идеалното семейство

на Дидката

не можеш да бъдеш част от идеалното семейство,
погледнаха ме, видяха, казаха
когато главата ти избръмчи, пиеш
когато пиеш, пушиш цигари
когато пушиш цигари, пушиш марихуана
когато пушиш марихуана, свириш шумно
на барабани, понякога даже крещиш.
погледнаха ме, казаха
в идеалното семейство не се пуши
не се пие, не се яде месо, не се вдига шум
живее се по правилата, не се спори с
полицаи, не се плюе по шофьори
опитващи се да те прегазят на пешеходната пътека
в идеалното семейство чистиш всеки ден
за да няма мърсотия в теб
да не се задържа
да не полепва по кожата ти
да не те разяжда

погледнаха ме, казаха
в идеалното семейство не псуваш
не вдигаш купони, не се събличаш гол по улиците
не се гмуркаш в контейнери за боклук
не сваляш красиви жени за една нощ
не се връзваш на възли от постъпките си
не се затваряш с дни вкъщи
не изпадаш в бездействие
не лежиш, тресящ се в меланхолия
не бягаш от себе си, след себе си
как да се стигнеш?
опитваш се да не правиш грешки
да не пишеш лоша поезия
да си продуктивен, да няма
дни без редове
да не се питаш какво ми става
защо не мога да напиша и ред
мамка му, мамка му, мамка му!
да не изпадаш в кризи
да не търсиш смисъла в безцелни
разходки, в случайни минувачи
и съседи на паркови пейки
в повтарящи се чаши чай
в кафета, бири, вино

погледнаха ме, казаха
и да не се колебаеш докрай
да не се гризеш в несигурност
а, да си уверен
да си прав, винаги прав
да си компетентен, да си наясно
какво е добро за теб
какво е добро за другите
какво е добро за човечеството
за планетата, за вселената
да се изучиш добре
да си намериш добре платена работа
да си намериш жена
да направиш деца
да си спокоен, уравновесен
да не бушуваш, да не изгаряш
да гориш равномерно, не да изригваш
в пламъци, после да тлееш
после да изригваш пак в пламъци
после пак да тлееш
да не се срамуваш от това, което си казал като пламък
когато вече си въглен, да си
сигурен в думите си, да ги под-
чиняваш на волята си, воля-
та да е желязна, желязна, желязна

не можеш да бъдеш част от идеалното семейство
погледнаха ме, видяха, казаха
когато главата ти избръмчи, пиеш
когато пиеш, пушиш цигари
когато пушиш цигари, пушиш марихуана
когато пушиш марихуана, свириш шумно
на барабани, понякога даже крещиш
това идеално семейство е голяма лайнарщина, бе
погледнах ги, видях, казах им
нямам нужда от такова семейство
вървете се шибайте
с идеалите си и балонените си думи
аз ще си остана самичък и ще ми е добре
ще се опирам само на моя гръб, ще крача,
понякога ще лазя, но си знам посоката
а вие се шибайте и вървете към перфектния си
нов
пиклив
свят
и шибайки се мислете каквото щете
само не ми разправяйте, че трябва
да бъда идеален, добър и подобни
лайна
аз съм човек
и ще се въргалям до края
в калта


линк към публикацията на поемата в "Литературен клуб": www.litclub.bg/library/nbpr/ivdim/idealnoto_semeystvo.html

инструкции за викане

1.
Преди да викате, помислете си добре –
после гласът ви може да падне (но
защо ви е глас, ако не викате).

2.
Отворете уста. Отворете я широко.
Зинете така, че да изложите всичките
зъби на показ, гърлото също. Но не
смейте да викате още. Сега затворете.

3.
Добре се огледайте. За да викът стане
приличен, трябва откровеност. Някои хора
откровени могат да бъдат единствено когато
са сами със себе си. Преценете от кои сте.

4.
Отворете поне един прозорец. Викът се нуждае
от пространство за дишане. В противен случай
ще се върне във вас и има опасност свяст да загубите.

5.
Изкашляйте се внимателно,
нито прекалено гръмко, нито прекалено слабо.
Прочистете гърлото си от налепи.
Гърлото трябва да е безупречно чисто.

6.
Спомнете си за всички пъти когато
сте изпитвали болка, порязвали сте
пръстите си, удряли главата, разбивали
сте колената. За всички пъти, когато най-красивите
са ви зарязвали, не са ви забелязвали,
целували са ви веднъж и са ви казвали, че
сте приятели. За ужасните истории от дет-
ството, които опитвате се да забравите.
Спомнете си!

7.
Сега върнете се наум през предходните стъпки
и извикайте. Викайте колкото сила имате.
Добрият вик е като гръмотевица. Като
сирена викайте!

8.
Насладете се на сполучливото си викане.


линк към публикацията в Public Republic: http://www.public-republic.com/magazine/2010/02/40700.php

Несъстояла се поема за нея

Говориш за най-хубавия месец и половина в своя живот
и си в състояние да кажеш само...
Какво ти става, тъпо копеле?
Да не искаш да кажеш,
че най-хубавите спомени остават неясни,
докато лошите ги помниш в детайли?
Не, това не може да е истина!
Всичко би трябвало да се е запечатало.
Жана е някъде там.
Единственият начин да я върнеш
е да разкажеш за нея.
Затова разказвай!
Разказвай!
Разказвай, шибаняк тъп!
Разказвай, копеле заспало.
Разказвай, мършо!
Разкажи за сутрините, в които
тя беше първото, което виждаше
и докато още
не се беше
събудила,
изследваше
тактуващите бавно хълмчета на гърдите й,
затворените й клепачи, под които
очните ябълки се въртяха в опит да те зърнат.
За отварянето на очите
и пухкавото котешко протягане на ръцете й.
За веселото
хрупкане
на препечени филийки
с фъстъчено масло,
което ти тогава прояде
и което ядеш и до днес заради спомена за онези дни.

Затова разказвай!
Разказвай!
Разказвай, шибаняк тъп!
Разказвай, копеле заспало.
Разказвай, мършо!
Разкажи за несъстоялите се разходки.
За това как толкова пъти
искахте да излезете на слънце,
а оставахте в апартамента,
защото и двамата светихте.
За това как се опитвахте да покриете сиянието
си в одеала,
когато се завивахте
и оставахте насаме
един с друг, с
първичната тъмнина.
За загорелите манджи, които
с удоволствие преглъщахте,
защото само допирът,
да,
само допирът на ръцете ви
оправяше вкуса на всички
прецакани
манджи.
За минутите на балкона,
когато излизахте и в студа
гледахте
минувачите
и си казвахте,
че никога няма да станете толкова анонимни,
нещастни
и праволинейни
като тях.
За панелите,
които не бяха вече панели.
За мокета и лекетата му от мед,
които блещукаха
като златни звезди.
За телевизорът, който завинаги ослепя и онемя.
Да, кажи за телевизора,
хората така са потънали в телевизора,
че не могат да видят не само човека до тях,
те и себе си
не могат
да видят.
Те напълно губят способността си да виждат.


Затова разказвай!
Разказвай!
Разказвай, шибаняк тъп!
Разказвай, копеле заспало.
Разказвай, мършо!
Разкажи какво научи за нея.
Разкажи за косата,
веждите,
носът й.
За миглите, бузите, устните,брадичката, шията й.
За рамената,
за любимите рамена,
по които като на кристална
топка
гадаеше
погрешно бъдещето
само заради усещането от допира.
За лактите,
за тънките ръце,
дланите,
пръстите,
ноктите,
гърдите й.
За прешлените на гърба й,
които броеше с показалеца,
средния и
безименния си пръст
отзад напред
и отпред назад
в посока безкрайност.
За извивките на сладкото й дупе.
За ребрата,
пъпа,
хълбоците.
За тайната между краката й,
за онази черна дупка,
която те отвеждаше към други вселени.
За вътрешната страна на бедрата й,
за коленете,
леко момчешки със следи от стари рани.
За прасците, за стъпалата,
за всичко разкажи.

Затова разказвай!
Разказвай!
Разказвай, шибаняк тъп!
Разказвай, копеле заспало.
Разказвай, мършо!
Разкажи за разговорите,
за откровенията.
За тази несъстояла се библия,
за този личен апокриф,
който единствен ти остана,
макар и стъпкан от времето.
За плановете да отидете на вилата й в Родопите,
която така и не успя да видиш.
За това как щяхте да се изнесете
там за няколко месеца
и да се сгушите в тази ваша комуна,
където щяхте да се изчистите.
За това как ти щеше
да излизаш
на пазар
до центъра
на селото,
за това как физиономията ти щеше да се променя,
защото щеше да знаеш,
че я оставяш сама,
че се отдалечаваш от нея.
За тъгата,
изписала се
на лицето ти в магазина
и за щастието от мисълта, че скоро ще се върнеш
при нея.
И поради това,
поради цялата тази промяна,
тя щеше да бъде единствената,
която щеше да познава истинското ти лице.
За това как беше истински само, когато беше до нея.

Затова кажи!
Кажи!
Кажи, шибаняк тъп!
Кажи, копеле заспало.
Кажи, мършо!
Кажи им как сега те няма.

Невидимата линия

Линк към последния ми разказ, публикуван в Capital Light:

http://capital.bg/show.php?storyid=849303

Зъбите на Тома Марков (фрагмент от "Животът като липсваща лъжица")

Като дете ме обхващаше параноя, че зъбите ми ще изпадат. Сънувах кошмари, в които ги изплювах и плачех: как щях да живея без зъби? С времето осъзнах, че това е суета. И винаги когато си спомнях отминалите детски кошмари, в съзнанието ми изплуваха зъбите на Тома Марков.

Усмивката на Тома Марков е не само красива, тя е поезия в най-чистия й вид! Не твърдя, че той е добър човек, или нещо подобно - добрите хора сравнително рядко пишат добра поезия. Всъщност добрата поезия никога не е добра изцяло. Поезията е белязана от възходи и спадове, а е и субективна. Това, което се харесва на едни, не допада на други. Добра поезия е тази, няколко стиха от която те изкъртват и те обръщат с кожата навътре и тъй като вътре е топло, оттам идва онова парещо чувство в областта на корема. Именно тези няколко стиха на Тома Марков са липсващите му зъби. Зъби, които са инвестиция в поезията му, така да се каже, но малцина са, които могат да го проумеят. Почти никой не забелязва, че на мястото на два от горните му зъба са се настанили последните четири стиха от неговата поема за зимата, а до тях е определението му на блуса. Ако го познавах отблизо, щях да знам с точност разпределението на къртещите стихове из устната му кухина, но не го познавах, само бях присъствал на негови четения.

Най-хубавият коледен подарък

1.

На презентацията по градска антропология всички се потяха. Сутринта студентите и преподавателите се бяха разделили на екипи, бяха изтеглили по една дума и се бяха впуснали да изследват града в контекста на изтеглената дума. Различните асоциации бяха родили разнообразен материал, най-вече снимков. Безлюдни заводски снимки от индустриалната зона, безумни надписи, кошчета за боклук с най-различен дизайн, Женския пазар рано сутрин, скейтърите от Паметника, вечно чакащи хора на Попа, кино „Одеон”...

Едната от групите изтеглила „хотел” и се запътила към хотел „Родина”. Не разполагали с фотоапарат и си купили, забележете, купили, рекламното им DVD! В краткото рекламно клипче в стил началото на деветдесетте, което изгледахме с открито перверзен интерес, България беше представена като родината на Орфей и на Александър Македонски. Залата гръмна от смях. Мечев – известен професор по философия – се превиваше, Мария Янкова, неговата съпруга, която преподаваше по социология на съвременността, се тресеше в пристъпи на смях, студентите направо се въргаляха, а четиригодишната дъщеричка на Янкова и Мечев следеше сцената с учудване. Не можеше да разбере защо всички се смеят.

След презентацията за хотел „Родина” отпред излязоха сестра ми и Наденцето. Сестра ми и Наденцето са завършили социология и карат магистратура по антропология. Нещо като най-добри приятелки са и когато стане дума за екипи, вече е ясно, че те ще са заедно. Сестра ми беше замесена в организацията на събитието, но това са ненужни детайли. Детайлите често убиват добрите истории.

Сестра ми и Наденцето се настаниха зад бюрото и заредиха диск със снимки на лаптопа. Преди да пуснат снимките обаче, сестра ми заговори. Онзи ден, в началото на септември, тя разказа една коледна история.

2.

Към началото на декември знам, че ще напиша коледен разказ. Но оттогава, а може би и от малко по-рано (вземам решенията наистина бавно), се питам защо ми е да го правя? Ще го кажа направо. Още от малък не проявявах никакъв интерес към Коледа, освен че 25-ти беше необичаен ден и в това си качество беше приятно обсаден от ваканция. Предполагам, че не съм възпитан в Коледа, но не обвинявам никой за това. Най-лесно ще е да кажа, че семейството ми ме е лишило от Коледа като не ме е научило как да я празнувам, но няма да е вярно. То се е опитвало, може би не е успяло, но се е опитвало. Присъствал съм на много празнични маси с роднини. Не че не съм се чувствал добре или че е било травмиращо изживяване за крехката ми детска психика, но на подобни празненства онова вътре, невидимото, което прави Коледа, отсъстваше. Може би защото през цялото време е отсъствало вътре в мен.

Семейството ми хич го няма в празниците. Стане ли време за някой празник, то се вцепенява и изпада в паника. Не знае как да действа. Като част от него аз, малко или много, съм повлиян, независимо дали го искам или не. Защото, вярвайте ако искате, и на мен понякога ми се ще трескаво да украсявам елхи, стаи и балкони с гирлянди, светещи лампички, играчки за елха и какво ли още не, да се размотавам танцувайки по улиците с идиотска усмивка и да поздравявам всичко живо с празника. Иска ми се, но не мога. Нещо повече, никога не бих могъл.

През последните четири години празнувах Коледа както си трябва с жената, с която се разделих преди повече от два месеца след близо пет години. Празнувах с нея и нейното семейство, което признавам, знаеше за какво става въпрос. Добре, но с нея скъсахме в средата на октомври, два месеца изхвърчаха едновременно бавно и бързо и сега е средата на декември, Коледа наближава, а аз се върнах към старите си навици и се зарекох да не празнувам. За да не се изкуша, или не отида на Коледно празненство, което няма да е истинско, взех нощните смени на 24-ти и 25-ти в бара, в който работех. Смятах на Коледа докато всички празнуват, аз да стоя в сумрачния бар и да пия коняк в компанията на 5-10 човека, сметнали също като мен да пропуснат Коледата по различни причини или дошли след семейните вечери и да слушам идиотските кавъри на коледни песни на Ричард Чийз.

Преди да не празнувам Коледа обаче, трябва да завърша коледния си разказ. Ще пропусна хвалебствените слова за Оги Рен и неговия съгражданин О, Хенри. Единственото, което ще свързва моята коледна история с Ню Йорк, ще е това, че съм се изпуснал и сякаш неволно съм споменал за Оги Рен и О, Хенри, но в този момент те надникват в изписващия се лист, обръщат се и изчезват обратно в Америка. Кратката им компания беше приятна, но имам собствена история за писане. Ядосвам се, затварям лаптопа, бъркам в червената папката, където до още нередактирания ми роман съм пъхнал десетина бели листа. Вадя ги, слагам ги на ниската масичка в стаята, която деля с млад български поет и започвам да дращя върху тях с химикалка. За момент се замислям. Според интервютата из интернет Пол Остър така и не е свикнал с употребата на компютър за целите на литературата и пише прозата си в тетрадки. Това, че пиша своята коледна история на ръка, прави ли я по-автентична?

Кой знае, казвам си. Писането на ръка несъмнено е по-ангажиращо от блъскането по клавиатурата, но докъде може да те доведе това? Не е ли желанието ми да напиша коледна история самоцелно, егоистично донякъде, дори напълно егоистично? Една коледна история, написана от невярващия в Коледа за невярващия в Коледа – от мен за мен. Самоцелно написаният коледен разказ е прищявка. Все пак от Ню Йорк Таймс са поръчали коледната история на Пол Остър, а от вестник „Култура” – тази на Георги Господинов. А аз се опитвам да напиша една история без поръчител, която в най-добрия случай ще се озове в мейла на някое списание. И тогава? Какво представлява една коледна история от млад неизвестен български писател? Самото съчетание е нещо като символ на безнадеждността. Непубликуваният разказ е половин разказ, вероятно и по-малко. Колкото, толкова, си казвам и продължавам да дращя по листа.

Историята поне е налице. Когато си неизвестен писател не можеш да си позволиш да издирваш истории, да звъниш на приятели, да ги разпитваш, да негодуваш след първоначалния неуспех, да споделяш трудностите при намирането на истинска коледна история с познати магазинери, да подслушваш по улици, тротоари, кафенета. Когато си неизвестен писател си длъжен да действаш ударно, да пазиш историята във вътрешния джоб и да я извадиш в най-подходящия момент. Така и правя.

Естествено, в джоба си държа историята, която сестра ми разказа в началото на септември, коледната история, която подрани с почти четири месеца.

3.

На нашето листче беше изписано малцинства и след кратко обсъждане се отправихме към циганската махала в „Овча купел”. Като малка съм живяла в блок точно срещу махалата и честно казано, не си спомням с лошо циганите. Единствения контакт, който съм имала с тях, бяха уикендите, когато с брат ми и приятели ходихме да играем около сградата на военните. Тя се намираше точно над махалата, малко след влаковата линия. Нямам идея каква точно функция изпълняваше тази сграда, но вътре зад оградата имаше стадион, а отвън се издигаха съоръжения за трениране на войници, изкуствени танкове, препятствия и подобни щуротии.

Когато слязохме от маршрутката с Наденцето се шмугнахме сред къщите. Знаете какви са циганските къщи: отпред неизменно е провесено пране, постройките са паянтови, а навсякъде търчат дрипави малки циганчета. От една от къщите, със сини олющени стени, едноетажна, но просторна – с четири стаи, излезе възрастен циганин и ни извика. Питаше какво търсим тук, ще го снимаме ли (след този въпрос го снимахме), ще му задаваме ли въпроси? Използвахме случая и му казахме, че искаме да вземем интервю с него. Той се съгласи, извадихме магнетофон и започнахме.

Питахме го общи неща, най-баналните. Как си съжителстват с българите, разбират ли се, ходят ли на училище децата? След няколко въпроса той се усмихна по-широко. Харесал ни. Предложи ни да се оженим за синовете му. Те били на около двайсет, на възраст за женене, всъщност малко над нея. Навремето единият завършил десети клас, а другият – осми. Отклонихме предложението, но той не спираше да ни увещава. Изгаряше от желание да ни покаже къщата, която в качеството ни на негови снахи, щеше да стане наша.

Така влязохме в къщата. Вътре беше спретнато и не цареше хаос, както бяхме очаквали. Синовете му обаче не бяха тук.

-Нищо – рече Наденцето, - ще ги видим някой друг път. Няма защо да бързаме.

Под съпровода на стария циганин, който не спираше да рекламира синовете си, успяхме да се измъкнем от къщата. Повъртяхме се още половин час наоколо, снимахме, говорихме с няколко малки циганчета и тръгнахме обратно. Краткото посещение в циганската махала беше успяло да ни измори.

До презентацията оставаха три часа и се разделихме. Наденцето се прибра в тях, за да пипне снимките на Фотошоп, а аз дойдох дотук да видя дали всичко е готово, дали проекторът работи и други такива неща. Това беше работа за двайсет минути и след това се прибрах, за да разходя кучето си Мърльо, кокершпаньолът, който получих като подарък от Наденцето за последния си рожден ден.

Когато разходих Мърльо, се запътих отново към залата. Щях да подраня и вървях бавно. Обичам да се шляя по улиците, понякога снимам с фотоапарата, но все по-рядко. Ще се откажа да снимам в София напълно в момента, когато всички къщи в центъра са с алуминиеви дограми. Десет години най-много.

Към шест часа стигнах до Седмочисленици. Спрях на чешмичката, пих вода и щях да продължа веднага, ако отнякъде не се беше появил клошарът. Беше от онези с по три зъба в устата, дълга брада и палто, което носят по всяко време на годината. Не мога да си спомня по-характерни негови черти. Приличаше на толкова други клошари. По време на срещата ни, възприемах най-вече миризмата му.

Той ме изгледа внимателно. После каза:

-Весела Коледа, скъпа.

-Каква Коледа, септември е.

-Ще ти купя подарък, такъв подарък, че ще паднеш от кеф, скъпа, щото те обичам. И ти го знаеш! И винаги си го знаела. Разбираш ли?

-Не те познавам, но виж каква жега е. И е септември. До Коледа има няколко месеца.

-Коледа не зависи от жегата, скъпа. Да знаеш колко горещи Коледи съм имал, нищо не знаеш. Сега отивам да взема подаръка и вечерта ще те чакам на някоя пейка тук. Да не забравиш да дойдеш.

-Имам работа!

-Ще дойдеш, ще дойдеш. Коледа е, мамка му! По празниците не се работи или работата се отлага.

-Добре, ще се опитам да мина, но не обещавам.

-Ти, скъпа, не обещавай, а ела!

-Извинявай, но трябва да тръгвам.

-Вечерта тук, нали?

-Може би – казала сестра ми и си тръгнала.

Тръгнала си, а клошарът запял „Jingle Bells” на такъв английски и толкова фалшиво, че едва познала песента.

След тази история, сестра ми и Наденцето изнесоха презентацията, но аз не ги слушах. Обичам историите, обичам да ми ги разказват, да ги слушам, да ги въртя в главата си и разбира се, обичам да ги записвам в черния малък скицник, който използвам като бележник.

4.

На 29-ти декември още не съм дописал коледния си разказ. Подхващах го на няколко пъти, но го оставях. Не обичам да бързам с писането. Жалко, че на никой не му се четат коледни разкази през януари. Вероятно ще го оставя да узрее до следващата Коледа, или поне до септември.

Изкарах Коледа в бара донякъде горд, че не се отдадох на повсеместното коледно настроение. Това е като цяла вечер да си трезвен в заведение пълно с пияници.

В коледната вечер доста приятели наминаха през бара. По някое време сестра ми също се появи и ми подари страхотна чанта. Сама я беше ушила. Цяла вечер отварях бири и наливах питиета, беше пълна лудница. Поръчките идваха на вълни. През затишията мих чаши и върших други дребни работи, опитвайки се междувременно да си говоря с хората на бара. Тези разговори са част от задълженията на всеки барман.

Към дванайсет хората намаляха. Приятелите ми се бяха отделили в една от стаите. Не можех да се видя наистина с тях и единствено това малко ми тежеше. На бара пиеха трима редовни посетители.

Сестра ми каза, че ще се прибира и започна да се приготвя.

-Спомняш ли си за клошара от Седмочисленици – попитах я докато си обличаше якето. – Онзи, дето щеше да ти дава подарък за Коледа през септември.

-Може ли да го забрави човек? Такива неща завинаги остават в паметта.

-Виждала ли си го отново?

-Много пъти.

-И...? Какъв беше подаръкът?

- Той не си спомня за нашия септемврийски разговор. Изглежда има проблеми с психиката. Не се е опитвал да ми говори отново. Но и няма нужда. Той ми каза, че ще ме чака с подарък. Нямам предвид подаръка, а някой да те чака. Това беше неговият подарък. Най-хубавият коледен подарък, който съм получавала някога.

Тя се надвеси над бара, целунахме се по бузите, поздрави ме още веднъж с Коледа и ми каза довиждане.

в коледната вечер
се разпъваме с кръстосани погледи
угасяме свещи с мълчание
навън вали дъжд, топло е
само в стаята вали сняг