Престъпник

Хирургът Димитър Иванов се събуди към три часа и скочи от леглото си. Причуваше ли му се, или някой тършуваше във всекидневната? Той наостри слух, но трополенето продължаваше. Не! Истина беше! В съседната стая имаше някой. Димитър Иванов по навик посегна да разбуди съпругата си, преди да се усети, че тя беше заминала на командировка в спа хотел в едно далечно планинско селце, където покрай работата се киснеше в минерални води във всяка свободна секунда. Синът му нямаше да се прибира тази вечер и той беше съвсем сам в тристайния апартамент в един нито централен, нито съвсем краен квартал.
След първоначалния уплах първата мисъл, която му хрумна беше: „О, не! Пак ли?” За последните три години крадци бяха влизали в жилището цели 5 пъти, за което спомагаше и фактът, че се намираха на първия етаж. Веднъж дори беше успял да мерне как крадецът се измъкваше тичешком по улицата и той дори му беше подвикнал някакви гневни думи в безсилието си. В един от другите случаи пък, когато не си бяха вкъщи, съседът от третия етаж на кооперацията от другата страна на улицата, се беше обадил на полицията и им беше казал, че в тъмния апартамент тършуват двама души с фенерчета. След двайсет и пет минути беше пристигнала патрулка, а тогава крадците вече се изнизваха. Когато те видяха полицията, се втурнаха да тичат, но патрулката беше дошла от обратната посока и докато правеше протяжни маневри, за да обърне и да тръгне след тях, те офейкаха. Полицаите просто бяха регистрирали случая и след това също бяха офейкали.
Не, този път нямаше да остави нещата така! В никакъв случай! Не, че в апартамента беше останало нещо кой знае какво за крадене, но въпросът беше принципен. Димитър Иванов затърси някакво оръжие, спря се на една масивна, но не прекалено тежка статуетка, грабна я и се втурна в хола!
Крадецът ровеше в чекмеджетата на секцията, а до него на земята беше пльосната раница, в която очевидно трупаше задигнатото.
- А, Вие ли сте? Драго ми е да се запознаем! Всъщност ние не сме си напълно непознати… За втори път идвам у Вас, а на апартаментът Ви му се носи славата из нашите среди. Щедър човек сте! Не се притеснявайте. След две минути свършвам и си тръгвам. Може да се върнете в леглото, аз съвсем не исках да Ви събудя… Простете!
Но Димитър Иванов нямаше никакво намерение да прощава на никого, а и реакцията на крадеца още повече го разяри. Той направи няколко крачки към натрапника, надигайки застрашително статуетката. Последният даже не трепна, а извади от колана си пистолет и го насочи към Димитър Иванов.
- Можеше да минем и без това! Не сте никак гостоприемен!
При появата на пистолета Димитър Иванов изпусна статуетката, удари си крака и зави от болка, но след това се окопити и по силата на някакъв непознат за него инстинкт, зашлеви шамар на крадеца. Докато държеше пистолета с дясната си ръка, натрапникът се хвана за бузата с лявата си ръка, после със същата бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и се обади на полицията като междувременно каза на Димитър Иванов:
- Горе ръцете!
Димитър Иванов вдигна ръце незабавно, а когато след три минути на вратата се позвъни, крадецът без да го изпуска от прицел, отиде и отвори. В стаята влязоха двама полицаи, поискаха документите и на двамата и попитаха какъв е проблемът. Крадецът веднага им обясни, че собственикът на жилището е имал наглостта да му удари шамар.
- И таз добра! – възкликна по-високият полицай.
- Хубава работа! Уж интелигентен човек, лекар, а тръгнал да бие шамари на хората!
Димитър Иванов пристъпи към полицаите и тръгна да им обяснява каква е цялата работа, но те на мига извадиха пистолетите си, насочиха ги срещу него, а след това чевръсто му сложиха белезници.
- Вече и лекарите станаха престъпници! – възмути се по-високия полицай. – Накъде отива тази държава? Ами че снощи докато обирали един драматург, той се пресегнал към нападателите и им бил по един чимбер! Горките хорица в момента са в психиатрия от шока! Така просто не се прави!
Димитър Иванов се опита отново да протестира, но вместо да го послушат, полицаите го замъкнаха в патрулката, откараха го в ареста и го заключиха. След няколко дни го осъдиха по бързата процедура. Дадоха му пет години и го бутнаха зад решетките. А телевизиите и вестниците пошумяха четири дни за този скандален случай. Шамар, представяте ли си?!!! Шамар! После обърнаха вниманието си към един учител по литература, който изпсувал, докато тринайсетгодишните му ученици го ритали по кокалчетата в голямото междучасие. Учител по литература да изпсува! Да, и образованието отдавна е отишло на кино! Хората с най-уважаваните професии вече станаха престъпници! И сега какво правим?