Най-хубавият коледен подарък

1.

На презентацията по градска антропология всички се потяха. Сутринта студентите и преподавателите се бяха разделили на екипи, бяха изтеглили по една дума и се бяха впуснали да изследват града в контекста на изтеглената дума. Различните асоциации бяха родили разнообразен материал, най-вече снимков. Безлюдни заводски снимки от индустриалната зона, безумни надписи, кошчета за боклук с най-различен дизайн, Женския пазар рано сутрин, скейтърите от Паметника, вечно чакащи хора на Попа, кино „Одеон”...

Едната от групите изтеглила „хотел” и се запътила към хотел „Родина”. Не разполагали с фотоапарат и си купили, забележете, купили, рекламното им DVD! В краткото рекламно клипче в стил началото на деветдесетте, което изгледахме с открито перверзен интерес, България беше представена като родината на Орфей и на Александър Македонски. Залата гръмна от смях. Мечев – известен професор по философия – се превиваше, Мария Янкова, неговата съпруга, която преподаваше по социология на съвременността, се тресеше в пристъпи на смях, студентите направо се въргаляха, а четиригодишната дъщеричка на Янкова и Мечев следеше сцената с учудване. Не можеше да разбере защо всички се смеят.

След презентацията за хотел „Родина” отпред излязоха сестра ми и Наденцето. Сестра ми и Наденцето са завършили социология и карат магистратура по антропология. Нещо като най-добри приятелки са и когато стане дума за екипи, вече е ясно, че те ще са заедно. Сестра ми беше замесена в организацията на събитието, но това са ненужни детайли. Детайлите често убиват добрите истории.

Сестра ми и Наденцето се настаниха зад бюрото и заредиха диск със снимки на лаптопа. Преди да пуснат снимките обаче, сестра ми заговори. Онзи ден, в началото на септември, тя разказа една коледна история.

2.

Към началото на декември знам, че ще напиша коледен разказ. Но оттогава, а може би и от малко по-рано (вземам решенията наистина бавно), се питам защо ми е да го правя? Ще го кажа направо. Още от малък не проявявах никакъв интерес към Коледа, освен че 25-ти беше необичаен ден и в това си качество беше приятно обсаден от ваканция. Предполагам, че не съм възпитан в Коледа, но не обвинявам никой за това. Най-лесно ще е да кажа, че семейството ми ме е лишило от Коледа като не ме е научило как да я празнувам, но няма да е вярно. То се е опитвало, може би не е успяло, но се е опитвало. Присъствал съм на много празнични маси с роднини. Не че не съм се чувствал добре или че е било травмиращо изживяване за крехката ми детска психика, но на подобни празненства онова вътре, невидимото, което прави Коледа, отсъстваше. Може би защото през цялото време е отсъствало вътре в мен.

Семейството ми хич го няма в празниците. Стане ли време за някой празник, то се вцепенява и изпада в паника. Не знае как да действа. Като част от него аз, малко или много, съм повлиян, независимо дали го искам или не. Защото, вярвайте ако искате, и на мен понякога ми се ще трескаво да украсявам елхи, стаи и балкони с гирлянди, светещи лампички, играчки за елха и какво ли още не, да се размотавам танцувайки по улиците с идиотска усмивка и да поздравявам всичко живо с празника. Иска ми се, но не мога. Нещо повече, никога не бих могъл.

През последните четири години празнувах Коледа както си трябва с жената, с която се разделих преди повече от два месеца след близо пет години. Празнувах с нея и нейното семейство, което признавам, знаеше за какво става въпрос. Добре, но с нея скъсахме в средата на октомври, два месеца изхвърчаха едновременно бавно и бързо и сега е средата на декември, Коледа наближава, а аз се върнах към старите си навици и се зарекох да не празнувам. За да не се изкуша, или не отида на Коледно празненство, което няма да е истинско, взех нощните смени на 24-ти и 25-ти в бара, в който работех. Смятах на Коледа докато всички празнуват, аз да стоя в сумрачния бар и да пия коняк в компанията на 5-10 човека, сметнали също като мен да пропуснат Коледата по различни причини или дошли след семейните вечери и да слушам идиотските кавъри на коледни песни на Ричард Чийз.

Преди да не празнувам Коледа обаче, трябва да завърша коледния си разказ. Ще пропусна хвалебствените слова за Оги Рен и неговия съгражданин О, Хенри. Единственото, което ще свързва моята коледна история с Ню Йорк, ще е това, че съм се изпуснал и сякаш неволно съм споменал за Оги Рен и О, Хенри, но в този момент те надникват в изписващия се лист, обръщат се и изчезват обратно в Америка. Кратката им компания беше приятна, но имам собствена история за писане. Ядосвам се, затварям лаптопа, бъркам в червената папката, където до още нередактирания ми роман съм пъхнал десетина бели листа. Вадя ги, слагам ги на ниската масичка в стаята, която деля с млад български поет и започвам да дращя върху тях с химикалка. За момент се замислям. Според интервютата из интернет Пол Остър така и не е свикнал с употребата на компютър за целите на литературата и пише прозата си в тетрадки. Това, че пиша своята коледна история на ръка, прави ли я по-автентична?

Кой знае, казвам си. Писането на ръка несъмнено е по-ангажиращо от блъскането по клавиатурата, но докъде може да те доведе това? Не е ли желанието ми да напиша коледна история самоцелно, егоистично донякъде, дори напълно егоистично? Една коледна история, написана от невярващия в Коледа за невярващия в Коледа – от мен за мен. Самоцелно написаният коледен разказ е прищявка. Все пак от Ню Йорк Таймс са поръчали коледната история на Пол Остър, а от вестник „Култура” – тази на Георги Господинов. А аз се опитвам да напиша една история без поръчител, която в най-добрия случай ще се озове в мейла на някое списание. И тогава? Какво представлява една коледна история от млад неизвестен български писател? Самото съчетание е нещо като символ на безнадеждността. Непубликуваният разказ е половин разказ, вероятно и по-малко. Колкото, толкова, си казвам и продължавам да дращя по листа.

Историята поне е налице. Когато си неизвестен писател не можеш да си позволиш да издирваш истории, да звъниш на приятели, да ги разпитваш, да негодуваш след първоначалния неуспех, да споделяш трудностите при намирането на истинска коледна история с познати магазинери, да подслушваш по улици, тротоари, кафенета. Когато си неизвестен писател си длъжен да действаш ударно, да пазиш историята във вътрешния джоб и да я извадиш в най-подходящия момент. Така и правя.

Естествено, в джоба си държа историята, която сестра ми разказа в началото на септември, коледната история, която подрани с почти четири месеца.

3.

На нашето листче беше изписано малцинства и след кратко обсъждане се отправихме към циганската махала в „Овча купел”. Като малка съм живяла в блок точно срещу махалата и честно казано, не си спомням с лошо циганите. Единствения контакт, който съм имала с тях, бяха уикендите, когато с брат ми и приятели ходихме да играем около сградата на военните. Тя се намираше точно над махалата, малко след влаковата линия. Нямам идея каква точно функция изпълняваше тази сграда, но вътре зад оградата имаше стадион, а отвън се издигаха съоръжения за трениране на войници, изкуствени танкове, препятствия и подобни щуротии.

Когато слязохме от маршрутката с Наденцето се шмугнахме сред къщите. Знаете какви са циганските къщи: отпред неизменно е провесено пране, постройките са паянтови, а навсякъде търчат дрипави малки циганчета. От една от къщите, със сини олющени стени, едноетажна, но просторна – с четири стаи, излезе възрастен циганин и ни извика. Питаше какво търсим тук, ще го снимаме ли (след този въпрос го снимахме), ще му задаваме ли въпроси? Използвахме случая и му казахме, че искаме да вземем интервю с него. Той се съгласи, извадихме магнетофон и започнахме.

Питахме го общи неща, най-баналните. Как си съжителстват с българите, разбират ли се, ходят ли на училище децата? След няколко въпроса той се усмихна по-широко. Харесал ни. Предложи ни да се оженим за синовете му. Те били на около двайсет, на възраст за женене, всъщност малко над нея. Навремето единият завършил десети клас, а другият – осми. Отклонихме предложението, но той не спираше да ни увещава. Изгаряше от желание да ни покаже къщата, която в качеството ни на негови снахи, щеше да стане наша.

Така влязохме в къщата. Вътре беше спретнато и не цареше хаос, както бяхме очаквали. Синовете му обаче не бяха тук.

-Нищо – рече Наденцето, - ще ги видим някой друг път. Няма защо да бързаме.

Под съпровода на стария циганин, който не спираше да рекламира синовете си, успяхме да се измъкнем от къщата. Повъртяхме се още половин час наоколо, снимахме, говорихме с няколко малки циганчета и тръгнахме обратно. Краткото посещение в циганската махала беше успяло да ни измори.

До презентацията оставаха три часа и се разделихме. Наденцето се прибра в тях, за да пипне снимките на Фотошоп, а аз дойдох дотук да видя дали всичко е готово, дали проекторът работи и други такива неща. Това беше работа за двайсет минути и след това се прибрах, за да разходя кучето си Мърльо, кокершпаньолът, който получих като подарък от Наденцето за последния си рожден ден.

Когато разходих Мърльо, се запътих отново към залата. Щях да подраня и вървях бавно. Обичам да се шляя по улиците, понякога снимам с фотоапарата, но все по-рядко. Ще се откажа да снимам в София напълно в момента, когато всички къщи в центъра са с алуминиеви дограми. Десет години най-много.

Към шест часа стигнах до Седмочисленици. Спрях на чешмичката, пих вода и щях да продължа веднага, ако отнякъде не се беше появил клошарът. Беше от онези с по три зъба в устата, дълга брада и палто, което носят по всяко време на годината. Не мога да си спомня по-характерни негови черти. Приличаше на толкова други клошари. По време на срещата ни, възприемах най-вече миризмата му.

Той ме изгледа внимателно. После каза:

-Весела Коледа, скъпа.

-Каква Коледа, септември е.

-Ще ти купя подарък, такъв подарък, че ще паднеш от кеф, скъпа, щото те обичам. И ти го знаеш! И винаги си го знаела. Разбираш ли?

-Не те познавам, но виж каква жега е. И е септември. До Коледа има няколко месеца.

-Коледа не зависи от жегата, скъпа. Да знаеш колко горещи Коледи съм имал, нищо не знаеш. Сега отивам да взема подаръка и вечерта ще те чакам на някоя пейка тук. Да не забравиш да дойдеш.

-Имам работа!

-Ще дойдеш, ще дойдеш. Коледа е, мамка му! По празниците не се работи или работата се отлага.

-Добре, ще се опитам да мина, но не обещавам.

-Ти, скъпа, не обещавай, а ела!

-Извинявай, но трябва да тръгвам.

-Вечерта тук, нали?

-Може би – казала сестра ми и си тръгнала.

Тръгнала си, а клошарът запял „Jingle Bells” на такъв английски и толкова фалшиво, че едва познала песента.

След тази история, сестра ми и Наденцето изнесоха презентацията, но аз не ги слушах. Обичам историите, обичам да ми ги разказват, да ги слушам, да ги въртя в главата си и разбира се, обичам да ги записвам в черния малък скицник, който използвам като бележник.

4.

На 29-ти декември още не съм дописал коледния си разказ. Подхващах го на няколко пъти, но го оставях. Не обичам да бързам с писането. Жалко, че на никой не му се четат коледни разкази през януари. Вероятно ще го оставя да узрее до следващата Коледа, или поне до септември.

Изкарах Коледа в бара донякъде горд, че не се отдадох на повсеместното коледно настроение. Това е като цяла вечер да си трезвен в заведение пълно с пияници.

В коледната вечер доста приятели наминаха през бара. По някое време сестра ми също се появи и ми подари страхотна чанта. Сама я беше ушила. Цяла вечер отварях бири и наливах питиета, беше пълна лудница. Поръчките идваха на вълни. През затишията мих чаши и върших други дребни работи, опитвайки се междувременно да си говоря с хората на бара. Тези разговори са част от задълженията на всеки барман.

Към дванайсет хората намаляха. Приятелите ми се бяха отделили в една от стаите. Не можех да се видя наистина с тях и единствено това малко ми тежеше. На бара пиеха трима редовни посетители.

Сестра ми каза, че ще се прибира и започна да се приготвя.

-Спомняш ли си за клошара от Седмочисленици – попитах я докато си обличаше якето. – Онзи, дето щеше да ти дава подарък за Коледа през септември.

-Може ли да го забрави човек? Такива неща завинаги остават в паметта.

-Виждала ли си го отново?

-Много пъти.

-И...? Какъв беше подаръкът?

- Той не си спомня за нашия септемврийски разговор. Изглежда има проблеми с психиката. Не се е опитвал да ми говори отново. Но и няма нужда. Той ми каза, че ще ме чака с подарък. Нямам предвид подаръка, а някой да те чака. Това беше неговият подарък. Най-хубавият коледен подарък, който съм получавала някога.

Тя се надвеси над бара, целунахме се по бузите, поздрави ме още веднъж с Коледа и ми каза довиждане.