петък, септември 18, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 38

БОЯН ОТКАЗВАШЕ ДА ПРИЕМЕ, ЧЕ НЕ СЪМ СЕ ДРУСАЛ С ХЕРЦА. Първо той ме помоли на няколко пъти да преразкажа историята. Описах му подробно своя път до клиниката. Докато слушаше, неговото изражение се промени – устата замръзна, веждите се сбърчиха, а с какви погледи само ме замеряше!... Съвсем ясно личеше, че е скептично настроен към чутото.
- Недей, копеле – той прекъсна четвъртото ми резюме на събитията. – Недей да ме лъжеш, моля те! Не знам... Какво ти става? Знаеш ли, виждал съм хиляди пъти как се опитват да изкривят грозната картина на наркоманския живот и да я превърнат в платното на някой импресионист, в спокоен пъстър пейзаж, пред който ти иде отвътре да застинеш с усмивка на лицето. Но под пъстрите цветове на боите се крие суровата натуралистична черно-бяла снимка на наркоманското съществуване. Усмивката изчезва и в устата се надига леко гадене.
- Не те лъжа, защо не ми вярваш? Толкова ли е трудно за вярване?!
Но Боян не ме слушаше.
- Аз опитах ли се да ти замажа очите? Не! Защото видях, че си готин и нямаше смисъл! Казах ти цялата истина, боцкал съм се и това е, точка.
- Ама аз не съм!
- Добре де, какво ти пречи да си признаеш? Ще признаеш повече на себе си, отколкото на мен. Лошо е да криеш, а още по-лошо е да криеш от себе си. Ако бях мениджър на ада, щях да наказвам за неоткровеност. Постъпката не е от значение - дали това ще е жестока обида, кражба, или убийство. Но ако е откровена, тя е поне три пъти по-малко грешна.
- Откровеност – намесих се аз. – Ние сме в ерата на откровеността, копеле, не знам дали го разбираш. Има ли по-откровено от това да качиш домашното си порно или графоманските си пориви в интернет? А литературата? Днес е по-важно книгата да е откровена, отколкото да е написана добре!
- Заеби ги литературата и интернет, Кольо! И престани да обобщаваш – махна с ръка Боян и посегна към купичката с фъстъци на съседната маса, където играта на карти беше в разгара си. - В интернет няма откровеност, само ексхибиционизъм. За литературата не съм компетентен, може да си прав, може да не си. Дори и в двата случая да говорим за откровеност, това е анонимна откровеност. Но в интернет си достъпен за всички и за никой, щото повечето хора не ги познаваш. Пък книгите попадат в ръчичките на читателя, от който по-анонимен няма. Откровеността е нещо, което може да се случи между двама, не повече. Другото е илюзия.
След кратка пауза казах:
- Добре, помисли си, ще делим стаята още дълго, нали? Какъв ми е интересът да те лъжа и с това да скапвам цялата обстановка.
- Нямам идея, копеле – заклати глава той.
Мълвата ме преследваше дори в клиниката, обвиваше ме в мъгла, разпръскаше се като дим, нахлуваше във всички кътчета от живота ми, не оставяше и едно незапълнено местенце. Колкото и да размахвах ръцете си във въздуха, не променях нищо. Виках, но в мъглата звуците придобиват неясни очертания, защото могат да идват отвсякъде. Мъглата създава усещане за самота.
- Проблемът е, че няма как да си чист, разбираш ли? Как ще попаднеш тук в противен случай? Единственото обяснение е, че те е срам, но от какво? Тук всички сме еднакви, Кольо. Всички! Няма по-добри и по-лоши, всички сме еднакво изпаднали!
- Казах ти как попаднах тук, но това, че не ми вярваш, си е твой проблем! Иначе да, и аз съм изпаднал като вас.
- Историята, която ми разказа, е прекалено нереална. Осъзнаваш ли, че според това, което чух, ти си се държал суперпасивно и си ги оставил да правят каквото искат с теб?
- Дори така да е...
- Не е така! – прекъсна ме отново той. - Не може да си ги оставил! Защо не си ги убедил или не си се чупил? Колко му е, махаш се от вас, намираш си бачкане, квартира и така нататък. С други думи ставаш самостоятелен!
- Ами ако съм такъв и не мога да се променя?
- Тогава трябва да си балък, а ти не си. По метода на отхвърлянето излиза, че разказът ти е лъжа и че когато говориш, не мога да ти имам доверие.
Погледнах го тъжно. По-рано бе споделил с мен, че е лъгал хиляди пъти, а него са го лъгали тройно повече. Лъжата до такава степен доминира в света, че хората са генетично предразположени към недоверие.
- Омръзна ми да се правя, че не забелязвам, когато ме лъжат, Кольо – въздъхна той.
Всеки момент щях да изкрещя.
- За последен път ти казвам, че не те лъжа! Как ми се ще да си седя в Борисова и да пуша трева, вместо да се чудя с каква токсика ще ме наблъскат и какво ще ми стане от нея. Но нямам избор. А на всичко отгоре намирам приятел, който не иска да ми повярва! Мамка ти! На мен пък ми омръзна от такива като теб, които не са способни да приемат нищо на доверие!
Боян се изправи и застана до прозореца. Погледът му се зарея навън. Нямаше много за гледане. Една тухлена стена закриваше гледката към Витоша, а вътрешното дворче долу пустееше от години.
- Вече не вярвам на никого. Това е един от основните ми принципи – каза тихо Боян.
Този път кипнах.
– Няма да те убеждавам повече! Мисли каквото мислиш, но имай предвид, че не ми пука за мнението ти.
Боян се обърна към мен. Ядът му беше минал.

- Прав си, няма значение. Хващам се на бас, че до седмица ще кажеш какво действително се е случило. 
Публикуване на коментар