четвъртък, август 13, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 2

ИСТОРИЯТА НА МОЕТО ПРЕВРЪЩАНЕ В НАРКОМАН започна през една топла вечер в началото на лятото на една пейка край НДК. Там с приятели пиехме бира, обсъждахме Пелевин и се канехме да отидем на представянето на една книга. На каква книга - сигурно ще попитате, защото всеки знае, че младото поколение не чете много. Е, и Камен ме попита същото.
- На последната книга на един писател, стар приятел на майка ми. Май се познават от ученици – отговорих му аз.
Въпросният писател беше един от най-близките приятели на моето семейство. Той беше свързан и с бизнеса на нашите, които притежаваха издателство.
- Добре, но за какво става дума в тази книга, Никола?
Камен често ставаше непоносим, когато подпийнеше – просто обичаше да спори, да се хваща за всяка дума, а го правеше по доста агресивен начин. Отдавна не му се връзвах.
- Не съм я чел, само я прегледах отгоре-отгоре. Но знам, че се чака отдавна, писателят не е публикувал от шест години. Носят се слухове, че това ще е романът на годината, може би на десетилетието. Липсващият голям роман за прехода или някакъв хуй от сорта.
- Литературата на големите форми не беше ли в криза? – усмихна се Камен.
- Трудно е да се каже, но не бих се учудил, ако този роман е книгата на годината или на десетилетието. Много фактори говорят за това, най-вече критиците.
- Не ми пука за критиците, копеле. Кажи ми ти какво мислиш?
- Това е романът на едно друго поколение. Нас ни няма, отсъстваме.
Онзи ден всичко вървеше като по ноти. Бяхме весели и леко замаяни от бирата и всеки миг щяхме да се понесем към културното мероприятие.
- Оставете литературата за момент – прекъсна ни Петър, който също беше от филологията. Никой друг от компанията не беше дошъл. Разбирате ли, повечето хора не се интересуват от литературни събития. - И бездруго отиваме на представяне в „Хеликон”, където това ще е единствената тема за разговор. Запазете ентусиазма си за тогава, а сега по-добре да врътнем този джойнт и да тръгваме.
Дани поклати глава одобрително и Петър с усмивка на предвкусващо блаженство надигна един сочен джойнт към устата си, подържа го там, докато не се строихме в импровизиран кръг, и го запали. Завъртяхме го бързо, дори не пуснахме лига, защото, мамка му, наистина трябваше да влизаме, и най-вече аз. Нали ме очакваха.
Джойнт. Неслучайно битието ми на наркоман започва с тази дума и ви съветвам да я запомните добре. Всяка лелка, която срещнете на улицата, както и повечето от хората, които не употребяващи наркотици, биха ви казали, че от джойнта се започва с дрогата. А се свършва… знаете къде.
След джойнта се отправихме към книжарницата, спуснахме се по стъпалата, посрещна ни ужасна глъчка. И по дяволите – там се намираха майка ми, баща ми, дядо ми, баба ми и всевъзможни други роднини и семейни приятели, които наведнъж ме атакуваха със здрависвания. Не ми беше особено приятно. Когато над мен се струпат повече от трима души, които говорят един през друг и от време на време ме хващат за ръката, сякаш така ще ги чуя по-добре, чувствам личното си пространство застрашено. Бях напушен и си мислех, че веднага ще забележат моето не съвсем адекватно състояние, но знаех, че това е паранойката, първата приятелка на джойнта.
Тоест бях пушил и преди. Тогава какво прави този ден толкова важен за моето скорошно превъплъщение в наркоман?
Преди да се установим до НДК, бяхме купили марихуаната от Миро, тогавашния дилър в парка, сам дългогодишен хероинов наркоман. Той се гордееше, че се друса, и тъй като вече беше почти на петдесет и беше отдал на наркотиците целия си съзнателен живот, бе придобил нещо като култов статус и частична известност. От време на време образът му се мяркаше по вестниците. Веднъж го зърнах и в сутрешния блок на bTV, където не каза нищо по-различно от това, което повтаряше до безкрай на всеки срещнат: ”Вижте, пичове, аз се бода, винаги съм се бодял, е, преди имах магазин, можех да започна бизнес, но това вече е толкова далеч, че почти не си го спомням. Да не пропусна, и винаги ще се бода. Не мога да се откажа.”
Всъщност Миро беше хитро копеленце. Мотаеше се нон стоп из парковете, където въртеше дилърската си търговийка и успяваше да се изплъзва от куките, които го държаха под око. Бяха ми казвали, че той няма гръб, някой, който да го покровителства, и ако го пипнеха, щеше да лежи. Един ден бях свидетел, как той се умилкваше като котарак около една мацка, която му върза и се погушкаха. После уж отиде някъде по работа и изчезна. Не се мерна повече, а на мацката й липсваха двайсет кинта. Това ясно разкриваше що за човек е Миро, мамка му.

Носеха се слухове, че той се ебавал с клиентите си и понякога слагал херца в джойнта. Те направо откачали, щом се напушели. А в онзи ден джойнтът наистина си го биваше и ние летяхме из книжарницата с чаши вино в ръце, и се прехласвахме по прочетените изречения, все едно наистина ни харесваха, подхвърляхме помежду си реплики и си намигахме, изобщо готин филм. 

Няма коментари: