събота, август 22, 2015

Чудното изкуство на киното



1.
Сцената се точи от цели три часа. Напрежението в екипа расте като във филм на Хичкок. Режисьорът казва нещо на актрисата, но така тихо, че до нас не достига и думичка. Актрисата кима, режисьорът я потупва леко по лявото рамо и се отправя към екрана, от който наблюдава с трепет случващото се на снимачната площадка.
            - Хайде да правим дубъл – казва той.
            - Дубъл! – извиква първата асистентка.
            Следващите реплики са повтаряни толкова пъти, че са изпипани до съвършенство.
            - Тишина, моля!
            …
            - Звук?
            - Работи!
            …
            - Трийсет и пет. Две. Трийсет и пети дубъл.
            Скриптърът щраква клапата.  
            - Сет!
            - И… Начало.
            Актрисата крачи бавно по тротоара. В ръката си носи торба с покупки от близкия магазин. Телефонът й звъни. Тя прехвърля торбата от дясната в лявата си ръка и изважда мобилния телефон от чантата. Вдига слушалката до ухото си.
            - Ало!  
            Не чуваме какво й казват, но очите й се разширяват, тя изпуска торбата с покупките, после телефона и се свлича на земята. Камерата минава през разпиляната торба вляво от нея, спира се за десетина секунди на просълзеното й лице й и накрая замръзва върху мобилния телефон, на чиито дисплей е изписано ДЕЯН.
            - Стоп – казва режисьорът.
            - Стоп – извиква първият асистент.
            Мълчание.
            Мълчание.
            Мълчанието е повече от гробовно. Просто не е истина как всеки следващ дубъл става по-лош от предишния. А този е 35-тият. Може би затова никой не казва и думичка. Операторът прехапва устни. Звукарят с празен поглед чопли кожичката на левия си палец. Първият асистент гледа съсредоточено върха на обувките си.
            Режисьорът понечва да каже нещо, но думите засядат в устата му. Лицето му е плувнало в пот. Вената над дясното му око пулсира. Екипът на филма е притихнал. Всичко е в ръцете на режисьора, който все още не успява да изкара думи от устата си. Той поема дълбоко дъх, изпълва гърдите си с въздух. Ей сега ще се разкрещи, мисли си първият асистент, който доскоро е бил на друг снимачен процес, където доста се е крещяло. Положението си еба майката, мисли си звукарят. След неуспешния дубъл актрисата се е сринала в един пластмасов стол и е стиснала изнервено зъби.  
            Режисьорът отново не успява да каже нищо, разтриса се в леки хлипания и избухва в тих отчаян плач.

2.
Мълчанието е отстъпило място на суетнята на снимачната площадка. Осветлението е променено. Напрежението не е спаднало ни най-малко и продължава да бъде по Хичкок – сега то е точно като от известната сцена от „Психо”. Завесата на банята е дръпната рязко, а ножът проблясва, но първият удар още не е нанесен.  Режисьорът говори на актрисата, а ние все така не успяваме да доловим нищо от думите му. Актрисата поклаща глава, режисьорът я потупва леко по дясното рамо и се запътва към екрана. Щом сяда, пали цигара.
            - Да правим дубъл, а? – казва той.
            - Дубъл – повтаря първата асистентка.
            …
            - Тишина, моля!
            …
            - Звук?
            - Работи!
            …
            - Трийсет и пет. Две. Трийсет и шести дубъл.
            Скриптърът дава клапа.
            - Сет!
            - И… Начало.
            Актрисата крачи бавно по тротоара. В ръката си носи торба с покупки от близкия магазин. Телефонът й звъни. Тя прехвърля торбата от дясната в лявата си ръка и изважда мобилния телефон от чантата. Вдига слушалката до ухото си.
            - Ало!  
            Не чуваме какво й казват, но очите й се разширяват, тя изпуска торбата с покупките, после телефона и се свлича на земята. Камерата минава през разпиляната торба вляво от нея, спира се за десетина секунди на просълзеното й лице й и накрая замръзва върху мобилния телефон, на чиито дисплей е изписано ДЕЯН.
            - Стоп – казва режисьорът.
            - Стоп – повтаря първият асистент.
            Този път мълчанието е от около половин секунда и дори за този кратък период от време не остава пълно. Екипът избухва в аплодисменти. Първият асистент захвърля триумфално химикалката си на леглото. От суеверие скриптърът бърза да изпише първият дубъл на следващия кадър. Операторът отпразнува момента като решава най-сетне да отиде до тоалетната. Пикае му се още от 23-тия дубъл, но все е отлагал. Актрисата най-сетне си отдъхва. Само режисьорът още нищо не е казал, но по изражението му виждаме, че най-сетне всичко е наред.  Това е. На всички им е ясно, че дубълът не само се е получил, но може би това ще е един от най-силните моменти във филма.
            Режисьорът тръгва да казва нещо, после тръгва да казва нещо друго, а после  нещо трето. Очевидно е въодушевен. Мислите, които минават през главата му са толкова бързи, че остават неизречени. Чуваме само поредица от начални букви, които и да искаме, няма как да разшифроваме. Режисьорът успява да чукне юмрука си в юмрука на оператора, докато последния върви тържествено към тоалетната. Режисьорът размахва вдъхновено ръцете си и се усмихва, при което надига вежди и три хоризонтални бръчки прорязват челото му. Актрисата го прегръща горещо, след което изглежда силите го изоставят и, едва добрал се до стола си, той сяда. На екрана се върти последния дубъл.   
            Режисьорът отново се опитва да каже нещо, но не успява, разтриса се от силни хлипания и избухва в шумен щастлив плач. 
Публикуване на коментар