кандид, — на земята има страшно много зло.
— Какво значение има — каза дервишът — дали има зло или добро? Когато негово височество изпраща някой кораб в Египет, тревожи ли се той дали мишките в кораба се чувстват добре, или не?
— Какво тогава трябва да правим? — запита Панглос.
— Да мълчим — отвърна му дервишът.
— Аз се надявах — каза Панглос — да побеседвам малко с тебе за последиците и причините, за най-добрия от възможните светове, за произхода на злото, за естеството на душата, за предвечната хармония.
Като чу тези думи, дервишът му хлопна вратата под носа.”

Волтер, “Кандид — или оптимизмът”

Превел от френски: Боян Атанасов

неделя, февруари 24, 2019

Повишение



След почукването вратата се открехна и в процепа се показа рошава мутра, която сякаш имаше връзка с рода на птиците, или по-точно с този на свраките.

- А, това сте Вие! Добре, добре! – каза директорът на Агенцията по фалшиви новини, чиято основна цел беше да създава и разпространява слухове и клевети, когато и където се налага.

- Викали сте ме – разтвори клюна си човекоподобната сврака, която междувременно пристъпи в кабинета.

- Да, да – каза директорът и потрака с пръсти по клавишите на разтворения на бюрото му лаптоп.

На стената зад него бяха увиснали портрети на знаменити личности от историята и за никого не беше тайна, че директорът беше посветил живота си на мисията някой ден неговият портрет да краси нечии бъдещ кабинет.

- Ще карам по същество. Получавате повишение.

- Наистина – изграчи рошавата мутра. – Но аз работя в агенцията от няколко месеца.

- Това няма никакво значение. Между другото да пратите поздрави на чичо си. Кажете му, че речта, която държа в парламента миналата седмица може да служи в университета като образец за ораторско изкуство.

- Ще му предам – свраката не можеше да си намери място и потракваше с подметките по блестящия под на кабинета.

- Сега по същество. От утре ще оглавявате отдела по бездействие.

- Никога не съм чувал за този отдел.

- Създаваме го специално за вас и на първо време Вие ще сте единственият служител в него.

- И с какво ще се занимавам?

- Ще седите зад компютър по цял ден и няма да правите нищо. А ако в кабинета Ви попадне, или ние изпратим, някой човек, ще гледате задълбочено в лаптопа си и ще му кажете, че сте затрупан с работа. Това е. И не забравяйте да предадете много поздрави на чичо си.

Когато свраката излезе, в кабинета нахълта заместник директорът.

- Е, как го прие?

- Как да го приеме? Мутрата му е една такава – никога не можеш да прецениш.

- Ще видим.

- Да, ще видим.

- Поне ще го изолираме за известно време.

- Да, достатъчно бакии натвори. Оплесква всичко, до което се докосне. Гаф след гаф.

- Но чичо му!

- Чичо му.. .

- Дано повярва, че е повишен и се кротне – заместник директорът вдигна очи към небесата, но погледът му се спря върху тавана.

- Такива като него най-добре да получават заплата, за да не правят нищо. Че решат ли нещо да свършат, настава ужас, истински ад.

- Цялата агенция пропищя от тоя калъф.

- Калъф, калъф, ама с чичо!

- Ти пък. Всяко повишение си е повишение.

- То по тая логика можем да повишим половината агенция. Дори вече си имаме отдел тамън като за тях.

- Да можехме да го направим. Но някога… И тогава…

- Тогава калъфът ще им е шеф. Представи си какви могат да ги натворят. Ти утре мини да го видиш. Питай го как е, добре ли се чувства на новата позиция – каза директорът. – А сега ми се махни от главата, че с криейтив отдела подготвяме нов слух за световната конспирация срещу държавата.


петък, февруари 08, 2019

"Не ме докосвай" и смелостта да се гмуркаш в дълбокото

Все по-рядко се чувствам разкъртен от филм. Но след като гледах "Не ме докосвай" тази вечер, имах нужда да повървя, да пообщувам с филма, който остана в главата ми. Преди филма не знаех какво да очаквам - приятелите ми или препоръчваха да го гледам, или едва бяха дочакали до края, а някои направо си бяха излезли.

Това е филм, който или ще любиш, или ще мразиш. Филм, чиято основна тема (според лаишкото ми мнение) е отчуждението на съвременния човек. Отчуждение, обгърнало съществуването му до такава степен, че се превръща в отчуждение от тялото. Отчуждение от духа. Отчуждение от Другия.

Контактът с Другия става все по-опосредстван, все по-недиректен, все повече минава през някаква медия, през дигиталното. Физическото се превръща в изчезващ вид, Общуването не преминава през свободния въздух, разполагащ се между две човешки съества.

Дори при личната среща очи в очи, тяло до тяло, въздухът се превръща в бариера, в гранична територия, охранявана от войниците на натрупванията, на комплексите, на сянката, която замества Азът, когато той е немощен и слаб.

Състоянието на освобождение е трудно, но постижимо, ако човекът се бори, ако крачка по крачка стъпва извън познатите му територии. Ако е смел и търсещ. Тогава е възможен катарзис и тялото и духът се връщат в изходното си положение - стават едно неразделно цяло, а не две половини, които мъчно си съжителстват, които си вдигат скандали, които се пробождат един-друг с ножовете на взаимното си недоволсто и чувство за неосъщественост.

Много хора ще останат с впечатлението, че във филма липсва история, че той е безмензурен. Че е отблъскващ и грозен. Но както се казва в "Не ме докосвай", бинарната опозиция между доброто и злото не присъства в природата. Доброто е зло и злото е добро. Красивото е грозно и грозното е красиво.

Това е един филм, който търси. Който не се страхува. Който се гмурка в дълбокото, въпреки че съзнаването на опасността, че може да се удави. Един смел филм.

събота, декември 08, 2018

Аут



- Време е, пичове! – каза Големия.
- Аре стига, бе! Честно? – попита Дребния.
- Не го ли правихме съвсем скоро? Преди няколко месеца – каза Хилавия.
- Ех, Високия ми липсва! Имаше страшно чувство за хумор! – каза Кръглия.
- Ти Високия не го мисли! Той се уреди! – каза Хилавия.
- И все пак Високия беше готин – каза Дребния.
- К’во се занимавате с Високия, бе? – каза Големия. – Високия не е на дневен ред. Той беше част от нас, но времето му свърши и си отиде. Сега е ред на един от вас. И вие много добре го знаете. И затова увъртате!
- Не увъртаме, шефе! – каза Хилавия. – Просто спомени, разбираш ли?
- Така ще ти дам да се разбереш, ако продължаваш да ми се правиш на невменяем, че ще те вкарам в последната дупка на кавала! – каза Големия.
- Добре, де! Но наистина не мина много време… - каза Кръглия.
- Ей! Народът се чувства по-спокойно като го правим от време на време! – каза Големия.
- Народът... Народът… - промърмори Хилавия.
- Хайде сега. Да не ви дърпам ушите! – каза Големия. – Играйте една камък, ножица, хартия!
- Оф! – въздъхна Дребния.
- Хайде! – въодушеви се Хилавия.
- Супер! Не съм аз! – възкликна Кръглия. – Оставате вие двамата, сладури сладки!
- Е, да видим – ти или аз! – каза Дребния.
- Ха! Да те видим сега! Аут си! – каза Кръглия.
- Оф! – въздъхна Дребния.
- Добре! – каза Големия. – Дребния подава оставка.
- А като питат защо я е подал? – попита Кръглия. – Какво правим тогава?
- Как какво? Както винаги! – каза Големия. – Отказваме да коментираме. Медиите сами ще си измислят няколко версии. После просто ще си харесаме една от тях. Важно е оставки да има от време на време! А защо – това си е тяхна работа!

вторник, ноември 27, 2018

Днес е паметен ден за мен. За пръв път участвах в полицейско разпознаване. Бях номер три. Да, прибирах се. Бях зверски гладен. Спряха ме, за да ме питат дали искам да помогна на полицията. Първо отказах, но когато ми казаха за какво става дума, нещо ме погъделичка и се метнах. Извършителят на деянието беше доста стреснат. Всъщност така и не разбрах какво е извършил. А на излизане полицаят, който ме вкара в това приключение и на когото бях споделил, че пиша, ми каза - стой сега да ти кажа нещо, което може да ти свърши работа. И ми каза нещо, което няма да ви кажа.