ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 25

В ЕДНА ДУПКА МЕЖДУ ЛЕКЦИИТЕ около две седмици по-късно не ми се четеше, нито хората, които се въртяха из територията на университета, предизвикваха интерес у мен. След кратко есенно влошаване на времето и няколко дъждовни дни небето беше чисто и като фен на добрия стар въздух заех стол в кафето пред входа към Философския факултет. Там смучех ментов чай и се опитвах да изхвърля мисълта за ром, която плуваше като рибка в главата ми.

Нямаше кой да ме разсее с налудничавите си разкази, Благо беше изчезнал, също и другите членове на Клуба на вечните студенти. В университета обаче винаги се натъкваш на някой и до мен изникна Николай. Познавахме се от пънкарските си години, което ще рече отпреди пет, и отдавна не движехме в тези среди, но ни беше приятно да се виждаме от дъжд на вятър. Когато се срещаш рядко със стар приятел, чрез неговата промяна осъзнаваш своята. По стара традиция срещите ни минаваха под съпровода на алкохол в най-различните му форми.

- Сега бачкам в едно списание – повдигна бирата към устата си той.

- Списание?! Ти в списание!

- И аз, но от времената, когато ходехме по пънк концерти и протести, мина много време. Още мисля голяма част от същите неща, но съм станал по-мек. Не че правя компромиси, нали, гледам да се развивам.

- Прав си, важното е човек да се движи напред.

Оттук разговорът се насочи към общи познати, които бяхме загубили от поглед. Ники имаше обедна почивка и с последователността на изкусен сериен убиец се опитваше да застреля минутите й.

- Знаеш ли, защо не отидем на Яга. Имаме още време, а ще е друго да седнем там. Малко ли време сме откарали на Яга? – предложи той.

Пет минути по-късно седяхме на паметника, а в шишенцата с мастика, които бяхме взели по пътя, плуваха доволно количество кристали. Ники, току-що скъсал с гаджето си, не беше в най-добрата си форма. С нея били заедно доста време, имали много общи познати, ходели на едни и същи места, а сега не искали да се виждат и още било трудно да открият баланса.

- Никога не съм изкарвал толкова дълго с жена. Това наистина беше нещо специално, но свърши и сега се чувствам по-самотен от всякога. Раздялата ни беше логична, връзката ни куцаше от няколко месеца и вече си пречехме, но все пак има нещо сбъркано. Облекчение и тъга в същото време. Защото ако при всичко, което изживяхме с нея за цялото това време, нещата не се получиха, не виждам с коя ще се получат.

Ники се чувстваше объркан. Ако ме попитате дали се сещам за други объркани хора, бих отвърнал, че всичките ми познати са адски объркани, като в това число влизам и самият аз.

Той искаше да му дам съвет. Не можех да му помогна много, както вече споменах по-горе, далеч не бях на „ти” с представителките на другия пол. Направих се на позитивен, на свръхуверен, че нещата ще се наредят, а отвътре треперех. Повечето ми приятели ме познават като свръхуверен. Всъщност съм изграден от колебания.

Бях радостен, когато тази част от разговора свърши.

- Тези дни се чух с Боби – каза Ники. Боби беше заминал преди две години да учи в Германия. – Оплакваше се, че не му харесва, немците, с които делял квартира, били супер дърва, почти не си говорели и движел само с турци и колумбийци. Искал да се връща, но не знаел какво му се прави, затова щял да остане и да завърши, въпреки че нито Германия, нито специалността му харесват.

- Е, на него му се ходеше там. Така му се заминаваше. Сещаш ли се, имаше период, в който не спираше да храни България: колко било зле, колко задръстени били хората, държавата каква била. Мрънкало и половина. Беше ясно, че ще замине. Сега и там не му харесва, но ще му хареса ли тук, като се върне?

На свой ред разказах на Ники своите премеждия. Той не влизаше в опасната група на моите познати, както споменах, не се виждахме често. Историята му се стори изключително забавна, направо щеше да се спука от смях. Трябва да призная, че всичко беше толкова абсурдно, и го разбирах. При други обстоятелства навярно бих се смял редом с него, но не и в този живот. Не и тогава.

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 24

ТРЪГНАХ НА ЛЕКЦИИ в края на първия месец от началото на учебната година. Не бях пропуснал много, но и всичко си беше същото. Същите незаинтересовани колеги или колеги зубъри. В началото на следването бях изпаднал в шок, когато някои преподаватели им обясняваха как четенето на книги ще се превърне за тях от работа в удоволствие. Иначе новите преподаватели приличаха на старите и хаосът, дори хаосът беше същият, както и липсата на информация за някои дребни детайли около следването.

            Няколко дни живях като примерен студент. След лекции не се застоявах в университета. Бързах да се прибера, освен ако не трябваше да чета в библиотеката. Всичките ми познати недоумяваха от странното ми поведение. Казвах им, че имам семейни проблеми, нищо повече. Не ми се щеше моята история да достига до повече уши. Вече знаех колко бързо подобни слухове се разпространяват и набират скорост. Ако моята наркоманска историйка станеше достояние на приятелския ми кръг, най-вероятно щеше да ми излезе шеговит прякор “Наркомана”, „Херцога” или нещо подобно. Вероятно бих оценил чувството им за хумор, но прякорите прилепват изключително лесно и често остават завинаги.

            Бях се превърнал в страхливо копеле, което пълнеше гащите при мисълта, че може пак да се издъни. Един-единствен път съм бил това, което наричат примерно дете – именно тогава. Себеотрицанието ми беше взело такива размери, че се страхувах да споря с нашите. Бях скапано мекотело, представете си ме като медуза примерно. Загубил бях способността си да говоря и споря.

            Имах своите аргументи, но можеха ли те да ме оправдаят? Мълвата беше заспала. Боях се да не я събудя и да не ме захапе за пореден път, а тя само това чакаше. Вече бе намекнала за възможностите си. Можеше да ме схруска с лекота. Веднъж бях излязъл слаб противник и не ми се щеше да си представям какво можеше да се случи при евентуална втора наша среща. Битка, в която тя би била по-силна и вместо да си играе с мен, направо би ме погълнала в дълбоката си паст. Не исках да й оставям и най-малката възможност да го направи, ценя кожата си. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 23

САМО НА АЛЕКС МУ СЕ БЕШЕ СЛУЧИЛА КОФТИ СЛУЧКА. Една вечер бил дръпнал заедно с Гришата, Бояна и Катя един джойнт и в края на това занимание си бил запазил съвсем малко фасче – колкото да има за две дръпки. Смятал да доизпуши фаса, щом се прибере, и си вземе душ, а после да си пусне филм. Бил безгрижно напушен и не му било до предпазливост – марихуанката лежала в джоба му, завита в парче станиол. Алекс вървял небрежно и вече си представял как се изляга на дивана.

Внезапно органите на реда му направили проверка. Пребъркали джобовете му, но при това свое действие не съставили протокол, както би трябвало по закон, а бързо иззели фасчето и последвали двайсет и четири тягостни часа в ареста.

Дилърът не пострадал ни най-малко. В конкретния случай Алекс нямал и бегла представа коя е тази личност, понеже друг бил купил тревата. След време, когато Тошо разбра кой е бил, се установи, че той още продава необезпокояван.

В ръцете на закона попадат дилърите с крехки гърбове, а войната срещу дрогата се изнася върху плещите на потребителите. Оказва се, че виновни са по-скоро търсещите, отколкото предлагащите. Сигурно затова полицията претърсва най-често за трева. Тя е толкова опасен наркотик, че полицаите са амбицирани да арестуват младежите, които си имат и най-беглото вземане-даване с него. До реални присъди рядко се стига. Често срещани са глобите и условните присъди, но има и действителни. Чувал бях за човек от една организация, носеща звучното име Промена, който излежал личното си количество джойнт зад решетките. Бутнали го в панделата и полежал цифра време, а навън го чакали жена и дете. Той се опитал да обясни гледната си точка на потребител, но никой не се интересувал от нея.

Алекс щеше да се справи със ситуацията. Беше си намерил добър адвокат, сблъсквал се често с марихуанени случаи в практиката си. Почти със сигурност Алекс щеше да се присъедини към мнозината тревомани, получили условни присъди.

Тошо пък си намерил нова работа – барман в заведение в Студентски град. Не се изненадах от новото му временно поприще. Тошо и барман са две същности, които вървят ръка за ръка.

- През цялото време дъни само чалга, копеле. Ужас, ти казвам, ужас! Усещам как ми се набиват в главата, чак сам почвам да си тананикам новите хитове, но това са рисковете на занаята. Трябват ми кинти и е временно. Единственото, което ми харесва, е, че е пълно с мацки. Не че искам да се занимавам с тях, не си го и помислям, но е хубаво, като има в какво да си оплакнеш очите.

- Чалга мацки?! Да не вземат да ти харесат?

- Повечето не, но има една сервитьорка, Мина. Трябва да я видиш. Супер пич е, с изключение на това, че иска да стане чалга певица. Не е като да не може да пее, справя се чудесно, а и е хубавичка. А пък циците? Само заради циците трябва да я вземат! Никога не съм разбирал мерките, но са около две шепи и половина едната – перфектният размер, нали? Да не ти казвам какво става, като ги разклати. На вечер събира повече бакшиши, отколкото аз за две седмици. Ще ми се да я закова, но не е толкова лесна.

- Да заковеш?

- Точно така, да ударя. Баща ми ме е учил винаги да заковавам жени, когато имам възможност. Баща ми беше голям идиот, докато не умря в онази болница в Германия. Обажда ми се и казва, че е много зле, а преди това се спукваше от майтапи – никой не беше сигурен дали говори сериозно, или не. Обажда се, аз си мисля, че е на майтап, и се хиля, а той да вземе да умре.

Разделихме се след половин час. Тошо, също като мен, изпитваше неистово желание да се прибере и да си почине. Цяла нощ беше будувал, нали беше ходил на купона и както обикновено всички се бяха изпонапили и изпонапушили. Тогава започнала същинската и неразбираема за трезвениците част на купоните: вилнеене във всички възможни форми. И така до сутринта, когато заспалите се събудили с тежък махмурлук, а онези, които не били спали, ограничили своите цели в живота до това да спят. Да спят, докато не се събудят и тогава пак да заспят. Да спят непробудно и да сънуват как изкарват целия си живот в спане.

Вечерта Тошо трябваше да ходи на бачкане. Това правеше притегателната сила на съня още по-силна. Разменихме си по едно “чао” и си обещахме скоро да се видим за повече.

На връщане обиколих през Народния театър. Когато минавах покрай шахматистите, към мен се приближи петдесетгодишен мъж с каубойска шапка и светло кожено яке.

- Хей, момче.

Мразя да ми викат момче. Аз да съм тръгнал да му викам „дядо”? Хайде стига!

- Момче, играеш ли на шах?

- Не съм играл отдавна.

- Какво ще кажеш за една партия? По пет лева на човек, победилият взима всичко.

Отказах, не ми се играеше на вързано, а мъжът със сигурност киснеше тук почти всеки ден и шансовете ми бяха прекалено нищожни. За да стане игра, противниците трябва да са равностойни. Побързах да се прибера вкъщи, където ме чакаше вечеря. Нашите бъбреха приятно. Изглеждаха спокойни, но знаех, че спокойствието им е привидно. Под него все още съзирах петната на съмненията, готови да избият всеки момент.

Изгледахме шаблонния американски филм, който вървеше по телевизията: 50 минути, които стават, и 40 минути блудкав край, развалящ всичко. Спокойна семейна вечер със скрити елементи на напрежение. Какво мога да ви кажа повече?

Пържена риба

На Вероника Симеоновна. 

Рибарят се прибра с богат улов от язовира, хвърли го на масата до жена си и подхвърли, че много му се яде пържена риба. После влезе да се къпе, защото на следващия ден отново щеше да е обикновен автомонтьор. Когато се върна в халат, рибата още стоеше на масата. Той погледна въпросително жена си, която вдигна рамене:

- Нали знаеш - аз не пържа, аз изгарям! 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 22

ПРЕЗ УИКЕНДА КРОТУВАХ. Изпитвах огромно желание да изляза с компанията, но майка ми за пореден път беше изразила опасенията си за чистотата на повечето ми приятели и особено на онези, които ме бяха търсили по време на домашното лечение.

            В неделя следобед се изпълних с увереност, че ако не изляза на чист въздух, ще опитам кое е по-твърдо: главата ми или някоя от обграждащите ме стени. Не изпитвах съмнение, че в този дуел бих заложил на стената и в крайна сметка реших да се поразходя. Една разходка на никого не е навредила, рекох си.

Есента не спираше да циганее и паркът Заимов беше изпълнен с майки с малки дечица и с ученици, избягали от час, за да играят тенис на маса или просто да седят като мен на някоя пейка и да пият бира. От възможността да се поразтъпчат на слънце се бяха възползвали и представителите на третата възраст от квартала. Поседях няколко минути, после се вдигнах и тръгнах безцелно. Отминах паметника Левски. Тъкмо се намирах до Народната библиотека, когато...

- Къде се изгуби бе, копеле? – сепна ме един познат глас.

Тошо ме потупа по рамото, гледайки ме въпросително.

- Къде беше изчезнал? Търсихме те, но тебе никакъв те няма. Майка ти спомена нещо за провинцията.

            Бях раздвоен. От една страна, се боях да не бъда забелязан толкова близо до леговището си рамо до рамо с Тошо. От друга, това беше Тошо, мамка му. Как да не се зарадваш на Тошо?

- Ходих на село – включих се в играта на майка ми. – Нуждаех се от малко спокойствие. А и не бях ходил там от... Нямам представа от колко време, но със сигурност повече от година и останах почти три седмици.

- А джиесема? Звъняхме ти, нали се сещаш, да кажеш какво става, къде се губиш...

– Изгубих го. В рейса се е изтърколил от джоба ми, докато пътувах. Малко преди Стара Загора се наложи да се прекачим на маршрутка, не разбрах защо, но вероятно тогава съм го изпуснал.

- Много си зле! Ние тук сериозно се бяхме притеснили за теб. Не можеше ли да звъннеш? То си е за теб де, нали изпусна купона на годината...

Тошо имаше предвид рождения ден на Мето, който се провеждаше на неговата вила в Железница през есента. Всеки знаеше кога е и се изсипваха познати от цяла България. Нищо, да приемем, че тази година съм бил на резервната скамейка.

Рискът си заслужаваше, все пак това беше Тошо, старо приятелче, не кой да е. Казах му, че имам около час, и вложих цялото си старание да се отдалечим от опасната зона. Тошо също нямаше много време и така се озовахме в градинката на Седмочисленици. Бездруго зимата скоро идваше и щеше да ни набута по заведенията.

- Какво става с другите? – поинтересувах се веднага щом намерихме свободна пейка.

Наблизо една симпатична мацка ме измери с очи. Не пропуснах да й отвърна с усмивка, но тя вече беше зареяла погледа си другаде.

Тошо ме информира накратко за актуалното състояние на компанията. Почти всички си бяха намерили работа. Останалите обикаляха Родопите и вероятно щяха да се върнат в София с лошото време. 

Из "Една и съща нощ" - Христо Карастоянов

"Момче младо - говорел убедено поетът. - Ето сега един чалъм от мен. Купуваш си тетрадка. Сядаш и пишеш на първия лист - каквото ще да е. Стихотворение, разказ, няма значение, просто пишеш. На другия ден ставаш, късаш този лист, първия, смачкваш го и го хвърляш. И пишеш на следващия - той вече ще ти е първи в тетрадката, нали така? На третия ден ставаш, късаш, хвърляш и пишеш! Следиш ли ми мисълта? И така - докато тетрадката свърши. Купуваш си нова и почваш същото отначало... Това е цялата философия, друго няма. Някъде към десетата тетрадка може евентуално и нещо да се получи."

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 21

СЛЕДОБЕД НЕ СЕ СДЪРЖАХ И ИЗЛЯЗОХ. Исках отново да почувствам аромата на мръсните софийски улици, заради който у пешеходците се промъква желание да се снабдят незабавно с противогаз. Този мирис ми липсваше. Никога не се бях застоявал толкова дълго на едно място, колкото по време на абстинентния си период. Обикновено разреждах денонощието с поне едно излизане, често и с повече.

Не крачех безцелно. Измъкнах се от вкъщи под предлог, че отивам да проверя програмата си за университета, и смятах наистина да го направя.

Няколко минути по-късно бях пред Ректората. Прекосих бариерата и се озовах във вътрешното дворче. Беше късна есен с привкус на циганско лято. На пейките бяха накацали студенти, които нямаше да отлетят на запад за зимния семестър. Не се загледах по тях. Устремих се към портата на това здание. В представите на мнозина тази порта е като отвора, през който един световноизвестен тракийски музикант се спуснал в подземното царство в търсене на любимата си. Но студентите нямаха късмета на тракиеца. В подземията на Ректората не ги чакаше адската мацка, а сблъсък с могъщата административна бумащина, която, пак според мнозина, е есенцията на обучението в столичния университет. При първите съприкосновения с нея повечето студенти изпадат в истерия, повтарят въпроса “Защо?!?” най-малко хиляда и един пъти, по-смелите направо крещят, а на всички им се ще дружно да си изскубят косите, да ги хвърлят на земята и да подскачат около два часа отгоре им.

Тълкуването на административната бумащина най-често води до хипотезата за подготовката за истинския живот. Структурата на Софийския университет наподобява тази на държавата, особено администрацията, тъй като има за цел да подготви студентите за живота навън в неговата ужасяваща цялост. Според някои тази тактика намалява броя на самоубийства на младежи на възраст между 20 и 30 години, а други изтъкват, че ако Кафка бил възпитаник на образователна институция с подобни методи, „Процесът” и „Замъкът” щели да бъдат същински тухли.

Бях изпълнен с увереността за неизбежна среща с някой познат, но исках първо да изпълня задачата, която сам си бях поставил. Поех нагоре по стълбите и скоро се изправих срещу таблото с програмата – тазгодишния противник във втория боксов мач от турнира “бакалавър”. Извадих тефтер от раницата, сраснала се както обикновено с гърба ми, и се заех настървено да преписвам. В онзи ден програмата ми отреждаше един брой сутрешна лекция и упражнение за десерт. Изглежда обаче поне днес щях да остана недохранен със знания, понеже и двете занимания се бяха състояли в късната сутрин.

Беше петък и по всичко личеше, че чак другата седмица щях да отпразнувам триумфалното си завръщане в университета. Не ми оставаше друго, освен да се върна на двора.

Спуснах се по стълбите, като пътьом минах през кафенето на близначките. Отбелязах, че през новия семестър близначките бяха напуснали, и си взех капучино. Навън грееше слънце и с нетърпение се пльоснах на първата свободна пейка.

Отнякъде изскочи познатата мутра на Благо. С 29-те си години, средния си ръст, мургавата кожа и желанието да бъде студент до края на жизнения си път той беше типичен пример за университетски безделник. Не се интересуваше от това, което учеше, и не стъпваше на лекции. Запълваше времето си с киснене на двора или в някое от университетските кафета, в пиене на бира и кафе, в пушене на трева, в разговори, или по-точно в спорове с други хора.

В клуба на студентите безделници (наричан от други Клуб на вечните студенти) членуваха мнозина. Аз не се числях към редиците им, но сред тях се срещаха любопитни индивиди, с които поддържах непостоянни контакти. Други отбягвах, понеже имаха нездравословния навик да са перманентно пияни. Колкото и да обичам да си пийвам понякога, никога не съм си позволявал да злодействам над своя организъм така, както правеха тези хора. Те бяха оставили в мен неизличимото впечатление, че пиенето за тях е спорт, а те всеки ден се състезават помежду си за световната титла.

Кафявите очи на Благо мигаха на червено от изпушената току-що цигара с трева, когато той се стовари на пейката до мен.

Благо обичаше да разказва за себе си, а историите му бяха напълно безумни. Опитваше се да ходи с няколко жени едновременно и това ме изумяваше. Аз редовно се натъквам на трудности при контактуването с извънземните от Венера и често оставам с впечатление, че те далеч не идват с мир, но Благо беше друга работа. Той оперираше с жените така, както вие и аз можем да сключим двете си ръце и да въртим палци. На всичко отгоре вписваше сексуалните си авантюри в син тефтер, изпълнен със ситно изписани имена и истории. За него университетът беше ловна зона за сексуални еднодневки.

Както се беше случвало и преди, неговите истории предизвикаха интереса ми за около половин час. И тъй като не съм надарен с най-голямото внимание на света, скоро Благо ми омръзна и изпитах желание да избягам от компанията му. А и трябваше да се прибирам, за да не събудя подозрението на майка ми.

Петъчният следобед ме изненада с дъжд напук на прогнозите на синоптиците за сухо слънчево време с променлива облачност. Прибрах се вир-вода и се наврях под душа. Усмивката не искаше да слезе от лицето ми. Чувал съм за подобен случай с една котка, която се усмихвала толкова упорито, че високопоставена психопатка с мания за обезглавяване наредила на подчинените си да й отрежат главата. Независимо дали тази история е вярна, или не, аз се усмихвах като тази котка.