вторник, септември 01, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 21

СЛЕДОБЕД НЕ СЕ СДЪРЖАХ И ИЗЛЯЗОХ. Исках отново да почувствам аромата на мръсните софийски улици, заради който у пешеходците се промъква желание да се снабдят незабавно с противогаз. Този мирис ми липсваше. Никога не се бях застоявал толкова дълго на едно място, колкото по време на абстинентния си период. Обикновено разреждах денонощието с поне едно излизане, често и с повече.
Не крачех безцелно. Измъкнах се от вкъщи под предлог, че отивам да проверя програмата си за университета, и смятах наистина да го направя.
Няколко минути по-късно бях пред Ректората. Прекосих бариерата и се озовах във вътрешното дворче. Беше късна есен с привкус на циганско лято. На пейките бяха накацали студенти, които нямаше да отлетят на запад за зимния семестър. Не се загледах по тях. Устремих се към портата на това здание. В представите на мнозина тази порта е като отвора, през който един световноизвестен тракийски музикант се спуснал в подземното царство в търсене на любимата си. Но студентите нямаха късмета на тракиеца. В подземията на Ректората не ги чакаше адската мацка, а сблъсък с могъщата административна бумащина, която, пак според мнозина, е есенцията на обучението в столичния университет. При първите съприкосновения с нея повечето студенти изпадат в истерия, повтарят въпроса “Защо?!?” най-малко хиляда и един пъти, по-смелите направо крещят, а на всички им се ще дружно да си изскубят косите, да ги хвърлят на земята и да подскачат около два часа отгоре им.
Тълкуването на административната бумащина най-често води до хипотезата за подготовката за истинския живот. Структурата на Софийския университет наподобява тази на държавата, особено администрацията, тъй като има за цел да подготви студентите за живота навън в неговата ужасяваща цялост. Според някои тази тактика намалява броя на самоубийства на младежи на възраст между 20 и 30 години, а други изтъкват, че ако Кафка бил възпитаник на образователна институция с подобни методи, „Процесът” и „Замъкът” щели да бъдат същински тухли.
Бях изпълнен с увереността за неизбежна среща с някой познат, но исках първо да изпълня задачата, която сам си бях поставил. Поех нагоре по стълбите и скоро се изправих срещу таблото с програмата – тазгодишния противник във втория боксов мач от турнира “бакалавър”. Извадих тефтер от раницата, сраснала се както обикновено с гърба ми, и се заех настървено да преписвам. В онзи ден програмата ми отреждаше един брой сутрешна лекция и упражнение за десерт. Изглежда обаче поне днес щях да остана недохранен със знания, понеже и двете занимания се бяха състояли в късната сутрин.
Беше петък и по всичко личеше, че чак другата седмица щях да отпразнувам триумфалното си завръщане в университета. Не ми оставаше друго, освен да се върна на двора.
Спуснах се по стълбите, като пътьом минах през кафенето на близначките. Отбелязах, че през новия семестър близначките бяха напуснали, и си взех капучино. Навън грееше слънце и с нетърпение се пльоснах на първата свободна пейка.
Отнякъде изскочи познатата мутра на Благо. С 29-те си години, средния си ръст, мургавата кожа и желанието да бъде студент до края на жизнения си път той беше типичен пример за университетски безделник. Не се интересуваше от това, което учеше, и не стъпваше на лекции. Запълваше времето си с киснене на двора или в някое от университетските кафета, в пиене на бира и кафе, в пушене на трева, в разговори, или по-точно в спорове с други хора.
В клуба на студентите безделници (наричан от други Клуб на вечните студенти) членуваха мнозина. Аз не се числях към редиците им, но сред тях се срещаха любопитни индивиди, с които поддържах непостоянни контакти. Други отбягвах, понеже имаха нездравословния навик да са перманентно пияни. Колкото и да обичам да си пийвам понякога, никога не съм си позволявал да злодействам над своя организъм така, както правеха тези хора. Те бяха оставили в мен неизличимото впечатление, че пиенето за тях е спорт, а те всеки ден се състезават помежду си за световната титла.
Кафявите очи на Благо мигаха на червено от изпушената току-що цигара с трева, когато той се стовари на пейката до мен.
Благо обичаше да разказва за себе си, а историите му бяха напълно безумни. Опитваше се да ходи с няколко жени едновременно и това ме изумяваше. Аз редовно се натъквам на трудности при контактуването с извънземните от Венера и често оставам с впечатление, че те далеч не идват с мир, но Благо беше друга работа. Той оперираше с жените така, както вие и аз можем да сключим двете си ръце и да въртим палци. На всичко отгоре вписваше сексуалните си авантюри в син тефтер, изпълнен със ситно изписани имена и истории. За него университетът беше ловна зона за сексуални еднодневки.
Както се беше случвало и преди, неговите истории предизвикаха интереса ми за около половин час. И тъй като не съм надарен с най-голямото внимание на света, скоро Благо ми омръзна и изпитах желание да избягам от компанията му. А и трябваше да се прибирам, за да не събудя подозрението на майка ми.

Петъчният следобед ме изненада с дъжд напук на прогнозите на синоптиците за сухо слънчево време с променлива облачност. Прибрах се вир-вода и се наврях под душа. Усмивката не искаше да слезе от лицето ми. Чувал съм за подобен случай с една котка, която се усмихвала толкова упорито, че високопоставена психопатка с мания за обезглавяване наредила на подчинените си да й отрежат главата. Независимо дали тази история е вярна, или не, аз се усмихвах като тази котка. 
Публикуване на коментар