Follow by Email

четвъртък, април 19, 2018

Късо съединение

На вратата ми се звъни, което ме учудва, защото се случва рядко. Отивам да отворя с предположението, че най-вероятно е човекът, който събира таксата за входа.

- Здрасти! - усмихва ми се съседът от долния етаж.

- Ъъъ, здрасти - недоумявам за какво може да ме търси.

- Абе крушките ми гърмят - започва той.

И обяснява как електрическите крушки на полилея в хола му са изгърмели, той ги сменил и новите също изгърмели.

- Ама аз нищо не разбирам от електричество - съчувствам му аз.

- Дали ако сваля полилея и монтирам фасонка ще стане - продължава той, впускайки се в нови и нови детайли.

- Не знам - казвам. - Нищо не разбирам от такива работи.

Той продължава с различните варианти и с разнообразни питания, на които няма как да отговаря.

- Въобще не ме бива в тези неща - опитвам отново.

Той ме пита защо се получава късо съединение.

След петнайсет минути решава да си опита късмета при друг съсед. Пожелавам му късмет и затварям вратата.

И сега се чудя какво е това късо съединение в комуникацията между мен и съседа. И не мога да си обясня откъде идва проблема и има ли проблем изобщо.

Май ще сляза да питам някой съсед...

неделя, април 15, 2018

ПАДАЩИТЕ ЖУРНАЛИСТИ


Един московски журналист, критикуващ режима, се надвеси през балкона, падна и умря. След него се подаде втори журналист, но и той загуби равновесие, падна и умря. Трети журналист, този път разследващ, дойде, за да проучи какво е станало с двамата му колеги, но се подхлъзна, падна и умря. А после същото се случи и с четвърти, пети, шести журналист.

Когато и седмият се строполи върху купчината трупове, ми омръзна да ги гледам и се прибрах вкъщи. Щели да дават новото риалити предаване, в което отравяли врагове на Русия наживо.
Помогнаха на бай Ганя да събуе от краката си черните официални обувки, нахлузи си той едни цървули - и всички рекоха, че бай Ганьо е вече истински българин...

сряда, април 11, 2018

Българските дупки



Докато шофирах към редакцията тази сутрин, нямаше как да не забележа, че на места пътното платно съвсем е превзело дупките, които представляват пътищата в нашата славна родина. Срамота! Как може така! Та нима от най-крехка детска възраст не сме закърмени с познанието, че пътищата в България са направени от дупки? Нищо чудно! Всички сме наясно, че традициите по нашите ширини изчезват с такава скорост, че физиците са принудени да пренаписват физическите закони, според които няма скорост по-висока от тази на светлината. И все пак… И все пак…

А винаги се намират антибългари, които противно на всяка логика протестират срещу българските дупки. Историците, иска ли питане, се опитват по какви ли не начини да им набият в главите, че дупките са естествения хабитат по тези земи. Че те са съществували векове преди пътищата и че е против законите на природата те да бъдат обличани с грозени и изкуствен асфалт.

- Колите се чупят! – клатят глави умниците.

И нищо не разбират, колкото и да напъват клетите си подобия на мозъци. Защото дупките носят на плещите си българската икономика. И вместо клатене на глави, всеки примерен гражданин ще използва невероятната възможност, която държавата му поднася на тепсия, и ще си смени колата.

А колко улици са пръснати из дупките на България! И как гальовно се подрусват автомобилите в дупките! И какви нежни звуци предизвиква опирането на шасито в асфалта, когато колелото на автомобила с трепета на среща между двама стари приятели се гмурка в поредната яма! Ах! Ах! Ах!

Затова ви моля, българи! Грижете се за българските дупки! Пазете културната си идентичност! Не слушайте вражеските елементи! На тях им плащат, за да проповядват своите нелепици и да мътят вашия разум. Но всичко опира до вас! Не се поддавайте!

По-добре се включете в нашата протестна нота, надайте вой! Нека с общи усилия спасим българските дупки, защото нашите предци са пропадали в тях, ние пропадаме в тях и ще е жалко да ограбваме бъдещите поколения от тази привилегия. Затова и очакваме да ви видим на нашето протестно шествие, насрочено за идващото куково лято! Нека заявим на българските управници, че те незабавно трябва да ремонтират нашите все по-западняшки улици и да запълнят пътните платна с колкото се може повече дупки! Нека да държим на своето! Защото дупките са в нас и ние сме в дупките.

петък, април 06, 2018

Що правят хората, а що правим ние (Христо Г. Данов)



На сегашно време в Европа где се въриеш и обърнеш, всъду гледаш чудеса-чудес! Навсъде те плени красота, навсъде те удивлява мъдрост, навсъде те омайва изкуство на човешкия дух! Желаеш ли да видиш напредъка на Европа, погледай на нейните работи и ти щеш се въздивиш на тая мъдрост и изтънченост на човешкия дух. За щото някога не си могъл ни да си помислиш, днес го прави ръка човеческа. Щото у нас наричаме гяволии и врачолии, казват ти книгите, че не е друго освен влияние на естествените сили, чрез науката.

Мислиш ли, че Европа е на свършване със своите мъдрувания, т. е. че няма да напредва повече? Лъжеш се. Докле слънцето на света грее, все ще бъде и напредък! Човешкият дух, охрабрен от своите произведения, все ще се сили да напредва повече и повече. Той не познава никакви пречки, той не взема нито от временни, нито от местни, нито пък обстоятелствени пречки.*

(* Това се показа преминалата година у французите, които и в най-големите си бедствия, когато бяха обиколени в Париж от неприятеля, изнайдоха леснота, та изхвръкнаха с балони като птички по въздуха, за да се споразумеят със своите братя на кой начин биха могли да си помогнат в тая крайна тяхна неволя.)

Ние живеем сега в бързо време, ние живеем в тока на най-бързите случаи и идеи, които са вече повлекли след себе си народите. В тая епоха, в която ние живеем, една година извършва толкоз нови работи, които някога векове не са могли да направят.

Но от где и от що произхожда това? - от науката и от многото знаене - от просвещението!

Па докле просвещените народи, водени от науката, всякой за себе така като мравки се трудят, работят и напредват, тежко и горко нам, които седим тъй със сгърнати ръце, та гледаме що правят хората, а неокопищаме се да се помръднем напред от това наше мъртвило, в което се намираме. Но въз това още и казваме и вярваме, че "светът ще пропадне от ученето!" Вярвайте ми, че всякой оня, който мисли, още малко му трябва, па и да му се не ще, ще постане слуга и роб на чуждия напредък.

Напредъкът е вечен. Това е вече припозната истина. За всякой оня, бил народ или частен човек, който не крачи със същите крачки, той назадва! А пък който назадва, той най-сетне пропада.

На сегашно време часовете за народния живот са години и само ония народи могат да се надеят за по-добра бъдащност, които не пропущат ни един часец да не работят за своя напредък.

А що правим и как сме ние в това отношение?

Ние, захласнати в своите частни интереси и омаяни от междуособните ни кавги и крамоли, оставяме не часове, но и цели години да изветряват, без да поработим нещо за нашия напредък. У нас всичко добро пропада във вражди, наместо да се върши работа. Ето отгде ние нищо не знаем, нищо не можем и нищо нямаме. Заради това днес всичкий образован свят държи нашия български народ за най-последен в Европа! А това, за жалост наша, наистина си е тъй.

Аз зная, че на това мое неприятно изражение мнозина щат гракнат да рекат, че криво съдя за своето отечество. Ала ако не е това тъй, то като се броим от 6-7 милиона народ, где е нашият университет, който да ни произвежда стръчно учените хора? Где ни политехническото училище, което да ни дава изкусни вещаци за всяка работа? Где ни гимназиите, в които да се прераждат нашите синове за бъдещи зрели мъже и достойни граждани? Где ни са духовните училища, които да ни приготовляват достойни свещеници, учени проповедници и истинни пастири за народа? Где ни са добре наредените девически училища, които да ни възпитават добри учени майки за народа? Най-сетне где ни е божем едничкото учителско училище, в което да се приготовляват нашите народни учители, за да бъдат достойни за своето високо звание? А где е нашата общонародна книжница, где ни книгите и какви и колко книги имаме ние? Видели ли сте негде в някое училище у нас да има достатъчно книжница, в която един учител да може да найде всичко, що му трябва за подпомагане в своя предмет, в своята работа? Кое училище у нас е снабдено с всички спомагателни средства за изучаване някои науки, които без това другояче не могат се преда ученику? Или, което е още по-чудно, чули ли сте да има у нас негде две общини, на които училищата да имат еднаква програма?! Като се броим от толкоз милиона народ, колко и какви вестници се издават у нас и по колко листове се пръскат от тях между нас, па и как се плащат те от нас? А где ни учените и други дружества за подпомагане народа ни във всяко отношение както морално, тъй и материално?

Като живеем в страна, подобна на обетованата земя, где ни напредъкът в домоводството, где го в земледелието, а где го в занаятите и търговията? Защото, що не бихме могли ние да имаме, а нямаме го, но за потребата си се принуждаваме да го търсим другаде. А това стопанство ли е, икономия ли е? От друга страна, гдето пак нищо нямаме, а не можем да го направим, но правят ни го чужди ръце и продават ни го скъпо; а това работа ли е, и занаяти ли са, гдето ги имаме ние у нас? А това, гдето едно нещо ни не достигало, а пък от друго, ако и да артисало, а то залудо пропаднало, защото нямаме съвременно кому да го продадем или от кого да го купим, или пък ако найдем да купим една стока от четвърта и пета ръка скъпо и скъпо, а продаваме я насила - с хиляди лъжи и клетви, и то повечето пак на вяра и със загуба. А това търговия ли е, дето я въртим ние?

У нас най-първите съществени условия за поминъка ни, като земледелие, лозарство, скотовъдство, свиларство, пчеларство и други стоят още на оная степен, на която са били и преди стотина години!

А где са нашите фабрики? Где ни железниците и добрите пътища? Где са нашите дружества за подпомагане земледелието, скотовъдството и пр., и пр.? Где ни божем по едно училище за тия толкоз съществени стръки за поминъка ни, които са били и още дълго време щат бъдат за нас всичкият ни живот и поминък, като не умеем друго повече нещо?

Где са нашите търговски съдружества, които да ни донасят всяко нещо от мястото му, от първа ръка?

И още колко, колко неща трябваше ние да имаме, а нямаме ги. Ах, от всичко това у нас няма ни поем, няма ни спомен!

А от що произходи това? - От нашата простота, в която сме потънали, па не мислим да се поотърсим някога от нея и да си поотворим очите, та да видим що прави светът, да правим и ние. Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие, всякой работи само за себе си, а за другиго не ще и да знае: гражданинът не промишлява за селянина, а селянинът нехае за гражданина; ученият не поучава простия, а простият не взема от учения; богатият не помага на сиромаха, но и сиромахът не приближава до богатия. И така на една страна владее охала и надутост, а на друга - лудо нехайство, па - и двамата в ямата! Тук никой и не помишлява, че всички ние сме едно тяло, че интересите ни са общи и че всички еднакво трябва да се стараем за общото ни подобряване както нравствено, тъй и веществено, ако искаме да бъдем и частно всякой за себе добре. Но всякой ударил по своему и само за себе, па где пукнало, да пукнало. Според това чудно ли е гдето всички наши общи работи у всяко място вървят тъй наопаки? Чудно ли е гдето сме остали духовно-нравствено тъй назад, та не знаем накъде да се обърнем? Чудно ли е гдето сме изпаднали веществено тъй зле, та нямаме нищо-защо за по-добър живот? Чудно ли е сега, гдето и о царска заповед ни се повърнаха отнетите черковни правдиви и предостави ни се да бъдем господари на своя дял, стопани на своето добро и свободни да се разполагаме с нашите черковно-народни работи както щем, а ние и тук, ако на една страна се напрягат с все сила да работят за наредбата на общото ни добро, на друга седим втрещени, та гледаме сеир отдалеч, като че ли сме от друг народ, от друго племе?

Подобряването на народната ни съдба зависи само от нашето умствено развитие и обогатяване с различни познания - от просвещение!

Ала где и как биха могли нашите млади да постигнат това, при тая наредба на народните ни училища ли? Никога. Затова ни увери вече многогодишен опит, че те не са в състояние да направят това, защото не сме знаяли и не знаем как да ги наредим или и не искаме да ги наредим по-добре. Сегашната наредба на народните ни училища не отговаря на това време, па и с тая, колкото я имат, те пак не могат да принесат оная полза, която можеше да се очаква от тях, защото те се постоянно бъркат, постоянно страдат в успеха. Те страдат по негде от самите учители, които или със своята неспособност, или със своето лошо поведение, или от нехайство в работата си вместо полза приносят вреда на учениците си. Но повечето училища се бъркат от самите граждани. Големите училищни безредици и бърконии, честите променения на училищния ред, дори и техните затваряния по Негде произхождат само от междуособните партизански борби на гражданите, които на повечето места се месят в училищните работи не от родолюбиво чувство водени, за да послужат на светилището на науката, и не за неговото добро, но за да си послужат през него на своите страсти или на своите интереси. Така един става училищен настоятел с намерение да обори неприятеля си, друг влиза, за да може да си отмъсти някому, трети приема тая служба, за да може да си разпространи интересите, а четвърти само да се докопа до училищната каса, за да се награби. Или ако един влиза, за да покровителствува учителя, защото му бил роднина и приятел, а друг се пъха в училищното настоятелство, за да изгони учителя, защото не бил по неговия гъдел. С една реч, всякой иска да употреби учителя за мекере на своите страсти. Па има и такива, които стават училищни настоятели само за да се бъркат в това, което им не е работа. Ако ли се случи някой разбран да поеме тая служба от родолюбие, да послужи с чиста съвест и искреност за доброто на училището, за успеха и просвещението на младите, то щат се найдат пък някои неразбрани да разбъркат работата, та пак да се препятствува на добрата наредба, колкото я има. Така една партия, като надвие на друга, събаря заедно с нея и учителя им и доводи на негово място друг по своя калъп. Но той, ако е ней угоден, не е пък по гъдела на трета партия, та - хайде и той се заменува с трети и т. н. И след всяко променение на учителя менява се и целият училищен състав и ред, а горките ученици - нашите бъдещи надежди - губят златното си време напразно, пребиват училищните прагове, изтриват голите столове и вместо наука учат се на мюзевирлици, а вместо на благонравие - на разврат и пр., и пр., и тъй новото наше поколение вместо да изпреди, а то остая пак по прежнему. Според това чудно ли е, гдето не напредваме ние нравствено, гдето нищо не знаем и гдето във всичко си остаяме - и занапред все пак по прадядовски?

Подобряването на народната ни съдба зависи още и от нашето веществено обогатяване. Ала как ще може да бъде то скоро някога у нас, като за него трябват съединени сили, нужно е голямо доверие помежду н и, иска се подпомагане един другиго и въобще чистосъвестно братско споразумение за всяка работа, с една реч, всякой член да гледа своите частни интереси в общото добро, аненаопак и.

Но кой е тоя майчин и бащин от нас, който да притежава тия най-нужни свойства за в дружествения живот, за напредъка на всяка добра работа? Никой? Ако ли се намират изпомежду ни на стоте 2-3 души хора честни, хора добромислящи и с по-добро състояние, та желаят да отделят нещо, за да подпомогнат било общинска работа, било някое търговско-дружествено предприятие, а те, като слушат лъжите на едного и клеветите на другиго, като гледат грабителството на тоя и нехайството на оня, променят мнение и изгубят поверение от всякого, па се теглят от всичко настрана, без да могат да ползуват и да се ползуват. От това не могат да се предприемат у нас никакви по-големи работи било в търговско или в друго някое отношение, защото нямаме за това главния капитал - поверение помежду ни.

Ето, братя, това ни е истинският юриек от нашето образование и от нашия напредък. Това правим ние!

Ала като се пита за една болест как се лечи, така питам и аз коя е същата причина на тая наша неволя?

Гдето ще би друг път, то сега му е времето да бъда искрен и отважен, та да извикам колкото ми глас държи, да се чуе на вси страни из нашето мило отечество, и по селата, и по градовете: На всичкото наше зло, на всичката наша неволя причината са само и само гъстите тъмни мъгли на незнаенето, в които като слепи блудим и спрепинаме се! От незнаене нямаме по-добри училища; от незнаене са тъй побъркани и тия, които ги имаме; от незнаене нямаме учели хора и всякакви книги и вестници, които да ни просвещават и оправят към доброто; от незнаене нашите занаяти тъй запряха, търговията не върви и алъш-вериш няма; от незнаене не можем да си оправим досегашната работа или да се охванем о друга нова; от незнаене нашата земя не ражда толкова, колкото би могла, и май пропада напразно и това, което добиваме насила от нея; от незнаене нашият добитък е тъй мършав и не за в работа; от незнаене сме тъй сиромаси, голи и разкърпени; от незнаене са къщите ни такива, в които няма нищо-защо; от незнаене много се мъчим, а малко се храним; от незнаене сме тъй повече харчовити, отколкото спестовни; от незнаене сме се предали тъй мъжете на спиртологията, а жените - на модата; от незнаене тъй всякакви болести ни газят и без време в гроба хвърлят; от незнаене сме тъй малодушни и слабосърцй; от незнаене сме толкоз развалени, та кипят помежду ни всичките най-лоши страсти: гордост, самолюбие, завист, ненавист, лъжи, клевети, грабителство и др. т., които не ни дават да се помъкнем напред ни общо, ни частно!

И така, светлина, светлина ни е потребна, за да се разпръснат тия гъсти тъмнини на нашето незнаене, та вече и ние да станем еднаж хора между хората... та и ние да си почитаме и обичаме всичко, що е наше!

Светлина, светлина ни е потребна, та и нашето отечество да постане такова, каквото още никога не е било досега; именно: питомно гнездо на всяко изобилие и всеобщо благоденствие! Ала отгде да ни светне тая божия светлина? - От светската учителка премъдра книга! Защото, попитайте редом всички народи отгде произлиза тяхното общо добро, тяхното благосъстояние и тяхното величие; питайте мъдрите немци, питайте духовитите френци, питайте могъщите англези, питайте изкусните италианци - те всички едногласно щат ви отговорят, че са длъжни на книгата, и то само на своята народна книга са длъжни за това, щото са днес и могат всичко. А преди да се въдвори народната им книга у тях, и те са били народ без напредък и благосъстояние, неволни и сиромаси, каквито сме и ние сега. Па щото е опазило и възвисило тях, ако е рекъл бог, опази ще и възвиси ще и нас, мили роде, но не губи време - отдай се на работа, хвани се о книга!

Летоструй 1871


понеделник, април 02, 2018

Престъпник


Хирургът Димитър Иванов се събуди към три часа и скочи от леглото си. Причуваше ли му се, или някой тършуваше във всекидневната? Той наостри слух, но трополенето продължаваше. Не! Истина беше! В съседната стая имаше някой. Димитър Иванов по навик посегна да разбуди съпругата си, преди да се усети, че тя беше заминала на командировка в спа хотел в едно далечно планинско селце, където покрай работата се киснеше в минерални води във всяка свободна секунда. Синът му нямаше да се прибира тази вечер и той беше съвсем сам в тристайния апартамент в един нито централен, нито съвсем краен квартал.
След първоначалния уплах първата мисъл, която му хрумна беше: „О, не! Пак ли?” За последните три години крадци бяха влизали в жилището цели 5 пъти, за което спомагаше и фактът, че се намираха на първия етаж. Веднъж дори беше успял да мерне как крадецът се измъкваше тичешком по улицата и той дори му беше подвикнал някакви гневни думи в безсилието си. В един от другите случаи пък, когато не си бяха вкъщи, съседът от третия етаж на кооперацията от другата страна на улицата, се беше обадил на полицията и им беше казал, че в тъмния апартамент тършуват двама души с фенерчета. След двайсет и пет минути беше пристигнала патрулка, а тогава крадците вече се изнизваха. Когато те видяха полицията, се втурнаха да тичат, но патрулката беше дошла от обратната посока и докато правеше протяжни маневри, за да обърне и да тръгне след тях, те офейкаха. Полицаите просто бяха регистрирали случая и след това също бяха офейкали.
Не, този път нямаше да остави нещата така! В никакъв случай! Не, че в апартамента беше останало нещо кой знае какво за крадене, но въпросът беше принципен. Димитър Иванов затърси някакво оръжие, спря се на една масивна, но не прекалено тежка статуетка, грабна я и се втурна в хола!
Крадецът ровеше в чекмеджетата на секцията, а до него на земята беше пльосната раница, в която очевидно трупаше задигнатото.
- А, Вие ли сте? Драго ми е да се запознаем! Всъщност ние не сме си напълно непознати… За втори път идвам у Вас, а на апартаментът Ви му се носи славата из нашите среди. Щедър човек сте! Не се притеснявайте. След две минути свършвам и си тръгвам. Може да се върнете в леглото, аз съвсем не исках да Ви събудя… Простете!
Но Димитър Иванов нямаше никакво намерение да прощава на никого, а и реакцията на крадеца още повече го разяри. Той направи няколко крачки към натрапника, надигайки застрашително статуетката. Последният даже не трепна, а извади от колана си пистолет и го насочи към Димитър Иванов.
- Можеше да минем и без това! Не сте никак гостоприемен!
При появата на пистолета Димитър Иванов изпусна статуетката, удари си крака и зави от болка, но след това се окопити и по силата на някакъв непознат за него инстинкт, зашлеви шамар на крадеца. Докато държеше пистолета с дясната си ръка, натрапникът се хвана за бузата с лявата си ръка, после със същата бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и се обади на полицията като междувременно каза на Димитър Иванов:
- Горе ръцете!
Димитър Иванов вдигна ръце незабавно, а когато след три минути на вратата се позвъни, крадецът без да го изпуска от прицел, отиде и отвори. В стаята влязоха двама полицаи, поискаха документите и на двамата и попитаха какъв е проблемът. Крадецът веднага им обясни, че собственикът на жилището е имал наглостта да му удари шамар.
- И таз добра! – възкликна по-високият полицай.
- Хубава работа! Уж интелигентен човек, лекар, а тръгнал да бие шамари на хората!
Димитър Иванов пристъпи към полицаите и тръгна да им обяснява каква е цялата работа, но те на мига извадиха пистолетите си, насочиха ги срещу него, а след това чевръсто му сложиха белезници.
- Вече и лекарите станаха престъпници! – възмути се по-високия полицай. – Накъде отива тази държава? Ами че снощи докато обирали един драматург, той се пресегнал към нападателите и им бил по един чимбер! Горките хорица в момента са в психиатрия от шока! Така просто не се прави!
Димитър Иванов се опита отново да протестира, но вместо да го послушат, полицаите го замъкнаха в патрулката, откараха го в ареста и го заключиха. След няколко дни го осъдиха по бързата процедура. Дадоха му пет години и го бутнаха зад решетките. А телевизиите и вестниците пошумяха четири дни за този скандален случай. Шамар, представяте ли си?!!! Шамар! После обърнаха вниманието си към един учител по литература, който изпсувал, докато тринайсетгодишните му ученици го ритали по кокалчетата в голямото междучасие. Учител по литература да изпсува! Да, и образованието отдавна е отишло на кино! Хората с най-уважаваните професии вече станаха престъпници! И сега какво правим?

събота, март 31, 2018

Лазар


Изправил се даскал пред къща седеше,
черната порта пред него мълчеше,
прокашля се той, пооправи калпака,
по вратата потропа и пусна гласа си.
- Април идва, Лазаре, ставай,
свободата теб няма вечно да чака,
от сън се събуждай, хващай гората,
приготви се да мреш, ако щеш да живееш.
Чу ли ме, Лазаре, чу ли ме, ставай!
Престани да сънуваш идните дни,
изпълни се със своето родово минало
и хвани на часовника здраво юздите.
Престани да търпиш като крава,
престани да си скланяш главата,
покажи, че си нещо по-висше от стадо –
април идва, Лазаре, ставай!

А от околните хълмове мигом проехтява
разумният шепот на календара вековен,
народната мъдрост на пет века робство,
съветите на ония, които няма да се прекарат.
- Спи, Лазаре, спи! Няма смисъл да ставаш.
Пролетта идва и си отива, такъв е животът,
недей се хаби, недей пропилява уюта.
И добре, ако вземеш и станеш, какво ще ядеш?
Зимата идва, снегът ще посипе твоето лято,
я по-добре стой си в леглото, спи и сънувай,
недей да превръщаш деня си в кошмари,
чуваш ли, Лазаре, спи и сънувай,
пази си живота, пази си хомота,
не слушай ти даскали, те нищо не знаят,
свобода, не забравяй, има и в робството!

И вече колко години от една страна
даскалът вика на Лазар да стане,
от другата хорът на всички пияници
увещава Лазар да спи и сънува.
А през цялото време, Лазар просто го няма,
леглото му празно пустее,
студена е стаята, студено огнище
немее сред студът на стените.
И къде е изчезнал тоз Лазар
никой не знае, и сам той не съзнава,
че си е плюл на петите.
И какво от това дали той нейде сънува,
и какво от това дали той нейде будува?
И дали той изобщо още Лазар се казва
или не се е прекръстил?
Ох, Лазаре, нищо, ти не беше виновен,
Ох, Лазаре, теб няма никой да съди.
Хайде, прощавай, живей в твойто отсъствие.
Спи в свойто будуване и будувай своите сънища.