ПОЧТИ ЧОВЕК

Малкият човек ядеше почти сирене, караше почти кола, живееше в почти апартамент. Живееше почти живот. Работеше почти работа, за което му плащаха почти заплата. Усмивката му беше почти, сълзите му бяха почти. И само сърцето му и мислите бяха цели.

Чувстваше се много малък. Колкото прашинка, не, колкото атом. Не, нещо дори още по-малко. Което хем съществува, хем никакво го няма.

Той много искаше да го забележат и цял живот размахваше ръце, но беше като мравка, която се опитва да привлече вниманието на колите по магистралата. Животът изсвистя край него като мръсен и шумен тир. Въздушната струя го хвърли в канавката на смъртта. И аха да умре, появи се Смъртта и не го видя. Тя измърмори нещо в смисъл, че пак е станала глупава грешка. И си тръгна.

И така малкият човек продължава да живее, вече дори не се опитва да бъде забелязан от другите. Той често надига огледало към себе се и повече се притеснява, че дори сам не може да се види.