събота, август 22, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 11

СЛЕД КРАТКО ОБСЪЖДАНЕ В КУХНЯТА, от което до мен се процеждаше тихо шушукане, внесоха телевизор в стаята ми. Никога не съм искал да имам телевизор в стаята. Представител съм на поколението, което почти изцяло живее без телевизия, и се гордея с това. Ако искам да гледам филми или сериали, свалям ги от интернет. Ако имам време и желание, чета книги или се ровя в мрежата. Но сега нямах интернет, а не ми беше и до четене.
            Зомбирах се в телевизора. Самият момент на вторачване е най-налудничавото нещо в телевизията. Преди две години се пребих жестоко с колело. Работеше само предната спирачка и уж щях да внимавам, когато се пуснах по задачи. На връщане бях набрал скорост, когато един микробус ме засече. Набих предна спирачка, колелото се завъртя, изхвърли ме напред и падна върху ми. Получих сътресение на мозъка и ми забраниха да гледам телевизия, да чета и да използвам компютър за две седмици.
            Нашите винаги гледат телевизия, докато вечерят. Това са малкото случаи, в които и аз зяпам. Тогава обаче трябваше да се въздържам и наблюдавах техните лица, озарени от синкавото сияние на екрана, в продължение на две седмици. Малкият екран поглъщаше вниманието им и те си говореха видимо по-малко, коментирайки най-вече телевизионни предавания и филми. Когато нямаха работа или не четяха, телевизорът беше техният живот.
            След няколко часа вторачване майка ми влезе при мен.
- Сигурно ще ти е трудно, Никола, но трябва да го направиш. Това е единственият начин – рече тя. – И на нас не ни е лесно и дано го разбираш. А и за теб ще е далеч по-неприятно да постъпиш в клиника, нали? Затова имай едно наум и се дръж като голям човек.
По телевизора вървяха новини. Някакъв влак отново се бил подпалил, за късмет нямало жертви, нов случай на корупция, нови закони, нищо ново.
Усмихнах се толкова тъпо, колкото можах, и казах самоиронично:
- Да, мамо, ще бъда послушно момче.
Майка ми до такава степен не бе на себе си, че не усети иронията.
- Имаш ли нужда от нещо, Никола? – поинтересува се тя.
- Да, мамо – казах.
Очите й бяха зачервени и влажни. Явно беше плакала.
Изброих няколко заглавия на книги. Щях да оползотворя заточението, като почета на спокойствие. Като всеки заклет читател имах в главата си цял невидим рафт с непрочетени книги, който постоянно набъбваше. В реалния живот времето за четене никога не стига.
Майка откликна на молбата ми, отиде до Градската библиотека, до две книжарници, където потърси три нови романа, и до съседка с богата лична библиотека. Върна се, връчи ми книгите, постоя при мен, но нямаше какво да си кажем, и излезе от стаята. Освен с книги разполагах с компютър без интернет, тоест все едно нямах компютър.
Майка ми си взе отпуска, за да се занимава само с мен. Това беше прецедент, не бе почивала от години. Именно нейните ръце бяха избутали издателството до сегашното му престижно място. Успехите бяха плод на нейния упорит труд. Тук естествено не изключвам баща ми, но той се занимаваше по-скоро със самите книги, отколкото с издателството.
Двамата не влизаха много-много при мен. Изглежда очакваха да изпадна в криза, да започна да се гърча, да ги моля за една дозичка, да падна на колене пред тях, само ми намерете дрога, какво ще правя, мисля, че умирам, толкова сте коравосърдечни, няма ли да се смилите над мен, нали сте ме създали, хайде де, може и някакви хапчета, определено с шибани хапчета ще ми е по-добре, защо ме мъчите, знаете ли колко ми е зле, не, не знаете и никога няма да проумеете, това е като да умираш.
Въздържах се от крайности. Кротувах и прелиствах страниците на Виткевич, който освен на куп пиеси е и автор на текст за въздействието на различни видове наркотици върху творческия акт, и често се усмихвах беззвучно на прочетеното.
Домашното заточение едва сега започваше.


Публикуване на коментар