неделя, декември 18, 2011

петък, ноември 18, 2011

4Х4=ТУРНЕ


Проектът 4Х4, който се роди за "Нощта на музеите", а след това беше представен и на Панаира на младите в "Младежки театър", едва сега започва! Благодарение на програма "Изкуство в движение" на Арт Офис ще гостуваме в Стара Загора, Бургас, Шумен, Русе и Плодив. Ще имаме и спезиално представяне в София в "Чешкия културен център" в рамките на "Аларма Пънк Джаз".

В момента сме потънали в репетиции, организация, реклама. Началната дата, втори декември, наближава.

Можете да проверите блога на събитието: http://fourbyfourtour.wordpress.com

"4×4 e литературен пърформанс, в който 4-ма съвременни български автори на поетични текстове стават и техни изпълнители. 16-те стихотворения са подбрани от дебютните им книги, излезли в периода 2009-2011, забелязани както от критиката, така и от читателите. В хода на представлението всеки от авторите чете не само свой текст, но се разменя и с останалите, влиза в чужда самоличност, в друг поетичен свят."

Радослав Чичев

ЯRсен ВасилеВ

Иван Димитров

Мирослав Христов

сряда, октомври 19, 2011

Литературен монах 8

На седемнайсет продължавах да чета. Изчитах всяка книга, до която се
докоснех. Изчитах я бавно или бързо. Това зависеше от книгата. През
летата ходихме при баба и при дядо. Често чичо ми се караше, когато
той и братовчед ми ходеха за риба. Те отиваха за риба, аз четях Ницше.
Те отиваха на разходка, аз четях Томас Ман. Според него прекалено
много четях. Той смяташе, че ограбвам лятото си като чета. На мен
летата ми допадаха с това, че можех да чета каквото си поискам и кол-
кото поискам. Тогава нямаше домашни. Нямаше задължителна литература.

През лятото литературата беше свободна. И аз бях свободен.
Четях и когато за първи път бях с момиче. Четях книгата на очите й.
Потта й беше плътна като мастило. От ушите й надничаха рапани.
Устните й сътвориха пети сезон само за нас двамата. Гърдите й бяха
по-внушителни от кубетата на Александър Невски. Четях гърба, корема,
пъпа й. Прочетох я цялата. Четох и след като завърших училище и първото
момиче отдавна беше отпътувало за другаде с друг. Влязох в университета.
На лекции се появявах добре зареден с книги. Лекторите винаги имаха

какво да кажат. Аз винаги имах какво да чета. Така се концентрирах.
Често ми се чудиха. Мислеха, че съм затворен и неистински. Че се правя
на интересен. Така и не разбраха, че това е въпрос на оцеляване. Че без
книги ще съм като ексхибиционист на нудистки плаж. А имаше и други
жени. Толкова красиви, че пролетта се спираше, за да им хвърли
недвусмислен поглед. Толкова страстни, че зимата разцъфваше пред
тях. Толкова перфектни, че цветята масово се самоубиваха с надежда
да попаднат в ръцете им. След университета, когато си намерих

добре платена и порядъчно отегчителна работа, също имаше такива жени.
Жени, над които снегът обръщаше на дъжд, защото му се плачеше от
хубаво. Жени, пред които коремът ми изпадаше в безтегловност, а
краката ми се превръщаха в балони с хелии. Такива жени пърхаха
в съня, в леглото ми. Идваха и си отиваха. Напускаха ме десетки
пъти и тогава вътре ставах сив и опушен като панелка в Младост.
Една остана по-задълго. С нея внимателно планирахме всички бъдещи
секунди. До последната стотна ги планирахме. Бяхме си сверили

часовниците. Бяхме се разбрали точно в кой час ще роди. Малко преди
това тя си замина. Не издържа. Предполагам, че не е лесно да се живее
с мен. Че съм отегчителен до смърт. Че си го заслужавам. Между думите
ми има толкова дълги паузи. Понякога си мисля, че говоря с мълчание.
Мълчанието е единственият език, който владея до съвършенство. До най-
дребната пауза. Така и не се научих да говоря щедро. Затова прописах
поезия. Защото и на мен ми се искаше да кажа нещо. Защото само когато
пиша поезия, езикът ми се развързва. Само когато пиша, мога да говоря

с цели дни и нощи за отблясъците на съседските прозорци. Само тогава
мога да клюкарствам тихо за изневерите на гълъбите на площада. И да
съставям коефициенти за цъфтенето на черешовите дръвчета. Само когато
пиша всяка пора на тялото ми се превръща във врата към вътрешностите
ми. Само тогава каня туристи на разходка из белите си дробове.
Половината от тях не издържат и излизат. Вътре е задушно и запушено.
И вентилацията никаква я няма. Каня ги на екскурзия до корема си.
Показвам им язвата си. Изнасям мултимедийна презентация за язвата

си. Те искат да надникнат в червата ми. Червата ми са пълни с лоши
стихове. Задръстил съм с лоши стихове отделителната си система. Нищо
чудно някой ден от лошите стихове в отделителната ми система да
израстне хубав малък тумор. А когато спра да пиша внимателно
заключвам тялото си и не пускам никой вътре. Избърсвам го от мръсотия.
Проветрявам го, помитам го. Може би затова не допускам лесно хората
до себе си. Имам чувството, че ако го правя често, целият ще ме изцапат.
Ще посипят бронхите ми с опаковки от бонбончета и вафли. Ще напълнят

корема ми с употребени пластмасови чашки и бъркалки. Ще разхвърлят
из дробовете ми найлонови торбички. Ще нанесат с обувки кал във вените
ми. Затова съм щастлив от приятелството ми с книгите. Затова не ги
изоставям и сега, когато съм на тридесет и една. И никога няма да ги
изоставя. Колкото и жени да ме напуснат. Колкото и пъти да се събудя и да
няма кой да прегърна. Винаги ще знам, че мога да разгърна книга. Че мога
да разчитам на книгите. Че те могат да разчитат на мен. Книгите никога
не искат нищо от мен. Не искат да се променям. С тях сме приятели.

петък, август 26, 2011

София Поетики

Днес се върнах от месец и половина пътуване. Утре ще чета на София Поетики.

МЕЖДУНАРОДНО ИЗДАНИЕ

27 август (събота), 16:00 ч., Борисовата градина, Езерото с лилиите.



СОФИЯ: ПОЕТИКИ се провежда на открито на сцена в Борисовата градина в края на лятото, когато столицата отново заживява интензивния си градски живот.
Фестивалът събира разнородна, но преди всичко млада публика. Съчетанието на съвременна литература, алтернативна музика, визуални пърформанси и сценични актове помага на всяко едно от представените изкуства да достигне до много хора в рамките на една вечер, в която културата и купонът вървят заедно.



Акцентите

• Качество: в СОФИЯ: ПОЕТИКИ участват най-актуалните имена в съвременното изкуство.

• Достъпност: поезията, музиката, визуалните и сценични изкуства взаимно привличат една към друга различни аудитории; провеждането на фестивала на открито внася допълнителен елемент на отвореност и свобода.

• Приложимост: фестивалът събира на едно място творци от различни поколения, с различна степен на популярност и различни аудитории.

• Създаване на общност: отворен и нетрадиционен фестивал като СОФИЯ: ПОЕТИКИ събира разнородни публики и създава за тях обща културна среда, но това е в сила също така и за авторите, много от които се запознават помежду си именно на феста и впоследствие си сътрудничат. Този процес се засили още повече след като фестивалът стана международен.

• Пропагандиране на ценности: съвременната поезия и съвременното изкуство като цяло не си спестяват ценностните послания и фестът дава шанс тези послания да стигнат до широка и разнородна аудитория.

• Фестивал в парка: СОФИЯ: ПОЕТИКИ не вярва в противопоставянето на природа и култура. Природата и културата се събират в градския парк и точно това е мястото, което дава на феста уникална атмосфера.

• Светът в полите ни: през 2010, със своето трето издание, СОФИЯ: ПОЕТИКИ успя да се превърне в първия международен поетичен фестивал, който се провежда в България. Амбицията ни е в следващите издания международното участие да се засили, да се разтваря все по-широко спектърът на изкуствата, представяни на феста, и до няколко години СОФИЯ: ПОЕТИКИ да привлича в българската столица свои чуждестранни фенове. Което е логично, при условие че действително богатото културно наследство на града ни бъде съчетано със съвременно изкуство, отворен фестивал и всичко онова, което се случва на улицата...




Програмата

По традиция основната вечер на фестивала ще протече в четири блока:

1) в 16:00 ч. започва представянето на прозаици, чийто книги са предизвикали сериозен отзвук или са номинирани за национални литературни награди в периода от предишното международно издание на фестивала до сегашното – Радослав Парушев, Леони Ходкевич, Богдан Русев, Ангел Игов, Калин Терзийски, Тодор Тодоров. Техните пърформанси ще бъдат съпроводени от диджей-сета на Surbahar, а на специалния LED-екран (най-големият използван за културно събитие в България) ще наблюдаваме визуалните експерименти на Studio Dauhaus.

2) около 17:00 ч. ще се случи „театралната ситуация в процес" Да изядеш ябълката, приготвена/ интерпретирана от Стефка Янорова, Петър Мелтев, Юлиян Петров, Александър Митрев, Катя Атанасова, Ида Даниел, Мария Минкова.

3) към 18:00 ч. стартира рециталът на чуждестранните гости на фестивала – Валери Коултън (САЩ), Питър Уо (Великобритания), Ханане Аад (Ливан), Гьокченур Ч (Турция), Клаудиу Комартин (Румъния), Фиви Яниси (Гърция), Мехмед Алтън (Турция), Едуард Смолфийлд (САЩ), Андра Ротару (Румъния), като между изпълненията им ще звучи музиката на Unknown Pleasures (Валентин Геров – виола, Тодор Стоянов – китара, Александър Даниел – барабани), до финала на феста продължават и визуалните приключения със Studio Dauhaus. С музикален преход от wayab започва...

4) Големият купон на СОФИЯ: ПОЕТИКИ! В 19,00 ч. поетите ЯRсен Василев, Мария Калинова, Илко Димитров, Миглена Николчина, Владимир Левчев, Надежда Московска, Стефан Иванов, Кристин Димитрова, Борис Роканов, Мария Липискова, Румен Баросов, Силвия Чолева, Валери Валериев, Андриана Спасова, Димитър Кенаров, Емануил Видински, Галина Николова, Захари Захариев, Емил Христов, Яница Радева, Марин Бодаков, Петър Чухов, Яна Пункина, Иван Христов, Камелия Спасова, Иван Димитров, Мирослав Христов, Тома Марков, Ясен Атанасов ще четат по едно стихотворение, а след всеки две изпълнения ще забиват музикантите от КсеТоФон, Котки Под Коли, Nasekomix, Блуба Лу.

На финала публиката ще избере своя фаворит сред поетите, който ще получи наградата на фестивала, в размер на годината на провеждане – 2011 лв., по време на...

на по питие/ поезии & питания

На 28 август, неделя, от 19:00 ч. в клуб „Петното на Роршах" (ул. „Христо Белчев" 8А) ще бъде връчена наградата на победителя от СОФИЯ: ПОЕТИКИ 2011 (от кого, е една от големите изненади, които ще бъдат обявени допълнително), след което ще има самостоятелно четене на чуждестранните гости на фестивала и свободна дискусия с тях. След което ни очаква весело афтърпарти с Yves O от Dauhaus, който освен визуален, се оказва и музикален магьосник.




ПРОЛЕТНО ИЗДАНИЕ

На 19 юни (неделя) от 18:00 ч. в двора на Националната художествена академия за пръв път се проведе пролетно издание на София: Поетики.

Различното в неговата формула е тематичността: поети и прозаици, създават произведения по конкретно зададена тема и представят своите произведения пред публика, съвместно с музиканти и визуални артисти, които предлагат своя интерпретация на текстовете.

Пролетното издание на София: Поетики представи проекта УТОПИИ, „изработен" в Литературната работилница на „Литературен вестник" от Андриана Спасова, ВБВ, Валери Валериев, Галина Калчева, Guy de July, Димитър Божков, Димитър Калчев, Емил Христов, Захари Захариев, Иван Димитров, Иван Ланджев, Иван Христов, Камелия Спасова , Лидия Кирилова, Лора Шумкова, Мария Калинова, Мария Липискова, Мартин Колев, Мирослав Христов, Надежда Московска, Никола Петров, Octavian von August, Петър Топуров, Петър Чухов, Платон, Стефан Иванов, Христо Бойкикев, Яница Радева, ЯRсен Василев, Ясен Атанасов.

За разлика от традиционното издание на Поетиките, пролетното набляга в по-голяма върху връзката текст-визия, ето защо саундът бе изцяло електронен. Чухме BLUBABOX (проект на Блуба Лу), сетовете на Бalkansky и wayab.

сряда, юли 06, 2011

протестна песен

протестна песен

протестирам защото съществувам
протестирам защото понякога не съществувам
протестирам за да съществувам
протестирам и съществувам
съществувам и протестирам
протестирам и съществувам
съществувам и протестирам

протестирам за себе си
протестирам за душата си
протестирам за краката си
протестирам за пениса си
протестирам за задника си
протестирам за очите си
протестирам за лицето си
за себе си
за себе си протестирам
за душата си
за душата си протестирам

душата ми протестира
протестира душата ми
за нова културна политика
за културата изобщо
за театри и изкуство
протестира душата ми
за ампутиране на невежеството
в главите на хората чрез изкуство
за безболезнена ампутация чрез изкуство
протестира душата ми

душата ми протестира
за всички хора
за всички професии
протестира душата ми
за всички застрашени животни
за всички застрашени места
протестира душата ми
за всички
за всички протестира душата ми
за всички
за всички протестира душата ми

душата ми протестира
срещу това правителство
срещу миналото правителство
срещу всички правителства
душата ми протестира
срещу бъдещите правителства
срещу политиката
душата ми протестира
за политика

душата ми протестира
за всички които редовно недояждат
с празната материя на суетата
за тези които нямат време да живеят
чиито дрехи, коли и храна се превръща в живот
за всички които живеят
в телевизията в затъпяващата хватка на едно вечно
изпиващо мозъка втренчване
душата ми протестира
протестира душата ми

душата ми протестира
със студентите
с преподавателите
с учителите
с учениците
с детскитете градини
протестира душата ми
с актьорите
с режисьорите
с музикантите
с природозащитниците
душата ми протестира
със занаятчиите
с производителите
с пчеларите
с хората по селата
с хората по градовете
с всички
с всички протестира душата ми
с всички
с всички протестира душата ми

душата ми протестира
срещу изсечените незаконно гори
срещу застроените незаконно плажове
срещу незаконно построените лифтове
и пътища към планински върхове
за себе си
за себе си протестира душата ми
за себе си
за себе си протестира душата ми

душата ми я изсичат незаконно
незаконно изсичат душата ми
душата ми я застрояват незаконно
незаконно застрояват душата ми
незаконно строят лифт към висините на душата ми
към висините на душата ми незаконно строят лифт
душата ми душата ми
душата ми душата ми

през май в Испания
за демокрация на хората
срещу дефектите на свободните пазари
срещу алчните егоистични корпорации
протестира душата ми
срещу всеобщото затъпяване
срещу медийните манипулации
срещу антихуманностите на системата
протестира душата ми

душата ми протестира
от сутрин до вечер
от сутрин до вечер
протестира душата ми
в понеделник във вторник и сряда
в четвъртък и петък
в събота протестира душата ми
в неделя също протестира душата ми
за душата ми няма почивка
няма почивка за душата ми
за протеста ми няма почивка
няма почивка за протеста ми

душата ми постоянно ходи на протести
душата ми постоянно виси на протести
душата ми постоянно крещи на протести
душата ми постоянно прави джем сешъни
по протести

пред всяка несправедливост
пред всяко закононарушение
пред безумните законопроекти
пред парламента
сред политиците
избухва душата ми
сред полицаите
в районните полицейски управления
в съдебните зали
сред оправданите престъпници
сред оправдалите престъпниците адвокати
сред нетолерантните неонациски копелета
разбиващи нечии черепи с боксове
избухва душата ми
сред панелените квартали на сивотата
пред клошарите събиращи хартия и храна от кофите
пред пенсионерите обикалящи в търсене
на празни бирени бутилки
пред духовната криза
избухва душата ми
пред коленичилите пред идола на материята
пред новите стъклени сгради
на мястото на стари постройки
във всички молове
сред колона от лъскави джипове
сред цялото тесногърдие на времето
избухва душата ми
душата ми
душата ми

душата ми е коктейл молотов
коктейл молотов е душата ми
душата ми е коктейл молотов
коктейл молотов е душата ми

протестирам защото съществувам
протестирам защото понякога не съществувам
протестирам за да съществувам
протестирам и съществувам
съществувам и протестирам
протестирам и съществувам
съществувам съществувам

понеделник, юни 27, 2011

" ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА" или разговор за това как се става наркоман

Дискусия за романа ми в рамките на "Малкия сезон" на Театър Сфумато.
В сряда, 29 юни пред театъра.

Ще си говорим за това кой всъщност е наркоман, къде е границата между леките и тежките наркотици, кой пуши трева и дали това e определящо за него . Излизаме от шаблона по темата като ще чуем гледната точка на Иван Димитров- тази от книгата му „ Животът като липсваща лъжица”, както и мнението на всеки, който поиска да се включи. Всичко това ще е облечено в музиката на Никола Маринов.

" Пак опираме до доверието. Все си мисля, че преди време хората са били по-доверчиви, нали като цяло са били по-вярващи. Днес недоверието е органически вплетено в човешкото съществуване
и малцина вярват на едната дума, независимо колко добре я обличаш. И това ,че хората са свикнали да подхождат скептично към другите , те кара да се чувстваш самотен. Когато няма кой да ти повярва си сам. Толкова сам, колкото никой не може да бъде."

из " Животът като липсваща лъжица" на Иван Димитров

четвъртък, май 19, 2011

"Очите на другите" като поглед към нас самите

Статията на Вилия Моновска за slovesa.net

„Очите на другите” на Иван Димитров е спокойна пиеса. Носи именно онова спокойствие, което е лишено от житейски сътресения, драма, подбуждаща състрадание, и нерешими конфликти.
„Очите на другите” се развива около една силно театрална и условна фабула, която навява асоциацията с Бекетовия „Годо”. С дребната уговорка, че той не е целенасочено подражателен, сходствата са само в моето въображение, като продължение на една по-универсална проблематика. „Очите на другите” притежава своята оригиналност и самостоятелност като белег на ярката индивидуалност на своя автор. Аналогията е само един по-илюстративен пример за един от ключовете към тази пиеса.
Но в този случай Годо е олицетворен в тайнствен Воайор, който е скрит за зрителите, но познат заради двамата мъже на площада, неговите обекти. Техният ритуал под знака на зоркия воайоризъм се заключава в прекарване на обедните почивки, през делничните дни, на централния градски площад, който, незнайно защо, е опустял. Това е техният начин да се противопоставят на времето, на обичайностите на ежедневието, на скуката. Това е личният им миг, в който се усещат като хора, в който животът добива истински смисъл.
Никой от тримата участници в този ритуал не желае да развали фарсовия пакт, както сами го наричат. Това е едно мълчаливо споразумение, което се превръща обаче в една странна връзка, по-стабилна от регламентираните обществени отношения.
Каква е тайната на очите – на чуждите и собствените ни? Иван Димитров достига отвъд функцията им на помощни ориентири в света. Очите могат да бъдат начин на живот, щастие, медитация, жив, пряк досег с другия човек, общуване, което нито думите, нито жестикулацията могат да оползотворят.
Причините за това сплотено събиране на тримата особняци остава неясна. Но те сякаш построяват едно ново измерение на живота: „Този площад е нещо специално. Нещо, което ние тримата изградихме с общи усилия. Нещо, което трябва да се съхрани.”; убежище и живителен извор: „моето денонощие се състоеше не от двайсет и четири часа, както е прието да се смята, а от единият час, който прекарвахме заедно”.
В дните, когато единият мъж е болен, другият, за да не изневери на традицията, се опитва да интегрира продавачката в новия магазин за бельо. Но тя остава неприспособима, затворена, погълната от собствените си дилеми и неспасяеми нерви. Другите хора ли са неразбрани, или нашите трима герои? На пръв поглед грубото воайорско посегателство над другите е възмутително. Но ето обяснението за него, което коренно променя отношението ни: „добрият воайор, пишеше той, не се задоволява само с това да вижда, той трябва да присъства в картината, да е мълчаливият приятел, на когото никой не обръща внимание”. Парадоксално е, че този вид общуване е по-пълноценно от празните връзки – семейни, работни и т.н. Смъртта си воайорът поверява на двамата мъже, както и отговорността да разпръснат праха му над площада, за да може да продължи своите свещенодействия.
Несъзнателно и ние, читателите или зрителите, започваме да копнеем за подобна искреност и привързаност. Когато човек не открива в себе си личностния мир, така необходим за осъзнаване на мястото си в живота, поне да получи шанса за подкрепа и разбиране, дори спасение в други объркани души. „Не се чувствам свързан със земята по никакъв начин. Както и с небето, с бог или с нещо подобно. Бог съществува за другите хора, а аз така и не успях да ги разбера. Така се озовах на този площад, точно като вас.” С тези думи е засегнат и сакралният проблем за връзката с бога, която, ако е мнима и фалшива, е по-добре да се изолира и да търси други пътища за себеизразяване.
Няма как да избегна и друга асоциативна препратка, която да ми послужи не толкова като отправна точка, а като сравнение: романът „Воайорът” на Алберто Моравия. В него темата се върти повече около експериментите, ексхибиционизма, воайорството като метод за анализ и решения. Но както и да е разгледана и разкрита тази деликатна и смела линия, нейна основа задължително е чувствителността. Но една специфична чувствителност, която като трептяща струна резонира всяко моментно състояние на допир, звук, дори на въздуха. Представата за която всеки оформя сам за себе си. Затова и Воайорът от „Очите на другите” е невидим, винаги встрани от сцената, почти въображаем. Но той е средството другите да се срещнат с щастието си: „през своите очи можеш да виждаш единствено другия, никога не можеш да видиш себе си. Ако можех да гледам през твоите очи, а ти през моите, нашето законно право на щастие, щеше да е факт”. Ала този факт е само за избрани. Доказателството е, че след погребението двамата мъже губят осезаемото чувство за присъствие на Воайора, и им хрумва да предизвикат вниманието на минувачите, т.е. да отворят вратичката към своя загадъчен свят. Но разнообразните им усилия са напразни. „Днес е истински кошмар да си анонимен в целия поток от информация”, но като че ли анонимността е заразна болест без симптоми. Ти се превръщаш в нещо незабележимо, като своето щастие.
Също както и „В очакване на Годо” е пиеса, изпълнена с екзистенциални и неразгадаеми въпроси, така и от „Очите на другите” струят болката и безсилието пред тайните на живота и смъртта.

"Очите на другите" на Иван Димитров спечели наградата в направление "Авторски прочит" на 20-ото юбилейно издание на Международния фестивал Друмеви театрални дни "Нова българска драма", Шумен 2011. Настоящото издание на фестивала бе посветено на 70-годишнината от рождението на Станислав Стратиев.

Вилия Моновска

сряда, май 04, 2011

вишнено момиче

Пабло Неруда
би казал, че иска
да направи с теб това
което пролетта прави с черешите

но сега сме в Казанлък

вишните са цъфнали
пролет е и времето е топло
ние сме чакали цяла зима
това да се случи
към края й сме чакали
много повече
отколкото в началото
направо сме се счупили
от чакане

но тези дни метеоролозите
са милостиви
и качиха градусите
а ние с тебе бяхме качили
градусите в сряда вечер
и сред чашите с вино
решихме да заминем
да се махнем
да се чупим от града
от София
от Лозенец
за седмица не повече

и ето ни в Казанлък
а утре ще сме на морето
макар да предполагам
няма да се къпем
защото водата прекалено
рядко се е срещала със слънце
в последно време
вишните така са цъфнали
напролет ние също цъфваме
и въобще не знам защо
ми хрумнаха тези череши

ти не си от черешовите момичета
отказах ги преди години
отначало ми харесваха
нали са сладки и набъбнали
но бяха прекалено сладки
прекалено равни
прекалено отегчителни
нямаше тръпка в тях
не можех да горя по тях
тлеех по тях
затова ги забравих

вишните, виж, вишните са друго
те са сладко-кисели
от вкуса им ме побиват тръпки
и по цели дни усещам
тръпивостта им върху устните си

ти си сладко-кисело
вишнено момиче
и до теб съм винаги настръхнал
двайсет и четири часа настръхнал
дори в съня си съм настръхнал

но сега сме в Казанлък
това не е някакъв сън
и никога не съм бил по-настръхнал
от сега
когато те виждам
сред белоцветни вишни
струва ми се че сте роднини
с вишните

докато плуваш сред цветовете им
си мисля как
когато се приберем в стаята
където сме отседнали
ще правя с теб това
което пролетта
е направила с вишните

а ти
без да мислиш
посягаш да откъснеш един цвят
спирам те без думи

единственият цвят
от този град
който искам да взема с мен
си ти

четвъртък, април 14, 2011

Нещата се случват много бързо.
В понеделник правих уъркшоп по творческо писане в Пловдив.
Беше неочаквано приятно и се притеснявах по-малко, отколкото предполагах в началото.
От вчера съм в Будапеща до неделя и участвам с моя роман във Фестивала за европейски дебютен роман към панаира на книгата.
Междувременно разбрах, че пиесата ми "Очите на другите" е одобрена за програмата Авторски прочит към Друмевите театрални празници в Шумен.

А от другата седмица започва и една поредица от четения.

В сряда в Петното със Стефан Иванов и Иван Ланджев.
В събота в литературния трамвай с Парковото поколение.
През май ще има поне още две четения.

С две думи - пролет е.

вторник, април 05, 2011

Заспиването й ми е много любимо.
Сигурен съм, че ще го разказвам на
внуците си.
Първо дишането й се балансира.
Тя вдишва и издишва все по-упойно.
Обикновено вдишва пролет и издишва есен.
Сега не прави изключение.
Топлината на дъха й
тактува
върху
кожата ми.
След това сънят й зашлевя плесница.
И то не каква да е плесница,
а як цигански шамар,
който
отмята тялото й.
Тялото й се стяга в съпротива срещу съня
в един решителен тик.
Но бързо се предава и се отпуска.
И упойното й дишане.
Дишането й...
Аз гледам към разсипаното звездно небе.
Намествам се.
До нея няма неудобно положение.
Само положения, които са по-удобни от други.
А още сме голи. И тя още е на лявата си страна.
Дясната ми ръка бързо открива пътя
към дупето й.
Телепортира се върху дупето й.
Дупето й е гладко, малко и меко.
Така обичам да заспивам.
Сигурен съм, че ще го разказвам на правнуците си,
ако те ме доживеят.
Сто на сто ще ме смятат за голям задник.
Моята дясна ръка се движи по дупето й.
Дупето й пращи от несбъднати дни.
В него има някаква предопределеност.
По него си играят бъдещите ни деца.
Те играят на дама по тротоара на дупето й.
Скачат.
Хвърлят камъче.
Дупето й е толкова обществено.
Когато се разхождаме
цялото обществено внимание се насочва
върху него.
Върху неговата симетрия.
Върху неговите обещания.
Моите бъдещите деца
са сериозен проблем от настоящето ми.
Винаги си ги представям.
Не мога да спра да си ги представям.
И не мога да ги държа затворени в устата си.
Трябва да ги изприказвам пред приятелките си.
Често след като изприказвам
бъдещите си деца
пред приятелката си,
тя става бивша.
Това е някаква кофти зависимост.
А аз съм толкова зависим от приятелките си,
преди да станат бивши.
А приятелките ми толкова се страхуват
от детски градини. Представям си
бъдещите си деца като детска градина.
Една детска градина с мои деца.
Ето дори сега го направих.
Построих детска градина върху дупето й.
А дупето й е антисоциално.
Когато общественото внимание се насочи
върху него,
то се сгушва в панталонките й
или се притаява под полата й.
Антисоциалното й дупе обича
да си общува активно само със самотната ми ръка.
Това са дупето й и дясната ми ръка –
двама самотници.


Това е част от една проза, която написах преди няколко месеца и която е доста поетична и може да функционира и като поезия. Затова и тук е наредена като поезия.

вторник, март 22, 2011

представяне на романа ми в Пловдив

Чак сега се сещам да пиша тук за представянето на "Животът като липсваща лъжица" в Пловдив.
То ще се състои в "Петното на Роршах" от 19:00.

Заповядайте.

По-добре закъсняла покана, отколкото никаква.

вторник, март 01, 2011

Част от една дълга поема


Говорят за световни кризи. Моите финанси и без това
винаги са били в криза. Откакто се помня парите
се измъкват от джобовете ми или въобще не попадат там.
Аз съм просто един беден прахосник, който обича да се

чука с луната и да изнасилва звездите, една по една.
И продължава да го прави, въпреки че вселената се
разширява и той трябва все по-бързо да бяга: от звезда
към звезда и обратно към луната.

За какво са ми пари, когато имам видения? Когато
всеки ден се измислям наново, докато пръстите ми
спринтират по клавиатурата в танцът на танците,
в най-разумната лудост, в чиста проба контролирано

безумие. И дъждовното им тракане по копчетата
се изтича в моето лично евангелие, носещо благата
вест, че пак съм жив. Че съм възкръснал и съм се
издигнал над деня. Видял съм трупа си, убит от деня

и заровен в деня, прозрял съм неговата призрачност,
неговата недостатъчност, разплел съм и съм изтъкал
отново всичките му комплекси, дефекти, грапавини –
до най-незначителната бенка. После съм се възнесъл

в белите райски селения на литературата, закусвал съм
с Капоти, пял съм с Уитман, стопирали сме двамата
с Керуак по черните дупки на вселенските пътища,
пили сме с Буковски, играли сме на рулетка с Достоев-

ски, ходили сме на риболов със Селинджър, запознали
сме се с бащата на Кафка, разминали сме се с Гео Милев
и Яворов – с три хубави очи... И ето пак съм сам,
втренчен във вечността на белия компютърен лист, леко

задъхан от галопирането върху думите. Гладен, но сит.
Натъпках корема си с поезия и ще имам сили за още
дни и нощи, после пак ще закъркори. Всъщност само
поезията засища моя глад. И само тя ме кара да огладнея.

сряда, февруари 09, 2011

Откъс от романа ми "Животът като липсваща лъжица" на английски

Този откъс излезе в италианското списание "Brown Bunny Magazine".
Това е линкът към публикацията: http://brownbunnymagazine.wordpress.com/2011/02/09/life-as-a-missing-spoon-excerpt-by-ivan-dimitrov/
Благодаря на Анжела Родел за прекрасния превод.






IS THAT ALL? Is that all you have to say about Zhana, he screams to himself. You’re talking about the best month-and-a-half of your life and the only thing you can come up with is that? What’s the matter with you, you stupid bastard? You’re not trying to tell me that your most beautiful memories are foggy, while you remember the bad ones down to the last detail? No, that can’t be true. Everything must have left a mark. Zhana is in there somewhere. The only way to get her back is to talk about her. So talk! Talk! Talk, you stupid fucker! Talk, you fucking zombie! Talk, asshole!
Talk about the mornings, when she was the first thing you saw, and how while she was still asleep, you would study the small mounds of her breasts as they slowly kept time, and her closed eyelids, her eyeballs spinning under them, trying to catch a glimpse of you. Talk about her eyes opening and the fluffy, feline stretching of her arms. About the happy crunching of toast with peanut butter, which you ate then for the first time and which you still eat to this very day in memory of those mornings.
Talk about those walks that never happened. About all the times you wanted to go out into the sun, but stayed in the apartment because you were both shining. About how you would try to hide your glow with a blanket, bundled up and left alone together in the primordial darkness. About the burned food you would gulp down with delight, because the touch alone, yes, the touch of your hands alone fixed the taste of all those fucked up meals. About those minutes on the balcony, when you would both go out and look at the passersby in the cold, telling yourselves that you would never be as anonymous, unhappy and straight-laced as them. About the panel block apartments, which were no longer panel blocks. About the carpet and its honey stains that glittered like gold stars. About the television that went blind and mute for good. Yes, talk about the television, because people are so sunk into television that not only can they not see the person next to them, they can’t even see themselves, they have completely lost their ability to see.
Talk about what you found out about her. Talk about her hair, her eyebrows, her nose. About her eyelashes, cheeks, lips, chin, her neck. About her shoulders, those beloved shoulders, which you gazed at as if into a crystal ball, wrongly foretelling the future just because of the sensation of her touch. About her elbows, her thin hands, palms, fingers, nails, breasts. About the vertebrae of her back, which you counted with your index, middle and ring fingers from back to front and front to back towards infinity. About the curves of her sweet ass. About her ribs, navel, hips. About the secret between her legs, about the black hole that led you away to other universes. About the inside of her thighs, her knees, slightly boyish and covered with traces of old scrapes. About her calves, the soles of her feet, talk about everything.
Talk about the conversations, about that personal apocrypha, the only thing you have left. About your plans to go to her villa in the Rhodopes, which you never did see. About how you were going to move there for a few months and curl up in that commune of yours, where you would get clean. About how when you would go to the market in the center of the village, your expression would change, because you would know you were leaving her alone, that you were getting farther away from her. About the sorrow that would be written on your face at the store, and about your happiness at the thought that you’d soon be going back to her. And because of that, because of that whole change, she would be the only one who would know your true face. About how you were only real when you were with her.
About how the two of you had figured out that popping pills wasn’t the way to kick drugs. About the only way, which is to suffer, convulse, groan, sweat and grind your teeth. And your world, in which you were Adam and Eve. About the world, which only Boyan was a part of. He was happy for the two of you, because he saw in you what he himself had lost. About his smile, that other smile, which never crossed his face again after that. About your paradise. About that paradise, where the only thing that darkened your days was the uncertainty. About how you had clung to Zhana. About how you didn’t know how to live without her. About how you didn’t know what would happen tomorrow. About how you didn’t know…

I DIDN’T KNOW THAT SEPARATION WAS STALKING US SO DOGGEDLY. I didn’t know that a former patient from the clinic had been horrified at the morphine treatment program. That he’d taken his story to a private television station. I didn’t know that Mirage’s only goal was to make money by getting us high. G.M., the patient in question, as we later found out, had been taking morphine for more than a year. His fate was a fate shared by many other addicts. He got in touch with the TV station and told them his story, which led to a media investigation. The head of the clinic disappeared. Mirage turned out to be just another lie. A lie about getting clean that drags you further down into addiction and whose only goal is to suck money out of desperate parents who have become exceptionally trusting in their despair. There was a lot of media buzz around the incident, which quickly found its way to courts. Complaints were lodged and the judicial system slowly began digesting the new trial.(…)

вторник, февруари 01, 2011

Бавно изговорен свят 2


поезия от
стефан иванов
иван ланджев
иван димитров

музика и образи от
блуба лу

този петък от 19 часа
в театрална работилница сфумато

вход: 10/6/3 лева

петък, януари 28, 2011

Разказ на коорпоративния поет за това как една утопия се оказва антиутопия, в резултат на което се налага той да отпътува към една друга Утопия

Текстът ще бъде публикуван в "Литературен вестник" и е част от втората литературна работилница, посветена на утопията.

Скъпи читателю,

преди няколко месеца „Литературен вестник” покани избрани поети на пътешествие до остров, наречен Утопия. Благодарение на огромния си за подобно издание тираж и голямото количество спонсори, той пое разноските както за пътуването, така и за престоя. Предложи и създаването на луксозна антология, която да ознаменува завръщането ни на българска земя от там. Някои читатели на вестника се бяха притеснили, че за известен период от време България ще остане без водещите си поети, но ние успяхме да разсеем тези колебания чрез медиите и започнахме да се готвим за пътуването.

Тази експедиция представляваше своеобразен Ноев ковчег, в който бяха събрани всевъзможни видове поети. С единственото изключение, че не бяхме натъпкани в ковчег, а в самолет на Bulgarian Airlines, които (както е известно на всички) не стават за нищо, ако изключим тяхното списание, в което неведнъж са публикували мои стихове по рекламните страници.

На предварителна среща в редакцията на „Литературен вестник”, заемаща два етажа от луксозна сграда в Центъра, част от поетите се възпротивиха на моето включване към тази експедиция. Те твърдяха, че в Утопия няма място за корпоративни поети, тъй като в Утопия нямало място за каквито и да е корпорации. В крайна сметка обаче ние достигнахме до взаимното разбиране, че несъмнено имаме сходни интереси, независимо от това кой какво пише и кой от какви теми се интересува. Освен това аз успях да ги убедя, че в една съвременна Утопия не може да няма място за корпорации, защото корпорациите са нещо до голяма степен утопично, както и рекламите, с които се опитват да стигнат до широката публика. В този смисъл, казах им, именно аз съм човекът, който досега най-много е практикувал утопично писане. Нали аз работя с корпорации? Нали стиховете ми излизат в техните реклами? Нали те финансират издаването на стихосбирките ми, които са винаги с твърди корици и нестандартно оформление?

Така ние отпътувахме, пристигнахме, заселихме се на острова, наречен Утопия. На мен ми бе отпуснат мезонет на ъгъла на бул. „Аристотел” и ул. „Платон”. Бях доволен. Имах спокойствие. Разхождах се. Посещавах често Библиотеката, Театърът, Градината. Разхождах се с часове по улица „Мирча Елиаде”. Посещавах какви ли не места. Това беше една от основните ни задачи. Да наблюдавахме живота в тази утопия.

Но мен най-много ме притесняваше отсъствието на „Кока кола”. Аз, естествено, неведнъж съм работил с тази компания, с прародителката, с богинята-майка на съвременните корпорации. Неведнъж съм писал поеми за черния цвят на напитката. Неведнъж съм писал за червения етикет на шишето и съм го оприличавал на изгрева. И неведнъж съм римувал капачката на „Кока кола” с луната и съм наричал мехурчетата й на звездите от Орион. В този смисъл аз не можех да проумея отсъствието на „Кока кола” от нашата Утопия. Е, имаше Пепси, но какво от това?

Нещата до голяма степен си дойдоха на мястото, когато получихме новини от известния критик Искендер Голобрадов. Този критик беше в състояние не само да убие с рецензия всеки писател, но неведнъж се беше заканвал, че ще отстреля цялата българска литература някоя сутрин още преди да е закусил. В последните години обаче между него и нас, писателите, се беше установило състояние на мир. Това беше в голяма степен успокоително, понеже работата на един писател е да пише, а не да води безкрайни дискусии с критиците. Всъщност работата на един писател е да остави критиците да водят колкото дискусии си искат за неговото творчество, като в това време съвсем деликатно подклажда тези дискусии със спорадични реплики.

Искендер Голобрадов ни информира, че по време на нашето отсъствие на страниците на „Литературен вестник” се разгоряла стихийна дискусия относно островът, на който сме били изпратени. Отначало Голобрадов повдигнал въпроса дали това изобщо е утопия като се позовал на известни еколози, които в свои доклади били заключили, че утопичните острови са един отдавна изчезнал вид. А някой си адвокат Козаров заявил, че ние сме били пратени не в утопия, а в антиутопия. Дискусията прерастнала в други вестници като в нея взели участие не само хора от сферата на културата, но и обикновени читатели, а кулминационен момент било включването на самия премиер, който обвинил „Литературен вестник”, че ние сме били пратени на Антиутопия вследствие на определени корупционни схеми, които той отдавна се опитвал да разбие. Президентът се противопоставил на премиера. Така спорът е прерастнал в един истински медиен бой, в резултат на който бил уволнен Министъра на външните работи.

Наложи се „Литературен вестник” да назначи експертиза, която със сигурност да установи дали островът, на който се намираме, е Утопия. Фирмата „Adso & Co” (съкратено от „Adso da Melk & Co”) , която беше назначена за извършването на тази експертиза, на свой ред ни уведоми, че ще изкаже своето становище след не по-малко от два месеца. Това до голяма степен обезсмисли престоя ни на острова и доста силно разгневи събраните там поети до такава степен, че „Литературен вестник” предложи на всеки от нас да тръгне да търси своята Утопия. Той отпусна и допълнителни средства за това начинание.

Една част от поетите решиха да тръгнат заедно. Поетът Шофьор веднага се отзова и предложи услугите си. С неговия „Икарус” поеха поетът Епик, поетът Агент, поетесата Стюардеса (която единодушно беше назначена за стюардеса в Икаруса), поетът Мистификатор, поетът Showman и поетът Елинист. По пътя към тях щеше да се присъедини поетът Емигрант, който след известни колебания дали островът е утопия или не, беше емигрирал другаде (колко типично за него).
Поетът Пророк предвеща пълен крах на тази експедиция и организира втора такава, в която се включиха поетът Критик, поетът Графоман, поетът Гадател (който трябваше да му помогне с изчисляването на правилния курс към Утопия), поетът Художник, поетът Писател, поетът Импресионист и Патриотичният Поет.

Другите поети се разпръснаха. Не мога да свидетелствам за всички, но поетът Алкохолик дори не направи усилие да се вдигне от любимата си маса в любимата си кръчма на острова, а Поетът на масовия вкус остана да му прави компания. Според неговите думи като поет на масовия вкус, той и без това навсякъде се чувствал добре и нямало защо да хаби сили в подобно пътуване, щом и на острова му било комфортно.

Друга интересна двойка се заформи между Жизнерадостната Поетеса и поетът Сексуален маняк, които обявиха, че не се чувстват достатъчно поетично и затова предпочитат да напишат рецензии за предстоящата антология, която „Литературен вестник” беше поел ангажимент да издаде. На никой не му беше ясно как се пише рецензия за предстояща антология и в нас се породиха съмнения, че те са си допаднали (което никак не беше чудно, тъй като Жизнерадостната Поетеса беше навита на всички, а поетът Сексуален маниак... е... той просто беше сексуален маниак).

Левият Поет изведнъж започна да настоява сами да си направим утопия като даде първоначален срок за тази дейност от пет седмици. Никой не се върза на приказките му и го оставихме сам да си строи утопията. Поетът Меланхолик нещо се сдуха и изпадна в дълбока депресия. Като следствие на това поетът Ницшеанец официално се отрече от него. Поетът Музикант-Лирик се отказа от идеята и отпраши към Ню Орлиънс, за да се включи в някаква нова джаз група. А Поетът на Селото и Малкия град се върна в родното си село, защото му липсвало. За това никой не съжаляваше. Той и без това не преставаше да разправя истории за селото си, за някакви колоритни типажи от него като Мара Комара, Стоян Кожуха и Митко Чевермето.

За другите не мога да свидетелствам. Получи се хаос и всеки тръгна в своята посока. Малко се притеснявам за поетът Грешник, който се чувстваше виновен за този провал. Опитах се да го убедя да престане да се самообвинява, но той се беше сприятелил с поета Психар-Конформист, който подклаждаше съмненията му.

Надявам се, че след време всички ще се върнем в България и чрез страниците на „Литературен вестник” ще ви разкажем как са минали нашите пътешествия и как са изглеждали нашите утопии, ако сме ги намерили. Както и че обещаната антология ще бъде публикувана, придружена от обилен снимков материал.

Колкото до мен, аз намерих своята Утопия и утре ще летя натам. За съжаление предварителния договор, който подписах с представителни лица от тази утопия не ми дава възможност да говоря в момента за нея. Една от неговите клаузи е, че съм длъжен да напиша една поема за утопията, която ще се появи в рекламните страници на водещи вестници и списания в страната. Тази поема по договор не може да бъде същата, която трябва да напиша за „Литературен вестник”, така че можете да очаквате от мен две поеми, когато се върна. Това е засега. Чао. И до скорошни срещи.

понеделник, януари 17, 2011

Живея само в петък или събота вечер.
Живея, когато разполагам с нощта си.
Когато мога да се потопя в нейното единство.
Да се удавя в мрака й. Да забравя за сутрините
и да изкарам следващия ден в просъници и махмурлуци.

В равни количества.
Едно към едно.

Това е перфектният коктейл за развалени нерви.
В такива случаи нездравият начин на живот
спасява здравия разум.

Не е ли смешно?
Не е ли тъжно?

Това е като баланса на въжеиграч.
Както когато нервите ти се обострят
и като иглички набодат по кожата ти.
А епилацията е невъзможна.

Колкото и да ти се иска да епилираш нервите си.
Да ги изтръгнеш от тялото си.
Да бъдеш метро на психическо равнище.
Да бъдеш гладък и да не се закачаш в ръбовете на съзнанието си.
Да не се издраскваш в ръбовете на съзнанието си.

Игличките на нервите се притъпяват
и сами се връщат в тялото ти след такива нощи.
В такива сутрини, когато с часове
не можеш да се вдигнеш от леглото.
Когато ти се вие свят и трудно приемаш храна.
Когато дори кафето е загубило горчивината си.
Затова съм жив.
Заради тези мъртви сутрини,
в които ми се драйфа.
И заради единството на нощта.

неделя, януари 09, 2011

Рецензии на романа ми "Животът като липсваща лъжица"

Рецензиите за романа ми могат да бъдат прочетени на неговата страница във фейсбук, където ги складирам.

На този линк:

http://www.facebook.com/pages/Zivott-kato-lipsvasa-lzica/141159849228701

Там липсват само две от рецензиите, на които съм се натъквал. Тази на Денис Коробко в "Списание Едно" и тази на Татяна Ичевска в "Страница".