понеделник, август 24, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 13

УМИРАААМ! Не мога повече! Не издържа-а-а-а-а-а-ам! – тресях се в почти епилептичен припадък на единайсетия ден от домашния арест. Изпаднах в абстиненция точно в четири часа и три минути сутринта, като се погрижих с виковете си да събудя не само нашите, но и съседите в радиус от поне два етажа.
Настана какофония – викове, трополене на разчорлени хора в пижами, лаещи кучета, ожесточено тропане на ядосани съседи по вратата, които нашите някак успяваха да отпращат, макар да прииждаха на нервни вълни. В гласовете на нашите чувствах облекчение. Те бяха очаквали да изпадна в абстиненция и досега ги бях разочаровал в това отношение.
            Общата ни информационна затъмненост по въпроса за абстиненцията беше първият ми съюзник. Не че не бях засичал друсащи се с хероин из София. Те са прекалено внушителен брой, за да избегнеш подобна среща, но никога не бях разговарял с тях за херца поради незаинтересоваността си от темата. Затова и нямах представа, дали не съм закъснял с абстиненцията си. Всъщност бях закъснял, но нашите нямаха представа за тази малка и незначителна подробност.
Забавлявах се като дете. Досега не се бях опитвал да играя. Винаги бях смятал, че такъв опит би завършил отчайващо. Дали съм се лъгал, или екстремната ситуация и нетърпимата скука ме бяха накарали да бъда адски правдоподобен, но мамка му, успях.
Изживявах се като истински (дотолкова доколкото си го представях) наркоман в жестока, дори в зловеща абстиненция. Изкарах акъла на нашите, в по-голяма степен на майка ми, защото бащата отиде на работа към шест и половина и така изпусна голяма част от представлението. Гърчих се, виках с пълно гърло, хвърлях книги по вратата, подскачах върху леглото, търкалях се по пода, все едно някой се опитваше да ме удуши, заплашвах, че ще се хвърля от прозореца, извадих всичките си дрехи и ги разпръснах из стаята, буйствах, тресях истерично дръжката на вратата.
Трябваше аз да изиграя сцената с абстиненцията в “Трейнспотинг”, честно. Не, не бих могъл да го направя. Марк беше първообразът ми, моят ментор. Само благодарение на неговото изпълнение успях да изиграя тази роля. Създадох образа на въображаем абстинентен, но когато въображаемото докосне някое човешко същество, повлияе някак на възприятията му или се запечата в неговите спомени, то се превръща в реалност.
Продължавах вече четвърти час. След порядъчна порция гърч преминах към същинската част. Молех се, падах на колене, опитвах отчаяно да я убедя да ми донесе наркотици.
- Само отиди при Митко на Попа (дали някой Митко, който си е чукнал среща на Попа, не би останал изненадан, ако майка ми се приближи до него и се опита да го убеди да й продаде малко дрога). Дай му двайсет кинта. Кажи му, че е за мен. Моля те, мамо, имай милост, мамка му! Една последна доза и се отказвам завинаги! Ти... Ти знаеш какво трябва да направиш. Не знаете ли с баща ми, че е опасно да се спира хероинът така наведнъж. Трябва една малка доза, нещо като буфер, който да омекоти удара.
- Лъжеш ме!
- Отиди да провериш, ако не вярваш. Прав съм, а вие с баща ми рискувате здравето ми. Вярно, че искате да ми помогнете, но освен желание трябва да имате и представа как да го направите.
Майка ми се видя в чудо. Вярно, че и тя беше гледала „Трейнспотинг” (по мое настояване, нали е култов), но никога не си беше представяла, че ще преживее подобен филм. Разбих всичките й представи, бях наистина брутален, но какво друго ми оставаше? Какво си мислеше, майко, че ще ме превърнете в наркоман, а аз ще ви оставя на спокойствие? Вие поискахте наркоман и ето ви наркоман, и то специално за вас – абстинентен.
Редях молба след молба и бавно се промъкнах под кожата й. В един момент трябваше да спра. Малко оставаше да се пречупи и да хукне към Попа. За момент усетих как тя поиска да купи дрога от мое име от онзи, който не съществуваше. Изтръпнах, докато наблюдавах вътрешната й борба. Тази борба трая няколко секунди, след което майка ми успя да се съвземе, отказа да свърши работата и затръшна вратата от другата страна. Имам сериозни основания да предположа, че след това знаменито представление й се е наложило да потушава страстите с няколко валериана.
Не спирах да крещя и удрям. Нямах спирачка, бях набрал сериозна инерция.
- Трябваше да го направиш! Защо отказа?! Не знаеш как се чувствам. По-добре да съм мъртъв!
След половин час кротнах и се ухилих. Искаше ми се да се смея, но с огромни усилия успях да се въздържа. Нямаше как да не изпитвам удовлетворение – бях отбелязал първата точка в двубоя срещу нашите, най-сетне.


Публикуване на коментар