събота, август 15, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 4

РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ ЗАКЪСАЛ НАРКОМАН на следващата сутрин. Събудих се и пристъпих в кухнята, воден от желанието за обилна закуска. Бях кръстосвал страната на автостоп, а това изморява. Автостопът е това, което е, и не е интересен за разказване. Вземете „По пътя” на Керуак, която се води за най-добрата му, или поне за най-известната му книга. Повечето стопаджии, които познавам, не я харесват толкова. Едно от най-очарователните неща в нея е именно хаотичното пътуване на стоп, но те са го усещали нееднократно и когато стане дума за Керуак, предпочитат „Бродягите на Дхарма” или „Ангели на самотата”. Затова нито дума за стопа.
По време на летни пътувания не се храниш редовно и не че в конкретния момент чувстваш някакъв дискомфорт, но когато се върнеш, ти се иска да изсипеш цялото съдържание на хладилника в корема си. Когато пътуваш, се задоволяваш с малко, а в дните след връщането ти се ще да тънеш в охолство.
На масата заварих нашите, запалили по цигара. Не бяха пушили от години. Запитах се каква ли е причината за тази промяна, а те вместо с усмивка ме посрещнаха като глутница кучета.
- Ти ми кажи. Ти ми кажи бе, келеш с келеш – извика баща ми.
Нахвърлиха ми се и заджавкаха. Крещяха истерично как съм могъл да стигна до дъното, до истинското дъно, разбирате ли, хероинът бил най-лошото. Не си били и помисляли, че ще проявя подобни наклонности. Бил съм тръгнал по лоши пътища, които щели да ме изведат сред утайката на обществото. Това ли съм искал? Така ли ме били възпитали? Нима не ми били дали цялата си обич?
Присъствах на най-безумната лекция в целия си дотогавашен живот, напомняща на обвинителната реч на прокурор от посредствен адвокатски трилър. Опитах се да кажа нещо, да се защитя, но каузата беше загубена. Сцената наподобяваше съдилище в стил Кафка – подсъдимият присъстваше чрез отсъствието си, а в неизречената вина нямаше и капка съмнение. В един момент всичко това ми дойде в повече и се развиках от гняв, но не успях да постигна нищо, освен да накарам нашите да вдигнат децибелите.
- Трябва да се измъкнеш от дрогата – убеждаваше ме майка ми.
- Ние ще ти помогнем – пригласяше баща ми.
Опитах се да изтъкна, че не разполагат с нито едно обективно доказателство за прегрешенията ми, но те не слушаха гласа на разума. За тях той беше гласът на абстиненцията и водени от убежденията си, те продължаваха да ме убеждават да откажа хероина.
- Писна ми от глупостите ви. Внушавате си бе, хора!
- Ако бяхме само ние двамата с майка ти, може би щеше да имаш право, че си внушаваме, ама не сме само ние! Трябва ли да изреждам, Никола, докато не проумееш, че игричката ти свърши!
Игричка? Господи!
- Много добре ме разбираш, не се прави на онеправдан!
- Побъркали сте се бе, хора! Махам се оттук!
Крайно ядосан се прибрах в стаята си, надух Underworld до дупка и разтворих любимата книжка с дзен притчи. Не съм особено религиозен или духовен човек, но дзен притчите са нещо друго. Те успяват да ти покажат, че проблемите са резултат не на нещо друго, а на гледната точка, и че моментът е всичко. Любимата ми притча е за един селянин, който работи на полето, но е подгонен от тигър. В опит да избяга той стига до пропаст, сграбчва дива лоза и увисва. Отдолу се появява друг тигър, готов да го разкъса. Две мишки – черна и бяла, започват да гризат лозата. Всичко е ясно – селянинът скоро ще падне и ще бъде разкъсан. В този момент той забелязва една дива ягода до себе си, откъсва я и – колко сладка е тя! Истински триумф на мига. Не съществува нищо освен настоящето. Миналото и бъдещето са илюзия, породена от определени граматични категории, нищо повече.
Почетох малко и както можеше да се очаква след нощните премеждия по пътя, изпаднах в дълбок сън.
Раздразнените от поведението ми родители се чудили известно време какво да правят и след дълго обсъждане решили да ми отпуснат пробен период. Което ще рече, че за малко ме оставиха на мира.


Публикуване на коментар