Рок

(На Елин Рахнев)

Когато забравих самотата си
и самотата не ме забрави
и шурна из артериите ми
и нахлу в предсърдията ми
и се сгуши в полулунните ми клапи
и един сняг ме валя с дни, месеци и години
и сянката ми излезе в стачка
и депресията ми си би шута
и ето ги трите сега: самотата, сянката и депресията
и какъв тричленен протест под ендокарда ми
и се замислих за Динко и за границата му
и станах бежанец в собствената си страна
и рецитирах Левски на скинарите, които искаха да ме сритат
и написах разказ за пътуване във времето и Ботев
и един фен на Ботев Пловдив искаше да ме бие
и ми стана зверски противно
и щях да напиша своя погнуса, ако чуждата не беше написана
и даже фалангите ми искаха да се издрайфат
и светът миришеше на ароматизатор в такси
и се опитах да преглътна снега, който изгори гърлото ми
и гласът ми секна
и са научих да пея със секнал глас
и затанцувах с разпарчетосаното си тяло
и открих поезията на цитоскелета си
и пролетта изпълни организма ми сред разцъфналата бяла зима
и събрах съставните си части от пода на един кенеф
и ето ме сега слепен набързо, така несъвършен, но пеещ
и се събрах
и се прибрах в дома на тялото си
и тялото ми се влачеше и пърхаше из улици, алеи, паркове
и ми стана някак намерено, някак завършено по един незавършен начин
и се събудих сред снега и направих снежна пеперуда
и призовавам пролетта, но не оная, синоптичната
и зъзна, но будувам
и развявам момини сълзи
и развявам момини сълзи