петък, август 28, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 17

БЯХ СЕ ОТПУСНАЛ НА ЛЕГЛОТО и от време на време хвърлях поглед през прозореца в търсене на воайорските си приятели. Едновременно с това четях исторически роман, чийто главен герой беше турчин, но не си спомням нито автора, нито заглавието. Главният герой се казваше Джеф или нещо подобно и беше вторият син на турския султан. Когато султанът гушнал букета, този Джеф се опитал да вземе властта, защото според суровите турски маниери неговият брат имал правото, щом се възкачи на трона, да му свети маслото. Джеф взел, че сгафил, като избягал в Европа, където го взели за мезе и го превърнали в политическа пионка, и той пропилял живота си в заточение като заложник. Имаше нещо общо между мен и главния герой от тази книга, не много, но имаше нещо в светоусещането, което ни свързваше. Не бях в състояние да определя какво точно е то.
Изгълтах романа настървено и тъкмо щях да се обърна към Керуак. Липсваше ми тъжният свят с безбройните му пътища, които никога не свършват и опират с двете си страни в бъдещето и миналото. Липсваха ми стопаджии и весели шофьори и смятах да си ги набавя чрез „По пътя”. Бях взел книгата в ръце и се готвех да погълна нейното съдържание, когато вратата се отвори и...
- Можеш да излезеш от стаята – каза баща ми. – С майка ти вярваме, че си се изчистил, но внимавай какво правиш. Ще те наблюдаваме! Още една грешка и ще се лекуваш там, където му е мястото. Ясно ли ти е?
Замръзнах с книгата в ръце. Не вярвах на чутото: бях станал мнителен.
- Чу ли ме? – повтори баща ми, непроумяващ липсата на обратна връзка.
Това беше, захвърлих книгата и отидох в хола при нашите.
- Дълбоко съм признателен, че помогнахте на моята милост да тръгне отново по правите пътища – изразих се свръхстерилно след цялото това четене и пуснах една очарователна усмивка.
От дълго време не бях общувал с никого освен с книгите, затова нека не ви прави лошо впечатление изборът ми на думи и подредбата им.
- Няма повече да се занимавам с глупости, обещавам.
- Няма да е добре да го правиш, защото ще загазиш – изръмжа с умиление татко.
Той целеше да ми напомни, че борбата още не е свършила и че тъкмо сега ме чака най-трудната част – въздържанието. По непостоянните ми отношения с цигарите и алкохола баща ми се досещаше за трудностите, които срещах с волята. Алкохолът, както вече споменах, употребявах на вълни – ту пиех много, ту мисълта за какъвто и да е алкохол ме отвращаваше. Колкото до цигарите, за последен път ги отказах преди четири месеца и това беше петнайсетото ми отказване от момента, в който бях пропушил.
- Няма, тате, отсега нататък съм чист като вода.
- Все пак имай едно наум и по дяволите, мисли, Никола. Добре си помисли, преди да ти хрумне да правиш каквото и да е – изгледа ме татко с острия си поглед и се отправи към хола, където шумно се стовари върху дивана.
- След малко ще вечеряме – сияеше от щастие мама. – И моля те, Никола, не забравяй думите на баща си.
Не можете да си представите колко високо ме издигнаха крилете на неочакваната радост. За дълъг период от време храненето за мен беше начинание самотно. А майка ми, за да отпразнува общата ни победа над тежките наркотици, сготви празнична вечеря. Преглътнахме прекрасната храна с подобаващо червено вино. Не пропуснахме да вдигнем наздравица в моя чест.
Развълнуван, не си давах сметка, че мълвата си бе дала почивка. Тя не упражнява постоянен натиск – така изтънява и изчезва малко по малко, но атакува на подстъпи и винаги идва нечакана. В еуфорията не съзнавах това. Все пак се бях завърнал от света на хероина. Алилуя!


Няма коментари: