петък, август 21, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 10

И СТАНА ЧУДО, ПРИЯТЕЛИ! Идеята за теста проработи. Но не при вашия скромен и сдухан от последвалите събития герой, а при сополивия Пешко, който за малко щял да повярва в Господ, щом разбрал, че е чист. Според резултатите в кръвта му присъствала единствено марихуана, крайно безобидна субстанция в неговия случай. Чичото се усмихна и го прегърна. Значи момчето през цялото време е било право и в конкретния случай наистина не било виновно. Чичото се зарече да съди до дупка онези, които са натопили племенника, и двамата си тръгнаха от болницата, оставяйки последствията от тази очевидна грешка на мен.
            Аз се оказах дългогодишен хероинов наркоман. Когато сестрата донесе листа с резултатите и прочетох какво пишеше там, краката ми отмаляха, но баща ми бързо ме освести с агресивно разтърсване, след което с усмивка ми рече, че не мога да отричам повече.
- Всичко е ясно, Никола. Отдавна си го крил от нас. Това вече не очаквахме от теб. С майка ти се залъгваме, че отскоро си започнал, съжаляваме те, блъскаме си главите как да ти помогнем, а ти? Ти!
Какво? Как може да се случи подобно нещо? Вероятността е толкова минимална, че направо никаква я няма, ни беше уверила медицинската сестра, преди да вземе пробите. По принцип бих й повярвал, ако нещата не опираха до мен.
Когато нещата зависят от човек, винаги може да стане объркване. Мъдростта на вековете е доказала, че всеки поне веднъж в живота си осира цялостно пейзажа, или най-малкото прави внушителна издънка, която му струва скъпо. “Човешко, твърде човешко!”, въздъхнах с думите на умен философ, заразил се според някои с глупава венерическа болест, но на баща ми хич не му беше до философия.
- Не, не ми обяснявай! Не ми говори! Не искам да те слушам! Не искам да те мисля! Не си... Не си ми вече син! Не... За съжаление си! От това човек не може да избяга. Но не те разбирам! Защо го направи? Защо?
Сред тази внушителна поредица от „не”-та предчувствах, че положението е повече от лошо. Беше невъзможно да запазя спокойствие, но се опитах. Получи се кратка, едва няколкосекундна медитация. Представих си абсурда, в който се намирах, като страничен резултат на двигателя на космическия кораб, на който по невероятна случайност били качени двама стопаджии – секунди след като били изхвърлени в открития космос от вогонски пътностроителен космически кораб. Тази неволна литературна асоциация изкристализира в мимолетна усмивка на устата ми и под нейното влияние смело възразих с едно:
- Но...
Ако имах възможност да разтегля мисълта си, щях да подходя афористично и да заключа, че историята на човечеството е не друго, а история на различни грешки, като се започне още от първородния грях на Адам и се продължи с по-нататъшната човешка история чак до ден днешен. Бях готов да се впусна във внушителна словесна импровизация, но баща ми ме спря.
- Не! – като с бръснарско ножче отряза той.
Начаса млъкнах.
Сега забравете всичко, което казах дотук, и си представете за секунда, че тестът е положителен. Че няма грешка. И какво? Съществуват ли изобщо наркомани? Какво всъщност означава да си наркоман? Ако това е да се опияняваш със забранени субстанции, тогава всичко зависи изцяло от властта. Защо марихуаната е нелегална, а алкохолът и цигарите не са? Защо в началото морфинът, амфетамините, хероинът, кокаинът, LSD-то и кой знае още какво не са били забранени субстанции? Преди сто години, малко след създаването му от Байер, съм могъл спокойно да се друсам с хероин.
Аспиринът и хероинът са далечни братовчеди, не е ли забавно? Наименованието му дошло от наблюденията, че взимащите хероин са се чувствали геройски (heroic). След няколко години херойство златните години на херцата отминават и обръчът се затяга – хероинът преминава в нелегалност.
Да не забравяме предписанията. Да изгълташ шепа хапчета в борба с психичните си проблеми, диазепам например, за някои е форма на надрусване, а за други – форма на лечение. Но къде е границата между двете и не е ли тя привидна? Надрусването не е ли лечение в определен смисъл на думата? Нима тези, които пият хапчетата по предписание, не са наркомани? Какво да кажем тогава за алкохолиците и заклетите пушачи? Понякога имам чувството, че всички са наркомани, друг път – че никой не е.
Сега да се върнем в болницата, където все още стоях облещен и се питах откъде ми е дошло. Въпреки объркването веднага си спомних една история за медицинска грешка на баба ми. Веднъж тя отишла да й направят рутинни изследвания, дала каквото трябвало и зачакала. Нямало какво да очаква, чувствала се отлично, не се била разболявала от месеци. Седи тя, а сестрата отваря вратата с каменно изражение. Ръката й трепери, когато прочита диагнозата: рак на не знам какво си в напреднал стадий. Баба ми изпада в паника. Сестрата извиква лекарка, която гледа резултатите и не вярва на очите си. Няма начин баба ми да е толкова болна. В този момент тя обръща листа и открива, че диагнозата на баба ми е на обратната страна. Действието се развива в зрелия соц, в момент когато в болниците трябвало да пестят бланките, на които изписвали диагнозите. Така баба ми в рамките на петнайсет минути се разболяла от рак и като по чудо оздравяла. Искаше ми се да напомня на баща си тази история, но той продължаваше да ме гледа с такъв поглед, че не бях в състояние да изрека и дума.
Направих равносметка. Сам бях успял да потвърдя мълвата, че съм наркоман. И то само с два хода! Предстояха ми дни, в които щях да разполагам с предостатъчно време за размисъл и малко по малко щях да стигна до заключението, че създалата се ситуация, ако не друго, щеше да ми даде възможност да опозная мълвата отблизо. Да проникна в нея, да вървя по стъпките й, да проуча с педантично внимание механизма й, воден от амбицията да го унищожа. Вече имах представа, че този механизъм е деликатен и не можеш просто ей така да го стъпчеш, това е прекалено явно. Трябва да действаш подмолно като самата нея, да намериш уязвимо място сред зъбните й колела, които преживят информацията и я деформират, да пъхнеш там малко камъче и сложната система да се саморазруши.
Ако убиеш мълвата показно, ще привлечеш внимание. А когато вниманието се фокусира върху нея, тя възкръсва по-страшна от преди. Воден от тези съображения, престанах да действам срещу нея на повърхността, но отдолу махах ожесточено с крака и планирах ходовете си с надеждата, че някой ден бих могъл да спечеля тази битка.
Прибирахме се дълго тази сутрин, потънали в мълчание. Хората бяха отишли на работа и вече трескаво се трудеха. Потокът от коли отдавна беше изтекъл, оставяйки „Мадрид” във властта на трамваите. Обедната почивка още беше далеч. Всичко живо спеше в действие. В такива ситуации мълчанието е мъчително не само по себе си, а защото нямаш представа какви мисли се въртят в главата на човека до теб.


Публикуване на коментар