сряда, август 19, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 8

СЪНИЩАТА НИЩО НЕ МИ КАЗАХА, даже никакви ги нямаше. Когато съм силно притеснен, не сънувам, често не мога и да спя. Но нали моментът на събуждането е по-мъдър от момента на заспиването, така че щом отворих очи, решението беше повече от ясно. Щом не искат на мен да повярват, на кого ще повярват? Вероятно на онези тестове, от които по принцип се опитваш да избягаш, защото се опасяваш, че ще надушат марихуанката в кръвта ти. А тя преседява достатъчно дълго някъде там, за да те закопае в най-неподходящия момент.
Изскочих от леглото. Исках да ми направят теста веднага, но нашите още бяха на работа. Беше късен следобед, връзката ми ключове я нямаше, а вратата беше заключена. Обикалях апартамента в опит да се разтъпча, а в главата ми като развалена грамофонна плоча се въртяха магическите думи: ИЗСЛЕДВАНИЯ, ТЕСТ ЗА НАРКОТИЦИ, ЛАБОРАТОРИЯ. Един път преминал през теста, който щеше да докаже правотата ми, щях отново да съм втори курс, да бръмча по лекции в Ректората – това тъмно свърталище на застоял въздух, миризма на пот и на факултета по славянски филологии. След завършването щях да работя по специалността като редактор на книги или нещо от сорта. Сигурен бях, че ще се получи. Покрай родителите си познавах достатъчно хора от бранша и дори без тяхната подкрепа се очертаваха сериозни изгледи за успех.
Онзи следобед аз чаках, чаках, чаках и си мислех, че ей така, ще прекарам целия си живот в чакане. Седях на канапето в хола и оперирах хищнически с дистанционното. Нетърпението се пренесе върху него чрез нервните тикове на пръстите ми. Картинката наподобяваше на сцената от филма „Стената”, в която онзи доволно психясал тип, господин Пинк Флойд, седи на диван пред телевизора и яростно блъска по копчетата на дистанционното, набирайки номера на онази, която отсъства, защото е с друг. Така и аз седях на дивана и сменях с небивало ожесточение каналите, но без да набирам телефонен номер, а просто за да минава времето. Накрая щракането ми омръзна, загледах се в някакъв не особено смешен комедиен сериал и се случи неизбежното – задрямах.
Събуди ме скърцането на вратата. Майка ми влезе в хола и ме захапа с очи, още не беше на себе си. Учудващо, това не ме докосна по никакъв начин. След двучасовия сън бях във форма и се нахвърлих върху тях.
- Утре ще ми направите тест за наркотици. За мен това е възможност да ви докажа, че не съм се друсал с хероин, а за вас – да проверите какво е действителното ми състояние, без да се осланяте на предположения.
След кратък разговор те се съгласиха с мен. Не ми вярваха, а аз използвах момента да ги предупредя за марихуаната – нямаше как присъствието й в кръвта ми да остане незабелязано. В сравнение с хероина марихуаната си е едното нищо и вече знаех, че скоро няма да има проблем да пафкам, само да не се занимавам с херца. Баща ми се зае да търси място, където да направим теста, а аз се замислих. Благодарение на недоразуменията нашите бяха подмладили убежденията си с малко повече от двайсет години. Защо ли не изпитвах и капка удоволствие от това?


Публикуване на коментар