неделя, август 23, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 12

СЛЕД СЕДМИЦА, СЕДМИЦА И НЕЩО влудяваща монотонност получих своеобразен пристъп. От сутринта не знаех къде да се дяна. Почетох малко, натисках хаотично копчетата на дистанционното, опитах се да заседна на компютъра и да поиграя малко Heroes, но и това не ми грабна вниманието. Да легна и да спя беше абсурд. Гърбът и кръстът ме боляха от лежане и седене.
Започнах да обикалям стаята в кръгове в опит да изразходвам енергията си. В подобни случаи кръгът е естествената траектория на стъпките. Съчувствах на затворниците, които дълги години обикалят, за да убият времето. Имах чувството, че всеки момент ще откача. Пулсът ми беше ускорен, изпаднах в паника. Какво ме беше докарало до това състояние?
Разполагах с недълъг набор от занимания, които бързо се изчерпаха. Почти не общувах с нашите и не ги виждах често. Баща ми изцяло се занимаваше с издателството, а майка ми обикновено оставяше храна, излизаше и завърташе ключа. Държаха ме заключен, защото се страхуваха да не избягам или да не се нахвърля на майка. Малко по-късно тя безмълвно повтаряше операцията, прибираше посудата и ме оставяше. Понякога ме питаше как се чувствам. Не намирах за нужно да я лъжа и й казвах, че умирам от скука и бездействие.
Разнообразявах всекидневието си, като наблюдавах външния свят през прозореца. Хората там бяха свободни. Въпреки че на нашата малка уличка нямаше много за гледане, аз открих някои нови приятели, без да ги познавам. Така става, когато присъстваш на всяка разходка на кучето на мъжа от отсрещния блок и знаеш, че той обича да си ляга рано и вечеря точно в седем часа вечерта, предимно полуфабрикати. Когато всеки ден го съпровождаш с поглед до магазина отсреща и се хващаш на бас сам със себе си, какво ще има в найлоновата му торба – спагети или консерва с боб, се опознавате по някакъв начин, или по-точно само ти го опознаваш. Той не подозира за съществуването ти и не може и да си представи, че някой намира удоволствие в това да гледа как кучето му препикава дърветата наоколо и се обзалага със самия себе си кога то ще се изсере.
Воайорството беше по-интересно от риалити предаване, поне това е сигурно. Седях с пълна чиния на прозореца и държах в ръка стария бинокъл на баща ми, който отдавна се беше превърнал в мое притежание. Наблюдавах движението на хората в блока отсреща. Чувал съм как в някои пристанищни градове на север нямат пердета. Този обичай останал от времената, когато мъжете били моряци и дълго отсъствали от домовете си. Така изневерите ставали трудни, почти невъзможни. За съжаление живеех на югоизток и трябваше да дебна кратките мигове, в които завесите не са пуснати, но това не ми пречеше да бъда надзирател на чужди жени.
Пристъпът продължаваше. Обикалях и бях необичайно възбуден. Чух как майка ми се приближава до вратата и почувствах нейния поглед през ключалката. Нервите ми не издържаха.
- Какво гледаш? Много ли ти е забавно? Затворила си сина си и дори не го извеждаш на разходка, както сто процента би направила, ако той беше куче. Мислиш се за много добра, защото се жертваш за него, нали? Но той не иска от теб жертви, иска просто да си му майка! Разбираш ли? Просто майка... Толкова ли е трудно?
Тръшнах се на леглото. От другата страна на вратата майка ми захлипа. Трябваше да направя нещо, каквото и да е.

В главата ми започна да се оформя план. 

Няма коментари: