вторник, август 25, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 14

ПРОДЪЛЖИХ С БУЙСТВАНЕТО ОЩЕ ДЕН, но вече не толкова интензивно. Това се оказа изтощителна работа, не бях достатъчно издръжлив физически, за да поддържам задълго образа на абстинентен. Отначало се въодушевих. Защо не пробвам второ висше в НАТФИЗ? Актьорството ми отива. Като малък обичах да лъжа със или без повод, правех го постоянно, дори за най-малките неща. Постепенно се укротих, но като абстинентен си спомних какво удоволствие ми доставяше да лъжа и преоткрих актьорството като възможност за лъжа. Междувременно си дадох сметка колко трудно е предаването на крайни състояния като абстиненция. Не знаех дали ще се справя, ако всеки ден трябва да се правя на някой друг.
Умелото слагане на чужда маска е изкусно умение, но още по-трудно е да я задържиш на лицето си, да се превърнеш в нея, да станете едно цяло, докато изведнъж не се окажеш другия, а после отново да се върнеш в себе си. Тази операция е като прераждане – дава ти шанс да живееш много животи. Но на каква цена? Ако не си достатъчно устойчив, ще се разпаднеш на ролите, които играеш.
            Както и да е, изхвърлих мислите за НАТФИЗ от главата си. Беше глупаво да кроя планове за бъдещето, при положение че трябваше да се погрижа за настоящето. Течението, в което бях попаднал, водеше в неясна посока. Опитвах се да плувам срещу него, а това не беше лесно. Когато течението произлиза от мълва, то е извънредно силно и изисква от плувеца да се бори с всички сили, за да се добере до спасителния бряг. В противен случай рано или късно плувецът се превръща в удавник и върху неговия образ завинаги, дори в смъртта, се отпечатва допирът до мълвата.
Лежах на леглото със затворени очи. Дишах тежко и чувах как майка ми се доближава до вратата и изследва с ухо студената й гладка дървена повърхност в търсене на звуковия ми образ. За нея бях само дихание и скърцане на легло.
Когато абстиненцията отмина, тя видимо се успокои. Видях я да прави опити да се усмихне. Тези опити имаха силата на сто лимона, но бяха добро начало.
- Там ли си? – попита ме вечерта след представлението.
- Не, избягах.
- Няма как да си избягал!
- Избягах, в името на розата избягах.
Ден след представлението тя остави подноса с храната на масата, когато видях как думите напират в устата й.
- Добре, че този ужас свърши, Никола. Наистина ни изплаши. Надявам се скоро всичко да е наред.
Направих се на гузен.
- Аз, такова, съжалявам за глупостите, които наприказвах. Срамувам се от себе си, честно.
- Ти не беше на себе си, Никола, така че станалото станало. Важното е да гледаме напред.
- И все пак съжалявам.
- С баща ти те разбираме и оценяваме усилията, които полагаш, така че имаме малка награда за теб. Струпа ти се много.
Награда ли? Виж ти!        


Няма коментари: