Човешкият живот

Човешкият живот е просто нареден,

в живота няма нищо сложно.

Отдолу-нагоре,

отгоре-надолу.

Отдолу-нагоре,

отгоре-надолу.

Какво необяснимо има тук?

Нима движението не е закон на всичко?

Отгоре-надолу,

отдолу-нагоре.

Отгоре-надолу,

отдолу-нагоре.

Какво проблематично, какво неразрешимо има тук?

(И има ли изобщо нещо разрешимо в този свят?)

Нагоре, нагоре,

надолу, надолу.

Нагоре, нагоре,

надолу, надолу.

Сами създаваме проблемите си. Драматизираме

като разглезени деца. Придаваме си прекалена важност.

Надолу, надолу,

нагоре, нагоре.

Надолу, надолу,

нагоре, нагоре.

В живота няма нищо сложно –

поредица от качвания и от падания.

Нагоре – това е много относително.

Надолу – не по-малко.

Човешкият живот е просто нареден

и в него няма никакъв въпрос.

Въпросът е един и другаде.

(Въпросът даже няма отговор.)

Той не е:
„Защо нагоре и надолу?”)
Нито:
„Как нагоре и надолу?”

Lъпросът не е в живота.

Въпросът е в смъртта

и той гласи:
„Смъртта „нагоре” ли е или е „надолу”?”



(Ако искате да си купите първата ми стихосбирка, пишете ми на ivandimitro@abv.bg
Цената й е 10лв.)

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 5

ЗА НЯКОЛКО ДНИ моят малък свят се върна към обичайния си ритъм. Излизах с компанията по градинки, паркове, клубове, апартаменти, разхождахме се по улиците на София, които, подобно на всяка улица в нечия столица, са доказателство, че сюрреализмът е още жив и че е твърде вероятно и преди манифеста на Андре Бретон, десетки години преди това, да си е стоял на улицата и да е чакал някой да го открие. Тези дни гледах да не пия, за да не събуждам подозрения у нашите, и все пак успявах да си прекарвам страхотно. Алкохолът не може да бъде щастие сам по себе си, той или е добавка към него, или е опит за бягство.

Компанията се състоеше от петнайсетина души и беше една от онези сплотени градски компании, които са заедно навсякъде и съществуват в своеобразен вакуум от останалата част на света. С повечето се запознах преди около две години на морето. На морето, където се случват чудеса. Компанията ме изкефи главно защото не беше бездуховна, каквито ми се бяха стрували до онзи момент повечето подобни компании. В тази имаше нещо, което ме привличаше. Суровата лична философия на Тошо, който обикновено се опитваше да захапе живота и да го изцеди докрай; разговорите за книги с Камен, който също като мен се беше посветил на филологията и смяташе литературата за неразделна част от живота си; енергията, с която Вихрен се захващаше с всяка работа, голяма или малка, докато не я свършеше докрай. И всички други: Бояна, Дани, Михаела, Гришата, Алекс, Весо, Благо, Катя, Катето, Ванката, Хипара... Усещах ги толкова близо до себе си. Веднага щом се върнах от онова море, започнах да се виждам с тях почти всеки ден. И никога не можеше да ми омръзне да се докосвам до тази компания, която скоро стана и моя.

Със стъклени шишета бира в ръце (аз с кока-кола) се мотаехме из нашето царство – града. Тогава работеха Алекс (склададжия в магазин), Бояна (в компютърна фирма), Катя (барманка в заведение в центъра) и Ванката (озвучител в софийски клуб). Другата част от компанията или си търсеше работа, или очакваше началото на новия семестър. Първите дни в София бяха поносими, дори хубави. Като всяка година, когато се върнеш отнякъде и се наслаждаваш на новата опаковка на града, докато тя не ти омръзне след около месец. Тогава в съзнанието ти изниква основният въпрос на градското ти съществуване: “Как да се махна оттук поне за уикенда?” Правиш сложни схеми, опитваш се да освободиш всеки свободен уикенд и веднага си биеш шута към Рила, Пирин, Родопите, Стара планина или където и да е, само да не си в София. Струпването на повече свободни дни ти действа ободряващо, не обичаш да бързаш с прибирането. Празниците около Коледа и Нова година са кулминация, след която следва известно затишие. През пролетта избухваш, в началото на лятото спонтанно напускаш работа и поемаш накъдето ти видят очите. Независимо дали ще е към пещерна ниша около Камен бряг, към някой пуст плаж, малко градче, село, или просто ще блуждаеш. Някои хора предпочитат екстремните пътувания, други – не толкова, но винаги ще запомня едно пътуване в Странджа, когато умишлено отбягвахме населените места. Не купувахме дори хляб, правехме си чапатита от бяло брашно, а ако минавахме близо до някое село, изчаквахме и вървяхме през нощта. И така две седмици.

Една вечер, когато нашите не бяха вкъщи, на вратата се позвъни. Беше Добри – непредставителен тип, познавах го от времената, когато като ученик се развявах по пънк и хардкор концерти. Някои наричат подобни индивиди с недвусмисленото „изроди”. Не се виждахме редовно, напоследък тези мероприятия ми се струваха прекалено шумни и престанах да ги посещавам. Аз съм такъв – постоянството не е моята характерна черта.

С Добри безброй пъти се бяхме връщали заедно след концерти, живеехме близо един до друг. Той беше пънкар. Ако преведем това на езика на външния вид, ще получим следния резултат: лице, обсипано с пиърсинги, по ръцете му трудно можем да намерим място, където да забием тракащата и сладко бръмчаща игличка на машинката за татуиране, кубинките са с червени връзки. Дънките са ластични и на яката на рокерията се мъдрят десетина значки: анархия, Dead Kennedys, Sex Pistols, Toy Dolls, Bad Brains, SKA, задраскана свастика и прочие. На главата му гордо се издига розов гребен, който редовно обира погледите на минувачите главно с това, че е поне педя висок.

Като представител на новото поколение стоя твърдо зад експериментите с външния вид. Да, едно време са смятали, че е редно да се себеизразяваш под повърхността, но онези времена са минали. Днес трябва да си откровен дори когато се обличаш. Признавам, че понякога това е тежко, но е и необходимо. Във времена като днешните външният вид е спасителна клонка.

За нещастие съседката отгоре не споделяла тези възгледи и щом зърнала Добри, присвила нагло очи, казала си „Хм?”, защото била от онези съседки, които всичко разбират първи, и била наясно с моите проблеми с наркотиците. Малко след като Добри ме изкара от нас, въпреки моето първоначално нежелание, и се отправихме към един шумен и свръхвесел купон, на който щях да забравя за лошото си настроение, нашите се върнали и услужливата съседка им разказала как по-рано спокойствието й било разклатено от появата на един печално известен в квартала пропаднал наркоман, който отишъл не другаде, а при мен. А аз съм го посрещнал с отворени обятия и бързо съм тръгнал нанякъде с него, най-вероятно с една-едничка цел. При тези неочаквани новини нашите изскърцали със зъби и за втори път зачакали моето завръщане, крайно афектирани от необузданото ми поведение.

През това време аз бушувах на първия етаж на голяма къща нейде в Лозенец. Не познавах никого освен Добри, но не ми и пукаше. Не присъствах за пръв път на пънкарско парти, където неизменно някой прозорец пада в жертва на погото, бирата се лее по пода, музиката е повече от шумна, а съседите са се изпокрили и се тресат от страх. Отчаяно се опитвах да не прегракна от крещене. С тази цел се отказах от бирата и се насочих към бутилката с коняк.

Избухването беше голямо, но за съжаление всяко парти свършва в един момент и независимо от преспиването на пода или на безстопанствено легло, все някога идва време за прибиране. За мен то настъпи сутринта и стъпвайки леко, за да не събудя заспалия за един паметен миг махмурлук в главата си, се добрах до сивата кооперация, в която живеех, изкачих се тягостно по стълбите до третия етаж. Когато съм махмурлия, най-много се дразня, че нямаме асансьор. Какъв е смисълът да живееш в стара кооперация, като всеки път се тътриш по стълбите? Вече си представях колко дълго ще ровя в раницата, за да си намеря ключовете. Но какво е това!?...

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 4

РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ ЗАКЪСАЛ НАРКОМАН на следващата сутрин. Събудих се и пристъпих в кухнята, воден от желанието за обилна закуска. Бях кръстосвал страната на автостоп, а това изморява. Автостопът е това, което е, и не е интересен за разказване. Вземете „По пътя” на Керуак, която се води за най-добрата му, или поне за най-известната му книга. Повечето стопаджии, които познавам, не я харесват толкова. Едно от най-очарователните неща в нея е именно хаотичното пътуване на стоп, но те са го усещали нееднократно и когато стане дума за Керуак, предпочитат „Бродягите на Дхарма” или „Ангели на самотата”. Затова нито дума за стопа.

По време на летни пътувания не се храниш редовно и не че в конкретния момент чувстваш някакъв дискомфорт, но когато се върнеш, ти се иска да изсипеш цялото съдържание на хладилника в корема си. Когато пътуваш, се задоволяваш с малко, а в дните след връщането ти се ще да тънеш в охолство.

На масата заварих нашите, запалили по цигара. Не бяха пушили от години. Запитах се каква ли е причината за тази промяна, а те вместо с усмивка ме посрещнаха като глутница кучета.

- Ти ми кажи. Ти ми кажи бе, келеш с келеш – извика баща ми.

Нахвърлиха ми се и заджавкаха. Крещяха истерично как съм могъл да стигна до дъното, до истинското дъно, разбирате ли, хероинът бил най-лошото. Не си били и помисляли, че ще проявя подобни наклонности. Бил съм тръгнал по лоши пътища, които щели да ме изведат сред утайката на обществото. Това ли съм искал? Така ли ме били възпитали? Нима не ми били дали цялата си обич?

Присъствах на най-безумната лекция в целия си дотогавашен живот, напомняща на обвинителната реч на прокурор от посредствен адвокатски трилър. Опитах се да кажа нещо, да се защитя, но каузата беше загубена. Сцената наподобяваше съдилище в стил Кафка – подсъдимият присъстваше чрез отсъствието си, а в неизречената вина нямаше и капка съмнение. В един момент всичко това ми дойде в повече и се развиках от гняв, но не успях да постигна нищо, освен да накарам нашите да вдигнат децибелите.

- Трябва да се измъкнеш от дрогата – убеждаваше ме майка ми.

- Ние ще ти помогнем – пригласяше баща ми.

Опитах се да изтъкна, че не разполагат с нито едно обективно доказателство за прегрешенията ми, но те не слушаха гласа на разума. За тях той беше гласът на абстиненцията и водени от убежденията си, те продължаваха да ме убеждават да откажа хероина.

- Писна ми от глупостите ви. Внушавате си бе, хора!

- Ако бяхме само ние двамата с майка ти, може би щеше да имаш право, че си внушаваме, ама не сме само ние! Трябва ли да изреждам, Никола, докато не проумееш, че игричката ти свърши!

Игричка? Господи!

- Много добре ме разбираш, не се прави на онеправдан!

- Побъркали сте се бе, хора! Махам се оттук!

Крайно ядосан се прибрах в стаята си, надух Underworld до дупка и разтворих любимата книжка с дзен притчи. Не съм особено религиозен или духовен човек, но дзен притчите са нещо друго. Те успяват да ти покажат, че проблемите са резултат не на нещо друго, а на гледната точка, и че моментът е всичко. Любимата ми притча е за един селянин, който работи на полето, но е подгонен от тигър. В опит да избяга той стига до пропаст, сграбчва дива лоза и увисва. Отдолу се появява друг тигър, готов да го разкъса. Две мишки – черна и бяла, започват да гризат лозата. Всичко е ясно – селянинът скоро ще падне и ще бъде разкъсан. В този момент той забелязва една дива ягода до себе си, откъсва я и – колко сладка е тя! Истински триумф на мига. Не съществува нищо освен настоящето. Миналото и бъдещето са илюзия, породена от определени граматични категории, нищо повече.

Почетох малко и както можеше да се очаква след нощните премеждия по пътя, изпаднах в дълбок сън.

Раздразнените от поведението ми родители се чудили известно време какво да правят и след дълго обсъждане решили да ми отпуснат пробен период. Което ще рече, че за малко ме оставиха на мира.

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 3

РАЗБИРА СЕ, ОНАЗИ ВЕЧЕР В МАРИХУАНАТА НЯМАШЕ ХЕРОИН, просто тревата си я биваше. Никой хероинов наркоман не би сложил херца в тревата, която продава, най-малкото защото е егоист и я пази за себе си. Той е здраво свързан с херцата и пред това да си прави безмислени шеги предпочита сам да я издруса.

Тогава, питате се отново, как точно оттам започна битието ми на наркоман. Ами случи се следната неприятна история: близка приятелка на писателя транспортирала пеша към книжарницата шейсетгодишното си тяло и пътьом с възмущение забелязала четирима младежи, наредени в кръг, да въртят подозрително тлъста цигара, но нищо не им казала с ясното съзнание, че ако се развика на тази безобразна пасмина, няма да постигне друго, освен да вдигне кръвно. Затова ги отминала, хвърляйки им режещ поглед, и продължила към книжарницата.

На представянето на романа на тяхното време жената отново се сблъскала с четиримата и не след дълго разбрала, че един от тях е синът на издателката. И мамка му, аз наистина бях синът на издателката, колкото и налудничаво да звучи. Възрастната дама не се сдържала и снесла на писателя новината за видяната картинка, като не пропуснала да допълни, че оттам, именно от марихуаната, се започва с дрогата. Досещате се какво се случило по-нататък. Писателят съобщил ужасната новина на майка ми, тя на баща ми, те - на дядовците и на баба ми и на семейните приятели. Завъртяло се колелото, но не това на времето, а на мълвата. От уста на уста джойнтът бързо се превърнал в хероин и така в този паметен ден се родила легендата за наркомана Никола.

Самият Никола и идея си нямал, че мълвата вече е по петите му и един ден след дълбоко отегчилото го литературно събитие той наминал през дома си, взел раницата и заминал на море. Такъв бил планът за лятото, а летата били нещо, на което наистина много държал.

В София се развивали решаващи за него събития, по-точно дълги разговори, от които станало ясно, че той друса хероин от най-малко година. Тази хипотеза се родила, когато родителите му си спомнили за няколко случая, в които се бил върнал вкъщи като надрусан с хероин: забавени реакции, червени очи, едва забележимо фъфлене, очевидна отнесеност и затруднена координация. Не се и досетили, че това неадекватно поведение може да е следствие на необмислена комбинация от мастика и джойнт.

През това време Никола пътувал, забавлявал се. Ходил по всевъзможни фестове, пусти плажове, къмпинги. Ходил на планина, бродил из Рила и Родопите, скъсал си задника от пътуване. Веднъж даже помолил родителите си да му изпратят запис, защото закъсал с парите, а те не споменали нищо за своите подозрения. И той продължил да се плъзга по вълната на лятото, да бушува, да изразходва стаилата се в него през зимата енергия, да изкарва по цели нощи около напевно припукващи огньове, да скита, докато съвсем не капне от преживявания и не поиска да се прибере. Смисълът на пътуването, казвал си той, е завръщането, а смисълът на завръщането – повторното заминаване.

Това пътуване съдържало в себе си и доза меланхолия. Голяма част от местата, които пребродили той и неговите приятели онова лято, вероятно щели скоро да изчезнат, да се превърнат във вилни зони, хотели, хижи, лифтове или просто в частна собственост, заградена с висока ограда, за да не могат хора като тях да пристъпят там. Хубавите места изчезват, хубавите хора – също.

Междувременно мълвата се спускала надолу по клоните на Николовата рода. Пълзяла от ухо на ухо с характерните за нея шепот и възклицания, изразяващи дълбоко учудване и искрено злорадство, което е една от най-естествените човешки реакции. Тя превземала територия след територия, хората клатели неодобрително глави и не спирали да дават съвети. Мълвата капитулирала само пред прадядото на Никола, човек на преклонна възраст, пред когото се било извъртяло толкова, че той често и на собствените си очи не вярвал. Последното било не само метафора, тъй като бил прекрачил деветдесетте и очите му хич не го слушали. И тъкмо той се застъпил за Никола, един от четиримата си правнуци, и рекъл:

- Конопът невинаги е бил забранен. Като бях малък, по селата отглеждахме коноп, а на Бъдни вечер се събирахме в стаята, в която се печеше хлябът и в празничната вечер сред ястията имаше стрити конопени семена с оцет и чесън, от които главите ни се замайваха. Това беше част от традицията и все още е, но сте го забравили. Да не излезе сега, че и ние сме били наркомани? Я, оставете момчето на мира! Или говорете лице в лице с него, изслушайте го и после обсъждайте колкото щете!

Тук той се засмял и хвърлил на родителите на Никола поглед, с който искал да им внуши да забравят приказките за хероина, докато не са сто процента сигурни в правотата си, но те останали равнодушни. Противно на най-старите традиции на човечеството в съвременното общество, колкото повече остаряваш, толкова повече потъваш в забвение и околните престават да ти обръщат внимание. Старейшините са се превърнали в пенсионери, гответе се за бъдещето!

Никола пътувал, а родителите му дълго чакали неговото завръщане в София, събирали информация за наркоманията и още се чудели как да реагират. Пред лицето на разиграващата се семейна драма апартаментът се превърнал в гробница, потънал в прах и болезнена тишина, която щяла да изчезне с пристигането на Никола.

И ето, вратата се отваря със скърцане и героят се прибира при семейното огнище. Той е с голяма раница на гърба, изгорял от лятното слънце, отслабнал с няколко килограма и поодраскан, но изпълнен със задоволство от пътешествието и доволен от успешното пътуване обратно. Приятелят, който го докарал обратно в София, спукал гума около Чирпан по нощите и съвсем естествено не разполагал с нужните инструменти да се справи с положението. Последвалото търсене на инструменти от неучтиви и изнервени шофьори, придружено от стотина псувни и десетина средни пръста, завършило успешно след няколко часа. Часът е четири сутринта, когато Никола захвърля раницата на пода, тръшва се на леглото смъртно уморен и незабавно потъва в дълбок сън.

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 2

ИСТОРИЯТА НА МОЕТО ПРЕВРЪЩАНЕ В НАРКОМАН започна през една топла вечер в началото на лятото на една пейка край НДК. Там с приятели пиехме бира, обсъждахме Пелевин и се канехме да отидем на представянето на една книга. На каква книга - сигурно ще попитате, защото всеки знае, че младото поколение не чете много. Е, и Камен ме попита същото.

- На последната книга на един писател, стар приятел на майка ми. Май се познават от ученици – отговорих му аз.

Въпросният писател беше един от най-близките приятели на моето семейство. Той беше свързан и с бизнеса на нашите, които притежаваха издателство.

- Добре, но за какво става дума в тази книга, Никола?

Камен често ставаше непоносим, когато подпийнеше – просто обичаше да спори, да се хваща за всяка дума, а го правеше по доста агресивен начин. Отдавна не му се връзвах.

- Не съм я чел, само я прегледах отгоре-отгоре. Но знам, че се чака отдавна, писателят не е публикувал от шест години. Носят се слухове, че това ще е романът на годината, може би на десетилетието. Липсващият голям роман за прехода или някакъв хуй от сорта.

- Литературата на големите форми не беше ли в криза? – усмихна се Камен.

- Трудно е да се каже, но не бих се учудил, ако този роман е книгата на годината или на десетилетието. Много фактори говорят за това, най-вече критиците.

- Не ми пука за критиците, копеле. Кажи ми ти какво мислиш?

- Това е романът на едно друго поколение. Нас ни няма, отсъстваме.

Онзи ден всичко вървеше като по ноти. Бяхме весели и леко замаяни от бирата и всеки миг щяхме да се понесем към културното мероприятие.

- Оставете литературата за момент – прекъсна ни Петър, който също беше от филологията. Никой друг от компанията не беше дошъл. Разбирате ли, повечето хора не се интересуват от литературни събития. - И бездруго отиваме на представяне в „Хеликон”, където това ще е единствената тема за разговор. Запазете ентусиазма си за тогава, а сега по-добре да врътнем този джойнт и да тръгваме.

Дани поклати глава одобрително и Петър с усмивка на предвкусващо блаженство надигна един сочен джойнт към устата си, подържа го там, докато не се строихме в импровизиран кръг, и го запали. Завъртяхме го бързо, дори не пуснахме лига, защото, мамка му, наистина трябваше да влизаме, и най-вече аз. Нали ме очакваха.

Джойнт. Неслучайно битието ми на наркоман започва с тази дума и ви съветвам да я запомните добре. Всяка лелка, която срещнете на улицата, както и повечето от хората, които не употребяващи наркотици, биха ви казали, че от джойнта се започва с дрогата. А се свършва… знаете къде.

След джойнта се отправихме към книжарницата, спуснахме се по стъпалата, посрещна ни ужасна глъчка. И по дяволите – там се намираха майка ми, баща ми, дядо ми, баба ми и всевъзможни други роднини и семейни приятели, които наведнъж ме атакуваха със здрависвания. Не ми беше особено приятно. Когато над мен се струпат повече от трима души, които говорят един през друг и от време на време ме хващат за ръката, сякаш така ще ги чуя по-добре, чувствам личното си пространство застрашено. Бях напушен и си мислех, че веднага ще забележат моето не съвсем адекватно състояние, но знаех, че това е паранойката, първата приятелка на джойнта.

Тоест бях пушил и преди. Тогава какво прави този ден толкова важен за моето скорошно превъплъщение в наркоман?

Преди да се установим до НДК, бяхме купили марихуаната от Миро, тогавашния дилър в парка, сам дългогодишен хероинов наркоман. Той се гордееше, че се друса, и тъй като вече беше почти на петдесет и беше отдал на наркотиците целия си съзнателен живот, бе придобил нещо като култов статус и частична известност. От време на време образът му се мяркаше по вестниците. Веднъж го зърнах и в сутрешния блок на bTV, където не каза нищо по-различно от това, което повтаряше до безкрай на всеки срещнат: ”Вижте, пичове, аз се бода, винаги съм се бодял, е, преди имах магазин, можех да започна бизнес, но това вече е толкова далеч, че почти не си го спомням. Да не пропусна, и винаги ще се бода. Не мога да се откажа.”

Всъщност Миро беше хитро копеленце. Мотаеше се нон стоп из парковете, където въртеше дилърската си търговийка и успяваше да се изплъзва от куките, които го държаха под око. Бяха ми казвали, че той няма гръб, някой, който да го покровителства, и ако го пипнеха, щеше да лежи. Един ден бях свидетел, как той се умилкваше като котарак около една мацка, която му върза и се погушкаха. После уж отиде някъде по работа и изчезна. Не се мерна повече, а на мацката й липсваха двайсет кинта. Това ясно разкриваше що за човек е Миро, мамка му.

Носеха се слухове, че той се ебавал с клиентите си и понякога слагал херца в джойнта. Те направо откачали, щом се напушели. А в онзи ден джойнтът наистина си го биваше и ние летяхме из книжарницата с чаши вино в ръце, и се прехласвахме по прочетените изречения, все едно наистина ни харесваха, подхвърляхме помежду си реплики и си намигахме, изобщо готин филм. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 1

ОТВАРЯМ ВРАТАТА НА МАЗЕТО. Вътре цари пълна мизерия. По стените са струпани столове, старо колело и кашони, пълни с бог знае какво. Всъщност майка ми знае, но ми е все едно. Повечето неща са боклуци, маскирани като спомени, само малка част от тях са мои. Така става със спомените – накрая се озовават в някое влажно мазе, където бавно мухлясват и чакат да бъдат изхвърлени. Влизам при тях. Искаше ми се да се запознаем в по-нормална обстановка. Колкото и тъпо да звучи, първото впечатление е най-важното, но обстоятелствата са такива. Надявам се да ме извините. Казвам се Никола, на двайсет и една години съм и няма да описвам как изглеждам. Описанията са прекалено задължаващи и крият опасност да ме разпознаете, а се опитвам да го избегна. Предпочитам да остана анонимен, поне засега.

            Ако нещо е по-шокиращо от мизерния интериор на стаичката, то това са действията ми. Настанявам се на канапето. В едната си ръка държа лъжица. Дотук добре. Нищо лошо. Поне докато не изваждам от джоба си малкото пакетче с хероин и не изсипвам необходимото количество в лъжицата. С другата ръка опирам в долната част на лъжицата пламъка на обикновена жълта запалка от двайсет стотинки, която купих от една от онези грозни сергии по спирките, дето продават почти всичко. Отгоре клокочи хероинът. На дюшека до мен лежат захвърлени спринцовка и игла.

            Продължавам да играя с пламъка. Наблюдавам с интерес клокоченето на кафявата течност. Мътна и гореща, тя е гаранция за безпаметно щастие. Друсането вече не ме отблъсква, не и след всичко, което се случи. Преди време не можех да си представя как забивам иглата във вената си, от самата картина ми се драйфаше. Сега повече ми пука за вашата реакция, отколкото за мен. Боя се, че след време ще ме срещнете на улицата, ще ме презирате, ще ме обиждате и ще ме отминавате като поредния наркоман.

            Вместо да ви убеждавам, че не съм типичният наркоман, предлагам вие да прецените сами дали това е така, като чуете историята ми. Как лъжицата с хероин попадна в ръката ми? Как се озовах в тази стая? Какво съм преживял, за да стигна дотук? Ще очаквам с нетърпение вашата присъда в края на разказа. Междувременно ще продължа със занятието си. Надявам се това да не ви пречи. 

НАДПИС ВЪРХУ ПАМЕТНИКА НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ*

Човеко, който от години
търсиш свободата.

Спри за миг,
погледни се ,
изучи се,
приеми се.

Ти си свободата.


* Думите бяха изписани с червен спрей върху Паметника на съветската армия в София към девет вечерта. Снимката се появи във фейсбук към девет и половина и беше споделена 6890 пъти. В седем сутринта паметникът вече беше изчистен.