Follow by Email

сряда, декември 17, 2008

пилето

Направих малка фотосесия за конкурса Голямото четене за снимка, вдъхновена от любим роман. Обичам спонтанните снимки, така че моята рецепта беше книга (1 брой), няколко шепи жито, търпение. Резултатът: над сто снимки, от които избрах три. Те не отговарят на първоначалната ми идея, но станаха чудесни. Тъй като цветът на корицата не се връзваше с цветовете на гълъбите, направих снимките черно-бели (впоследствие добавих малко оранжево, за да ги затопля).

събота, декември 06, 2008

Sexkiller

Плъзгам се по Бул. “Левски” на личния си слайд. Оглеждам се. Повечето хора са зареяли погледите си далеч от мен. Тълпите се прибират от работа. По покривите на сградите бягат фрийрънъри. Един от тях се плъзва по улук до улицата, оттам се приземява на слайда на стар човек. Старецът се опитва да му се скара. Фрийрънърът не му обръща и грам внимание и така, скачайки от един слайд на друг, пресича улицата. От последния слайд акробатично излита към балкон на първия етаж с предно салто. Следват поредица от скокове, примесени с катерене и скоро той отново се движи по покривите, но този път - от другата страна на улицата.

С изключение на тази атракция, която плъзва между нас – хората на слайдовете – все още действат старомодните социални правила, повеляващи когато си между много хора да се правиш на безразличен. Така запазваш личното си пространство сред навалицата.

Единствено сега имам някакъв шанс да го направя. Мозъкът ми проумява този факт и веднага изпраща тръпка, която бързо преминава през гръбначния ми стълб. По тялото ми плъзва пот, а невидимите нишки в костюма Армани започват да си вършат работата, попивайки солената топла течност. Дори да нямах тази извънредно комфортна екстра, вградена в облеклото, потенето щеше да бъде окей. Жегата е адска. Все едно улицата, по която се плъзгаме е оазис, който порех със слайда като сърфист.

Сред такава голяма тълпа не могат да ме засекат. Не могат да отделят сигнала ми от този на другите. Поне за няколко секунди... Толкова ми трябват, за да осъществя нужния контакт. Отново се озъртам. Притесненията ми са неоснователни. Всички до такава степен са погълнати от филмите на собствените си животи, че аз съм незабележим за тях. Както и те за мен.

Намалявам скоростта. Слайдът е включен на автоматичен режим, но решавам, че бавната скорост ще ме накара да се чувствам по-спокоен. Изваждам с трепереща ръка джобния компютър и влизам в Мрежата. Знам къде да отида и какво да направя. Влизам във форума на един новинарски сайт, където е скрито едно почти невидимо прозорче и изпращам лично съобщение до Sexkiller. Сърцето блъска лудо. Отново се оглеждам. Всичко е спокойно.

Откакто киберлудитите [1] станаха легална организация към МВР нещата вече никога няма да бъдат същите. Те са като някакви специализирани кибер-барети, дето могат да ти разгонят фамилията ако не използваш Мрежата по Предписаните правила. Навремето, когато тази революционна промяна беше осъществена, изтърпяха безброй критики. Днес те до такава степен са се пропили в Системата, че все едно са съществували винаги.

Костюмът продължава да попива потта ми да прикрива избиващото от порите на тялото ми неспокойствие.

Чакам две-три мъчителни секунди.

Sexkiller ми отговаря по личната линия, която съм отворил. Казва, че има първоокачествен КиН. Разбираме се накратко за цената. Прехвърлянето на парите и доставката траят още няколко мъчителни секунди. Използвам една от петдесетте си сметки в различни електронни банки. На практика транзакциите са неуловими.

Кибердилърите използват различни софтуери за създаване на най-разнообразни пътища на парите през различни банкови сметки. Докато трае тази операция, в компютъра ми се разпръскват стотиците малки частички КиН. Веднага щом операцията приключва, затварям набързо компютъра и плавно увеличавам скоростта. Отново се оглеждам.

Нещо се случва зад мен.

Двама здрави типа в сини униформи със зелени пагони и бухалки в ръцете си проправят път през тълпата. Още използват старомодните средства за унищожаване на компютрите, извършили нелегална операция. Е, първите лудити най-вероятно са нямали и такива средства. Използвали са каквото им попадне.

“Гадни копелета”, казвам си, “усетили са ме”. Погледът ми се плъзва по тях и отново се връща напред.

Сега започва да ми липсва колата (излязоха от употреба преди десетина години с навлизането на слайдовете – трябваше да се пести енергия и пространство). Ако имах огледала за задно виждане. Нямам възможност да хвърля таен поглед назад. Опитвам се да спра тресенето, което се опитва да превземе тялото ми.

По обществената честота на вградената в ухото ми слушалка киберлудитите заповядват на всички в отсечката между БСФС и Ректората да намалят скоростта си. Послушно намалявам и се обръщам възмутено да видя какво става. Преминават изпитателно между хората. Добре, че изключих компютъра – щяха да ме хванат с лекота. Още не съм вън от опасност и докато се правя на възмутен от безредиците гражданин, се старая да не напълня гащите.

Точно зад мен спират и претърсват основно дребен спортно облечен младеж. Той послушно подава дясната си ръка с идентификационния код и оказва съдействие при тяхното тършуване в малките му джобове и в компютъра му.

Двамата КЛ са изнервени. Не успяват да открият нищо в младежа. След секунди вече са до мен. По-високият от двамата ми нарежда да подам дясната си ръка. Пребледнявам.

-Някакъв проблем ли имате – подхилква се по-високият.

-Не, само ниско кръвно.

-Сега ще видим... – изкрещява. –Подай си ръката.

Чувствам как сърцето ми всеки момент ще се пръсне. Сякаш ще избухне и ще опръска с кръв всичките минувачи около мен. Повдигам ръкава и поднасям ръка.

Тъкмо тогава един от хората пред мен, дебелак с цайси и огромно бирено шкембе, потегля рязко.

-Дръж го! – изкрещява по-високият от двете КЛ-та.

Впускат се в бясно преследване. Мъжът свива надолу по Оборище. Преследвачите го следват на трийсетина метра.

Отдъхвам. Направо не мога да повярвам как съм се измъкнал. Движението се нормализира и забързвам.

Отварям шумно вратата на апартамента и Дияна мигновено се нахвърля върху ми с въпроси.

-Как мина? Взе ли? Да знаеш само колко се притеснявах. Особено като взе да закъсняваш...

-Не питай! За малко да ме спипат... – процеждам тихо, осъзнавайки все още огромния си късмет.

-Да те спипат?! Какво е станало?!

Сядам на старото канапе в хола. Тя се надвесва над мен.

Разправям й за преживелеците по пътя. Тя се усмихва озадачено.

-Мамка му! По телевизията излъчиха пряко предаване... Хванали са Sexkiller. Преследвали го по Левски и Оборище.

Започвам да се смея истерично. Той е бил толкова близо до мен, копелето му дилърско. На няколко крачки. И точно той ме е отървал. Изведнъж смехът ми се секва.

-Дали имат информация за последната доставка?! – ужасено питам Дияна.

Тя отвръща, че той със сетни сили успял да унищожи компютъра си, преди да го закопчаят. Това ме изпълва с доброто старо спокойствие.

-Супер. Мамка му. Супер – започвам да подскачам в маниакално опиянение. Прегръщам Дияна и двамата започваме да танцуваме танцът на победата си. Изиграхме ги тия полицейски копелета. Грешка. КЛ не са като полицията – по лоши са. Заплатите са им мизерни, но те не се интересуват от парите. Преследват ни за идеята.

Дияна е с бял потник. Зърната на гърдите и са изпъкнали. Страшно е секси...

Оглеждам я.

-Ще започваме ли – пита тя.

Отговарям утвърдително. Отиваме в спалнята. Лягаме на голямото двойно легло с оранжеви чаршави на хавайски цветя. Аз събличам нейните дрехи, тя – моите. Гледам прекрасното й голо тяло, което не съм вкусвал от месеци. Сигурен съм, че тази мисъл проблясва и в нейната глава.

-Къде е? Извади го – подканва ме Дияна.

Първо смъквам ръката си надолу, където обикновено стоят панталоните ми. След цялото това напрежение съм изключил. Не зацепвам, че точно преди малко съм бил съблечен и вместо да бръкна в джоба на панталона си, хващам погрешка пениса си с дясната си ръка. Дияна се спуква от смях.

Ставам от леглото и започвам да ровя из дрехите си, докато не намирам малката бронзова кутийка на компютъра. Грижовно я вдигам и й го поднасям на леглото. Гледаме го няколко секунди в захлас. Дияна ме дарява с усмивка. Тя натиска малкото черно копче, което събужда машинката.

Започва да рови из файловете. Очите изливат напрежението от нея под формата на нервни примигвания. През това време я наблъдавам внимателно. Никога не съм могъл да правя тази част от операцията. Сигурно затова сме перфектния екип. Защото аз винаги се измъквам на косъм, успявам да намеря КиН, а след това нейните сръчни ръце довършват работата, за да бъдем задоволени за пореден път.

Докато я гледам такава, задълбочена до краен предел в малкия екран, плъзгаща пръстите си по клавиатурата като виртуозен пианист по клавишите на пиано, ме обзема странно желание и докосвам гърдата й.

-Какво правиш? – се усмихва отново тя, все така задълбочена в процедурата по извличането.

Продължавам да държа гърдата й в ръка. Тя не се притеснява от мен. Преди живеехме по този начин. Правили сме секс десетки пъти. Физическият ми допир не я смущава. Плъзгам ръката си надолу към пъпа й...

-Готово – прекъсва ме.

Тръпка на възбуда преминава през гръбначния ми стълб. Ръката ми бавно стига до пъпа и се отделя от тялото й. Ставам от леглото и започвам да ровя по шкафчето. От двойното му дъно изваждам спринцовката. Не знам защо се нарича спринцовка. Даже не знам какво е спринцовка. Говори се, че преди време с такъв инструмент са инжектирали медикаменти в човешкото тялото. Историците водят разни спорове по въпроса, но аз не се интересувам от история.

Подавам спринцовката на Дияна. Тя вкарва кабелът, с който спринцовката завършва, в компютъра. На другия има две разклонения – като двойка си избрахме такъв модел.

-Как е дрогата? – нямам търпение. Горещи вълни на очакване преминават през съзнанието ми.

-Първо качество ми отвръща Дияна и вкарва единият кабел в малка дупчица между дланта и китката ми. Целува ме по челото и после прави същото със себе си.

Легнали сме голи в леглото. Аз чакам. Въпреки напрегнатото чакане, отпускам тялото си. Дияна натиска ENTER и наркотикът се разпространява от компютъра в телата ни.

Двамата бавно потъваме, изчезваме, разграждаме се и пак сме си ние и сме двамата и ... и... и... се разтваряме един в друг...пътуваме заедно в безкрая...и едновременно с това се сливаме... усещаме голите си тела едно до друго...изпитваме хилядите си оргазми...смеем се...губим се в безбройните усещания и отново се намираме...

Онлайн издание на вестник Бъди в час

МЛАДЕЖ ЗАГИВАТ СЛЕД УПОТРЕБА НА СВРЪХДОЗА КиберНаркотик

Вчера, около 21.30 в кв.”Слатина” в дома си бяха намерени мъртви момче и момиче на възраст около 25 години. Според лекарите причината за смъртта е поемане на свръхдоза КиН (кибернаркотик). Според службите на КиберЛудитите наркотикът е закупен от виртуалния дилър познат под ника Sexkiller, който беше заловен вчера от отряда за бързо реагиране на КЛ след прихванат сигнал за прехвърляне на опасната дрога. Експертите смятат, че софтуера на Sexkiller се е объркал и това е причинило изпращането на петорно по-голямо количество от опасния наркотик в сървъра на младежите.

Властите припомнят, че КиН е наркотик, чиято употреба води към силна форма на пристрастяване. Ефектът му наподобява на оргазъм. Поради това КиН е причина за 22% от понижаването на популацията в България в последните десет години и 90% за загубата на интерес към традиционния секс у младите хора. При случай на кибернаркотичнозависими приятел се съветва да се обърнете към една от специализираните клиники за лечение и вашите приятели ще бъдат подложени на безплатно лечение и специалена рехабилитационна програма, която включва курсове по еротичен масаж и Кама Сутра.


[1] Лудитите били социално движение от английски текстилни работници в началото на 17-ти век. Те протестирали – често чрез унищожаването на текстилни машини – срещу промените причинени от Индустриалната революция, които ги довели до усещането, че ще загубят работата си. Движението, което започва през 1811г е назовано на техния митичния водач Нед Луд.

неделя, ноември 30, 2008

Танцувай, танцувай, танцувай

Преди около две седмици присъствах на интересен пърформанс. Във втората част една японка танцуваше под звуците на хаотична музика. На снимката е част от този танц. Всъщност животът е танц. И то танц с маска. Ако нямаме маска, няма да се чувстваме свободни, ще се срамуваме от другите и от себе си. И ще забравим какво трябва да правим, за да животът продължава: "Танцувай, танцувай, танцувай"

понеделник, ноември 24, 2008

Гонзо в действие

Документалният филм Гонзо: Животът и работата на д-р Хънтър С. Томпсън, чиято великобританска премиера предстои на 19-ти декември, се опитва да хвърли светлина върху противоречивия живот на легендарният журналист и писател

Въпреки цялата си известност, Хънтър Томпсън остава слабо позната фигура както за времето си, така и днес, 3 години след като реши да прекрати живота си по хемингуейски, тоест да изпрати куршум в главата си. Историите за него са безброй. В началото, решен да стане писател, преписва романи на Хемингуей и Селинджър, неговите любими разказвачи, за да улови стила им. После излиза легендарната му книга Hell's Angels: The Strange and Terrible Saga of the Outlaw Motorcycle Gangs (1966), описваща преживяванията му в кампанията едноименната група рокери и го прави известен. Това най-накрая му дава възможността да пише каквото иска. Така се ражда неговият любим стил в журналистиката – гонзо стилът, който обръща представата за обективната журналистика, прави я на пух и прах и си поставя за цел една субективна журналистика, дирижирана от пристрасния глас на автора си.

Животът на Хънтър Томпсън може да бъде наречен гонзо в действие, защото е разпръснат някъде измежду статиите и книгите му. Подвизите в баровете му са всеизвестни. Ралф Стедман, илюстраторът, с когото Томпсън работи дълги години, разказва, как двамата с дни се напивали с уиски и бира до припадък, крещяли и купонясвали и когато се опитвали да ги изгонят, Томпсън изваждал пистолета, който винаги носел със себе си, строявал хората набързо и така двамата винаги се отървавали невредими. Тази случка носи духа на Страх и омраза в Лас Вегас, най-известният му роман, филмиран от Тери Гилиъм през 1998. С което стигаме до темата за наркотиците, заемаща значителна част от неговия живот до такава степен, че медиите да възкликнат, че той вижда светът през погледа на LSD-то. Интересна гледна точка...

При целият този противоречив живот е логично някой ден да се запитаме какъв е истинския Хънтър Томпсън? Кое от легендата е вярно, и кое – силно преувеличено? Отговор на този въпрос се опитва да даде Алекс Гибни – режисьор на документални филми, носител на Оскар за „Такси до тъмната страна” (когато прекият му конкурент е не кой да е, а Майкъл Мур). Досега името на Томпсън е замесено в няколко документални филма, но Гонзо: Животът и работата на д-р Хънтър С. Томпсън прави опит да надникне по-дълбоко в неговия живот, изпозвайки непознати архивни записи със самия автор, интервюта с приятели и роднини, като Ралф Стедман, които се опитват да опишат мита зад Томпсън и неговите приключения. Във филма се появява и Джони Деп, който поема и ролята на разказвач зад кадър. Във филма са отразени най-важните събития от живота на скандалния автор като отношенията му с Hell’s Angels, историята зад Страх и омраза в Лас Вегас, както и преходът му от скандална култова фигура в скандална, култова и вече остаряла и извън времето си фигура. Премиерата на Гонзо: Животът и работата на д-р Хънтър С. Томпсън в САЩ се състоя през лятото на тази година. На 19-ти декември филмът ще стъпи на британска земя, а ние се надяваме да го видим скоро и в България.

събота, ноември 22, 2008

петък, ноември 21, 2008

Малък нощен слалом

Тази истинска история започнала с две шишета мастика и трима приятели, които се събрали да празнуват имен ден. Действието се развило някъде в Студентски град. Втората бутилка още била наполовина пълна, когато именникът се предал и се прострял на леглото, където кротко склопил очи. Останалите продължили борбата с мастиката, но бързо им доскучало. Така де – не може цяла вечер да седиш на маса и да водиш разговори. А и именникът сдал багажа... Тогава погледът на единия паднал върху ските, подпряни на голата, бяла, скучна стена. Освен именник, спящият бил и скиор, следващия ден щял да се качва на Витоша. Спонтанно хрумване изкарало двамата приятели и остатъка от бутилката мастика на стълбището. Там те подкарали ските по стъпалата и си изкарвали велико, когато шумът от нощния слалом стигнал до ушите на домакинката на общежитието. Тя се събудила, погледнала часовника, отбелязала навъсено, че е три през нощта и излязла както от нерви, така и за да види какво става. Четири минути и двайсет секунди по-късно кипналата жена се изпречила на пътя на ските и станала каквато станала. Скоро долетяла линейка и изнесла домакинката, а после умората нокаутирала приятелите и те заспали като къпани. На следващата сутрин съвестта ги захапала и ги завела до Пирогов, където попитали дежурния дали вечерта е била докарана жена, блъсната от ски в Студентски град.

-А-а-а – позсмихнал се дежурният, - докараха една в нервна криза, дето разправяше, че в три часа сутринта я блъснали със ски по стълбището и я пратихме към Четвърти километър.

понеделник, ноември 17, 2008

заразни болести в илюстрации

Не се случва често да приемаме заразните болести като поле за креативна изява. Болестите са кофти работа, обикновено и рекламите на лекарства не са кой знае какво. А и темата е неприятна за повечето хора, с изключение на хипохондриците. Когато става дума за образователни плакати за заразни болести обаче, става интересно. Особено ако става дума за международни плакати от 30-те насам. Над двайсет подобни постера са представени на изложбата An Iconography of Contagion (Илюстрация на заразната болест) в Националната академия на науките, Вашингтон, като изложбата продължава до деветнайсти декември.

В епоха на страховити епидемии от заразни болести като туберкулоза, малария, сифилис, а по-късно и СПИН, визуалното изкуство навлиза в областта на общественото здравеопазване с цел да грабне публичното внимание чрез постери, флаери и филми. Вдъхновени оят продукцията на масмедиите, здравните кампании представят заразните болести по нов начин, използвайки модернистична естетика, цветови абстракции, изкривяване на перспективата, драматично осветление и други визуални стратегии. Кампанията се насочва към рекламата по билбордове, месечни списания, таблоиди, анимации, Холивуд, а след време и към телевизията.

Разбира се, всеки постер е свързан с определен исторически и културен момент, с отделна кампания, институция. Така има плакати, които в днешно време биха шокирали представителите на нежния пол със засилените си анти-женски послания, свързани с борбата със сифилиса например. Срещат се и расистки концепции като плакат на малариен комар с дръпнати очи. Това може да ни се стори не особено етично, ако нямаме представа за историческия контекст на конкретната илюстрация, в случая свързан с бушуващата по онова време Световна Война и основния враг на американците – японците. Затова и когато разглеждаме подобна изложба единственото, което ни остава, е да забравим за предубежденията си и да се гмурнем в чистия визуален образ.

Това мнение поддържа и кураторът на изложбата, Michael Sappol, според когото освен друго плакатите са свързани и с удоволствието от изображението. Той допълва шеговито, че на изложбата има „ някои много секси, шарени, закачливи плакати за много сериозни болести.”

Като заключение сме длъжни да признаем и завистта, която ни обзе. Няма ли подобни неща и в България? И дали някой не трябва целенасочено да се разрови в архивите, за да открие топлата вода? Засега не ни остава друго, освен да се заредим с търпение и да се надяваме, че то ще си заслужава.

1944г. По време на войната кампаниите, насочени мухите, като преносители на зарази, свързват насекомите с дезинтерията и други заразни заболявания.

1940г. Плакатът е създаден през Втората световна война с цел да предупреди войниците за опасността от случайния секс. Подобни постери са адресирани към мъжете и представят леките жени като източник на зарази.

1945г. Човешка фигура, направена от вестникарски изрезки за фалшиви лекарства венерически болести държи лъжица с лекарство. Неверните реклами на нелицензирани и неподходящи лекарства са голям проблем в борбата със заразните болести.

1945г. Кампаниите по време на Втората световна война често свързват японските врагове с пренасящите зарази комари и мухи. На плаката малариен комар е представен чрез чертите на стереотипния японски враг, а на крилата му се вижда изгряващото слънце от униформите на военните от високите рангове.

събота, ноември 15, 2008

Bunny Boy или новото турне на The Residents

Което скоро ни заобикаля, минавайки през Гърция, Македония и Сърбия. The Residents не са като другите. Не само, защото съществуват вече почти 40 години и имат зад гърба си внушителната цифра от 60 албума, купчина клипове и 10 DVD-та. Характерният почерк на групата е зашеметяващо съчетаване на звук и визия, което придава уникална атмосфера при концертните им изпълнения. Когато излизат пред публика, The Residents използват всички възможни средства (костюми, маски, осветление, сценография), за да шокират публиката. Върхът в това отношение достигат на турнето си The Mole Show от 1981-ва, в което за първи път излизат в иконичния си вид – със смокинги и маски-главите във формата на очи, върху които са нахлупени цилиндри. Впоследствие тези костюми стават запазената им марка. В музикално отношение The Residents обичат да се заиграват със съвременната музика. През 1976, например, те издават албума The Third Reich 'n Roll (Рокендрол от Третия Райх). Вторият им официален албум е пародия на поп музиката и рекламите от 60-те, но в него се развива и темата за Хитлер. В The Commercial Album (Комерсиалният албум) от 1980-а те опростяват структурата на средностатистическата комерсиална поп песен и я редуцират във времетраене от 60 секунди. Албумът съдържа 40 такива песни. През 90-те групата се насочва към компютърните технологии, за да стигнем до настоящия проект на групата Bunny Boy. Албумът излезе на 1-ви септември тази година. По него е направена и поредица клипове, които са качени в YouTube. Едноименното турне стартира през октомври и в средата на ноември ще мине през Гърция, Македония и Сърбия. Друг интересен факт за авангардните музиканти е проблемната им идентичност. Поради желанието на The Residents да запазят анонимност, историята на групата не може да бъде разказана в цялостен вариант. Те почти никога не дават интервюта, а когато го правят, остават в сянка. Техните участия и проекти са движени от екипът, известен като The Cryptic Corporation. Тъй като той е връзката им с външния свят, се появяват спекулации, че именно този екип е групата. Както и да е – тези слухове не са потвърдени, а единственият източник на информация за групата остават техните записи и уникалните шоута, които правят. Така че, ако искате да узнаете повече за The Residents, просто ги гледайте на живо. За съжаление те ще заобиколят България, както често и други групи правят, най-вероятно защото не се е намерил смелчагата, който да ги покани, но това не може да ни попречи да посетим съседите, за да изкараме една вечер с The Residents. 15-ти ноември – Солун (Гърция), Principal Club 16-ти ноември – Атина (Гърция), Pallas Theater 17-ти ноември – Скопие (Македония), Macedonian Opera 18-ти ноември – Белград (Сърбия), Dom Omladine